Кратко ръководство за изучавяне

КРАТКО РЪКОВОДСТВО ЗА ИЗУЧАВЯНЕ

НА

ПРАВОСЛАВНОТО БОГОСЛУЖЕНИЕ

Архимандрит ИОНА

Главен секретар на Св. Синод

СОФИЯ — СИНОДАЛНО КНИГОИЗДАТЕЛСТВО — 1950г.

синодално книгоиздателство

литургика

Автор — Архимандрит Иона
Коректор и тех. редактор – Д.Дюлгеров
Тираж — 2000 — Синодална печатница
София № 63 1950 г.

БОГ Е ДУХ: И ТИЯ, КОИТО МУ СЕ ПОКЛЯНЯТ, ТРЯБВА ДЯ СЕ ПОКЛЯНЯТ С ДУХ И С ИСТИНА.

ИОАНА 4:24
Велико е значението на богослужението в Христовата Църква. Чрез него изразяваме почит и благодарност към Бога за дарения ни живот и спасение. А чрез тайнството на св. причастие, ние дори се приобщаваме непосредствено с тялото и кръвта Господни и добиваме дар за вечен живот.

Ето защо изучаването на нашето богослужение от питомците на духовните ни училища е много необходимо и полезно.

Преди няколко години бележитият богослов и академик про­фесор Николай Никанорович Глубоковски изтъкна в изследването си върху състоянието на днешната богословска наука в Русия и в другите православни църкви, че литургичната православна наука започва едва в последното столетие да стъпва на здрава научна основа. Поради това много проблеми из областта на православната литургика чакат тепърва да бъдат проучени въз основа на съ­временни историко-археологични и литературни паметници и пре­дания на православния Изток.

В нашите досегашни учебници по литургика по същата при­чина не бяха застъпени редица въпроси из нашето родно бого­служебно минало. В това отношение от голямо значение се явяват трудовете на моя професор, академикът прот. Ив. Гошев. Те хвър­лиха обилно нова светлина върху редица въпроси из българското богослужебно минало.

Постарах се да вмъкна в този труд най-важните нови данни из развоя на нашето литургично минало.

Благодаря на Бога, че ми даде възможност да напиша този труд. Ще бъда удовлетворен, ако при сегашното състояние на нашата литургическа наука, той допълни една от насъщните нужди на св. ни Църква.

София, 1950 г. Авторът

§1. Произход на названието
Понятието Литургия (λειτουργία) произлиза от гръцките думи λεΐτος = народ или народен, публичен и έργον = дело, служение. Литургия = λειτουργία, следователно, значи „народна" или „обществена служба".

Седемдесетте тълковници, като превеждали книгите на Стария Завет, употребявали тая гръцка дума и нейните производни, за да обозначат действията на култа или на Мойсеевия обред въобще (Изх. 28:43. Числ. 4:39).

Авторите на Новия Завет, със същата дума най-често изразяват различните църковни действия на богослужението, проповедта, грижата за бедните, делата на вярата (Деян. Ап. 13:27. Римл. 15:26. 2 Корист. 9:2), а тъй също и древната служба на свещеника (Лука 1 :23).

Апостол Павел нарича ( λειτουργος литургия) Божия служител, царя (Римл. 13:6), сам себе си като служител на Христа (Римл. 15:16); Иисуса Христа той посочва като Литургия — служител на Вечното Светилище, или върховен Първосвещеник (Евр. 8:2)·

В творенията на светите отци думата Литургия запазва биб­лейския си смисъл, но се употребява и със значение на обред. Напр. в първото послание на св. Климент, епископ римски.

От IX в. във Византия с думата Литургия обозначавали фор­мулите на литургията или книгите, съдържащи формулите на съот­ветните литургии (Василиева, Златоустова, Преждеосвещена и др.).

В най-широк смисъл Литургия значи сбор от определени, обреди, установени от Христа и църковната йерархия. По-точно казано — Литургията е публичния култ на Църквата.

В старобългарската Кирило-Методиевска богослужебна и извънбогослужебна литература Литургията се именува Божествьнаа слоужьба.

Предмет на Литургиката са външните, а не вътрешните актове на богопочитанието.

Задача на Литургиката е да изясни научно тези актове, да разкрие техния произход и развитие и да посочи тяхното истин­ско значение днес.

Литургиката се разделя на обща и частна — специална.

В общата част се разглеждат всички литургични актове, бого­служебни предмети и утвари, отделни молитвени елементи на бого­служението, форми и славословия, четене на Свещеното Писание, богослужебни времена, места и пр..

В специалната Литургика се разглеждат св. Литургия, св. Тайн­ства и чинопоследованията от частен характер (требите).

При това положение, на днешната литургична наука предстои стъпка по стъпка да разкрива това минало чрез монографични издирвания. Всяко ново откритие в областта на църковната архео­логия и на богослужебните текстове представлява крачка напред : към изясняване на богослужебното минало. На литургичната наука в православните страни предстои занапред тежката и отговорна задача да създаде цялостно и завършено научно изложение на |развоя на православно-християнското богослужение през вековете.

Изворите, от които черпим сведения за развитието на христи­янското богослужение, се разделят на два вида: 1. веществени и 2. книжни. Към веществените извори спадат богослужебните сгради, заедно с техните богослужебни принадлежности и надписи, а към книжните '— всички богослужебни текстове и предания, записани на папирус, пергамент и книга.

Благодарение големия разцвет на църковната археология през последните два века, веществените литургични извори се увели­чават непрекъснато, като хвърлят все по-нова и обилна светлина върху съдържанието и формите на богослужението.

(Християнски надписи от града Рим), Рим 1861/88 год.

2. H. Gregoire, Recueil des inscriptions grecques сhret, d'Аsie Mineure (Сборник на християнските гръцки надписи от Мала Азия), Париж 1922 год.

3. L. Galaberte et R. Mouterde, Inscriptions grecques et Iatines de la Syrie (Гръцки и латински надписи от Сирия), Париж 1929 год.

4. G. В. de Rossi, La Roma sotteranea Christiana (Християнският подземен Рим), 3 тома, Рим 1864/77 год.

5. F. X. Kraus, Roma sotteranea, die römischen Katakomben (Подземен Рим, римските катакомби), 1879 год.

6. R. Krautheimer, Corpus Basilicarum Christianorum Romae (Събрание на християнските базилики в Рим), 1937 год.

7. Р. Cabrol et Η. Leclerd, Monumenta ecclesiae Üturgicos (Литургични паметници на църквата), Париж 1902/13 год.

8. Р. X. Kraus, Realenzyklopädie der christlichen Altertümer (Реална енциклопедия на християнските старини), 2 тома, 1882/86 год.

9. Р. Cabrol et Η. Leclerq, Dictionnaire d'archeologie ehret, et de liturgie (Речник за християнска археология и за литургия), Париж 1907 (досега 13 тома).

1. Деяния апостолски, съставени от ап. Лука към 75 год. Съдържат материали върху богослужението на Иерусалимската първохристиянска община.

2. Посланията на an. Лаела, писани между 53 и 66 год. Изобилстват със сведения за богослужението в първите християн­ски общини.

3. Дидахи или Учение на 12-те апостоли, съставено от неиз­вестен автор в Сирия в края на I век или началото на II век. Тук имаме първата евхаристична литургия, обаче, с подчертан есхатологичен характер, (вж. „Учение на 12-те апостоли" от проф. прот. Ив. Гошев).

4. Голямата апология на Юстин Философ, написана към 155 год. Тя свидетелства за откъсването на евхаристията от тра­пезите на любовта и съединяването й с утринното богослужение.

5. Апостолското предание на Иполит Римски, от около 200 год., в което се намира най-старата молитва за освещаване на литургичните елементи.

6. Катехезите на Кирил Иерусалимски, от около 350 год., със сведения за богослужението в Иерусалимската църква.

7. Апостолски постановления, съставени в Сирия или Цари­град към края на IV век. В 8 глава е дадено пълно описание на литургията през тази епоха.

8. Поклонничеството на Етерия (Peregrinatio Atheriаe), на­писано от една монахиня от южна Франция или Испания към 383 год.

9. Евхологий (молитвослов) на Серапион Тмуитски, стъкмен около средата на IV в., открит в един Дтонски ръкопис от XI век.

10. Литургичният папирус Дер-Балице, открит в горноегипетския коптски манастир Балице в ръкопис от VII в., обаче по съдържание принадлежащ към средата на IV век.

11. Барберинов евхологий (молитвослов) от VIII—IX век, който ни дава сведения за византийския или цариградския тип литургии, носещи имената на Василий Велики, Йоан Златоуст и Григорий Двоеслов.

12. Писмено изложение на правата вяра, написано от Кон­стантин философ в Моравия към 868 год. Това съчинение, както и следващите четири (№ № 13, 14, 15 и 16) са извори за старо­българската литургия.

13. Шестоднев на Йоан Екзарх от IX век.

14. Учително евангелие на епископ Константин, писано в Преслав между 889 и 894 год.

15. Слово против богомилите на презвитер Козма от X век.

16. Синайски евхологий (молитвослов) от XI век, открит в един от Синайските манастири.

2. Е. Renaudot, Liturgiarum orientalium collectio (Събрание на източните литургии), 2 тома, Париж 1716 год.

3. G. А. Assemani, Codex liturgicus ecclesiae universae (Литургичен кодекс на Вселенската църква), 13 тома, Рим 1749/66 год.

4. Н. А. Daniel, Codex liturgicus ecclesiae universae (Литургичен кодекс на Вселенската църква), 4 тома, Лайпциг 1847/53 год.

5. С. A, Swainson, Tha Greek Liturgies (Гръцките литургии), Кембридж 1884 год.

6. F. Е. Brightman, Liturgies Eastern and Western (Източни и западни литургии), Оксфорд 1896 год.

7. Α. ν. Maltzew, Die Liturgien der orussisch-rthodoxen Kirche. (Литургиите на руската православна църква), 10 тома, 1894/1904 год.

8. А. Дмитрiевскiй, Εύχολόγια (Молитвослови), KieB 1901 год.

9. Прот. Ив. Гошев, Стари записки и надписи — в Богослов­ските годишници на Софийския университет, том IV от 1927 год., том VI от 1929 год., том XII от 1935 год., том XIII от 1936 год., том XIV от 1937 год.
Научна литература
1. Псевдогерман, Μυσηκή θεορία (Мистично съзерцание) от X век.

2. Николай Кавасила, Ερμηνεία της θείας λειτουργίας (Тълкувание на божествената Литургия) от XIV век.

3. Симеон Солунски, Περί της ϊερας λειτουργίας. (За свещената Литургия) от XV век.

4. L. Duchesne, Origines du culte chretien (Произход на хри­стиянския култ), Париж 1925 год.

5. А. Baumstam, Vom geschichtlichen Werden der Liturgie. (3a историческото развитие на литургията) 1923 год.

6. А. Baumstark, Die Messe im Morgenland (Литургията на Изток, 1906 год.

7. А. Baumstark. Die Konstantinopolitanische Messe vor dem 9. Jahrhundert (Цариградската литургия преди IX век), 1909 год.

8. P. Batuffol, L'Eucharistie (Евхаристията), Париж 1930 год.

9. J. Braun, Der christliche ftltar in seiner geschichtlichen Ent­wicklung (Християнският олтар в неговото историческо развитие), 2 тома, 1924 год.

10. J. Braun, Die liturgische Gewandung im Occident und Orient (Литургичното облекло на Запад и Изток) 1907 год.

11. Ив. Дмитрieвскiи, Историческое, догматическое и таинственое изъясненiе божественной литургiи, С. Петербург 1884 г.

12. И. Арсеньев, Ο литургiи и таинстве Евхаристiи, Париж 1928 год.

13. Прот. Ив. Гошев, Антиминсът, София 1925 год.

14. Прот. Ив. Гошев, Старобългарската литургия (според бъл­гарски и византийски извори от IX до XI век.), в Богословския го­дишник, том II, София, 1922 год.

15. Прот. Ив. Гошев, Божествената литургия на Златоуста, в Богословския годишник, том XX, София 1943 год. и др.

§ 4. Определение на култа въобще и на православния в частност.

Цел на православния култ
Под култ (произлиза от лат. colo, colui, cultus — colere—грижа се, почитам) се разбира съвокупност от богослужебни действия, извършвани от специално посветени за тази цел лица и от вяр­ващи. Различаваме различни култове: езически, юдейски, хри­стиянски и др.

Ако вярата, надеждата и любовта са християнски доброде­тели, които по природа са свръхестествени и не могат да се при­добият само по естествен път, то култът е религиозна добродетел.

Той е упражняване на тая добродетел в непосредственото й отно­шение към Бога. Религиозната добродетел подчертава нашето тварно различие от Бога, прави ни склонни да познаем зависимостта си от Бога, като първопричина на всички неща, и да изразяваме тази зависимост в актове на почит, благодарност и молба. Култови прояви са молитвата, евхаристичната жертва и всички свързани с тях действия.

Целта на православно-християнския култ е Божията слава.

Обект на този култ е сам Бог. Култът на светиите има по­средствено пак за цел Бога, защото в светиите ние почитаме бла­годатните действия на Бога, проявени в техния живот.

Култът е една от най-важните страни на всяка религия; той е външния, видимия израз на вътрешните религиозни преживявания.

Християнството, като най-възвишена религия, е немислимо без култ, защото чрез него то проявява и разкрива себе си, тъй както душата разкрива своя живот чрез проявите на тялото. Па такъв начин култът — богослужението е неразделна и съществена част на религията. Кратко казано: чрез култа се популяризира въобще християнската догматика.

Чрез свещените действия на култа християните изявяват вярата си в Бога и под видими външни знаци получават от Него невидимо благодатните дарове на Св. Духа, необходими за получаване на спасение. Спасението на човечеството в Христа и чрез Христа е главен предмет на християнското богослужение.

Елементите, от които се състои цялостният обред, са три: действие или форма на обреда, законното му поставяне от Църк­вата и цел, която се преследва от него при религиозния култ. Особено важен е третият елемент, т. е. целта, която се догонва чрез обреда. Обредът, като действие, има особена динамична форма и затова той не може да се изрази с обикновено и просто фигура­тивно тяло, като, например, картинка, статуйка и пр. Обредът е (движение и затова има драматична форма; той е особен вид драма, в която се рецитира, пее се и се извършва движение.

Обикновено самото обредно действие се състои от два еле­мента : формула и церемония. Формулата е словесният израз на обреда. Някои формули обясняват придружаващите ги церемонии, а други се явяват само като част на цялостното действие на обреда. В православната Църква различаваме три вида формули: молитви, песни и четения.

Относно втория елемент на обредното действие, т. е. церемо­нията, историята ни казва, че тази дума води началото си от града Цере, където се извършвали различни обреди. Затова и днес още думата церемония е синоним на думата обред. Значението й, обаче, иде да покаже точно отделните външни действия на обреда. Някои учени приемат, че тази дума стои във връзка с името на античната богиня Церера. Трети, обаче, отричат това, и приемат, че етимологията на тази дума не е още уяснена.

Практически церемонията се състои от определено движение на тялото: навеждане на главата, покланяне, издигане на ръцете... или в действие, извършено с материални елементи: вода, тамян и др.

Формулите изразяват идеите на обреда пряко чрез езика. Церемониите, обаче, или движенията и материалните елементи външно не могат да посочат идеите на култа. Те се явяват само като символични знаци.

Литургичният символизъм трябва да бъде ясен, лесно разбираем, понеже е определен да говори на чувствата ни. Практически, обаче, той е тъмен, неясен, поради най-различни причини, които трябва да се имат предвид, за да се избегнат измамите.

Разнообразните значения, дадени на символичните действия, могат да се обяснят само с разликата, която съществува между писателите от апостолско време и тези от по-късните векове, които са преувеличили смисъла на литургичния символизъм.

Необходимостта от видимата страна на богослужението про­излиза от висотата на християнската религия и нейните тайни, които са недостъпни за човешкото разбиране без посредството на реални действия. Такова действие е обредът. Човек винаги се е стремил да облече идейното — отвлеченото във видимо и чрез видимото да направи идейното — отвлеченото достъпно за себе си.

Както явленията на огъня, гърма, бурята и светкавицата са служили на евреите като видими знаци на Божието присъствие, така и обредът навсякъде и винаги е служил и продължава да служи на човека като символ и доказателство на действителното Божие присъствие и въздействие върху него.

Нашият Изкупител Иисус Христос лично е осветил употребата на обредите в богослужението. Той често пъти при молитва е из­дигал ръцете Си към небето, повдигал е очите Си нагоре, падал е на колене, преподавал е благословение с ръцете Си и т. н.
§ 6. Дух и същина на православно-християнския култ
Най-характерна черта на православно-християнския култ е съзнателността и духовността. При богослужението, макар че се практикуват и външни изразни средства, като кадене с тамян, па­лене свещи и кандила, кръстене, кланяне, благославяне с кръст, най-главното изискване, обаче, е съзнателното участие на човека в него. Ето, за по-голяма прегледност, примери. В Тибетско-будийската религия воденичните — цилиндрични молилни и днес про­дължават да заместват хората; молят се вместо тях. Православ­ният християнин, напротив, когато се моли, се стреми да раздвижи тайнствения център на своята личност, т. е. сърцето си, където се крие нетленната красота на неговия дух. Той се моли по примера на св. пророк и цар Давид „с дух съкрушен и сърце съкрушено и смирено” (Пс. 50: 19). Друг пример. Спасителят Христос, при Иакововия кладенец, обяснил на жената-самарянка, че настанало вре­мето хората да се покланят на Бога с дух и истина (Йоан. 4: 24). Следователно, молитвата не е необходимо свързана със строго определено място. Където и да потърсим и срещнем Христа, на­всякъде Той за нас е Учител, Изкупител и Спасител. В дом ли, по площад ли, в храм ли — където и да Го потърсим с вяра, надежда и любов, Той ще се откликне на желанията ни, ще чуе мо­литвата ни и ще стане причина да се сбъднат очакванията ни.
Втора черта на православно-християнския култ е символичността.

Богослужебният символ, както споменахме вече, е осезаема форма на свръхестественото или на божественото. Той е мост между двата свята — материалния и духовния. Символът ни говори не само за това, че съществува друг свят, но и за това, че е въз­можна връзка между тия два свята. Той и разграничава и свързва двата свята помежду им. Сам по себе си нашият природен, опитен, емпиричен свят не е извор на живота; такъв извор е другия, ду­ховния свят. Символите подпомагат духовния растеж на христия­нина ; те са в християнския култ само обикновени външни средства, но не и цел.

Иисус Христос не е бил нито пустинник, нито аскет в собствен смисъл на думата. Той е живял в свят, пълен със социални отно­шения и проблеми. Спасителят започнал делото Си със събиране около Себе Си на подходни лица, чрез чиято обща дейност по-късно е трябвало да бъде разпространено учението Му. Той се приобщил към радостите и вълненията на социалния живот (Йоан. 2: 1—11; 11: 1—14). Този принцип на социалността бил отразен след това и в християнското богослужение. В него постоянно се чуват приканванията на свещенослужителите: Господу помолимся, Вонмем, Станем со страхом Божиим, Приидите поклонимся и пр. Християнското богослужение е достъпно за хора от всички обще­ствени слоеве; всички те — и архиереят, и генералът, и обикно­веният човек — са раби Божии.

Божествено установени са в Църквата и другите св. тайнства. Така, напр., св. тайнство кръщение е богоустановено, защото сам Иисус Христос отишъл да се кръсти при св. Йоана Предтеча. След възкресението Си, малко преди възнесението, Спасителят уста­новил св. тайнство свещенство, когато казал на апостолите: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви запо­вядал" (Мат. 28: 18—20). Той избрал от всички повярвали в Него за особено служене само дванадесет души: „Не вие Мене избрахте, но Аз вас избрах" (Иоан. 15: 16), казал Той, облякъл ги в особени пълномощия и им предал благодатните дарове на Св. Духа (Йоан. 20: 21—23).

Всеблагият Христос, освен изброените тайнства, установил и св. тайнство покаяние, с което, без да се нарушава свободата на християнина, дава му се възможност да осветява и обновява своята нравствена природа. Когато се явил след възкресението Си на Своите ученици, събрани заедно, Господ Иисус Христос тържест­вено им казал: „Приемете Духа Светаго. На които простите гре­ховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат" (Йоан. 20: 22—23). От тези думи се вижда, че Спасителят е пре­дал на апостолите, а оттук, следователно, и на техните приемници, Своята Божествена власт да задържат или прощават греховете на людете. Без да споменаваме за останалите тайнства, за които по-подробно ще говорим на друго място, тук ще отбележим само, че Иисус Христос, като Основател на християнското богослужение, предимно на тайнствата, е Единственият и истински техен Свеще­нослужител, понеже като Бог, Той е първата и последна причина на действащата в тях Божия благодат.

Богочовекът Христос е дал ядката на Новозаветното бого­служение, а Неговите първи помощници — Апостолите са заве­щали най-главните и характерни обредни действия на св. Тайнства и на богослужението въобще. Това най-ясно проличава от древ­ните неделни събрания. На тях Евхаристията е била придружавана и от проповед за Христа. За всичко това ясно говори св. апостол Лука в Деян. Ап. 2: 42; 20: 7, 11.

В Корист християните се събирали не само за да извършат евхаристия, но също и за обучение и за молитва, за пеене на псалми, за изучаване на пророчествата, за проява на дара да се говорят езици, да се тълкуват и др. (1 Корист. 14: 26).

Твърде е възможно всички тези елементи на древно-християнското богослужение да са били извършвани и отделно от Тайната вечеря (Евхаристията), която първоначално се е отслужвала вечер. За това свидетелства и самото й название.

Ясно е едно, обаче, че евхаристичният обред не е могъл да бъде съвършено изолиран и че светите апостоли още от първите дни от съществуването на младата Христова църква са му при­дали и особена обредност, необходима да придаде същински религиозен характер на богослужебното събрание (1 Корист. 11 : 20 и нат.). По същия начин св. апостоли са постъпили и с другите св.тайнства. .