Красен Станчев



Дата11.03.2018
Размер59.48 Kb.
Р е п у б л и к а и л и м о н а р х и я ?

Красен Станчев

Отговорът трябва да бъде: разбира се монархия. Ако се замислим на трайните обществени нагласи, ще видим, че предпочитанията не могат да не са на страната на монархията. Неслучайно роялистките групи и партия са повече на брой от политически течения. Това е най-очевидното доказателство, че идеята има многостранна обществена подкрепа и се ражда в различни обществени слоеве. Абсурдно е да се предполага, че роялистките групи са създадени само от мошеници, очакващи да получат облаги като бъдещи царедворци. Няма значение дори дали сред тях изобщо има мошеници. Даже напротив. Обществото им позволява да работят, следователно те са важни за него. Роялистките идеи предполагат постоянна


Алтернатива на сегашното статукво


Такава алтернатива не може да създаде нито една друга партия. Има конституционни препятствия за “връщането на царя” Тъкмо те пораждат идеята за алтернативност. Съждението е: щом на монархията се пречи, значи тя е опасна за сегашния режим; а след като е опасна – значи тя наистина предлага възможност за изход от днешните житейски и политически неуредици. В светлината на това съждение сегашната конституция ще бъде винаги източник на роялистките чувства. Те обаче не получават значима обществена подкрепа по време на избори поради няколко причини. Преди всичко, това би означавало радикална промяна, която е трудно решение за всеки избирател. Освен това главните партии залагат на личното господство, на авторитета. Изборните им възможности са пряко пропорционални на обхвата, който има мрежата на техните лични връзки, т. нар. месни организации и позиции в полудържавния бизнес. Личните връзки, които предполага монархическото движение, са абстрактни. Царят е далеч, а онзи, от когото зависи средният избирател, е тук и сега, в съседния двор. Политическите промени не направиха индивида по-независим. Няма значение дали говорим за бизнес, имущество или “уреждане” на живота, хората предпочитат да са добре с онези, които управляват в момента. Идването на власт на социалистите само засилва и поддържа желанието за подчинение. За избирателя монархията се свързва с подчинението спрямо суверена. Затова засега не е ясно защо трябва да се гласува за царя, след като и другите партии – социалистически или не – искат същото. Подчинението спрямо властващите в даден момент все още не е стигнало степента на дисконфорт, отвъд която следва прозрението, че подчинението на двореца е предпочитание. Най-малкото поради прозрачността и постоянството на семейството, което управлява, и ограничения кръг негови вероятни приближени.

Личните успехи за успех чрез използване на властта засега са по-съществени за избирателите от желанието в края на краищата да имат възможност да се оправят сами, без чужда помощ. Докато има претенция към държавата да бъде грижовна майка, прехвърлянето на симпатиите към бащата – спасител е изход за разочарованото съзнание. “Дворецът” обаче се мисли за затворен. Партиите – напротив. Те все още предлагат възможности за личен житейски пробив. Монархията запазва своята привлекателност като абстрактна алтернатива, като политически отдушник.


Монархът е легитимен сам за себе си, президентът не е


Президентът непрекъснато трябва да доказва, че е подходящ за длъжността, която заема. Вярата, че монархът е само върховният слуга в държавата, произтича от традицията, неговата несменяемост и забравата. Старото изглежда правилно и добро. Особено, ако бъдещето е неизвестно и тревожно. Несменяемостта създава чувство за стабилност, за съпричастност към едно по-голямо и вечно (постоянно) цяло. Обществената забрана позволява да се приеме за естествена дадена разпределеност на властта, имуществата и задълженията. Ако с възстановяването на монархията не се свързваха очаквания за ново преразпределение на имуществата, възстановяването на самата институция би изглеждало напълно осъществимо. Това обаче се мисли като политически абсурд: не е възможно повторно установяване на монархическия институт без определено връщане на отминало статукво на собствеността. Така е обаче не само с монархията. Докато собствеността на стопанството не е номинално (де юре) частна, всяка смяна на партиите на власт ще е съпроводена от опити за установяване на всеобхватно господство. Погледнато теоретически, онази партия, която успее да прехвърли собствеността, би могла относително безболезнено да възстанови и монархията.

Институцията на българския президент е конституционен опит да се възкреси функцията на монарха, но без нейния наличен носител Симеон Втори и съответните атрибути. Симеон Втори специално е взет предвид като общ невъзможен случай в чл. 93, ал. 2 от конституцията. Несменяемостта е заместена от прекия избор и мандата. В същото време, задачите, които президентът следва по конституция да изпълнява, напълно подхождат на един монарх. Той е единоначалието на държавата и нацията. Той е “баща” ( държавен глава, олицетворение на единството на народа и негов представител в отношенията му с други народи). Затова той е и върховен военноначалник. Той помилва осъдени, както и много други президенти правят това в памет на архаичните правораздавателни функции на монарсите. От архаиката на бившия “ председател на държавния съвет” за българския президент е останало и безсмисленото право да “опрощава несъбираеми държавни вземания” (чл.98, т. 12). Чрез президента законодателното събрание, избраниците на народа общуват със самия народ: той публикува приетите от тях закони, разпуска събранието и насрочва избори за нови представители.

Единственият източник на президентската легитимност са преките избори. Ефективността на неговата работа трудно може да укрепва вярата, че той (тя) е най подходящ(а) за ролята на върховен слуга. Призван да изпълнява непартийни функции, президентът фактически може да бъде избиран само с подкрепата на партия или коалиция. Вече на служба, той не може да прокара ничии партийни ценности, тъй като не управлява. За това той неминуемо изпада в конфликт с политическите партии, включително с онази, която го е издигнала. Начинът да не се стигне до такова противоречие е или президентът да слуша партията която управлява, или тя да слуша него. Тогава обаче разделението на властите губи котва и властта може да се превърне в произвол.

Получава се, че при конфликт с партиите президентът неминуемо става прицел на обвинения в безпринципност и предателство. Той няма друг изход освен да поддържа добри отношения с политиците на относително неформална основа, т.е. той се доближава до един от битуващите образи на българските конституционни монарси като интриганти и майстори на задкулисните игри. Почти същото става и при сътрудничество с партията на власт, тъй като е реална възможността за злоупотреба с властта от която и да е от страните и от конституционна криза. Като няма значение дали тя ще прилича на комунистически режим или на предконституционна монархия.


Монархизмът е скритата формула


На българската държавна уредба. За да бъде преизбран, действащият президент трябва да има качествата или поне действията на монарх. Очевидно същото се отнася до всеки един негов конкурент. Критиката към действащия президент неизбежно повтаря уталожилата се неприязън към бившите български монарси. Тази критика произтича от конституционно определените роли на президента. Независимо кой е действащият президент, в очите на избирателя той трябва да бъде като чуждопоклонник, чуждородец, защитник на чужди интереси, лош военноначалник и манипулатор на избори.

Мотивът на партиите за участие в надпреварата за президентската институция произтича от необходимостта те да осигурят за себе си характеристиките на монархията, най-вече несменяемостта. В обозримо бъдеще разполагането с президентската институция позволява постепенна промяна на състава на Конституционния съд, свобода на законодателството и предвидимост на решенията по време на политическа криза. При действаща конституционна уредба не е ясно не само как се постига легитимността на президент, но и какво легитимира самата тази институция. От подтескта се разбира че президентът пази конституцията, в която се заклел. Средствата, с които разполага, го вкарват в противоречия от рода на описаните по-горе. Едно от преките средства за това е отлагателното вето, само по себе си слабо, за да легитимира, поддържа вярата в каквото и да е. Другото такова средство е неговото право на обръщение, от което най-вероятният изход е да събуди желание за делегитимиране на президента. Когато използва непрякото средство за защита на конституцията – сезирането на Конституционния съд, президентската институция или снема от себе си отговорността, или признава своето безсилие.

Същественият въпрос е има ли изход от всичко, което бе представено като сценарий.

Абстрактно погледнато


Има три възможни изхода


Първо, да се промени конституцията, като се внесат елементи на президентска републиканска уредба. Всяка една промяна обаче ще тръгва от съображения спрямо личността на, действащия президент който и да е той. Консенсусът е почти изключен.

Вторият вариант е да се възстанови Търновската конституция, като така се избягнат двусмислените роли като на президента, така и на политическите партии.



Третият вариант е да се избира богоподобен президент за по два мандата, които както казва Емануел Кант, “ако е умен (което все пак трябва да се предпостави) и ако разсъди, че е поел една служба, която е твърде голяма за един човек, а именно да се грижи за най-святото, което има бог на земята, за правото на хората... трябва постоянно да се страхува да не накърни по никакъв начин това най-скъпо нещо на бога.” Кант обаче има предвид един идеален монарх.


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница