Красимир марков конфликтология издателски комплекс при нву „Васил Левски” красимир марков конфликтология



страница1/6
Дата21.09.2017
Размер1.26 Mb.
  1   2   3   4   5   6


КРАСИМИР МАРКОВ

КОНФЛИКТОЛОГИЯ

Издателски комплекс при НВУ „Васил Левски”

КРАСИМИР МАРКОВ

КОНФЛИКТОЛОГИЯ


Издателски комплекс при НВУ „Васил Левски”

Велико Търново 2013

Рецензенти:

проф. дикн Лучиян Ангелов Милков

проф. дикн Георги Кирилов Петков


©Красимир Марков – автор, 2013
ISBN 978-954-753-131-4

СЪДЪРЖАНИЕ



ПРЕДГОВОР

6

ГЛАВА ПЪРВА. ИСТОРИЯ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА. ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА.

7







1. ИСТОРИЯ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА.

8

1.1. Формиране на възгледите за конфликта.

8

1.2. Развитие на конфликтологията като наука.

13

2. ОБЕКТ, ПРЕДМЕТ, ЦЕЛИ И ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА.

17

2.1. Обект, предмет, цели и задачи на конфликтологията.

17

2.2. Методи на конфликтологията.

19

Литература

22







ГЛАВА ВТОРА. ПРИРОДА И СЪЩНОСТ НА КОНФЛИКТА. СТРУКТУРА НА КОНФЛИКТА.

24







1. ПРИРОДА И СЪЩНОСТ НА КОНФЛИКТА.

24

1.1. Природа на конфликта.

24

1.2. Структура на конфликта.

26

1.3. Процес на развитие на конфликта.

31

2. ФУНКЦИИ И ТИПОЛОГИЯ НА КОНФЛИКТА.

37

2.1. Функции на социалния конфликт.

37

2.2. Типология на конфликта.

40

Литература

45







ГЛАВА ТРЕТА. ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТЕН КОНФЛИКТ. ПСИХОЛОГИЧЕСКА ЗАЩИТА И ЗАЩИТНИ МЕХАНИЗМИ В КОНФЛИКТА.

46







1. ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТЕН КОНФЛИКТ.

46

1.1.Понятие за вътрешноличностен конфликт.

47

1.2. Характеристика и видове вътрешноличностен конфликт.

49

1.3. Причини за вътрешноличностния конфликт.

51

1.4. Последствия от вътрешноличностния конфликт.

53

2. ПСИХОЛОГИЧЕСКА ЗАЩИТА И ЗАЩИТНИ МЕХАНИЗМИ В КОНФЛИКТА

55

2.1. Същност на психологическта защита.

55

2.2. Функции на психологическата защита.

56

2.3. Класификация на защитните механизми.

56

Литература

61







ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. МЕЖДУЛИЧНОСТНИ И ГРУПОВИ КОНФЛИКТИ. ОРГАНИЗАЦИОННИЯ КОНФЛИКТ.

63







1. МЕЖДУЛИЧНОСТНИ И ГРУПОВИ КОНФЛИКТИ.

63

1.1. Особености на междуличностните конфликти.

63

1.2. Класификация на междуличностните конфликти.

67

1.3. Управление на междуличностните и груповите конфликти.

69

2. ОРГАНИЗАЦИОННИЯ КОНФЛИКТ.

69

2.1. Типове конфликти в организацията.

70

2.2. Източници на организационните конфликти.

71

2.3. Конфликти в големите групи

72

Литература

73







ГЛАВА ПЕТА. СТРАТЕГИИ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТА.


75

1. КОПИНГ. СТИЛОВЕ НА ПОВЕДЕНИЕ В КОНФЛИКТА.

75

1.1. Копинг – стратегии на поведение.

75

1.2. Стилове на поведение в конфликта.

77

2. ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ И РАЗРЕШАВАНЕ НА ВЪТРЕШНОЛИЧНОСТНИТЕ КОНФЛИКТИ.

79

2.1. Начини и условия за предотвратяване на вътрешноличностни конфликти.

79

2.2. Начини за разрешаване на вътрешноличностни конфликти.

81

Литература

82







ГЛАВА ШЕСТА. ПРОГНОЗИРАНЕ, ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ И РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТИТЕ.

84







1. ПРОГНОЗИРАНЕ НА КОНФЛИКТА.

84

1.1. Обективни и организационно-управленски условия за предотвратяване на конфликта.

86

2. ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА КОНФЛИКТА В ОРГАНИЗАЦИЯТА.

87

2.1. Поддържане и укрепване на сътрудничеството като важен метод за предотвратяване на конфликта.

89

2.2. Организационно-управленски принципи за управление на конфликта.

90

2.3. Морално-етични принципи на предотвратяването на конфликта.

92

3. СТРАТЕГИИ И НАЧИНИ ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТА.

93

3.1. Проблемът за конфликтните личности.

93

3.2. Типове на разрешаване на конфликта в организацията.

94

3.3. Тактики за прекратяване на конфликта.

95

4. УНИВЕРСАЛНИ СРЕДСТВА ЗА РАЗРЕШАВАНЕ НА КОНФЛИКТА.

97

4.1. Негативни методи.

97

4.2. Позитивни методи.

97

Литература

98

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

100


ПРЕДГОВОР


Настоящият учебник е плод на дългогодишната преподавателска и научно-изследователска работа на автора в областта на управлението на поведението в конфликтна ситуация. Проблемите на конфликтологията са достатъчно многообразни и в един съкратен курс, пълното им разглеждане е невъзможно. Поради това, без да претендираме за изчерпателност сме набелязали, преди всичко, техните основни характеристики. Поради спецификата на дистанционното обучение, за нас този подход е правилен и позволява на студентите да разширят и допълнят своите знания съобразно интересите си и използвайки посочената в темите литература.

При написването на учебника авторът се е съобразил със съвременните постановки и разработки на наши и чужди работещи в сферата на конфликтологията.

Независимо, че конфликтологията е относително тясна област, учебникът може да бъде използван от обучаемите от всички специалности, изучаващи мениджмънт, организационно поведение и психология или проявяващи интерес към нея.

Авторът ще приеме с благодарност отправените към него критични бележки и предложения, както към структурата, така и към съдържанието на учебника.

От автора



Глава първа
ИСТОРИЯ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА. ПРЕДМЕТ, ЗАДАЧИ И МЕТОДИ НА КОНФЛИКТОЛОГИЯТА.
След усвояване на материала по тази глава Вие ще можете:


  • да добиете представа, как се развива формирането на възгледите за конфликта;

  • да разберете кои са основните етапи в развитието на конфликтологическите възгледи;

  • какви са идеите на видните представители на философската, политологическата, социологическата и психологическата школа за конфликта;

  • какви са обекта и предмета на конфликтологията;

  • какви цели има конфликтологията и какви основни задачи решава;

  • какви функции изпълнява конфликтологията;

  • с какви методи конфликтологията обслужва своя обект и предмет;

  • да разберете универсалната схема за описване на конфликта.

Всяка една наука има своята история, основаваща се на изследването на нейния обект, структурирането на нейния предмет и намиране на оптималните методи на науката. Това естествено е процес съпътстван от формирането на целите и задачите на науката. Очевидно е, че натрупването на познания за обекта на науката е продължителен процес. В историята на човечеството за всяка една наука с обществен характер, той започва с формирането на възгледи, идеи, виждания за обекта на науката, в дадения случай за конфликта като обществено явление. Същевременно с натрупването на необходимите знания и необходимия опит тогава, когато предмета на науката е започнал своето оформяне, тя не спира да се развива, а с усъвършенстването на способите на човешкото познание следва своя ход и по този начин преминава през определени етапи на своето развитие. Това подсказва идеята, защо повечето от науките за човешкото общество и човека започват описанието на своето учебно съдържание с формирането и развитието на определените възгледи, и развитието на науката през историческите етапи. Подобен подход не само осветлява историята на една наука, но дава основание да видим как това познание е еволюирало в историческия ход на времето.


1. История на конфликтологията.
Конфликтът е постоянен спътник на човечеството, по своята същност е една от формите на борбата за съществуванеу един от механизмите на естествия подбор. Историята на анализа на конфликта и опитите за неговото обяснение започва преди хилядолетие.

1.1. Формиране на възгледите за конфликта.
Философски възгледи за конфликта.
За първи път някакви писменни сведения за конфликта се съдържат в законите на Вавилонския цар Хамурапи (1792- 1750 пр.н.е.), където се предлагат много способи за разрешаване на конфликтни ситуации. Най-древните материали за изследване на конфликта можем да отнесем към VІІ – VІ в. пр.н.е. Конфликтът лежи в основата на построяването на философската система в древен Китай, която приема, че източник в развитието на всичко съществуващо е взаимоотношението на присъщите на материята положителни страни (ян) и отрицателни страни (ин), които се намират в противоборство и водят до конфронтация на техните носители. Кофуции (VІ в. пр.н.е.) в своите съчинения излага идеята, че злобата и завистта, а от там и конфликтите се пораждат на първо място от неравенството и различията между хората.

По-късно, въпросите на конфликта, се разглеждат от философите в древна Гърция. Техните разбирания по проблемите за конфликта се различават. Някой от тях предполагат, че конфликтът е органично присъсщ на всички предмети и явления, поради което се явява неизбежен и в тази връзка не може да му се даде положителна или отрицателна оценка. Към такива възгледи се придържат Анаксимандър (около 610-547 г. пр.н.е.) и Хераклит (края на VІ – началото на V в. пр.н.е.). На Хераклит принадлежи идеята, че конфликтът е важно свойство и задължително условие за обществения живот, тъй като противоборството, включително и войната, е баща на всичко и цар на всичко.

Отрицателно оценят конфлиттите (глявнo войната) Платон (около 428-348 г. пр.н.е.) и Херодот (около 490-425 г. пр.н.е.). Херодот издига идеята, че никой не е толкова луд, че да предпочете войната пред мира. Внимание на конфликтът отделя и Аристотел (V-ІV в. пр.н.е.). Той счита, че по своята природа човек е обществено същество. Отделният човек е само част от по-широкото цяло – обществото. Заложеното в човека начало му дава способност за разбиране и сътрудничество с другите хора. Не са изключени склоността към враждебност, ненавист и насилие. Източник на които е от една страна неравенството между хората по отношение имущството и получените облаги, а от друга страна в наглостта, страха, пренебрежението и несходството в характерите.

В Рим Цицерон (106-43 г. пр.н.е.) в своя трактат „За държавата“ предлага да се раздели насилието на справедливо и несправедливо и счита, че може да се води справедлива и благочестива война.

Аврелий Августин Хипонски Блажени (345-430) в труда си „За града Божи“ изказва идеята, че хората, които нарушават мира, не го ненавиждат като такъв, а просто искат друг мир, който да отговаря на техните желания. В този смисъл той определя, че решаващ се явява не самия процес на конфликта, а неговата цел.

В ранното средновековие са били заложени постолати като подчиняващи човека на феодалната държава, разбирани като поглъщане на личността от селската община, занаятчийския цех, търговската гилдия, рицарските или монашеските ордени. Едва в края на средните векове започва да се формира индивидуализма, намиращ своето изражение в западноевропейския хуманизъм, постановките на християните протестанти, учението за естествените права и за обществения договор, и идеите на ранния либерализъм.

Тома Аквински (1225-1274) обосновава идеята за необходимостта от санкции на дъражвата за водене на война, но въпреки това, за него конфликта е винаги грях. Николо Макиавели (1469-1527) в книгата си „Владетелят“ прави много сериозен опит за системен анализ на конфликта. Той смята, че конфликтът е универсален признак на обществото, което се обяснява със заложената в природата на човека порочност. Еразъм Ротердамски (1469-1536) обяснява природата на войната с наличието на собствена вътрешна логика на започващия конфликт, според която той се разраства и включва в себе си все повече нови жертви.

Хуманистите, в своите работи, рязко са осъждали средновековните бунтове, социалните вълнения и кръвопролитните междуособици. Томас Мор (1470-1535) признава за решаващ фактор за развитието на обществото мира и съгласието между хората. Франсис Бейкън (1561-1626) първи прави анализ на системата от причини за социалните конфликти. Мишел дьо Монтен (1533-1592) в своя труд „Опити“ изучава вътрешноличностовия конфликт.

Томас Хобс (1588-1679) в „Левиaтан“ обосновава концепцията за война на всички против всички като счита, че главна причина за конфликта е в присъщото на човека чувство за конкоренция и желание за различие от останалите хора, което поражда съперничество, способно да прерасне в открит конфликт. Подобни възгледи изказва и Джон Лок (1632-1704), според когото човек е отделно егоцентрично същество, като в съотношение с обществото приоритета принадлежи на личността.

В по-ново време Жан Жак Русо (1712-1778.) предлага известната теория за обществения договор същността на която се заключава в идеята, че хората са в състояние да се договарят за да не предприемат агресивни действия един против друг.

Конфликтът, като явление разполагано на много нива, е анализиран от Адам Смит (1723-1790) в неговия труд „Изследване за природата и причините за богатството на народите“ където разглежда социалните конфликти, причините за които са в класовата дискриминация. В своята книга „Теория на моралните чувства“ той защитава, че човек трябва да е в известна степен егоист и да обича себе си, но при непременната хармония на своите лични интереси с общиите стремежи на хората за благополучие и щастие. Вместо морални отношения между хората той поставя на първо място икономическите интереси.

Имануел Кнат (1724-1804) счита, че състоянието на мир между хората, живущи в съседство, не е естествено, естествено е състоянието на война, дори и да няма непрекъснати враждебни действия , има непрекъсната заплаха. Георг Хегел (1770-1831) разглежда като причина на конфликта социалната поляризация между натрупаното богатство и привързаността към труда в рамките на класата.

Фридрих Ницше (1844-1900) разглежда конфликта като свойствен на човека, проникващ навсякъде и едно от най-плодотворните сили на обществото. Но в книгата си „Така каза Заратустра“ представя своебразния резултат на развитието на човешкия дух – свръх човека издигнал се над обичайните човешки пороци и над конфликтите.
Виждания за конфликта в религиите.
В различните религиозни учения така или иначе се представя темата за конфрликта.

Отношението към конфликта в рамките на Християнската регилигия е доста противоречиво. От една страна в Стария и Новия завет се проповядва ненасилие, а от друга страна доста моменти – например в книгата „Изход“ срещаме и призиви за насилие, молитвите към Бога допринасят за победата в битките, там се среща и определението на Бог като „мъж на войната“. В ранното християнство ясно се очертава линията на несъпротивление на злото. Най-ярко отражение тази линия на поведение намира в дейността и писанията на Апостол Павел (около 4-та – 64-та година). Неговото влияние върху развитието на християнската теология се преценява като най-продължително и ефективно. То може да бъде обяснено от една страна с неговия успех в мисионерската дейност, а от друга страна с неговата роля в развитието на християнската теология, най-вече с неговите „послания”. Той първи в християнството издига идеята, че политическата власт произтича от Бога, което служи за основа на превръщането на християнството в официална държавна религия. В ранното християнство всъщност се формират и определени норми на поведение, които имат религиозно, морално и правно измерение:



  • в религиозно измерение – основната норма е вярата в Исус;

  • в морално измерение – това е идеята за духовното и моралното съвършенство, чрез което се приближаваме до Бога;

  • в правно измерение – това са принципите на равенството; задължението да се трудиш и разпределението според труда; неприемането на богатството и частната собственост, и провъзгласяването на общността на имуществото.

В проведен от А. Я. Анцупов контент анализ на текста на библията се доказва, че от 12407 понятия и категории в 1909 отразяват проблема на насилието и конфликта (15%). Най-често употребяваните в тази категория са: наказания (26%), призиви за убийство (21%), ненавист и злоба (13%). А от категориите на групата мир и съгласие най-често се употребяват думите със значение помощ и поддръжка (26%). Негативното отношение на християнството към войната е доста съвременно явление. При много от войните, включително Първата и Втората световна, войните в Залива и други от една страна воюващите отправяха молитви за победа, а от друга бяха подкрепяни от официалните им църкви. Едва напоследък официалните католическа и православна църкви се обърнаха към идеята за отрицателно отношение към насилието. Причината за това противоречие е в самата история на християнството. Първоначално то се формира като религия на слабите и онеправданите. След това то преминава в държавна религия, която чрез експанзия се налага в Европа и света, и това е само при официалното християнство. Съществуват достатъчно християнски секти, които са доста войствени.

В исляма идеите за конфликта също са противоречиви. От една страна се проповядва ненасилие като идеал за социалния живот, а от друга се възхвалява борбата за разпостраняване на исляма и даже борбата между привържениците на различните му направления. Една от идеите в Корана е, че ако Аллах беше пожелал, той щеше да направи от хората един народ, a те не престават да говорят на различни гласове. Основател на това религиозно направление е Мохамед (570-632), неговите религиозни проповеди са събрани още докато е жив в Корана. По същество исляма обединява в себе си религиозно-политическите възгледи на юдаизма и християнството, като обосновава идеята за теократия – превъзходството на духовната власт над светската.

Будизма и Индуизма са най-последователни по отношението си към конфликта. Те не приемат никакво насилие. В класическия будизъм дори няма понятие за зло. Едва в последно време многобройните войни подбудиха будистите да говорят за насилие. Но те като правило и сега са категорични, че е необходимо да се живее с любов към ближния защото „никога в този свят ненавист не се прекратява с ненавист, но с отсъствието на ненавист няма ненавист“.

В историята на конфликтологията могат да се определят няколко етапа на равитие:



Първи етап – започва с първите достигнали до нас идеи за конфликтите (VІІ-VІ в. пр.н.е.) и продължава до средата на XІX в.През този период знанията за конфликта се формират и развиват преди всичко като практически знания на хората за видовете конфликти, принципите и правилата на поведение в реалните конфликти, което е отразено във философията, религията, литературата, народното творчество и други. През този етап започват да се натрупват и първите научни знания за конфликта. Същият се изучава в рамките на философията, правото и психологията, но не е самостоятелна наука.

Втори етап – от средата на XІX в до 1920 г. Това е етатпът на зараждането и развитието на конфликгологическите теории. Тук се появяват първите съществени публикации по проблема конфликт.

Трети етап – от 1920 г до 1950 г. Този период конфликтът започава да се изучава като самостоятелно явление в рамките на други науки, като: философия, психология, педагогика, политология и социология. Поради особеностите на периода, обхващаш и времето на Втората световна война, първоначално има голяма интензивност на изследване на конфликта, но във втората половина на периода на практика няма публикации.

Четвърти етап – от 1950 г до 1980 г. Натрупват се сериозни публикации по проблемите на конфликта. Защитават се първите дисертации. Конфликтологията започва да се превръща в самостоятелна наука.

Пети етап – от 1980 г до сега. През този етап се наблюдава постоянно увеличаване на публикациите по конфликтология, създават се регионални и международни групи и институции за изследване и регулиране на конфликтите.
1.2. Развитие на конфликтологията като наука.
Както се вижда от представените етапи за развитието на конфликтологията истински научния подход към анализа на конфликта се появява едва в края на първата половина на XІX в.

Фундаментът на изучването на конфликтологията се поставя от основателите на социологическата наука Огюст Конт, Хърбърт Спенсър и Карл Маркс. Първите опити да се създаде социологическа теория, където да се обоснове ролята на конфликта се отнасят към вторта половина на XІX в. Тогава се появява трудът на английския социолог Хърбърт Спенсър (1820-1903) “Основи на социологията“, в който се подчертава идеята за универсалност на конфликта и в този смисъл кофликта се признава за нормално, социално явление.

Идеите на социолозите, положили основите на конфликтологията, били възприети и развити от учени като Емил Дюркем, Макс Вебер, Георг Зимел и Фердинанд Тьонис. Един от основоположниците на френската социологическа школа Емил Дюркем (1856- 1917) поставя знак на равенство между общественто състояни е и социалната солидарност. Той счита, че хората се обединяват в групи не заради лична или групова вражда, а като следствие на зваимна потребност един от друг. За Макс Вебер (1864-1920) обществото е взаимодействие между хората, арена на която играят позитивно и негативно привилигировани групи. Те са заинтересовани от това, че в условия на конфликтите на материални и духовни интереси да съхранят или даже да увеличат своите икономически позиции.

В началото на XX в интереса на учените към конфликта започва да нараства все повече, но и към момента в науката няма единна общо призната теория за конфликта, затова е необходимо да се изследват основните направления на теоретичната конфликтология:


Социология на конфликта.
Най-общо в социологията на конфликта могат да се опишат няколко подхода: социлдарвинизъм (Х.Спенсър, У. Самнер, Л. Гумплович); конфликтен функционализъм (Г. Зимел, Л.Козер, Т. Парсънс); диалетическа концепция (К.Маркс, Р. Дарендорф, К. Боулдинг).

В края на 1950 г немския социолог Ралф Дарендорф (1929-2009) формулира теория за социалния конфликт, на която дава наименованието „конфликтен модел на обществото“, тя се разглежда в неговия труд „Класи и класов конфликт в индустриалното общество“. Признавайки марксизма, като едно от сериозните направления на съвременната наука Дерендорф формулира своята конецепция под влиянието на марксистката, но съществено се отличава от нея. За основа на конфликния модел той приема участието или неучастието в осъществяването на властта. Конфликт може да възникне във всяка организация където има началници и подчинени. За успешно регулиране на конфликта според него имат значцение три обстоятелства: първо: признаване на това, че в обществото има различни гледни точки; второ: висока степен на организираност на страните на конфликта; трето: наличие на правила на играта.

За функционалистичното напраление в конфликтологията основополагащи са идеите на Х.Спенсър за конфликта като неизбежно явление на общесгвения живот, проява на борбата за съществуване на социалните обекти и предпоставка за развитието на социалният организъм. Интересно функционалистично обяснение на конфликта предлага Георг Зимел (1858-1918). Неговият труд „Социология“ се явява ново направление в изучаването на конфликта. Той в научния свят термина „социология на конфликта“, като разглежда конфликта не само от гледна точка на социалната значимост, но и като позитивна ценност и стимулиращо средство. По негово виждане трябва да разглеждаме биологична и психична природа на конфликта.

Според Толкът Парсънс (1902- 1979) обществото се намира в равновесие, ако ролевите очаквания са ясни и се изпълняват, но във времето могат да възникнат отклонения и конфликти, които могат да бъдат преодолени чрез социален контрол, притежаващ положителни и негативни санкции. Според него конфликтът е заложен в самия процес на социализация и може да прерастне в несъответствие и напрежение между вътрешните физиологични потребности на организма и социалните потребности на човека. Затова главна задача на обществото трябва да бъде поддържането на безконфликтни отношения.

Понататъшно развитие теорията за позитивно функциналния конфликт намира в книгата на Луис Козер (1913 - 2003) “Функции на социалния конфликт „ , Козер акцентира върху позитивните функции на конфликта с главно внимание на неговата стабилизираща роля за поддържане на динамично равновесие в социалния конфликт. Социалният конфлик може да бъде и средство за стабилизация на вътрешно груповите отношения и средство за социален взрив. Това зависи от характера на социалната структура под въздействието, на която се развива конфликта. Козер определя следните функции на конфликта: 1. за разреждане на напрежението; 2. за комуникативно информационни; 3. съзидателна; 4. интегративна; 5. нормативна.

Понататъшно развитие на теорията на Парсънс прави Нийл Смелзер (1930-). В своята книга „Теория на колективното поведение“, излязла през 1962 г., той разглежда някой форми на колективни действия , които приемаме като ирационални (възмущение, бунт, паника). Колективното поведение той определя като мобилизация на основата на някой убеждения, които по новому определят социалното действие.

В началото на 60-те години, Кенет Боулдинг (1910-1953) прави опит да създаде универсално учение за конфликта, което той нарича „обща теория на конфликта“. Основна предпоставка за появата на конфликта според него е човешката природа, с присъщия й стремеж към борба. Той определя два модела на конфликта: статичен – който анализира всички страни на конфликта и отношнието между тях и динамичен – който разглежда конфликта през призмата на интересите на страните.

В най-новият етап върху социологическите погледи на конфликта се разработват различни варианти на синтез между диалектическите и функционалистичните концепции за социалния конфликт (Блейлок, Гиденс, Колинс, Крайсберг, Льофевър и други). Прави се теоретично обобщение на интердисциплинарните емеперични изследвания на човека (Кохен, Дал, Крозе, Райфъл, Рекс, Нюм, Бейли и други). Формират се частни теории за конфликта (Рапопорт, Шелинг, Ауман).


Психология на конфликта.

В рамките на психологическия подход към конфликта можем да причислим: психоаналитично направление (З. Фройд, А. Адлер, К. Хорни, Е. Фром, Х. Съливан); социотропно направление (У. Макдугъл, С. Сигеле ); етологически подход (К. Лоренц, Н. Тинберген); теорията за груповата динамика (К.Левин, Л. Линдслей); фрустрационно агресивната концепция (Л. Берковиц, Д. Долард); поведенско направление (А.Бъс, А. Бандура); соцометрично направление (Д. Морено, Е. Дженикс, С. Дод); инетеракционалистично направление (Д. Мид, Т. Шибутани); направление на транзакционен анализ (Е. Бърн).

За разлика от социолозите, психолозите се опитват да обяснят природата на конфликтното поведение, поставяйки го в зависимост от психологичните фактори. Така например З игмунд Фройд (1856-1939) разделя личността на три инстанции „то“ „аз“ и „свръх аз“, конфликта между които води до развитието на личността. Алфред Адлер (1870-1937) за разлика от Фройд, счита че личността не трябва да се разглежда отделно от обществото, тъй като човек е социално същество. Карл Юнг (1875-1961) , като се отказва от фройдиските теории за сексуалността предава голямо значение на влеченията и тенденциите на индивида както на съзнателно, така и на подсъзнателно ниво, предполагайки че поведението и постъпките на личността определят психичната енергия на човека и нейната насоченост към външната среда или вътре към самата личност.

В по-ново време, изследванията на конфликта в съвременната психология се провеждат в следните направления: теоретично – игрово – Мортън Дойч (1920-); теория на организационните системи Робърт Блейк (1918-2004), Джейн Мутон (1930-1987); теория и практика на процеса на преговорите Роджър Фишър, Уйлям Юри .


Политологични теории за конфликта.

В тях влизат теориите за политическите групи (В. Парето, Г. Моска, А. Бентли); теории за политическата стабилност (Дж. Блондел, Д. Истон, С. Липсет, Д. Сандърс); етно-политически теории (Т. Нерн, Дж. Ротшилд); чисто конфликтологични теории и котцепции в политологическата практика няма. Независимо от това, в отделните направления на политологическата наука се разглеждат и идеите за конфликта.

Създателят на теорията за политическите групи Вилфредо Парето (1848-1923) разкрива концепцията за елита. Според него борбата да се наречеш елит е същината на социалния конфликт. Кръговратът в обществото се осъществява от такива конфликти, което способства и за общественото развитие. Свои идеи за конфликта дава и Гаетано Моска (1858-1941). Французинът Жорж Сорел (1847-1922) изказва предположението, че хода на историята е ирационален. Цялата история се сътои от неконтролируеми, спонтанни конфликти, които всъщност са добро само защото същесвуват. В противовес на неговите идеи, някой политолози (Д. Блондел, Д. Истон, С. Липсет) се опитват да формулират теорята за политическата стабилност, намирайки тези механизми, които са способни да поддържат обществото в състояние на покой.
2. Обект, предмет, цели и задачи и методи на конфликтологията.
Конфликтите са обективна реалност. Трудността при тяхното изучаване произтича от факта, че те нямат еднозначна роля. В някой ситуации конфликтът може да се яви пречка за развитие на отношения и за създаване на сатабилност, а в други може да способства за разрешаване на противоречията, а от там и за създаване на стабилност.
2.1. Обект, предмет, цели и задачи на конфликтологията.
Обект на конфликтологията – конфликта като цяло.
Предмет на конфликтологията - терминът конфликтология произлиза от съчетанието на латинската дума конфликтус (сблъсък, сериозно разногласие, остър спор) и гръцката дума логос (учение, наука). В този смисъл буквално преведен термина означава наука за конфликта.

Като отделна област на научното знание, конфликтологията има свой предмет: изучава природата, причините, типа и данамиката на конфликтите, пътищата, методите и средствата за тяхното предотвратяване и регулиране. В по-широк аспект, предмет на изучаване от конфликтологията се явяват следните проблеми:

- конфликтите като страна на обществените противоречия;

- страни на конфликта (чувства, идеи, ценности, индивиди с различни интереси, социални институции, социални общности, национални общоности, международни обединения и т.н.);

- конфликтите като процеси, имащи определена структура и условия за протичане;

- конфликтните ситуации, социалните напрежения и социалните депривации;

- причини, условия и поводи за конфликтите;

- основни типове предметни конфликти вобществото (икономически, политически, правни, екологични и т.н.);

- основни типове субектни конфликти в обществото (личностни, институционални, формационни, цивилизационни и т. н.);

- прогнозиране, предотвратяване и разрешаване на конфликта и т.н.


Цели на конфликтологията – цел на конфликтологията е изясняване и обяснение на механизмите, управляващи социалните процеси свързани с конфликтите и тяхната динамика.
Задачи на конфликтологията - основни такива са:

- да учи хората да разпознават обективната и субективната природа на конфликтите;

- да определят техните непосредствени причини и мотиви;

- да дава ориентация за това в какви форми протичат конфликтите и по какви начини се разрешават;

- да дава възможност да се овладее изкуството за управление на конфликта.
Функции на конфликтологията - от предмета и задачите става ясно, че конфликтологията изпълнява определени функции в обществото:

- познавателна – състои се в изучаването на конфликтите, тяхната класификация и начините за разрешаването и предотвратяването им. Освен това тази функция се заключава и в разработването на конфликтологична теория, включваща в себе си опредляне на основните катогории понятия на конфликтологията и превеждането им в определена система, построена върху установени принципи;

- диагностична – състои се в анализа на конфлитната ситуация, социалного напрежение, субектите на конфликта, причините и етапите на развитието му и определяне на начините и методите за урегулиране;

- прогностична – заключава се в изработването на обосновани прогнози за развитие на социалните противоречия и конфлитните процеси в бъдеще. Включва в себе си анализ на тенденцията на развитието на основнте социални субекти, възможните предмети на конфликта, динамиката на интересите и т.н. Нейн резултат се явявя конфликтологичната прогноза, в която се включват възможните сценарии за развитие на дадения конфликт, неговите участници, възможностите за ескалация, времето и начините за неговото регулиране, социалните последствия и цената на конфликта. Такава прогноза, ако е добре изготвена, може да спре противоборстващите страни в конфликта.

- идеологическа – изразява се в това, че конфликтологията може да бъде използвана за интересите на определен управляващ елит, социална общност, държава или група държави;

- образователна – познаването на основите на конфликтологията дава възможност на всеки да ги използва за предотвратяване и разрешаване на собствените си конфликти;

- прагматична – състои се в разработване на практически значими програми и алгоритми на действие на социаните собекти. За конфликтологията най-важно е предотвратяването или разрешаването на конфликта на основата на получените от науката знания.

Независимо, че конфликотологията е самостоятелна наука, то тя ползва данни, теоретически модели, методи и способи на различни науки, които да й помогнат при изучаването на конфликтите. Най-тясно тя е свързана с тези области на знанието, от които всълшност тя и избуява, това са социологията и психологията. Много други отрасли на науката като история, културология, икономика, политология, право, военна наука, педагогика и други дават на конфликтологията фактически материал и същевременно се явяват място за приложение на нейните концепции. От философията се взаимстват общтите принципи на разбирането на конфликта като разновидност на противоречието. Набелязват се, но все още са слабо реализирани възможностите за прилагане в конфликтологията, проблемите на математическия апарат. Но сложността на човешките конфликти е такава, че опростеното допускане, което е необходимо да се направи за тяхното математическо описание, всъщност ги прави нискоинформативни, но с развитието на компютърните игрови модели, връзките на конфлктологията с математиката ще стават все по-тесни.


2.2. Методи на конфликтологията.
Методите на конфликтологията като наука са от една страна общи за социалното познание, а от друга страна са зависими от спецификата на самата конфликтология. Сами по себе си те представляват: методи за получаване и обосноваване на конфликтологични знания; от друга страна те са възможност за използване на това знание в практиката за прогнозиране, предотвратяване, диагностика и разрешаване на конфликта.

Съвсем естествено е тези начини и способи да са различни при анализа на вътрешноличностните, междуличностните и социалните конфликти. Като правило за разрешаването на вътрешноличностните конфликти се използват методи на психологията, психодиагностиката, а в някой случаи и на психиатрията. За разрешаване на междуличностните конфликти се използват методи на социалната психология.



При изучаването на конфликтите на социални собекти (социални общности, социални институции, исторически и етнически общности, нации и цивилизации). Това означава, че тя има и някой специфични методи:

  • Структурно-функционален метод – изяснява основните елементи на конфликтното взаимодействие и ролята на всеки от тях. Явлението се разглежда в състояние на покой. Преимуществото му е, че спомага да се установи това, което не може да бъде отчетено в състояние на движение. Недостатък на метода е, че разглежда конфликта като това, което не е, тъй като един конфликт никога не е в състояние на покой, а е в състояние на динамика;

  • Процесуално-динамичен метод – инструментите му са насочени към определяне на основните етапи на развитието на конфликта. Динамиката на самия конфликт може да се развива, както във възходяща линия, така и по посока на намаляване на напрежението;

  • Типологизация – като метод осигурява групировката и класификацията на формите на конфликта. Помага не само да се видят различните типове конфликти, но и да се изясни същността на конфликтите, която се проявява в тяхното многообразие;

  • Прогнозиране – метод на предвиждане на възможностите за развитие на конфликта или възможен бъдещ конфликт;

  • Разрешителен метод – особен метод на конфликтологията, насочен към реализиране на основните стратегии и тактики за излизане или туширане на конфликта;

  • Метод на разглеждане на противоречията в конфликта - те следва да се разглеждат в процес на развитие като установяване – разгръщане – разрешение;

  • Метод на анализ на ситуациите - всяка ситуация се разглежда като конкретна, което означава, че е необходимо да се отчита нейната специфика;

  • Метод на аналогията - при който информацията получена при изучаване на някакъв конфликт се съпоставя с друг конфлкт, като се търсят общите механизми на развитие на конфликтите.

Конфликтите създават на обществото значителни трудности и проблеми, затова и обществото е готово да заделя средства и човешки усилия за събиране на знания за конфликтите и развитието на конфликтологията като наука, която натрупва и систематизира тези знания.
За системен подход към изучаването на конфликта.
Някои конфликтолози (Л. Агеева, Л. Цой и др.) считат, че конфликтологията в нейното развитие като научна, учебна и практическа дисциплина може да бъде представена на няколко нива на познанието:

  • Методологическо ниво - това са изходните основания позволяващи да се изследват конфликтите като естествени процеси, система от принципи и възгледи доминиращи в различните обществено-исторически условия. Тези методи на организация на теоретичната, технологичната и практическата дейност са основани на изясняване на съответствията в различните теоретични конструкции и технологии със задачите от практиката;

  • Теоретично ниво – това са непосредствено научните теории и знания за закономерностите на развитие и специфичните свойства на конфликтите, получени с научните методи на някоя наука;

  • Технологично ниво – представено е с различните технологии и формирането на определени програми, по които често, несъзнателно действа субекта или групата в конфликта (биопрограми, психопрограми, социопрограми). Това също така са и технологии за борба, конкуренция, конфронтация, съперничество, преговори, манипулиране, технология на профилактиката, управлението и разрешаването на конфликта;

  • Практическо ниво – представено е с реалните, конкретни конфликти и конфликтни ситуации, в голяма степен е свързано с функциите на управление, насочени към минимализация на разрушителните последици от конфликта посредством планиране и изменение, и вземане на решение за управление в организацията или структурата.


Въпроси за самоподготовка:

  1. Какви са предпоставките за развитието на конфликтологията като наука?

  2. Какво е историческото развитие на конфликтологията като наука?

  3. Какви са основните възгледи за природата на конфликта в Древния свят?

  4. Какви са основните възгледи на Зимел за природата на конфликта и неговите последствия?

  5. Какви са основните възгледи на Т. Парсънс и Р. Дарендорф за природата на конфликта и неговите последствия?

  6. Какви са основните възгледи на Р. Парк, Л. Козер и К. Боулдинг за природата на конфликта и неговите последствия?

  7. Определете същността на конфликта, обекта и предмета на конфликтологията?

  8. Какви са основните цели и задачи на конфликтологията?

  9. Охарактеризирайте методологическите принципи на изследвания на конфликтите?

  10. В какво се заключава същността на системния подход при изучаването на конфликта


Литература:
Агеева, Л. Конфликтология: краткий теоретический курс. У. 2010

Анцупов, А., А. Шипилов. Конфликтология. М. 2006

Давлетчин, С. Конфликтология. Улан-Уде. 2005

Джонев С. Социална организация-теория,диагностика,консултация. С., 2000

Димитров Д. Конфликтология С. УНСС 2007

Димитров Д. Социология на конфликта. УИ .С .1999

Дронзина Т. Разрешаване на конфликти-тенденции и инструменти. С.1999

Емелянов, С. Практикум по конфликтология. М. 2013

Кармин, А. Конфликтология. СПб. 2009

Леонов, Н. Конфликтология. М. 2006

Маджарова К., В. Мирчева. Директорът на училището и ефективният мениджмънт. С., 2002

Мажников, В. Конфликтология. ВоГ. 2003

Манчева Р. Конфликти и конфликтно поведение. Блг. 2005

Мариманов, М. Конфликтология. М. 2004

Марков, К. Екстремална психология. Ш., 2007

Маркхам У. Управление на конфликта. С.1999

Милкова Р., Л. Милков Конфликтология С. 2007

Панайотов Д. Психология на бизнеса. С., 2001

Ръководство за разрешаване на конфликти. С. 2002

Стоянов В. Организационна психология. В., 2005

Таскин, А. Конфликтология. – УМК, Горно-Алтайск. 2009

Харизанова М., М. Кузманова. Управление – теория и практика. С., 2002



  1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница