Красимира Стоянова



страница1/16
Дата23.07.2016
Размер3.44 Mb.
#2568
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

В настоящата книга е събрано всичко, написано досега от мен, за живота и ясновидската дарба на Ванга. Прибавени са и непубликувани текстове, както и страници за събитията около последните й дни на земята. Така се получи един сборник, който, надявам се, дава пълна картина за личността и ясновидските способности на българската пророчица.
При възстановяването на различни спомени, случки и събития и аз, и моето семейство като най-близки роднини на Ванга, живели дълги години край нея, съзнавахме голямата отговорност, която носим за представянето на образа и дейността на Ванга в истинската й светлина, затова не сме си позволявали никакви волности или обяснения, а сме описвали всичко видяно и чуто с единствената цел да съхраним истината и да представим на читателя най-близкото свидетелство за живота на тази необикновена жена.

Красимира Стоянова



КРАЯТ
Помня ясно всичко, като да беше вчера. На 3 август 1996 г. рано сутринта ме събуди телефонен звън. Притесних се. Такова ранно звънене никога не е на добро. Беше майка ми. Много разтревожена ми обясни, че леля по спешност е закарана в София с някаква кола, защото се е почувствала много зле, но тя не знаеше в каква болница е настанена. Никой не я беше уведомил за състоянието на сестра й. Случайно един наш приятел от Банско, който бил извикан на Рупите да направи някаква дървена врата, видял, че вкарват Ванга в една кола, и от шофьора разбрал, че ще пътуват за София. Придружавало я не медицинско лице, а прокурорът на Петрич - Димитър Вълчев, един от най-близкото обкръжение на Ванга, обявяващ се за неин „осиновен син”.

Плачеща от тревога, майка ми ме помоли да разбера къде е отведена сестра й и какво й е. Много се затрудних. Къде да търся Ванга? В София болници много, а да започна да звъня насам-натам означаваше да възбудя хорското любопитство и предчувствието на журналистите за предстоящо интригуващо събитие. Чудех се какво да правя, но в крайна сметка пак опрях до пресата. Имам много колеги и приятели, които работят в различни вестници и списания, затова позвъних на своя приятелка от вестник „Труд”. Тя се захвана веднага за работа и само след около два часа ми съобщи, че Ванга е приета в реанимацията на Правителствената болница, че достъпът до нея е абсолютно забранен и никой от медицинския персонал не съобщава нищо, даже се отрича, че леля ми е там.

Веднага звъннах на майка ми в Сандански и я помолих незабавно да дойде в София. Следобед вече беше вкъщи. Обадихме се в болницата и тъй като сме единствените й роднини, бяхме поканени да я навестим. Майка ми предчувстваше, че със сестра й става нещо много сериозно, и вече не можеше да се владее, плачеше непрекъснато.

Въведени бяхме най-напред в кабинета на шефа на клиниката д-р Герасимов, който ни обясни, че състоянието на Ванга е тежко, защото е доведена силно изтощена от пътя. Била недохранена и обезводнена. Каза ни, че ще ни заведат при нея, но трябва стоим съвсем малко, за да не я изтощаваме допълнително и за да не пречим на екипа лекари, които са започнали спешни процедури по вливане на течности.

Няколкото етажа, които извървяхме, ни се сториха ужасно високи. Всеки знае как се чувства човек, когато отива в болница при болен. Колената ми се подгъваха от безпокойство.

Заведоха ни в реанимацията. Ванга беше настанена сама в стая и около нея се суетяха лекари и медицински сестри. Беше поставена на системи. Като я видях, ужасих се. Това ли беше силната и властна Ванга? На по-високото легло се виждаше завита до половината някаква купчина човешка плът, толкова малка и суха, сякаш там лежеше някакво дете. Лицето й беше жълто, само кожа и кости, и изглеждаше като че спи. Когато й се обадихме, че сме дошли, даде знак с глава, че ни чува. Атмосферата беше много тягостна. Не знаехме какво да кажем, гледката предизвикваше огромна жал. Майка ми не издържа и се разплака, затова я изведох навън. Аз застанах близо до леглото, защото Ванга раздвижи устни, като че нещо искаше да ми каже. Наведох се над нея, но нищо не разбирах. Тя шепнеше, а аз нищо не можех да разбера. Казваше „дай” и после някакви умалителни думи като „баничка” или „ваничка”... Помислих, че иска нещо да яде, но тя отрицателно завърташе глава. Най-накрая разбрах. Казваше ми: „Дай си ръчичката!” Подадох си ръката и тя съвсем лекичко, колкото имаше сили, я стисна, а после прошепна: „Прощавай!” Това направо ме съсипа. Великата, божията избраница Ванга искаше прошка от мене, нейната племенница, която съм я огорчавала толкова много още от детските си години, та до последните й дни. Никога до този момент не бях получавала толкова важен урок по благородство, опрощение и смирение. Това беше най-великият миг в живота ми! Не знаех, не можех нищо да кажа. Като се посъвзех, успях единствено да промълвя, че аз съм тази, която трябва да иска прошка за огорченията, които съм й причинила. С това стискане на ръката усетих ясно: моята леля ми каза, че си отива.

Прибрахме се смазани от скръб. Вкъщи цялата нощ обсъждахме на кого още да се обадим, каква помощ да поискаме. Не можехме и не искахме да повярваме, че Ванга умира. Позвъних на сестра ми, лекарка, която живее в Гърция, и я помолих веднага да дойде, защото лекарите разрешиха да участвува в екипа, който лекува нашата леля. След три дни сестра ми дойде. Точно една седмица до кончината на Ванга, не излезе от болницата и не се отдели от нея.

Когато ние не бяхме там, тя ни осведомяваше по телефона какво е състоянието на болната. Така беше по-добре, защото ние и да стояхме, с нищо не можехме да помогнем - само пречехме на лекарите и им досаждахме с въпроси. Разбирахме, че Ванга ту се стабилизира, ту се повлиява добре от системите, ту се влошава.

Пресата полудя. В болницата телефоните прегряха. Всеки вестник излизаше с материали, където се правеха най-различни предположения за болестта и състоянието на Ванга. Интервюираха се различни медицински специалисти, правеха се анкети по улиците тревожат ли се хората за състоянието на Ванга. Дни наред тя беше новина номер 1 и измести дори и най-важните политически събития. По едно време положението стана толкова неудържимо, че главният лекар ни извика и ни помоли да разрешим на лекарите официално да огласят болестта на Ванга и да обяснят какво именно лекуват. За първи път в болничната зала на висок глас се произнесе думата „рак”. Ванга имаше рак на гърдата от няколко години, но беше отказвала болнично лечение, а ракът й беше локализиран в домашна обстановка само с лекарства. И нали беше вече на години, болестта й се развивала бавно, но и така да е, не мога да си обясня как е изтърпявала болките, разправиите около строежа на черквата, безкрайната върволица от търсещи помощта й хора от всички краища на света, на които тя продължаваше да помага.

След като дадохме съгласие за огласяване, на другия ден по радиото, телевизията и по всички вестници излезе официално съобщение за болестта на Ванга и нейното лечение. Хората бяха шокирани. Всички живееха с мисълта, че Ванга е вечна, че винаги ще бъде с нас и винаги ще ни помага. Много от тях не искаха да повярват, че и тя е смъртен човек.

Всъщност трябва да уточня, че в крайна сметка Ванга не почина от рак, а от изтощение и обезводняване. Както казах, ракът беше калциран, а в черния дроб имаше само 2 метастази, което според специалистите й давало шанс поради възрастта й да живее още години. Но при влизането на многото течности в организма й първо се повредиха бъбреците, после сърцето и в крайна сметка това доведе до нейната смърт. Но това е наше мнение и формална причина, защото тя си знаеше, че просто е извървяла пътя си и трябва да си отиде от този свят.

На 6 август православната ни църква чества празника Преображение Господне. Отидохме с майка ми в един близък манастир да се помолим за здравето на Ванга. На този празник в черквите се раздава грозде. Някои от хората ни познаваха и само след миг всички вярващи от манастира се втурнаха към нас. Даваха ни в ръцете чепки от осветения плод, за да го занесем на Ванга, та като хапне от него, да оздравее. Не носехме никаква чанта със себе си. Ръцете ни се отрупаха с ароматни гроздове. Занесохме после на Ванга и наквасихме напуканите й устни с малко гроздов сок. По изражението й разбрахме, че е доволна, защото й беше дарен от хората.

Същия ден пресата огласи, че в Чеч - област в Родопите с компактно българомохамеданско население - хората от пет села заедно със своите ходжи са започнали денонощни молитви в своите джамии, за да даде Аллах здраве на Ванга. Те я обичаха и уважаваха, защото Ванга не делеше хората по религии или националности и еднакво помагаше на всички.

Българите християни също правеха молитви и бдения за здравето на Ванга. Получавахме много писма и телеграми от всички краища на страната, където съвършено непознати за нас хора предлагаха всякаква помощ и ни окуражаваха да запазим самообладание в тези тежки тревожни дни. Получавахме обикновено писмата чрез редакциите на вестниците.

За цял живот ще бъда благодарна на тези хора, защото с тяхното съпричастие и разбирането, което проявяваха към нас, ни даваха сила и увереност, че в нещастието не сме сами.

Всъщност всичко ставаше като в някакъв сън или филм с наше участие. На 10 август по обяд Ванга изглеждаше по-добре от преди. Като че ли се подобряваше. Говореше по-разбрано и по-силно. Бяхме около нея аз, брат ми, майка ми и сестра ми. Говорехме, че лицето й е свежо и вероятно оздравява. Но нашата леля изведнъж заговори друго. Каза на сестра си, нашата майка, че когато умре, сестра й е длъжна да изпълни целия християнски ритуал по погребението, защото това е задължение на роднините на покойника. Съвсем подробно определи дрехите, с които да бъде погребана, и къде точно се намират те в дома й в Петрич. Беше си ги приготвила отдавна. Каза кои иска да носят ковчега й - да бъдат 8 мъже и всички да се казват Димитър. Това не беше никакъв проблем - Ванга, както вече писах, е кръстница на много деца и мнозина носят името Димитър, името на любимия й съпруг, който почина на 42 години. Моят брат също носи това име.


Стана ясно, че Ванга се прощава с нас. Повечето време говореше тя, а ние мълчахме. На всеки от нас даде съвети как да следваме живота си по-нататък, как да опазим семействата си, как да възпитаваме децата си, как да се грижим най-вече за душите си. А на всички хора остави най-хубавото завещание: „Обичайте се, защото всички сте мои деца!”

Ние много добре разбирахме защо така целенасочено разговорът се води в нужната посока. Сърцата ни се свиха от мъка, но Ванга не позволяваше сцената да стане зловеща. Тя беше бодра, спокойна, дори щастлива, че сме край нея. Непрекъснато държеше ръката на сестра ми и се чувстваше добре само ако е до нея. Говореше със спокоен глас, като че ли не ставаше дума за нейната смърт, а за нечия друга - без страх и притеснение. Говореше делово като жена къщовница, която отива на почивка и дава напътствия на близките си как да стопанисват къщата, докато я няма. Въпреки че е нелепо да го спомена тук, за пореден път се възхитих на нейното самообладание и твърдост. С нито една дума не се оплака, не изрази съжаление, тъкмо напротив, тя, умиращата, ни заливаше с доброта и любов и ние се почувствахме някак защитени до смъртния й одър. От психическа гледна точка моментът е невъзможно да бъде описан - няма думи за чувствата, които се преплитаха в нас: бяхме някак спокойни, дори и след всичко чуто и никой не се разплака. Но за това ние имахме опит от малки. Ванга ни учеше и не ни позволяваше да плачем за починали хора, защото по този начин пречим на душите им да се възвисят, а ги дърпаме надолу към нашата мъка.

Как сме се прибрали у дома, не помня. Вече нямаше никакво съмнение, че животът на Ванга отброява последните си мигове на земята.

Но същия ден вечерта (10 август, събота) тя рязко се подобрила. Лицето й се избистрило, страните й поруменели. Била бодра и в много добро настроение - разказа ми сестра ми. Пожелала да я измият добре - лицето, ръцете, цялото тяло. Пожелала даже да й сложат парфюм. Сестра ми непрекъснато имала чувството, че около леглото й се образува някакъв невидим трептящ облак - като мараня, но го отдавала на умората си. В един момент Ванга изглеждала щастлива, защото казала, че вижда всички мъртви роднини и приятели около себе си. Говорила с тях. Даже ги канела да поседнат до нея. Назовала съпруга си, баща си, майка си, нашия баща, много нейни починали вече приятелки. В следващия половин час разговаряла с мъртвите. Била много оживена и възбудена. Обърнала глава наляво, към прозореца на болничната стая, където според нея стоял баща й, и му казала, че на сутринта ще отиде при него. След това тържествено заявила: „И ангелите дойдоха да ме чакат.” И нещо много странно: „И животните от планетата дойдоха.” После казала на сестра ми, че е гладна и иска вода и хляб. Донесли й чаша с вода. Отпила от нея три глътки и странно защо, помолила и сестра ми да отпие от нея - също три глътки. Какъв бил този ритуал, не можем да си обясним. Сестра ми помолила санитарката да приготви малко попара. Но къде в пет часа сутринта да намерят хляб? Докато се суетели и обикаляли, състоянието на Ванга изведнъж рязко се влошило. Дишането станало трудно. Дежурният екип се разтичал. Няколко часа правили необходимото, но тя все повече се влошавала. Някъде към 9 часа сутринта на следващия ден, неделя, било взето решение да направят трахеотомия - разрез на гърлото, в който се пъха тръбичка, за да може болният да диша. Точно когато пристъпвали към тази процедура - в 10:05 часа, електричеството изведнъж прекъснало и апаратът не задействал. Било въпрос на секунди. В 10:10 часа Ванга предала Богу дух.

Когато сестра ми се обади да съобщи, че нашата леля току-що е починала, сякаш бомба избухна в къщата ми. Не можехме да повярваме. Обнадеждени от доброто й състояние през нощта, ние се стягахме да отидем в болницата и да я видим. Телефонният звън ни завари на вратата... Оттук нататък започна големият кошмар...

Майка ми изпадна в шок. И как не! Оставаше на този свят съвсем сама, без Ванга, която не й беше само родна сестра, но и майка, тя беше за нея много повече, беше всичко. Добре, че имаше нас, децата си! Ходехме безсмислено насам-натам по стаите и не можехме да се организираме и концентрираме за нищо. Трябваше да вземем жито и да отпътуваме за Рупите, за да подготвим погребението.

Когато надвечер пристигнахме в местността, там вече имаше много хора. Разбрали бяха по радиото, че Ванга е починала, и се бяха завтекли към къщичката й и към църквата. Докато ние пристигнем, кметството в Петрич, където Ванга живееше, преди да се установи в Рупите, и в чието землище се намира прочутата местност, съвместно с фондация „Ванга” бяха взели инициативата в свои ръце. Навсякъде имаше полицаи и бодигардове, които да се грижат за реда. Хора прииждаха непрекъснато, въпреки че се знаеше, че тялото на Ванга ще бъде докарано за поклонение чак на другия ден, понеделник, към 18 часа. През цялата нощ плачещи и молещи се за душата й хора палеха свещи пред и вътре в черквата и никой не мислеше да си ходи. На другия ден цялата местност почерня от народ. Стотици опечалени пристигаха с автобуси от всички краища на страната. Дойдоха роднини от Струмица, Македония, родното място на Ванга. Имаше и нейни приятели от Гърция. В Петрич беше обявен траурен ден и на всички обществени сгради се вееха черни знамена. Камбаната в Рупите биеше от рано сутринта за покойник. Този 12 август ми се стори най-горещият ден в живота ми. Към обяд термометрите вече показваха 40 градуса. По същото време пръв от официалните лица пристигна за поклонение настоящият ни президент г-н Петър Стоянов, тогава кандидат-президент. Поднесе ни съболезнования, на всеки поотделно каза по няколко думи. Заобиколилите го журналисти веднага припомниха, че през май, когато посетил Ванга, тя му е предрекла, че ще е бъдещият президент на България. И за кой ли път не беше сгрешила.

Около 19:00 часа докараха тялото на Ванга. Беше положена в бял ковчег, даже гримирана. Помислих си много нелепо, че ако сега гледаше отнякъде, сигурно страшно се възмущава. Ванга не одобряваше козметичните средства като начин за разкрасяване. Казваше, че Бог на всеки е дал неговата си природна хубост, а ако някой иска да изглежда по-красив, да върши добри дела, за да се възвисява душата му и тя да одухотворява лицето с истинска красота.

Внесоха Ванга в черквата и я положиха в средата върху някакъв огромен хладилен шкаф, подходящо прикрит с плат, защото жегата беше непоносима и тялото нямаше да може да се запази в такъв вид до погребението на следващия ден. Започна поклонението пред тленните останки. Ние се поклонихме и седнахме около ковчега. Човешката върволица от хора сякаш нямаше край. Имах чувството, че цяла България е тук. Майка ми беше останала съвсем без сили от мъка, но ние се държахме. Трябваше да се държим.

Изключително добро впечатление ми направи присъствието на тогавашния руски посланик Александър Авдеев, който също дойде да отдаде почит на Ванга. Той беше горещ неин почитател и приятел и я беше посещавал няколко пъти. Но пред журналистите заяви, че отдава почит не само от свое име, а най-вече от името на целия руски народ, който познава Ванга и се прекланя с огромно уважение пред нейната дарба и човеколюбие.

На журналистите им се отвори много работа. През цялата нощ интервюираха стотици хора и това като че ли беше най-истинското поклонение. Въпреки скръбта и умората посетителите охотно споделяха за срещите си с Ванга и разказваха как им е помогнала да решат различните си проблеми. Бележниците на журналистите набъбваха от най-различни човешки истории и драми, разплетени именно тук, на това място, от сляпата жрица. Как ли е Ликувала душата на Ванга от човешката благодарност! Дошли бяха журналисти от световни агенции - Ройтерс, Франс прес, ВВС - и директно предаваха на своите агенции всичко, което ставаше на Рупите. От тях съпричастен към мъката на българите ставаше и целият свят. Чуждестранните журналисти просто не знаеха как да опишат видяното, защото наистина е голяма рядкост да видиш повече от 15 000 искрено опечалени и страдащи хора, които съвсем съзнателно споделят, че със смъртта на Ванга си е отишла и частица от тях.

За съжаление последната воля на моята леля не беше изпълнена. Нашата дума на кръвни роднини и свидетели на последните й заръки не беше взета под внимание. Организатори на траурната церемония, както споменах, бяха чужди хора, служебно ангажирани от кметството в Петрич и фондация „Ванга”.

Ние не бяхме поканени да членуваме в нея. Та тези хора не ни бяха предвидили в „сценария”. Това окончателно съсипа майка ми, защото като всяка възрастна жена знае, че е голям грях да не изпълниш последната воля на твой умиращ роднина. Не можахме да убедим организаторите нито „Димитровци” да носят ковчега, нито гробът й да бъде на посоченото от нея място - в градината, сред цветята, пред скромната й къщичка. Гробът според някакво архитектурно решение трябваше да бъде вдясно от църквата, за да не се нарушава архитектурната хармония на някакъв бъдещ туристически комплекс. Ние просто стояхме настрани, като част от посетителите, и дълбоко страдахме, че не можехме да изпълним последното желание на Ванга. А и едва ли би одобрила толкова пищно погребение с присъствието на всички наши политици и държавници. Тя би се радвала единствено на обикновените хора, които искрено я обичаха и от душа жалееха за нея, защото именно те бяха нейният свят и нейният живот.

В деня преди погребението, 13 август, вторник, на поклонение дойде тогавашният президент д-р Желю Желев, целият министерски кабинет, председателят на Народното събрание, главният прокурор на републиката, много депутати и чужди дипломати. Пътят към Рупите беше задръстен от луксозни коли. Полицията и бодигардовете на видните държавни мъже (и жени) веднага разчистиха пътя към черквата и хората бяха отдалечени от нея. Когато влязохме вътре, те се наредиха около ковчега и опелото започна. Да ми прости Господ, ако греша, но малцина от тези хора искрено страдаха заради загубата на Ванга. Виждах как повечето от тях в този момент и на това място не забравяха да се нагласят по съответен начин, та да бъдат уловени в кадър от телевизионните камери в най-подходяща поза. Опелото и погребението се предаваха директно по нашите електронни медии, а идваха избори и мнозина от нашите политици вероятно са решили, че не е зле за бъдещите избиратели да ги видят и на това събитие. Не се посвениха да се възползват от Ванга дори и след смъртта й.

След опелото всички се изнесоха отвън пред готовия гроб. Хората с почуда гледаха последното жилище на Ванга. Тъй като църквата беше построена против волята на моята леля в коритото на пресъхналата река Струма, когато започнаха да копаят гроба, в изкопа непрекъснато извираше вода, затова изляха бетон и гробът заприлича на някаква шахта. Отгоре върху мократа замазка налепиха теракотени плочки. Върху дъното поставиха някаква дървена конструкция, така че ковчегът да е на около половин метър разстояние от него. Вярващите се кръстеха и шепнеха помежду си, че е голям грях християнин да се полага в такъв гроб, защото той трябва да е в досег със земята. Нали в Библията пише, че от пръст си направен и на пръст ще се превърнеш пак след смъртта си, а с това подобие на римска гробница цялата символика на християнския ритуал се обезсмисляше.

По специално монтираната радиоуредба гръмна траурна музика. Майка ми много искаше на погребението на сестра й да пее православен черковен хор, но не й разрешиха да покани певци. Пред микрофона г-н Чолаков, кметът на Петрич, произнесе траурна реч. Тъй като беше чужд човек и не познаваше живота на Ванга, грижливо беше преписал биографията й от моите книги. Реч държа и художникът Светлин Русев, допринесъл немалко за огромните огорчения на Ванга в последните й дни. Майка ми, според мен единствената, която имаше право да сподели мъката си на глас от тежката загуба, не беше предвидена в изказванията. Целият ритуал приличаше на партийно, комунистическо погребение от близкото ни минало - с ред и дисциплина, но без „душа” и без чувства. И това се усети от много от присъстващите. Наистина поне в смъртта си Ванга не заслужаваше такава участ! След „речите” спуснаха ковчега и го нагласиха на дървената стойка, а отгоре поставиха два реда метални блокове, след това някаква мушама, отгоре планина от пръст, а върху нея още една планина от траурни венци и цветя. Така изпратихме Ванга!

От голямата мъка, от топлината, от всичко, което ставаше около погребението, много хора припадаха. Три медицински екипа непрекъснато сновяха по поляната и свестяваха неиздържалите. Журналистите и официалните лица се стягаха да си вървят. Лека-полека поляната опустяваше и напрежението стихваше. Ставаше някак по-спокойно и по-подходящо да притихнеш край гроба и вече от душа да се помолиш за душата на Ванга. Много хора останаха и направиха тъкмо това. Това бяха най-верните Вангини приятели.

Но тя и в София имаше немалко такива. Известният ни поет Любомир Левчев, дългогодишният приятел на Ванга, се беше извисил със своя глас над празната човешка суета и беше споделил пред една голяма аудитория следното:

„Най-невероятното, най-удивителното нещо, което познавам, е Ванга. Повече от 20 години строго и безценно приятелство с нея са ме убедили в това. Тя не може да бъде дефинирана с нас. Тя е единствен свидетел на онова, което още не се е случило. А законите, с които ние си служим, не признават единствения свидетел. Тези, които наивно се опитват да ни я представят като светица, веднага се сблъскват с каноните на черквата. Изобщо няма такъв закон, който може да побере Ванга. Още по-жалки са учените, които се опитват да отричат нейната способност. Пред Ванга ние стоим точно както се стои пред истината.

Тя винаги е по-голяма от нас и ние никога не можем да я обхванем цялата.

Това, което най-много ме е зашеметявало, е простотата и обикновеността на физическия човек Ванга.

Влязохме в контакт по нейно желание. Още при първата ни среща аз й заявих, че никога няма да я питам нищо за себе си, но съм готов да чуя от нея всичко, дори най-страшното. И не съм нарушавал това правило. А тя ме е предизвестявала неведнъж за тези бъдещи опасности, които имат корен в мен. Спасявала е живота ми. Непостижима е острата прямота и същевременно деликатността на нейните укори. Тук си спомням Паскал, който казваше, че истината винаги ни укорява. Ще спра с личните си спомени, преди да съм ги започнал, защото безкрайната ми благодарност може само да унижи идеята Ванга. Тя не се нуждае от моите свидетелства и аз ги казвам заради тези, които не я познават, които няма да се срещнат с нея, а ще я възприемат като мъглявина от мистични легенди.

Като дете си представях, че звездите са малки кръгли прозорчета, през които прозира светлината на нещо безкрайно красиво, блажено и отвъдно. После изучавах Кант-Лапласовата, Джинс-Джефрейсовата и други теории за Вселената. А ето че днес не мога да оприлича Ванга с нищо по-откровено от едно такова прозорче, през което до нас достига лъч от онази съдържаща всичко вечност, където минало, настояще и бъдеще са едно и също време.

Ванга е един глас. Но ние никога няма да разберем кой говори. До вчера гласът беше от отсамната страна. От днес той ще говори от другата страна на прозорчето. Но тогава кой ще чува? Ще можем ли някога да се извиним на този глас за страданията, които сме му причинявали. За неверието в него. За долната подозрителност. Или за това, че сме го разпитвали къде се укрива някакъв диверсант или къде са заровени парите на дядо ни, или с кого ни изневерява съпругът... А не сме го помолили да ни отвори очите за някоя истина, която ще ни направи по-достойни. За какви извънземни същества дрънкаме ние? За какви летящи чинии бълнуваме, след като не можем да възприемем Ванга другояче освен като врачка, пророчица, екстрасенс, чудо, феномен?

Познавам добри хора, които се страхуваха да отидат при Ванга. Но какво друго освен страх може да се нарече нашето дори най-добро отношение към нея? Аз обаче изпитвам по-

голяма тъга и страх, като си помисля, че Ванга си отиде. Каква пустота ще настъпи на дъното на вулкана Кожух и на нашето собствено дъно! Тогава едни ще се успокоят, а други ще се хвърлят да я възпяват. Но да запазим поне една малка поука от нея: принудена непрестанно да изслушва болките и страданията, признака непрекъснато да казва истината в епохата на агресивни лъжи, обсадена от неверие, нахално любопитство и неблагодарност - Ванга никога не е била глас на отчаянието. Така че...

“НЕ КАЗВАЙТЕ „СБОГОМ” НА ВАНГА.”
ПРИ ВАНГА

Пред твоята дървена порта години

и денем, и нощем се трупа народ

с различни проблеми, с тегла непосилни,

с надежда и вяра за още живот.
Ни в студ, ни в жега тълпата не спира,

че злата съдба ги при тебе събира,

все мъки човешки, в немилост събрани,

те чакат - със щастие да ги нахраниш.
Семейството рухна, мъжът ме остави,

въздиша прочувствено млада жена,

децата си малки бащата забрави,

без помощ останах в живота, сама.
Старица с бастунче пред Ванга застава,

с надежда я пита - сестрицо, кажи,

самотна жена съм, какво ми остава,

къде бих могла да отида, кажи?
Пристъпя и майка, облечена в черно,

гърдите и свиват се в болка безмерно.

Остана синът ми, пропи се в чужбина

от мъка по село и свойта родина.
Красива жена приближава се, ето,

в очите й сини проблясва сълза.

Загубих мъжа си, децата... и двете,

жестока оказа се мойта съдба.
И безутешно започва да плаче,

душата й клета от болка нагарча –

от втора женитба детенце си имам,

но първата участ без жалост уби ме.
Твоята гордост ти всичко отне.

А гордостта е страшно падение.

Открай за всеки, та чак до днес

Бог отредил е другар с повеление.
И все така е, години наред

тълпата пред твоята порта не спира

с болки безкрайни, с въпроси безчет...

Ванга за всички утеха намира.

Любка Гайгурова



Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -
new -> Terry pratchett


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница