Красимир марков психология шумен

Настоящият учебник е плод на дългогодишната преподавателска и научно-изследователска работа на автора в областта на психологията. Проблемите на психологията са достатъчно многообразни и в един съкратен курс, пълното им разглеждане е невъзможно. Поради това, без да претендираме за изчерпателност сме набелязали, преди всичко, техните основни положения на общата, възрастовата, педагогическата, социалната и личностовата психология, които по наше мнение са необходими като минимум в подготовката на един учител. Поради спецификата на дистанционното обучение, за нас този подход е правилен и позволява на студентите да разширят и допълнят своите знания съобразно интересите си и използвайки посочената в темите литература.

При написването на учебника авторът се е съобразил със съвременните постановки и разработки на наши и чужди работещи в сферата на общата, възрастовата, педагогическата, социалната и личностовата психология.

Независимо, че представените знания са в съкратен обем, учебникът може да бъде използван от обучаемите от всички специалности, изучаващи психология или проявяващи интерес към нея.

Авторът ще приеме с благодарност отправените към него критични бележки и предложения, както към структурата, така и към съдържанието на учебника.

От автора

• 
  да се запознаете с историческото развитие на психологическите възгледи през различните етапи на човешката история;
  
• 
  да добиете представа как се е развивало човешкото познание за психиката.
  

Историята на психологическата наука изучава не самата психическа реалност, а представите за нея (психиката) на различните етапи от нейното развитие. Всяка наука, в т.ч. и психологията е изключително сложно явление, чието проследяване в хронологическа последователност съдейства за разкриването на нови и нови страни на психическата реалност и нейното все по-пълно обяснение.

Познаването на историята на психологическата наука, съвсем естествено не може да се ограничи само до възпроизвеждане на миналото. В пълна степен, историческото минало може и трябва да служи на настоящето за решаването на редица актуални психологически проблеми.

Психологията има многовековна история: Първите научни представи възникват още през VІ в. пр.н.е. В нейното развитие могат да се обособят два големи периода:

а/ първи период – от VІ в.пр.н.е. до средата на ХІХ в.: психологическите знания се развиват в недрата на философията и на естествознанието. През този период: възникват първите представи за психиката; развива се учението за душата в рамките на философските учения и на базата на медицинските знания; учението за душата получава по-нататъшно развитие в контекста на анатомофизиологическите знания и великите открития през ХІV-ХVІ в.; съзнанието се обособява в качеството на предмет на изследване и се формират теоретически основи на психологията.

б/ втори период – от средата на ХІХ в. до днес; психологията се развива като самостоятелна наука. През този период: формират се естествено-научните предпоставки на психологията като самостоятелна наука: търсят се нови теоретически подходи при решаването на различни психологически проблеми; възникват и се развиват най-различни психологически школи и направления: бихейвиоризъм, гещалтпсихология, психоанализа и др.

Във връзка с условността на периодизацията на развитието на психологията възникват и някои различия при установяване на времевите граници на отделните периоди. Така например повечето автори свързват появата на психологията като самостоятелна наука с школата на В. Вундт или с началото на развитието на експерименталната психология. Но психологическата наука се е обособила като самостоятелна значително по-рано с осъзнаването на своя предмет и на своята уникалност в системата на науките (едновременно като хуманитарна и естествена наука), което се случва с появата й като учебен предмет в университетите в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век. При всички положения е необходимо да се признае, че съществуването на психологията като самостоятелна наука е значително по-малък период, отколкото този на нейното развитие в системата на философията. Въпреки, че и философският период не е еднороден и в продължение на повече от двадесет века психологическите възгледи също са претърпявали изменения.

По думите на американския психолог Х. Ебинхауз – „Психологията има дълго минало, но много кратка история”.

В началото е житейско – практическа психология. Тя включва кръг от представи и понятия, родени в стремежа на първобитния човек да обясни природните явления. Раждането и смъртта, сънищата и болестите, необяснимите за онова време природни феномени като гръмотевиците и земетресенията го принуждават да си изгради една своеобразна психология, намерила израз по-късно в култове, тотеми, ритуали. Този най-ранен етап от развитието на учението за психиката съвсем естествено носи белезите на наивността на човешките представи за света и природните събития. Житейската психология възниква не само като отзвук на необходимостта човек да си обясни, но и да се предпази от природните явления, осигурявайки по този начин съществуването му. Изградена главно върху цикличното повторение на събитията /сбъдващи и несбъдващи се/, въз основа на които човек си създава обичаи и традиции, житейско-практично. Психологията пуска дълбоки корени в душата на човека и го превръща така да се каже в „пленник” на традициите.
1. Развитие на психологическите възгледи в периода на античността.
Появата на психологията в Древна Гърция през VІІ – VІ в. пр.н.е. е свързано с необходимостта на появата на обективна наука за човека, която разглежда душата не на основата на митове и легенди, а с използването на обективните математически, медицински, философски и други познания, които са възникнали в този период. По това време психологията влиза в науката изучаваща общите закономерности на обществото, природата и човека, която наричаме философия. Съвсем естествено е в обширния предмет на философията, психологията да се отнася към областта свързана с човека, при това самото изучаване на душата се свързва предимно с особеностите на човешката психика. От системата на философията, психологията е взела важното за всяка наука положение, че теорията се строи на основата на знание, а не на вяра. Това е и главното различие между житейската и философската психология.

Първите представи за душата възникнали на основата на ранните религиозни представи са определили някои функции на душата и преди всичко енергетичната и подбуждаща тялото към активност функция. Тези представи са били и в основата на изследването на първите психолози, но още техните първи изследвания са показали, че душата не само подбужда към действие, но и регулира активността на индивида и се явява главно средство за познание на света. В този смисъл главно за психологията в античния период се явява изучаването на това, как душата придава активност на тялото, как регулира поведението и как опознаваме света. Този анализ на закономерното развитие довежда до представата, че душата е материална, т.е. състои се от същите частици, от които и целия свят. През VІІ – V в. пр.н.е. философите са стигнали до идеята, че архе е този елемент, без който не може да съществува нито света, нито всичко в него, поради което той, както и всичко в природата трябва да бъде материален. Талес (VІ в.пр.н.е.), считал въз основата на идеите на древните египтяни, че първооснова на душата е водата, тъй като тя е основа на живота. Анаксимен (V в.пр.а.е.), считал за такъв елемент въздуха, за което са му повлияли древноиндийските учения. През VІ в.пр.н.е. се появява идеята, че един отделен елемент, дори и той да е много важен, не може да бъде първооснова като при Анаксимандър (VІ в.пр.н.е.) се явява идеята за такова физическо начало, от което всичко възниква и в което всичко се превръща („безпределното”). В теориите на Левкип и Демокрит (V-ІV в.пр.н.е.) възниква идеята за атома, от който се състои всичко останало.

За развитието на психологията от значение е идеята на Хераклит за това, че всичко в света действа по определени закони (Логос) като по този начин всичко в света е причинно обусловено.

Около ІІІ в.пр.н.е. психолозите са започнали да се интересуват не толкова от общите закономерности и функции на душата, колкото от нейното съдържание. Това означава, че на преден план излизат не толкова общите за всичко психическо закони, а тези които отличават човека от другите живи същества. Това ново разбиране за душата е заложено в теорията на Сократ, а след това развито във възгледите на Платон и Аристотел. Първо в техните възгледи се появява идеята, че важен фактор влияещ в психиката на човека е културата, като разума се разбира като продукт на културното развитие на народа като цяло.

Да се обясни от гледна точка на тогавашната наука, по какъв начин построената от атоми душа на човека качествено се отличава от душата на животното е било невъзможно. По тази причина психологическите възгледи през този период преминават на идеалистически възгледи, поради което и ученикът на Сократ, Платон стига до извода за нематериалността и вечността на душата.

След важните функции на психиката древните учени са извели познанието на света. Първоначално в процеса на познание са определяли само две степени – усещане и мислене. Тогава не е съществувала разлика между усещането и възприятието. Пръв Платон извежда паметта като отделен психичен процес, хранилище на всички наши знания. Аристотел, а след него и стоиците са определили следващите познавателни процеси – въображение и реч. По този начин в края на античния период представите за структурата на процеса на познанието стават близки до съвременните.

Друго направление в психологията на познанието, по-късно назовано философски рационализъм, изхожда от идеята, че истинските знания се основават само на разума е много малко са свързани със сензорните данни за околната среда. Такъв подход прилагат Платон, стоиците и Плотин. Подходът се основава на идеята, че усещанията ни дават знания само за единичното, а общото се постига само с разум.

Демокрит, а след него Епикур и Тит Лукреций Кар считат, че емоциите са в основа на нашия избор и регулират нашата дейност, като по този начин стигат до идеята за принципа на удоволствието. Тази идея, че емоциите се предизвикват от външни стимули довежда до схващането, че по този начин нашето поведение е зависимо от околната среда и до факта, че човек е несвободен. Сократ и Платон издигайки идеята за свободната воля и свободния избор на човека опровергават този подход, като смятат, че главен регулатор на поведението не са чувствата, а разума. В същото време те отчитат значението на емоциите и стигат до идеята за разумната регулация на поведението.

Заключителен етап в развитието на античната психология се явява периода на елинизма, започнал през ІІ в.пр.н.е. и свързан с разпространяването на гръцката култура по време на походите на Александър Македонски. Периода се характеризира с по-тесни връзки с източните култура и знания и с факта, че новите психологически идеи се основават на постигнатото преди тях от психолозите на класическия период. На преден план излизат интереса към човека и неговата личност, причините за неговите свободни постъпки и мотивация на поведението като проблема за етичното, нравственото стават основни критерии за оценка на личността. Въпреки това, както и в предния етап не съществува единен критерий за съотношението между поведение и нравственост и основните философски и психологически школи на елинизма – епикурейци, стоици, киници и платоници по различен начин дават отговор на това какво поведение следва да се разглежда като социално желателно.

В края на периода на елинизма се осъществява преместване на гръцките школи в Рим. Периода завършва през ІІІ – ІV век, когато зараждащите се религии започват да доминират над научните концепции. Настъпвал периода на Средновековието.

Основна характеристика на средновековната наука и в частност на психологическите възгледи е тясната им връзка с религията. Появява се като че ли връщане назад и сакрализация на възгледите, нещо от което психологията се е избавила първоначално, излизайки от сферата на митовете през VІІ – VІ в.пр.н.е. Тази зависимост от религията поставя въпроса за връзката между знания и вяра, който става основен за целия период. Като стереотип се е наложило виждането, че през цялото Средновековие развитието на науката има застоен или негативен характер. Това обаче не е вярно, тъй като за десет века социалната ситуация се променя, което променя обществата и тяхната структура, а оттам и тяхната идеология. Говорейки за влиянието на религията върху психологията и въобще върху науката не можем в тези взаимоотношения да не отчетем както положителното, така и отрицателното.

Началото на новия етап в развитието на психологията и свързано с изменението на нейния предмет, тъй като официална наука за душата става богословието. Пред психологията има две възможности, или да отстъпи изучаването на психиката на теологията, или да намери за себе си друга ниша или обект за изследване. Във връзка с търсенето на възможност за изучаване на общ предмет са се формирали и ранните взаимоотношения между богословието и психологията. При появата на християнството като религия е било необходимо то да утвърди своята уникалност и да отрече другите религии. С това е свързана нетърпимостта към гръцката митология и култура, в това число и към философските и психологически концепции. Това налага повечето от известните психологически школи (Лицей, Академия, Градината на Епикур) да бъдат закрити към VІ век, а учените да се преселят в гръцките колонии в Мала Азия и да открият там нови школи. Ислямът разпространен на изток по това време не е толкова нетърпим към другите възгледи, което позволява психологическите школи там свободно да се развиват. Трябва да дойде периода ІХ – Х век, когато нетърпимостта към античните теории и особено тези на Платон и Аристотел да завърши и тези възгледи да се върнат в Европа, някои от тях в обратен превод от арабски.

След утвърждаването на влиянието на християнската църква се появява необходимостта да се утвърдят, разяснят или трансформират някои положения на християнството, както и да се утвърдят и канонизират някои реалности. Възниква патристиката, т.нар. учение на отците на църквата, в което богословите се обръщат към знанията натрупани в древността. Отношението на църквата към науката се изменя и църквата става един от основните разпространители и пазители на знанието. Това продължава до ХVІІ – ХVІІІ век.

Вековете до Х век в историята обикновено се наричат мрачните векове, с което се характеризира отсъствието на стабилност, на силна държавна власт и непрекъснати епидемии. Фактически, единствения остров на стабилност е църквата. Манастирите стават център на науката, в тях се съхраняват книгите и в тях се обучават монасите на грамотност. Съхранените знания са не само религиозни, но и светски, сред които и такива на античните философи и психолози. Това състояние се съхранява до ХІІ – ХІІІ век, когато ситуацията в Европа се изменя, укрепват държавите, развиват се градовете, появяват се нови занаяти. Променената ситуация налага променено мислене на градските управи, на които вече са нужни обучени хора. Тогава възникват първите университети в Болоня, а след това и в Париж. Откриват се и светски училища. В тази ситуация църквата губи качествата си на образователен център и отново се обръща към схоластиката, което има положителната черта да развива ума на хората, да ги кара да привеждат доказателства, но същевременно готовите знания толерират репродуктивното, а не творческото мислене. Този недостатък с времето започва да тормози развитието на науката, което е предпоставка именно в късното Средновековие да се появи инквизицията, която е целяла запазването на позициите на църквата в държавата и в науката.

Необходимостта да се отдели от богословието е довела в науката до появяване на идеята за двете истини, като се утвърждава, че истината на знанието и истината на вярата не съвпадат, но не си и противоречат (Ибн Сина ІХ-Х в.). Този възглед довежда през ХІІ – ХІІІ век до възникване в психологията на направлението деизъм, което счита, че има две души – духовна, с която се занимава богословието и телесна, с която се занимава психологията. Към края на ХІІІ век деизма се преформя в томизъм. Разработена от Тома Аквински идея, основана на виждането, че има две истини, но ако истината на науката противоречи на истината на вярата, истината на науката трябва да отстъпи.

В кръга на традиционно изучаваните психологически проблеми през средните векове се отнасят преди всичко процеса на мисленето и неговата връзка с речта като сблъсъкът е в областта на понятийното мислене. Реалистите (Ериуген, Гильон, Анселм Кентърбърийски) считали, че общите понятия са съществували в ума на бога преди нещата. Номиналистите (Росцелини, Скот, Окам) мислят, че общите понятия не съществуват в реалността, а те са само дума, която за удобство в общуването фиксира група сходни предмети. Концептуализмът в лицето на Пол Абелар доказва, че общите понятия съществуват извън нещата в ума на човека.

Наред с изследванията традиционни за античната наука психологията през Средновековието разглежда и нови проблеми. Главно това са взаимовръзката между телесните (соматичните) и психичните заболявания. Възгледи сложили началото на съвременната психофизиология. Последователите на Ибн Сина първи разкриват природата на стреса и влиянието му върху състоянието на психиката.

В църковната психология също се провеждат редица изследвания насочени към проучване на начините за манипулация на големи групи хора и за снемане на психичното напрежение. Особено внимание се е обръщало на технологията на внушението, което по-късно е използвано в психоанализата. В период продължава развитието на ораторското изкуство, насочено към управляване на чувствата на хората и довеждането им до определено емоционално състояние. За разлика от античността освен речта през Средновековието се използват и невербални средства (жестове, паузи, интонации и т.н.), което е заслуга на психологията по това време. За снемане на емоционалното напрежение на хората се използвал и още един „метод” за управление на поведението на хората – провеждане на карнавали. Празниците са давали възможност на хората да изменят своя статус, да излязат от пределите на нормите и откривали възможност за психична релаксация под маска.

Завършването на Средновековния период се свързва с ХV век – време на възход на изкуството, на светската наука и на великите географски открития. Появата на нови подходи в науката през ХV и ХVІ век е свързано със стремеж към рационалност и доказателственост. Тези подходи стават водещи и в психологическите теории. Психологията отново укрепва връзките си с философията, тъй като развитието на естествените науки по това време не е достигнало нивото да даде възможност да се построи цялостна концепция за психичното. Независимо от тясната си връзка с философията, психологията по това време търси и конкретно определение на собствената си област. Поради което на преден план от всички проблеми разглеждани от античността до тогава излизат проблемите на познанието. Въпросите на функциите и същността на съзнанието са довели психолозите до изучаването на неговата роля в поведението на хората, което пък поставя необходимостта да се анализира разумното и неразумното поведение и да се търси разликата между тях. Това променя предмета на психологията като ако в края на ХVІ век на преден план са излизали обективността на методите за изследване на психиката и анализ на получените данни (Ф. Бейкън), то в края на периода значими стават проблемите за функцията на душата и нейната роля в познанието и поведението ( Р. Декарт). През ХVІІ век се утвърждават нови възгледи за вселената, за природата и човека, като възгледите за вселената и природата като гигантски механизъм се пренасят към човека и господстват в психологията под името механистичен детерминизъм. Сенсуалистите разглеждат процеса на познанието като единен с различни степени от усещането до мисленето, докато психолозите рационалисти считат, че познанието има два етапа. Първия етап от възприятието до логическото мислене, което съвпада с вижданията на сенсуалистите и втория етап интуитивно мислене, което черпи познания от разума. Ако в началото на ХVІІ век бил по разпространен рационалистическия подход в средата на века бурното развитие на науката води до по-голямо разпространение на сенсуализма представен по това време във възгледите на Д. Лок и Т. Хобс. Прилагайки идеите на Нютон към човека Р. Декарт обосновава първата в историята на психологията теория за рефлекса. Използвайки принципа за активността Лайбниц дал обяснение на процеса на познанието като единство на сферата на всичко психично. За психологията и в частност за немската психология важни били и възгледите на Лайбниц за душата-монада, с които той доказва, че в психиката има не само област на съзнанието, но и област на безсъзнателното. Тези идеи залегнали в работите на Хартли, Хербарт и в последствие на Фройд като са положили основата на дълбинната психология.

В началото на ХІХ век са се наложили и нови подходи в психологията. Сега вече не механиката, а физиологията стимулира психологическото познание. Идеите до които философите от предните векове са стигали по пътя на умозаключенията, физиологията проверявала по пътя на опита. Така се доказала и рефлекторната схема на Декарт след като била открита рефлексната дъга (И. Прохаска, Ф. Мажанди, Ч. Бел). За психологията това откритие има важно значение, защото по опитен път се доказва зависимостта на функциите на организма от телесното, а не от съзнанието. Немският физиолог Мюлер формулирал закон за специфичната енергия на органите на чувствата, според който никаква друга енергия освен известната във физиката няма в нервната тъкан. Още едно откритие на ХІХ век е потвърдило зависимостта на психиката от централната нервна система, Ф. Гал предложил карта на главния мозък, според която различните способности са поместени в различни участъци на мозъка, което влияе на формата на черепа. Независимо от своята фантастична природа френологията е подбудила към експериментално изучаване на психичните функции на главния мозък. Физиологът Е. Вебер изследвал доколко трябва да се промени силата на дразнене, за да може субекта да усети едва забележима разлика и открил, че между първоначалното дразнене и следващото съществува определено отношение, различно за различните органи, при което субекта забелязва, че усещането е станало друго. За слуха това отношение е 1/160, за теглото 1/30 и т.н.

Опитите в математическата област станали източник на направление, което в съвременната наука наричаме психофизика. Основоположник е Фехнер. Това направление внедрява експеримента, числото и мярката, напр. таблицата за логаритмите се оказа приложима към психичните явления и поведението на субекта, когато той трябва да определи едва забележими различия между външни явления.

Основна фигура в създаването на основите на психологията като наука имаща собствен предмет е Херман Лудвиг Хелмхолц. Работейки върху идеята за безсъзнателните умозаключения той достигнал до извода за причинните фактори. Изследванията в тази област станали основата на психологията, развивала се и достигнала своя разцвет през ХХ век.
3. Развитие на психологията в края на ХІХ и началото на ХХ век.
За начало на научната психология се приема 1879 г., през която немския психолог Вилхелм Вунд открива в Лайпциг първата експериментална лаборатория по психология. Тя е последвана от такава в САЩ, а по-късно в Европа и Русия. Върху развитието на психологията сериозно влияние оказват трудовете на В. Вунд „Принципи на физиологичната психология” (1873) и на Уилям Джеймс „Основи на психологията” (1890) в два тома. По същото време трима големи естествоизпитатели започват проучване върху поведението на животни чрез експериментални методи, като по този начин се формират първите обективни наблюдения във физиологията и психологията. Това са Конви Лойд Морган (1852-1936) в Англия, Едуард Лий Торндайк (1874-1949) в Америка и Иван Петрович Павлов (1849-1936) в Русия.

На основата на тези стъпки в развитието на психологията в края на ХІХ и началото на ХХ век възникват различни психологически възгледи и теории, които в стремежа си да разширят областта на психологическите изследвания оказват сериозно влияние за развитието на психологията. По-основни от тях са бихевиоризма, психоанализата, когнитивната психология и гещалтпсихологията.

При наличието на толкова много направления в съвременната психология, обективно трябва да приемем виждането на Джон Сиймън и Дъглас Кенрик, които считат, че следва да се върви по пътя към свързването на различните направления, или както те ги наричат, перспективи в единно взаимодействие на така наречения интеракционистки подход, който би могъл да свърже различните перспективи чрез три теми: 1. микроскопичните биологични структури и отделните процеси като познанието и ученето изграждат заедно едно хармонично интегрирано цяло – човека; 2. човекът непрекъснато се влияе от, и сам влияе върху собствената си среда; 3. настоящите ни преживявания взаимодействат с миналия опит и гените, които сме наследили от предците си. (Психология 2003)

Развитието на българската психологическа мисъл започва през ХХ в. и се свързва с имената на Антон Страшимиров, Тодор Панов, Иван Хаджийски и Спиридон Казанджиев.

Антон Страшимиров, наред с чисто художествените си произведения, остави и редица изследвания от народопсихологичен характер. Той пръв разделя нашия народ на пет големи етнически групи: шопи, мизийци, тракийци, македонци и рупци, чиито граници в общи линии съвпадат със съответните български наречия.

Шопите, според Страшимиров, съставляват сякаш виталната, физическа мощ на народа ни. Шопите са затворени в себе си, мълчаливи, студени хора. Дълбоко в тях дреме една сурова мъжественост. Затова употребяват израза „Ах, ти жено!” За да усетят мъжката си сила, шопите обичат да пият. И макар да са сексуални, проявяват склонност към бленувания. С тази си сурова мъжественост шопите са родени за войници – „поносливи”, покорни и беззаветно предани на водачите си. Упорити и непоколебими, щом бъдат предизвикани. Тогава те проявяват железен инат, в който всичко се разбива. Силно проличава суровата мъжественост на шопите, когато са в маса.

Мизийците се характеризират като хладнокръвни, нелюбвеобилни, почти спартански строги в живота. Оригинални, но сухо себични, мизийците изглеждат мъчни за войници: трудно се дисциплинират и още по-трудно се спояват в едно вдъхновено цяло. Привидно е само така. Иначе мизийците са добри войници.

Тракийците исторически най-много са патили и затова са отмъстителни и сурови. Между всички етнически групи, те имат най-горещ темперамент – буйни хора; които дават най-добрия състав на българската конница.

Рупците населяват земите на изток от Струма и Родопите. Те са кратки и раболепни. Боят се от властта, зачитат първенците и не са пригодни за революции.

Македонците са най-подвижни по дух – бързо схващат, свързват и обобщават, но обикновено се „залутват”, поради липса на интуиция. Македонецът е упорит войник, необуздан в боя.

А. Страшимиров твърди българинът не е възторжен и патетичен. Дори на война, той тръгва тъй, както отива на война – сериозен, съсредоточен, без въодушевление. Превземането на Одрин, Лозенград не му прави впечатление, нали затова е тръгнал. Българинът не е страхлив. В душата на българина от всички етнически групи има коравина.

Тодор Панов в своята книга „Психология на българския народ” прави сериозно народопсихологическо изследване върху поведението на българина като личност и особеностите на българската народопсихология, много от изводите на което са валидни и до наши дни.

Иван Хаджийски /1907 – 1944/ е колоритно и самобитно явление в родното обществознание. Ние нямаме по-дълбок анализатор на душата на българина от него – дори по въздишката той отгатва характера, душата, манталитета на българина. За него проф. Д. Михалчев казва: „Иван Хаджийски е от хората, на които природата е давала, давала, та се е забравила. Отворила черепа му и наливала, наливала, та не мерила. Той беше всестранно надарена личност.”

При мене, в моето списание, дойдоха много надарени хора. Едни напредваха, други пропадаха. Едни създадоха нещо, други не оставиха нищо, освен името си…….Аз възлагах големи надежди на трима души: Иван Хаджийски, Крум Ахчийски и Ефрем Карамфилов. Това беше моята надеждна тройка. Безспорно най-талантливият от тях беше Хаджийски, с най-голям заряд, с най-далекобойна артилерия. Той можеше да разбие всяка крепост.

Проф. Спиридон Казанджиев /1882-1951/ е виден представител на българската философска и психологическа наука, дългогодишен университетски преподавател и научен секретар на БАН. Трудове:

• 
  „Истина и очевидност” /1938/
  
• 
  „Обща психология” /1938/, /1941/, /1946/
  
• 
  „Психология на възприятието” /1924/, /1940/
  
• 
  „Психология на възрастите” /1925/
  

1. 
   Кои са етапите в развитието на психологията?
   
2. 
   Кои са първите стъпки в опознаването на човешката психика?
   
3. 
   Как са положени основните направления в изучаването на човешката психика?
   

Ждан, А. Н. История психологии, М. 1990 г.

Марков, К. Психология. Ш., ШУ. 2007

Марцинковская, Т. Д. История психологии, М., Академия. 2001

Марцинковская, Т. Д. История психологии. М. 2004

Петровский, А.В. Вопросы истории и теории психологии. 1998

Петровский, А.В. Ярошевский М.Г. История и теория психологии в 2-х томах. Т-1. 1996

Сиймън, Д., Д. Кенрик, Психология. С., НБУ. 2003

Томашевски, Т., Основни идеи на съвременната психология, С. 1989

Трифонов, Т., „Обща психология”, С. 1987 г.

Шулц Д., С. Шулц, История на модерната психология. С., НИ. 2006

Ярошевски, М. История психологии. М. 1996