Красимира Стоянова


ВСЕКИ ИМА ПРАВО НА ЩАСТИЕ



страница6/16
Дата23.07.2016
Размер3.44 Mb.
#2568
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16

ВСЕКИ ИМА ПРАВО НА ЩАСТИЕ
През 1942 година границата с България била отворена и при Ванга започнали да се трупат хора от Петрич, от околните села и от други по-далечни места. Всички искали да чуят лично от нейните уста за себе си, за семействата си, за бъдещето. Идвали и много болни, защото се надявали, че само от Ванга ще получат изцеление.

Един ден в двора й дошли и войници от 14-и интендантски полк. Между тях бил и един мургав 23-годишен младеж на име Димитър Гущеров от село Крънджилица, Петричко, който много искал насаме да се посъветва нещо с Ванга, защото имал голяма тревога на сърцето си и бил много объркан. Злосторници убили брат му край село Склаве, когато обикалял този район, защото той бил търговец на свине. Останали три деца сираци и болна от туберкулоза жена.

Изведнъж Ванга излязла на прага и го повикала по име, а после му казала: „Знам за какво си дошъл. Искаш да ти кажа кои са убийците на брат ти, може и да ти кажа след време, но ти трябва да ми обещаеш, че няма да отмъщаваш, защото не е нужно. Ще бъдеш жив и ще си свидетел на техния край.”

Ванга на никого не разрешава да отмъщава. Тя твърдо вярва, че човек е роден само за добри дела и трябва да се стреми към тях, защото всяко лошо деяние никога не остава ненаказано. То се наказва по най-жесток начин и ако не достигне извършителя, се прехвърля на потомците му. Питала съм я много пъти защо става така, а тя винаги ми е отговаряла: „За да боли повече!”

Спомням си такъв случай. Преди години при Ванга идваше един човек от санданските села, на когото бяха починали 12 деца, 13-ото живя само 12 години, но и то почина. Лекарите смятаха, че жената още в утробата си заразява децата с туберкулоза и затова не живеят дълго. Ванга имаше друго обяснение. Когато човекът бил младеж, майка му на стари години неочаквано забременяла и скоро трябвало да роди. Започнало да й личи, че е бременна, и младежът много се срамувал от нея, защото вече бил голям и смятал тази бременност за много нередна. Един ден толкова се ядосал, че пребил майка си от бой. След време тя и детето в нея починали. Човекът беше забравил за тези неща и беше дошъл да попита защо е толкова нещастен и защо природата го лишава от потомство, но Ванга му припомни тази случка и му я разказа с най-големи подробности, като да е била свидетел, и после заключи: „Трябва да знаеш, че ти си причината за това нещастие, а не жена ти.” И пак повтори за кой ли път: „Трябва да бъдете добри, за да не страдате после!”

Но да се върнем към срещата с войника... Тогава в Струмица през 1942 година Димитър Гущеров бил толкова смаян от казаното от Ванга, че не разбрал как излязъл от нейния дом. Не можел да си обясни откъде тя знае името му и откъде пък знае какво таи в сърцето си и каква е неговата болка. После още няколко пъти идвал при Ванга и двамата продължително разговаряли в малката стаичка.

На 20 април Ванга казала на сестра си, че този младеж я иска за жена и скоро и двете ще отидат да живеят в Петрич.

По това време братята им ги нямало. Васил бил войник в Дупница, а Томе бил отведен принудително на работа в Германия.

На 22 април писана каручка спряла пред Вангиния дом и от нея слязъл бъдещият съпруг на Ванга, пременен и развълнуван. Напълнил бил каручката с миризливо горско сено, а отгоре били преметнати шарени черги, за да могат сестрите да пътуват по-удобно. Новината бързо се разчула в махалата, отвсякъде започнали да се стичат съседи, близки и познати и да се прощават с Ванга. Някои й казвали, че греши, като напуска родния си край. Ванга не ги слушала, защото се разделяла само с тъжни спомени, мизерия и тежък сиромашки живот.

Всъщност и бъдещето им било много неясно, но се надявали, че ги чакат по-добри дни.

Чеизът на булката бил символичен - Ванга преметнала на ръката си червен вълнен шал, изплетен от нея, взела една бакърена тенджерка и едно бакърено гюмче като спомен от бащиния си дом и това бил целият им багаж.

На вратата увиснал ръждив катинар и никой не знаел дали някога някой ще го отключи...

Тръгнали с каручката по неравния път за Петрич и тримата, вече бъдещи роднини, мълчали потиснати от раздялата със Струмица. Пристигнали в Петрич в същия ден надвечер на ул. „Опълченска” 10. Слезли пред схлупена къщурка, която явно по-рано не е служила за жилище, а е била склад. Надвесените й стрехи като че ли всеки момент щели да паднат върху новодошлите. Отпред имало голям и разхвърлян двор. От прозорците на съседните къщи ги следели любопитни хорски очи, защото славата на Ванга като ясновидка отдавна била обиколила града и хората я оглеждали от глава до пети. Чудели се само как тази сляпа жена може да бъде стопанка и домакиня, тези коментари се правели даже и на глас. Ванга не им обръщала внимание.

Влезли в тъмно, дълго и мръсно коридорче. От двете му страни имало по една малка стая и едната от тях по-късно станала спалня на младото семейство, а в другата Ванга приемала многобройните си посетители. „Имаше отзад и една друга, пристроена стая - си спомня Любка, - която служеше за кухня, спалня и стая за всичко, в нея имаше легло, направено от груби дъски, които бяха сложени върху четири газени тенекии. Нямаше дюшек, а за възглавници служеха вълнени торби, напълнени с царевична шума.” На това легло спяла баба Магдалена, майката на бъдещия съпруг Митко, около 70-годишна, с трите деца на убития си син и с две други деца от другите й синове. Навсякъде било мръсно и много мизерно.

С две думи, Ванга изоставила един мизерен, изпълнен с нескончаеми лишения живот, за да го замени с друг - не по-малко мизерен и не по-малко труден.

На 10 май 1942 година Ванга се венчала с Димитър и влязла в ролята си на стопанка. Никак не й било лесно на младата булка. Баба Магдалена с присъщата откровеност на простите хора не одобрила бъдещата си снаха още в първия момент и като ги посрещнала, казала на сина си: „Ех, сине, това ли ти е бил късметът?” Тя вероятно се е надявала синът й да доведе някое здраво селско момиче, което да върти къщата и да се грижи за тежкото обременено семейство, защото освен петте деца от братята на Митко в един ъгъл на къщата лежала и се топяла от туберкулоза снахата на убития син, а самата баба Магдалена била вече стара и не можела да прави почти нищо.

Ванга преглътнала обидата и много скоро показала на какво е способна. Със силния си характер тя не се плашела от приказки, от мизерия или каквито и да е трудности, защото имала богат опит в това отношение, кажи-речи, от рождение.

Денонощно с Любка прали, мили, лъскали, преправяли и боядисвали и в скоро време къщата грейнала от чистота. В онези военни години било много трудно да придадеш уют, още повече с оскъдни средства, но Ванга с присъщата й изобретателност правела буквално от нищо нещо. От просто платно направили пердета, а Любка красиво ги избродирала, от боядисан канап оплели и покривки за леглата и навсякъде станало красиво, типично във Вангин стил, която иска всяко нещо „да е красиво и прегледно”.

Ванга забранила на селяните от околните села да се събират в техния двор и да търгуват там. Изчистила и подредили и двора, навсякъде си проличало, че пипа здрава ръка на много уредна стопанка.

Семейството заживяло като всички други семейства по онова време, но това било за много кратко. Хората бързо научили, че Петрич се е сдобил с ясновидка, и потокът от хора отново се насочил към Вангината къща. Съпругът й не бил много доволен от това развитие на нещата, защото смятал, че щом Ванга е вече омъжена, трябва да престане с тази дейност, а да се грижи за къщата и за семейството си, както правели всички останали жени. Той дълбоко я уважавал, но бил потиснат, защото смятал, че и сам е в състояние да издържа семейството си. Ванга пък много го обичала и ценяла и като човек, и като съпруг, но смятала, че призванието и да служи на хората е много по-силно от семейната привързаност и че личният и живот трябва да бъде подчинен на живота на другите. И освен това дарбата не и давала покой и търсела непрекъснато изява...

Отново започнали да я посещават най-различни хора - и военни, и цивилни, болни и объркани - и всичките били с надежда, че тя ще им помогне.

По онова време имало доста младежи от този край, които станали партизани и хванали гората, за да се борят срещу фашизма. Уплашените им близки често идвали при Ванга да ги успокои и да им каже, че са живи и отново ще се видят. Така и партизанинът Асен Шапкаров беше казал на майка си: „Не се плаши! Ще ходиш по-често при Ванга и тя ще ти казва жив ли съм, здрав ли съм, как съм!”

Тези посещения не оставали обаче скрити за полицията и двамата полицаи Димитър Чучуров и Борис Лазаров ежедневно обикаляли около Вангиния двор, та да чуят нещо. Тормозели Ванга и я заплашвали да издаде какво казва на близките на „враговете на властта”. Но Ванга си мълчала. Тогава те я принуждавали да дава „трудова повинност”, въпреки че тя като сляпа не можела да изпълни това нареждане. За да се откупи, й искали много пари или да издаде някого. Не я оставяли на спокойствие нито ден.

Започнали да събират мъжете запас. Митко се озовал в Гърция. На прощаване казал на Ванга, че .ако се върне жив и здрав, ще й построи нова къща и ще й създаде такива удобства, та Ванга да не усеща нещастието си. Той имал „златни ръце” и призвание на строител, макар че не бил учил. Изпълнил обещанието си през 1947 година.

Когато ги изпращала, Ванга му казала само това: „Пазете се от водата.” Наистина след време тези, които оцелели и се върнали живи от Гърция, до един били съсипани от малария или от чернодробни заболявания заради лошата вода, която били пили из тамошните блата.

През 1942 година при Ванга започнала да идва на гости учителката от Свети Врач (Сандански) Мария Гайгурова и двете сестри бързо се сприятелили с нея. Тя имала четири дъщери и двама синове близнаци, които тогава били войници в Битоля. Ванга често й казвала: „Тете Марийо, сестра ми Люба ще ти стане снаха и ще се омъжи за един от твоите близнаци.” След време Любка се видяла със Стоян (единия от близнаците), харесали се и се оженили. (Ще прибавя тук само, че става дума за моята майка и баща и за неговите родители - моите баба и дядо.)

Съпругът на Мария Гайгурова - Борис, бил също учител в горните класове, много образован и много интелигентен човек. , Той владеел осем езика, свирел много добре на цигулка, занимавал се с живопис и математика, четял френските класици в оригинал.

Като образован и възпитан в материалистически дух, той. много-много не вярвал на предсказания и при едно гостуване на Ванга в дома им в Свети Врач решил да изпита дарбата й. Попитал я: „Знаеш ли какво е станало с костите на моя баща, който беше убит през 1912 година край Мелник от турците, а после костите му не бяха намерени?” Ванга му казала да намери в Мелник някой си Петър, който бил свидетел на събитието и можел с подробности да му разкаже какво се е случило. Учителят бил много впечатлен от казаното, но чак след време можал да отиде в Мелник. Намерил семейството на Петър, той бил починал, обаче синът му, който знаел от баща си случката, я разказал с подробности на госта.

Бащата на Борис Гайгуров бил свещеник и един от изтъкнатите поборници за български език, българско училище и българска църква в Мелнишкия край по време на турското робство. Целият му живот бил отдаден на това свято дело. През октомври 1912 г. бил арестуван като съмишленик на Яне Сандански и заедно с други съмишленици бил зверски убит. Но и тогава не бил оставен на спокойствие. След време костите му били изровени и разхвърляни по дерето, а на тяхно място в гроба поставили кости от умрял кон.

След като разбрал истината за баща си и се изпълнил с огромно уважение към Вангината дарба, един ден Борис Гайгуров я попитал и за съдбата на двамата си братя, които емигрирали през 1921 година в чужбина и никой не знаел какво се е случило с тях. Ванга му казала: „Щерьо е в могилите, а Никола е жив. Станал е учен... Сега не е там. Той е пленник, в лагер. Не се тревожи за него. Той ще си дойде напролет. Ще бъде със сиви дрехи и ще носи два куфара.”

Това било просто невероятно. Моят дядо не можел да повярва, че изчезналият му брат е съветски учен, а още по-малко, че е в лагер. Разделил се с Ванга убеден, че никога няма да разбере истината, и силно се усъмнил в нейното предсказание.

Но една пролетна утрин на 1943 година уморен пътник спрял пред къщата на Борис Гайгуров. Бил облечен в сиви дрехи и на земята стояли два куфара. Никой не го познавал. Дори и Борис не го познал, когато излязъл да говори с непознатия. Това бил брат му Никола. По-младият брат се завърнал в родината си след 22-годишно отсъствие. Никола изцяло потвърдил казаното от Ванга за него.

...След смъртта на лидера Яне Сандански през 1915 година ВМРО (Вътрешна македоно-одринска революционна организация) се разцепила на две. Едната групировка смятала, че трябва да се съюзят с комунистите и да действат заедно, а другата била против това сближение. Започнали взаимни убийства между двете групировки и много хора били избити.

И двамата братя на Борис Гайгуров, както и самият той били членове на организацията (ВМРО - б. а.). Като студент в Юридическия факултет на Софийския университет Щерьо заедно с брат си Никола през август 1919 година основал в Свети Врач и околните села нова младежка група заедно с комунисти и бил избран за неин пръв секретар. Заради комунистите и двамата братя били осъдени от ВМРО на смърт и били принудени да напуснат страната, за да се спасят.

Така Никола успял тайно с един кораб да емигрира в Одеса. След дълги години на мизерия, глад и всякакви лишения успял да се изучи и станал електроинженер. Строил електростанции по всички републики на съветската страна. Когато избухнала Втората световна война и германците нахлули в Съветския съюз, Никола бил заловен и отведен на работа в Германия като руски военнопленник. Преживял големи мъчения, но успял да избяга от лагера, дълго време се укривал и накрая се присъединил към група българи, които работели в Берлин. След още много дълги митарства и страхове за живота си успял да убеди германците, че е българин, а българите тогава били официални съюзници на германците. След дълги справки и запитвания до България и Свети Врач, откъдето отговорили, че е избягал във франция, получил официални документи и решил веднага да се върне в България.

Самият Никола бил не по-малко изненадан от брат си от предсказанието на Ванга и от нейното точно описание на живота му и в Съветския съюз, и после в Германия.



Тъй като е свързано със случай пак от онази бурна за нашата история 1945 година, искам в текста да предложа и едно писмо-изповед на Р. Б. до Ванга:

„Големи потоци от хора са изтекли пред теб оттогава, много превратности имаше и в моя живот. Видях много страни, запознавала съм се със забележителни личности, но по-силно преживяване от срещата си с теб не съм имала и по-силен и необикновен човек от теб не съм срещала.

Дойдох тогава при теб, без да вярвам в ясновидства. Дойдох след страшната буря в моя живот, когато на 23 юли 1942 година в един ден станах и булка, и вдовица, когато чух най-нежните прощални думи и изстрелите от стрелбището, които ми отнеха Антон, приятеля ни Кольо (Никола Вапцаров - б. а.) и още четирима прекрасни другари (Става дума за големия български поет комунист Никола Вапцаров и неговите другари, осъдени от фашистката власт по процеса на БКП. След жестоки изтезания шестимата комунисти са осъдени на смърт чрез разстрел. В групата е и комунистът Антон Попов, с когото Р.Б. се венчава минути преди разстрела. - Б.а.)

Тогава ти беше известна като струмишката врачка, въпреки че вече живееше в Петрич в своята скромна стаичка. България и светът не те знаеха още.

Докато съм жива, няма да забравя умението и съчувствието, с което ти тогава възпроизведе целия процес срещу сътрудниците на ЦК на БКП. Как само се превъплъщаваше ту в ролята на обвинителя, ту в председателя на съда, как редеше думите на защитата и на обвиняемите. Потресаващ беше фактът, че ти говореше с техния език, с техния стил. С какво дълбоко състрадание и мъка се отнасяше към героите на тази драма - млади, способни, предани на своя народ мъже!

Като закрила, като по-голяма сестра те почувствах, когато ти ме обгърна с думите: Росице, Росице, колко си млада, колко рано си се почернила (в смисъл станала вдовица - б. а.). Та дори и модела на роклята ми, която беше сгъната в куфара, описа, видя под нея и торбичката с бонбони, които бях купила за племенниците на Антон, на които той винаги е носил по нещичко, когато е отивал в Петрич. (А. Попов е от Петричкия край - б. а.)

Ти, Ванге, ми говори повече от час, каза ми, че по-дълго и от мен ще помниш видяното, ти и самия разстрел беше видяла, и последните мигове на осъдените... Накрая започна да изправяш мъртвите от гроба и да говориш с думите на Антон, на Петър Богданов... Това беше неописуемо потресаващо! А после каза: „Изправя се от гроба си Димитър.” Тогава за пръв път те прекъснах и ти казах: „Аз дойдох при тебе, без да вярвам в ясновидства, но ти ми говори повече от час, каза ми неща, които зная само аз, но, изглежда, вече си се уморила и започна нещо да грешиш, умрял човек роднина на име Димитър аз нямам.” Но ти настояваше, че имам и че ми е много близък. И тогава изведнъж заговори с някакъв не свой, а друг глас: „Аз съм Димитър... Димитър Даскала!” Бях сигурна, че ти говоря истината, а то какво излезе? Бащата на моята майка се е казвал Димитър и е бил учител, умрял е, когато мама е била малка, а и тя почина, когато аз бях малка. Може някога да е споменавала пред мен за този дядо, но всичко е потънало някъде в съзнанието ми, ето, ти го измъкна оттам. Олекнах като перце, чувствах се не на себе си, откъде го извади този мой забравен дядо, от гроба ли, от небето ли го доведе тогава?

Оттогава досега навсякъде съм говорила за теб, спорила съм, доказвала съм твоето надмощие над всички... Та ти дори и брака със сегашния ми съпруг видя тогава, когато мислех, че никога няма да се омъжа повторно. Ти ми каза: „Ще се ожениш за човек, който пише...”
През пролетта на 1944 година, когато вече зреели черешите, съпругът на Ванга се завърнал от Гърция, но бил станал, както се казва, „половин човек”. От лошата вода, която пили, и от маларията черният му дроб се бил увеличил и макар навън да било топло, треперел от студ, нямал сили да свърши каквато и да е работа. Както бил обещал на Ванга, през 1945 година се захванал да прави плановете за новата къща, градил и правел всичко сам, за най-тежката работа само викал майстори. А навън на двора хората се трупали все повече и всички търсели помощта на Ванга. Тя ставала много рано, готвела на майсторите, месела хляб и после, както всеки ден, заставала на вратата и давала от силата си на всички хора.

Притежаваме още едно свидетелство за живота и дейността на Ванга от онова време. Г. Ч. от Пловдив разказва за срещата си с Ванга през 1944 година.

„През месец май 1944 година бях мобилизиран в Серес (дн. Гърция - б. а.). Получихме разпореждане към края на септември да се изтеглим в Петрич. Моят командир се срещна със свой другар от военното училище, полковник, който беше пристигнал в града при нас. Отидохме на срещата заедно. Пихме кафе. По едно време съвипускникът на командира каза: „Знаеш ли, тук има една много интересна гледачка, която преди 9.1Х предрича завземането на властта от комунистите, за което е била арестувана.”

Наредено ми беше да проуча къде живее тази жена и една ранна сутрин в първите дни на октомври 1944 г. я посетихме. Още с влизането в бедната й стаичка Ванга изпадна в транс и започна да говори на моя командир: „Ти си от гр. Русе, жена ти се казва Мария и ти е втора жена, тя е малко глуха. Къщата тя е край Дунава, синът ти се казва Ицко...” и т. н., все такива подробности от бита и семейството на полковника. Слушах изумен, защото тя му говореше за неща, които не ми бяха известни до този момент, въпреки че с командира бяхме близки. Към края на срещата полковникът помоли да каже нещо за брат му, който много го интересува. Ванга веднага превключи и започна да чете като по книга: „Брат ти, назова му името, се намира в град Бор-до, Бор-до, така разчленяваше думата, Франция, и е много добре, има всичко, което му е необходимо, има и лодка, но много страда, защото при напускането на България не се е сбогувал с теб, ти не си бил съгласен да заминава.”

От този ден аз станах приятел и редовен посетител при Ванга. При нея действително идваха много хора. Имаше посетители от цялата страна, това бе времето на Народния съд и много жени и майки идваха да научат нещо за своите близки, на които веднага отговаряше с болка на душата: „Гроб, гроб”, което значеше, че е ликвидиран, или им казваше: „Иди си, той ще те посрещне”, или „Върви си, след теб ще се прибере!” И зная от познати, посещавали я по такива въпроси, че успокоителните й думи са имали пълно покритие. Приятелството ми тогава с Ванга продължи около 50 дни, но те оставиха в мен трайни спомени за цял живот. Ванга е свръхчовек, тя е оракул, Бог да я поживи!”

А аз зная друг случай, пак от онова време. Един от командирите на нашата армия, които влезли първи в Петрич, получил нареждане да ликвидира всички вредни елементи в града - фашисти, пропаднали елементи и в това число и Ванга, защото със своето гледачество тя насаждала суеверия у хората и новият строй не трябвало да допуска съществуването на такива вредни явления от миналото. Докато командирът размишлявал как да изпълни заповедта, се случила следната история... Войник пренасял на кон чанта със секретни документи от една гранична застава до друга. От напрегнатата работа по установяването на народната власт в този край всички били преуморени. Когато пристигнал в заставата, войникът установил, че някъде по пътя е загубил чантата с документите. Ужасна ситуация! Това означавало смърт за приносителя. Арестували веднага уплашения до смърт младеж и трябвало да го предадат на военен съд. Но войникът помолил да го пуснат за един ден да потърси отново и за да не помислят, че иска да избяга, помолил да го придружава друг въоръжен войник. Командирът се възпротивил, защото това било забранено, но младежът толкова много се молил да опита още веднъж, че той се съгласил.

Слезли от планината и войничето веднага отишло в Петрич при Ванга. Помолило я да му помогне да намери документите. А тя му казала да отиде в планината на поляната, където е почивал с коня, и внимателно да търси във високата трева. Там според нея била паднала закачената за седлото чанта и още си стояла там, невидяна от никого. Войниците веднага отишли на посоченото от Ванга място и намерили чантата сред високата трева непокътната. Взели чантата, отишли в заставата, войникът я предал и казал: „Сега можете да ме съдите!” Разпитал го командирът как е намерил документите и като разбрал, че Ванга му е помогнала, решил, че тя е полезен човек и не вижда защо да я ликвидират. (Случаят е разказан на мои познати от самия командир.)

Офицер от София няколко пъти идвал в Петрич с жена си и всички много им завиждали, защото били „образцово семейство” във всяко отношение, а Ванга казвала: „Не завиждайте, бъдещето ще каже колко са за завиждане.” След победата научили, че офицерът бил осъден и разстрелян от Народния съд.

По този повод Ванга понякога казва: „Не завиждай на никого, преди да си му видял края!”

Пак случай от онова време. Жена от околните петрички села по време на един панаир загубила тригодишната си дъщеря. Търсили я навсякъде, но напразно. Неутешимата майка не можела да повярва, че детето й не е живо, и отишла да попита Ванга. Тя й казала, че детето е отвлечено от цигани, които били на панаира, и че ще минат много години, но ще дойде ден, когато майката случайно ще чуе за дъщеря си и ще я открие.

Тези „много години” станали точно 22. Един ден през 1962 година жената пътувала за Благоевград и на спирката на града Кресна чула как две жени разговаряли, че в близкото село живеят няколко семейства цигани, но по-младата снаха съвсем не прилича на майка си, защото е руса и синеока и е някак си по-друга от останалите. Нещо трепнало в сърцето на жената, която толкова години наред все чакала да се сбъдне Вангиното предсказание и един ден да чуе нещо за дъщеря си. Решила се и веднага отишла в това село, намерила лесно къщата и още невлязла, веднага зърнала „русата снаха”. Имала чувството, че сърцето й ще изскочи от вълнение. Започнала да говори, жената я гледала смаяно и й казала, че това не е вярно, защото цял живот си била живяла с тези хора. Мъжът й дори понечил да изгони нахалната жена. Но свекървата им заповядала да мълчат и казала, че си спомня какво й е разказвала майката на снаха й. Наистина това дете й било дадено от други цигани, които били в едно петричко село на панаир преди много години, на тях пък им го дали някакви селяни. Циганката взела детето и си го отгледала. После го задомила.

Когато развълнуваната жена продължила да говори и все питала „Помниш ли?”, снахата слушала много внимателно и като че ли нещо просветнало в главата й. Казала, че смътно си спомня за един голям двор и кладенец с голям камък пред него и че един ден там я клъвнал петелът по крака. Показала й белега. Жената вече не се съмнявала, че това е изгубената й дъщеря, затова предложила да отидат в нейното село и всичко да видят на място. Когато отишли, „циганката” си спомнила още, че е имала братче, познала двора и лесно се ориентирала в къщата. Събрало се почти цялото село, а срещата била толкова трогателна, че всички плакали.

През месец май 1944 година по-малкият брат Томе се завърнал от Германия и се установил в Струмица. На 10 юни по-големият най-неочаквано дошъл в Петрич от с. Лахана, Гърция, където тогава бил войник. Казал на Ванга, че отива в Струмица и ще стане партизанин.

Тогава, в края на войната, в Струмишкия край се сформирала партизанска бригада и много младежи се записали в нея, за да се бият с части от отстъпващата германска армия. Тайно от Ванга Любка и Васил се споразумели да заминат заедно. Тогава Васил бил на 22 години. Ванга била много тъжна за взетото от брат й решение и със сълзи на очи го молела да не отива. Казвала му: „Не отивай, ще те убият на 23 години!” Но брат й казал, че не й вярва, и още същия ден отишли с Любка в Струмица, намерили там Томе и още на следващия ден и тримата станали партизани.

На 8 октомври 1944 година Васил, който бил командир на сапьорска група, получил задача да взриви моста при село Фурка, защото оттам се оттегляли части от отстъпващата германска армия. Васил изпълнил прецизно задачата и взривил моста, но не забелязал, че когато извадил от джоба на ризата си кибрит да запали фитилите на експлозива, му паднала и личната карта. След това веднага се укрил при един приятел от селото и възнамерявал през нощта да се върне в отряда. Дошлите след взрива германски войници претърсили около развалините на моста и намерили личната карта. Турчин дървар, който бил заловен недалеч от моста, издал, че видял младежа от снимката да се върти наоколо. Веднага арестували всички хора от селото и ги затворили в черквата. Преди още да усети какво става, бил арестуван и Васил заедно с всички хора. Германците издали заповед, че ако до един час не кажат къде е подпалвачът, ще подпалят черквата заедно с хората вътре. Хората видели, че Васил е сред тях, познавали го и знаели, че той е подпалил моста, но си мълчали. Разбрал безизходността на положението, той излязъл от тълпата и казал: „Аз бях!” Познали го от снимката, веднага го извели на черковния двор, избутали и хората навън и пред очите им зверски го инквизирали. Слагали му нагорещени железа в ушите, гаврили се и накрая, когато бил вече полумъртъв, го застреляли. Оставили обезобразения труп на земята за назидание.

Васил загинал на 8 октомври, деня, в който навършвал 23 години...


Интересни са спомените на П. Р. От София от 1945 г.

През март 1945 година бях мобилизиран в гр. Свети Врач (днес Сандански). Разпределен бях за гара Генерал Тодоров в село Препечене. Един неделен ден, когато скуката ме налегна, реших с малкото влакче от теснолинейката да отида до град Петрич и малко да се разнообразя. Качих се във вагона и седнах до една жена, облечена в траур. Започнах да си мисля къде да отида в града и какво да разгледам. Когато кондукторът дойде да ни провери билетите, жената до мен го помоли да й обясни как да намери в града къщата на Ванга. Заслушах се в разговора им и изведнъж се сетих, че всъщност и аз съм слушал за тази жена в една обущарница в София. Един приятел на обущаря разказваше следните случки за Ванга:

Някакъв разтревожен селянин отишъл при Ванга да му каже къде да си намери коня. Вързал го добре за едно дърво на пазара, а после не го намерил. Ванга му казала: „Не се тревожи, на следващия пазарен ден ще си го намериш вързан на същото място. Взе го човек от съседно село, за да си закара вкъщи чувалите с вълна от дарака.” И втория случай, който си спомних. От простора изчезнала ризата на някакъв човек. Ходил при Ванга по други работи, но между другото я попитал и за тази риза. А тя му казала: „Ти за една риза ли си се разтревожил, след като имаш и други? Този, дето я взе, я взе от голяма нужда, защото няма нито една. Зная кой е, но няма да ти го кажа. А ти, ако го видиш този човек с твоята риза на гърба, ще се направиш, че не си забелязал!”

След като си спомних тези разкази, любопитството ми се разпали и реших и аз да отида при Ванга.

Следвайки указанията на кондуктора, лесно намерих уличката. Застанах пред почерняла от годините дървена ограда. Влязох в двора и видях схлупена стара къща с чардак, на който седеше възрастна жена, кръстосала боси пети, и решеше прошарената си коса. Като ме видя, попита ме дали идвам при Ванга и като потвърдих, ми заяви, че днес е неделя и тя не приема никого. Казах й, че просто искам да видя Ванга отблизо, защото съм чувал много интересни неща за нея. Тя отиде да попита, после излезе и ми посочи вратата да вляза. Почуках, отворих и се озовах в една сенчеста стая, застлана с черги, скромно подредена. И понеже нямам обичай да се заглеждам в подробности, запомних само това, че Ванга беше полулегнала на една кушетка, застлана с одеяло, и с длан подпираше русата си глава. Знаех, че не вижда, но я гледах в очите, за да се уверя. Поздравих и казах, че идвам само за да й засвидетелствам своето уважение и почит.

Докато й казвах тези думи, вратата се отвори и влезе познатата ми от влака жена в траур. Каза, че моли Ванга да й каже нещо за изчезналия й син, когото тя не знае къде да търси. Ванга й каза да дойде утре рано сутринта.



Жената си излезе, но след захлопването на вратата изведнъж Ванга отпусна глава на възглавницата, сви се, застена в конвулсии, пребледня и с груб, с баритонов тембър глас започна да вика: „Гроб, пресен гроб, ох, болят ме краката!” Това го повтори няколко пъти. Изплаших се. Сещам се, че някъде в сумрака на стаята седеше някаква друга жена, явно Вангина близка или роднина, която ми направи знак да мълча. Помислих си, че тази сцена е предизвикана от жената в траур, която току-що си беше отишла. След минута-две Ванга се попривдигна и седна с подвити под себе си крака. Помълча и ми каза: „Ти имаш много братя и сестри, чакай да ги изброя... Иван, Неделя, Рада, Станка” и т. н. Девет сме - потвърдих аз. „Тази Рада има сега голяма тревога, но ще е напразна.” Когато после писах на сестра си за това, тя ми отговори, че тогава синът й бил арестуван за няколко дни, но го освободили. Ванга ми каза, че имам двама братя на фронта и че единият е с нашивки. Отговорих й, че нямам брат с нашивки. Имаш, имаш, спомни си - настояваше Ванга. След няколко отричания се сетих, че най-малкият ми брат беше пратил снимка като ефрейтор от Дунавския флот. Сред това започна да ми описва къщата. Каза: голяма къща с желязна ограда. Само че сега няма никой вкъщи. Казах й, че жена ми е в провинцията на гости при братовата ми жена. Чакай да видя къде е - прекъсна ме Ванга. - Ето една голяма река. Това сигурно е Дунав. Чакай да видя в кое място е, и започна да срича - Ру, Ру, Рус, Русчук (дн. Русе - б. а.), там ли е? Да - потвърдих аз. Ами тука се вижда един твой много близък, шивач, кой е той? Казах й, че в семейството нямаме шивач. Имаш, имаш, каза Ванга, възрастен човек с големи мустаци, с голо теме и очила. Седнал е под едно дърво със скръстени под себе си крака и шие. Изведнъж се сетих, че това е баща ми. След като се пенсионира, той вземаше скроени шаячни дрехи, съшиваше ги и ги обточваше с гайтани. Правеше разни елеци и потури. А се пенсионира като разсилен в лесничейството. Видя ли, че имаш шивач - рече Ванга, а после се обърна към другата жена с думите: „Много ясно ми се явяват.” Ванга продължи: „Зад баща ти, малко встрани стои изправена жена и държи за ръка едно момченце, кои са?” Не зная, казах, но може да е моята майка, починала през 1922 година, и моето дете, което почина преди пет години. Те са - потвърди Ванга. Попита ме, ти като си запасняк, защо си с цивилни дрехи. Обясних й, че за нас не стигнаха военните дрехи, защото са нужни на фронта. Да, каза Ванга. Сега войниците на фронта играят хора, бръснат се, перат, кърпят хамути, поправят каруци, изобщо весели са и скоро ще си тръгнат за България. Това е. Ами ти, желаеш ли да ти кажа нещо за тебе? Казах й, че не желая, защото нямам проблеми. Зная, че като се върна в София, само работа ме чака. И все пак... - настоя Ванга. Казах й, че имам една отдавнашна мечта - да си построя някога къща като моите колеги. Ванга помълча малко и каза: „Ще построиш, две къщи ще има, два пъти ще строиш!” После каза, чакай да видя какво работиш. Охо, ти имаш голяма работилница, имаш и много чираци. Виждам готварски печки, лейки, корита и мангали ли, котлони ли... Помислих си, Ванга ми каза, че ще строя две къщи, защото ме смята за богат, затова я осведомих, че съм кооператор в тенекеджийска кооперация.

През 1952 г. си построих къща. През 1975 г. надстроихме със средства от моите синове и снахите. Ето че наистина строих на два пъти и фактически две къщи, горния етаж за единия, от синовете. ,

Когато се сбогувах с Ванга, тя ми каза, че като се прибера в поделението, ще ме чака писмо, известие. Реших, че това е може би заповедта ми за уволнение, и много доволен си отидох.

Когато се прибрах в Препечене, другарите ми ме попитаха къде съм бил, а аз им отговорих, че съм бил в Петрич при Ванга и тя ми е казала, че ме чака писмо. Наистина видях един плик, поставен на възглавницата ми. Другарите ми завикаха да им разкажа за срещата, но аз реших първо да си прочета писмото. Но те не ме оставиха на мира. Казаха ми, че ще забравя, докато чета, и аз се съгласих. Разказах им всичко и ги оставих да коментират помежду си.

Писмото беше от жена ми от Русе. Като ме подготвяше внимателно, тя ми съобщаваше, че брат ми е загинал. На 14 май след примирието 5-6 войници с един подофицер, прочиствайки местността край Грац в Австрия, намерили един шмайзер. Подофицерът взел да го разглежда, шмайзерът внезапно гръмнал и ранил смъртоносно в сърцето брат ми Александър. Занесли го в болницата, живял 3-4 часа и починал. В съобщението пишело „загинал при инцидентен случай”.

„Гроб, пресен гроб” - викаше Ванга. Значи за мене се е отнасяло, защото брат ми е загинал в понеделник, а аз бях при Ванга няколко дни след това, в неделя.

Започнах да плача. Другарите ми прочетоха писмото и започнаха да ме утешават. Дойде и поручикът и за да ме разсее вероятно, и той ме помоли, доколкото мога, да му разкажа за срещата си с Ванга. След това заяви, че желае на другия ден да го заведа при нея. Но стана така, че на другата сутрин заедно с него имаше още двама души - Павел и Минчо. Този Минчо ми каза, че трябва да бъдем дискретни и да не говорим къде отиваме, особено ако около нас има хора. Защото той допускал, че Ванга има подслушвачи, които я осведомявали.

Спряхме пред дворната врата на Ванга много рано сутринта, за да бъдем първи. Навсякъде беше много тихо. Но като отворихме портата, се изумихме. Дворът беше препълнен с хора. Едва можахме да влезем и да се мушнем зад портата. Решихме, че е безнадеждно да я видим, затова някой предложи да закусим някъде и да се върнем тук вечерта. И тъкмо да тръгваме, един човек отпред, приел доброволната роля на разпоредител, се провикна: „Да влезе Петко!” Побиха ме тръпки, защото това е моето име. Чаках някой да се обади, но никой не се отзова. Човекът повтори и потрети. Тогава аз се обадих, че и аз съм Петко, но току-що съм дошъл „Няма значение - каза човекът - щом Ванга те вика, влизай!” „Но аз не съм сам, възразих, водя и други.” Абе влизайте колкото сте! Хайде, че се губи време! От хората се понесе ропот. Видях се в чудо и тръгнах към входа. Не вярвах, че Ванга вика точно мен. Останалите вървяха отзад. Насядахме на столовете край стените в малката стаичка. Аз седях до Ванга, а другите трима срещу нас. По едно време Ванга се изправи, пребледня и припряно се придвижи към средата на стаята, започна да стене, като че искаше да заплаче. И се строполи на пода. Полегнала на дясната си страна, се гърчеше и с този чуден баритонов глас заговори думите, които бях чул предишния ден: „Гроб, пресен гроб, краката ме болят!” Ние се спогледахме изплашени. По едно време Ванга се изправи и заднишком тръгна към стената, до която аз седях. Размахваше ръце, като че ли нещо отпъждаше от себе си. Стигна до вратата на стаята, отвори я и бързо излезе от нея. Появи се отнякъде мъж, вероятно неин близък, каза ни тихо, че тя вероятно малко ще си почине и пак ще дойде. Действително тя се върна. И още не седнала, попита кой е Петко. Аз се обадих. А Ванга каза: „Твоят брат (убитият - б. а.) е много упорит. Настоява да ти кажа да не изоставяш детето му и ти да имаш грижа за него.” Приех това поръчение. След това Ванга попита кой от нас е офицер. Поручик Урумов се обади, а Ванга го попита защо се е облякъл цивилен. Той отговори: „За да не правим впечатление.” Ванга: „А аз гледам да видя офицер. Добре. Но ето сега какво. Тук пред теб застана един твой много близък, също офицер. Убит е през март. Сещаш ли се кой е?” Поручикът потвърди. Ванга продължи: „Той иска да ти каже нещо много важно за тебе, но аз нямам право да говоря по политически въпроси. Но той казва така: ти знаеш той от коя партия е бил. Предлага да последваш неговия пример и да преминеш към неговата партия, за да си добре. И друго. Казва да кажеш на жена му да свали траура и да побърза да се омъжи, докато е малка дъщеря му Малинка, за да свикне с новия татко. И да облече момиченцето с бялата рокличка, да й сложи и часовничето, за да види той как й отиват.” Поручикът обеща да пише на вдовицата.

Ванга смени темата. Към поручика: „Преди да дойдеш тук, ти си служил на друго място. Там са изчезнали някакви инструменти, кирки, лопати и не сте ги намерили. Поручикът потвърди. Ванга: “Не се тревожи, ще се намерят. Когато водите на Струма спаднат, дръжките им сами ще се покажат от водата.” Поручикът засия.

Ванга продължи: „При вас е станала някаква афера с някакъв куфар. Имало е там някаква сланина и войниците без позволение на собственика са я изяли. Не им се карайте! Гладни са били, пък и в тоя глад сланина така само да се гледа не може. За тебе толкова.”

Когато излязохме на улицата, споделихме това и онова, въпреки че всички бяхме много изненадани, и аз попитах поручика от коя партия е бил неговият приятел. Той ми отговори, че е бил комунист, а той е земеделец и двамата много спорили по различни политически въпроси.

Когато Ванга попита кой е следващият, се обади Павел. Ванга му каза, че работи в канцелария и от едната му страна вижда рафтове с книги. На отсрещната стена също има книги, а срещу бюрото на Павел работи една много хубава жена. Тя е вдовица и има две много хубави момиченца. Ти си ерген, нали? Павел потвърди. Каза, че е чиновник в „Храноизнос” в Елин Пелин. „Слушай, Павле, каза Ванга, ти ще се ожениш за тази жена. Тя те харесва, но се срамува да ти открие чувствата си. Затова ти трябва да направиш първата крачка. И знай, че тази жена ще ти донесе щастие.” Павел се изчерви като момиче. Ванга му каза, че го чака повишение, и той беше много щастлив.

След няколко години срещнах Павел в София в един ресторант, на чието място сега е построен хотел „Хемус”. Запитах го дали се е сбъднало това, което му каза Ванга. Той отговори, че действително се е оженил за тази жена, има много добро семейство и е вече директор на предприятието.

Третият, на когото Ванга гледа, беше Минчо. „На тебе нищо не ти се явява, каза Ванга, тъмно е, нищо не се вижда. Ти не вярваш, затова е тъмно.” Минчо каза, че се интересува дали ще имат дете. „Ще ти кажа като човек на човек - каза Ванга. -Осиновете си, пък ако след това си имате и свое, още по-добре.”

Минчо беше този, който ни внушаваше, че Ванга черпи информация от подслушвачи. След години го срещнах и го попитах вслушал ли се е в съвета на Ванга. Каза, че дори не е направил опит. Беше мрачен.

Може някой да се запита как така подробно ще помня срещите си с Ванга, след като са минали толкова много години. Не би било чудно, ако този някой знае, че тези мои преживявания съм ги разказвал стотици пъти досега, а и те ми направиха толкова силно впечатление, че е трудно да ги забравя.

След като през 1947 година Вангиният мъж построил новата къща, той тежко се разболял. Още от времето, когато се върнал от Гърция, не бил добре, но след строежа на къщата вероятно се преуморил много и се чувствал съвсем отпаднал. Получил и силни стомашни болки и приятел го посъветвал да пие по малко ракия, за да му мине. Пиел уж по малко, но постепенно се пристрастил и много се променил. Затворил се в себе си, денонощно стоял сам в една стая, почти с никого не разговарял и само пиел. Вероятно и той имал някаква своя човешка драма, но с никого не я споделил. И лекари, и самата Ванга непрекъснато го съветвали да не живее по този начин, защото отива към гибел, но той никого не слушал. Ванга ходела из къщата като сянка, топяла се от мъка и тревога и по цели нощи плачела. После тя споделила със сестра си, че е знаела, че за мъжа й няма никакво спасение. Таяла този страшен факт само за себе си, мълчала и се молела да стане чудо.

А хората се трупали денонощно пред вратата й и тя ги изслушвала, съветвала и лекувала всеки ден и никой не подозирал каква трагедия се разиграва в собствения й дом.

Митко „се лекувал” по този начин в продължение на 12 години, докато паднал на легло. Ванга била съвсем отчаяна. Взели го в болницата, защото развил цироза на черния дроб и започнал да се пълни с вода. Ванга пожелала да бъде с него и близо седмица седяла на един стол в болничната стая до леглото на съпруга си. Когато един ден лекуващият лекар казал на сестра й, че иска да съобщи нещо на Ванга, тя казала, че няма нужда, защото знае, че настъпва краят, и пожелала да си отидат вкъщи. Докарали и болния и той като че ли се поотпуснал и заспал. На пода, до краката на мъжа си, заспала и Ванга. През всичките шест месеца на тежкото му боледуване тя била неотлъчно до него, като че ли искала да му предаде от своята сила и твърдост, а може това да е било и едно бавно, непрекъснато сбогуване с любимия човек, с когото Ванга живяла 20 години.

Любка: „Когато Митко беше вече в агония, Ванга коленичи до леглото му и от слепите й очи непрестанно се лееха сълзи. Нещо шепнеше. Дали не молеше да бъде пощаден животът му, или се прощаваше с него, не знам. Митко издъхна на 1 април 1962 г. Почина на 42-годишна възраст. Направихме каквото беше нужно за мъртвеца, започнаха да идват и хора, а тя все спеше. Спа до момента на погребението. После ми каза: „Аз го придружих до мястото, където му беше определено.”

На другата сутрин излязох пред струпаните на вратата й хора, които не подозираха какво се е случило, и им казах да се разотидат, защото Ванга вчера е погребала мъжа си и не е в състояние да приеме никого. Тя ме чу и извика: „Не, не ги връщай, ще ги приема всички. Те имат нужда от мен!”

От този ден ние, децата на Вангината сестра Любка - Красимира, Анна и Димитър, - единствените племенници на Ванга, сме свидетели на нейния тъжен, самотен вдовишки живот, на личната и трагедия, но и на нейната забележителна неуморна дейност в услуга на хората. Вероятно тя така е орисана: да няма свое лично щастие, а да е щастлива, когато го дарява на другите.

Помня я как изглеждаше тогава - под черната вдовишка забрадка, лицето й е бледо и някак застинало, цялото й същество като че ли е обърнато навътре, напрегнато и концентрирано, далеч от всичко, което я заобикаля... А хората прииждат ли, прииждат, стават все повече, идват от целия свят. С различни проблеми, с различни въпроси, учени и по-малко учени, скептици и вярващи, болни и здрави, пристъпващи към нея със страх или с насмешка, с недоверие или с любопитство. И тя никого не връщаше.

Предлагам един разказ от онова време.

„Около 1944 година баща ми, който беше лекар и убеден материалист, отишъл при Ванга от любопитство. В Петрич пред къщата й било пълно с хора, които чакали да влезнат при нея. Тя се показала на вратата и повикала баща ми по малкото му име, което никога не е изговаряно извън семейството. Вътре Ванга му казала много неща за неговото минало - баща ми е женен два пъти и тя много вярно описала женитбите, казала му подробности, лични неща, които дори и двете съпруги не знаели. След това му заговорила за бъдещето. Казала му, че ще умре след 14 години от рак. Казала му за по-малкия ми брат и за мен. За мен споделила, че ще имам щастлив брак, но моят съпруг ще почине наскоро след това. Аз ще остана вдовица с малко дете. После отново ще се омъжа и ще сбъркам. Този брак ще бъде много неудачен за мен. Казала още, че съдбата на брат ми ще бъде още по-несретна и че той ще умре при злополука на 20 години.

След години баща ми реши, че е болен от язва. Направиха му две операции. Втория път само го отвориха. Почина от рак през 1958 година на датата, предсказана от Ванга.

Аз се омъжих и имах щастлив брак. Роди ни се дете. Но съпругът ми неочаквано се разболя и почина. Омъжих се повторно, наистина много сгреших. Разведох се. Преди няколко години брат ми тичал да вземе трамвая, но не успял да се хване добре, подхлъзнал се и трамваят го прегази. Беше на 20 години. Всичко, което Ванга беше предсказала на баща ми, се сбъдна.” (Този случай е описан през 1970 година от Шейла Острандер и Лин Шрьодер в книгата „Рsychic Discoveries Behind the Iron Curtain”, издание на IMPACT, UNESCO.)

Друг случай. Детенце на наши съседи, бебе на десетина месеца, изгаряше от температура повече от двадесет дни. Лекарите не можеха да разберат причината и го лекуваха с какво ли не, но нямаше никакъв резултат. Заведохме го при Ванга, а тя каза да го изкъпят с вода, в която са сварили горско сено. Още при първото къпане температурата спадна, а след второто бебето се успокои и оздравя.

На балерина рускиня, омъжена за българин, която след раждането беше получила някакви нарушения в двигателния апарат и лекарите смятали, че може би няма да може повече да танцува, й каза, че ще се оправи, ще има още две деца и ще разнася славата на руския балет по целия свят. Така и стана.
Ф. С. - медицинска сестра

Преди много години майка ми ходила при Ванга, за да потърси лек за сестра ми, която оглушала като бебе. Хазяинът, в къщата на когото са живели моите родители, се прибрал една вечер пиян, влязъл в стаята им и ударил бебето. Засегнал му някакъв нерв. Ванга казала на майка да отиде на ушен лекар във Варна, но че детето щяло да получи само малко облекчение и няма да се излекува. Така и станало. На майка ми казала да си почива повече, защото ще умре така, както си ходи. Така и стана. Майка ми почина внезапно от удар преди пет години на 54-годишна възраст. Видяла и моя чичо, отдавна починал, който държал чаша в ръка. Чичо ми починал при опит да предотврати челен сблъсък между два пътнически влака. Не можал да се отмести навреме и двата локомотива буквално са го сплескали. Наистина се оказа, че преди това чичо ми е пил чаша червено вино и поради този факт дълги години на дядо ми не му даваха пенсия (обезщетение) заради сина, защото смятаха, че злополуката е станала, защото е бил пиян. А че е спасил живота на толкова много хора от двата влака, това не е важно.


Владо Г. - писател

Преди повече от седемнадесет години моя роднина ходила при Ванга, говорили за различни неща и по едно време Ванга казала: „Какво прави Владо, Старата къща?” Дора после ми се обади и каза: „Гледай какви глупости говори Ванга - какво прави Владо, Старата къща?”

17 години по-късно написах една книга, спомени за моя роден град Банско, и я бях нарекъл „Моравото лале”. Дадох я в издателство „Народна младеж”. Главен редактор беше Евтим Евтимов. Той каза, че не му харесва много заглавието, и предложи да го сменим. Казах му, че аз имам и друго заглавие -„Спомени от старата къща”. Това е по-добре, каза Евтим Евтимов. Книгата ми излезе под това заглавие. Една нощ Дора ми се обади посред нощ много развълнувана и каза, че не е могла да спи една нощ, докато е чела книгата, щото изведнъж си е спомнила как Ванга е видяла тази книга и нейното заглавие. Преди толкова много години.
С. П. - журналист

Разказвал ми го е кметът на нашето село (Разложко - б. а.). Изчезнали конете на наш съсед. Отишъл при Ванга, а тя му казала: „Конете са откраднати от цигани и са в планината на една ливада. Завързани са. Циганите ги гледат и ги хранят, а после вечерта се готвят да ги отведат и да ги продадат.” Отишли веднага на указаното място и видели конете, спънати и завързани, които пасели. Взели ги, а човекът бил много радостен, защото той бил отговорният за конете в стопанството.


Е. Н. - Русе

Откраднали коне на наши съседи - чифт, много хубави. Ванга им казала: „Конете са отведени през Стара планина и са в едно габровско село.” Описала много подробно и мястото, и селото. Отишли и ги намерили.


К. Н. - Киноцентърът

След заснемането на филма „Зарево над Драва” започна работата по монтирането на филма. Това беше копродукция на няколко страни и бяха вложени много средства. Колегите с ужас установили, че липсва част от лентите. Това означавало голям скандал и много неприятности. Отишли при Ванга и тя казала, че лентите са изхвърлени. Описала някаква малка, изоставена сграда в близост до сметище. Колегите се сетили, че край Панчарево действително Киноцентърът има такава малка стара сграда, където оставяли бракувани или дефектни ленти. Отишли там, дълго ровили, но накрая открили лентите от филма.

Граничен офицер си загубил пистолета. Ванга му казала да отиде и да претърси мястото, където е ходил по малка нужда. Отишъл и го намерил.

Кр. Ст. - чуто от Серафим Северняк (писател) Ванга го попитала колко брака има. Той отговорил: три. Не, не са ли четири, попитала Ванга. Ето, сестра ти застана до тебе и ми показа четири пръста. С. С. се уплашил много, защото имал сестра, починала много отдавна като дете. Дори и най-близките му приятели не са знаели този факт.


Б. X. Детето на наши съседи изчезна безследно. Търсиха го безрезултатно в продължение на няколко дни. Родителите отишли при Ванга и тя им казала, че в събота детето ще бъде докарано вкъщи живо и здраво от представители на властта. Хората разпространиха тази вест и още от сутринта в събота се струпахме всички пред блока, за да видим дали ще бъде вярно казаното от Ванга. Имаше и песимисти, които си тръгнаха, но вярващите бяха възнаградени. Когато към обяд милиционерска кола възви към нашия двор, от всички гърла се понесоха възгласи на удивление. От колата слезе момчето, придружено от милиционер. Сцената беше неописуема.
Г. Ж. - Преди много години Ванга ми каза какви въпроси ще ми се паднат на приемния изпит по български език. Когато изтеглих билета пред комисията, бях толкова смаяна от съвпадението, че един от комисията ме попита какво ми е. Толкова бях изумена, че набрах кураж и му казах защо съм толкова изненадана. Той се засмя и отговори: „Ами сега, какво да правим? Да сменим ли билета, щом Ванга го е познала?”
Г. П. от с. Гега потърси помощ от Ванга, защото овцете от неговото стадо започнали необяснимо да се хапят една друга и щели да умрат от глад, животните не искали да ядат нищо. Ванга казала да наблюдава сутринта коя овца ще започне да хапе първа, да отреже от нея малко вълна и да й я донесе. След като й я донесоха, нареди да нарежат на много ситно вълната и да я дадат на всички овце, размесена с храната. Овцете се успокоили.

Млада бременна жена плаче и обяснява, че е бременна за седми път и има все дъщери. Ако и сега роди момиче, мъжът й ще я изгони. „Остави на мой късмет това дете - каза Ванга. - То ще се роди момче”. Наистина след два месеца се родило момченце.

Момче по рождение имало някакъв недъг в краката. Решило да го изправи и се оперирало. След операцията се почувствало още по-зле. Коментарът на Ванга:


Каталог: books -> new
new -> Тантриското преобразяване
new -> Робърт Монро Пътуване извън тялото
new -> Програма за развитието на силите на мозъка. През 1978 г въз основа на разработените принципи той започва да обучава хора, а към 1980 г неговите лекции вече се ползват с колосален успех в цял свят
new -> Свръхсетивното познание Марияна Везнева
new -> Книга "Физика на вярата" e нещо изключително рядко
new -> Селестинското пророчество Джеймс Редфилд
new -> Съдържание увод първа част
new -> Книга 1 Е. Блаватска пред завесата „Джоан, изнесете нашите развяващи се
new -> -
new -> Terry pratchett


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница