Кърджали, 06. 2012 Г. Бих искал да говорим за времето на 80-те години. Къде ви завариха те, какво се случваше около вас?

Изтегляне 136.27 Kb.

Дата	05.03.2018
Размер	136.27 Kb.
	#61061

ИНТЕРВЮ НА ПЕТЪР ДОБРЕВ С МАРИЯНА ТОНЧЕВА^¹, КЪРДЖАЛИ, 06. 2012 Г.

Бих искал да говорим за времето на 80-те години. Къде ви завариха те, какво се случваше около вас?
Макар да съм много тясно свързана с Кърджали, аз не съм родена тук. Родена съм в Кресна, където баща ми е бил офицер. Но детските ми години, вече след 60-та година, минават в Кърджали, където моите родители идват да работят. По това време от цялата страна тук са се стичали специалисти, млади хора, които няколко поколения са градили Кърджали. През 70-та година аз завърших гимназията в Кърджали и се записах в Софийски университет, българска филология и втора специалност философия. След това трябваше задължително да се връщаме поне за три години в местата, от които идваме, такива бяха законите. Просто трябваше да си направиш разпределението, имаше една такава плановост в нашата икономика. Плановост в това колко кадри са необходими, как са необходими, имаше квоти за кандидатстване. Знаеше се примерно колко медици са нужни за кърджалийски окръг и имаше бройки. Като кандидатствахме знаехме колко бройки има в различните специалности и съответно колко за момичета и колко за момчета. Това, да ви кажа, ни е ограничавало в избора на професия. Но така или иначе, когато аз завърших през 74-та година, от Окръжния народен съвет ме разпределиха в Политехническата гимназия „Христо Ботев“ в Кърджали, където и аз бях завършила. Сега вече е училище с преподаване на чужди езици. Аз започнах работа в гимназията, но много исках да работя като журналист. Тогава в Кърджали имаше само един вестник - „Нов живот“ и едно радио. Вестникът беше на български, но със страници и на турски, излизаше два пъти седмично. Радиото беше общинско и кабелно, то и до ден днешен си е кабелно. Така наречените радиоточки. Тогава започваха да назначават и първите щатни кореспонденти, предимно на „Работническо дело“, на „Народна младеж“, казионните вестници. Моят дядо е бил навремето нещатен кореспондент на „Труд“ и аз много исках да работя като журналист. Когато изтече периода на разпределението ми, нямаше свободно място в пресата, но аз бях заявила желанието си и името ми се е въртяло в тези среди. Чакайки място на журналист, работих две години като преподавателка по български език в Учителския институт тук в Кърджали, същевременно си водех нещата и в гимназията като преподавател по литература. През лятото на 1982 г. вече ме извикаха в Окръжния комитет на партията. Казаха ми, че имат нещо на ум за мен и ме питаха дали още искам да съм журналисти или искам да остана учител. Аз вече по това време бях и партиен член. 1977-1979 г. имаше един период на млад набор на кадри в партията. Няма да забравя, тогава имахме едни лични задачи поставени като кандидат-членове на БКП. Навремето беше чест да те поканят за член на партията, не всеки можеше да влезе. 1977 г. ни приеха като отлични ученици и комсомолци, а след това и учители. Оттогава аз станах член на БКП. По това време „Нов живот“ стана всекидневник, от София командироваха Йордан Пекарев, един много известен наш журналист. Започваше се нещо, но никой не знаеше какво се почва и точно как се почва. На 1 ноември отново ме извикаха в Окръжния комитет и ме попитаха дали искам едновременно да уча радио-журналистика и да оглавя Радио Кърджали. Без конкурс, без нищо. Аз бях в еуфория, исках да работя като журналисти и нямах време много да се замисля. Шеф на Окръжния комитет беше Велковски, а в попагандните отдели на Градски комитет на партията шеф беше Милчо Димитров. Така от 1982 г. започнах работа в Окръжното радио. Задочно завърших и радио-журналистика. И чак 1984 г. започнах да разбирам за какво става дума, защото започна да се говори за „възродителен процес“. Йордан Йотов, главният редактор на „Работническо дело“, започна да обикаля местните редакции. Започнаха да ни събират в домовете на Съюза на журналистите. Да ни говорят, че има разнобой. Партийните функционери обикаляха редакциите и задаваха задачите и заданията. Тръгна едно движение „Народната памет разказва“, всеки трябваше да си търси българските корени. Създадоха се екипи, които да търсят българските корени на това население. Задължаваха ни да имаме специални рубрики. Държавната машина се завъртя. Първо от смесените бракове, накрая турското население. Аз бях член на партията, но имах страшно много приятели и познати турци, които ми гласуваха доверието си. Идвали са да ме питат какво да правят, как да си сменят името. Имаше интелигентни хора, които без много да роптаят, като че ли, го направиха. Те си чувстваха родовия корен. След това 1987-1989 г. аз бях в отпуск по майчинство. Тежко го преживявахме с две мои приятелки туркини, които и двете сега са в Турция. Мои съученички с висше образование – лекарка и учителка. 1987 г. в Кърджали дойдоха и моята приятелка Еми Барух и фотографката Диана Стаматова. Самото преименуване стана около Нова година. Имаше танкове, тишината беше страшна. Всичко беше замряло. Аз бях свидетел как им забраняваха да говорят на турски, как им сваляха фесовете, как не им даваха да си носят шалварите възрастните хора. Преди това ние живеехме като общност. Никога не ми е правило впечатление майките на моите приятелки дали са със шалвари или не. Ние сме си приказвали, всички знаеха български. Много малко от по-възрастните не знаеха български. Всички бяха грамотни, задължително беше средното образование. Говорим за поколенията след 1944 г. Имаше квоти и за тях да следват висше образование. Беше основан тук и медицински институт. До края на 60-те в Кърджали имаше и турски училища. Имаше и ПУЦ-ове. Професионални учебни центрове, където всички, които нямаха образование след осми клас, бяха задължени да учат. На български език, с една минимална програма.
Вие като журналист какво мислехте за версията, че това са хора с неосъзнат български родов корен?
Да ви кажа нашите рубрики по тази тема не се правеха по насилствен начин. БКП и комсомола си имаха активисти. Всичко си беше планово. Взема се едно предприятие като „Орфей“ примерно, където имаше над 3000 работници – шивачки, кроячки, гладачки и т.н. Говориш с партийния секретар, който трябва да прати някого да разкаже нещо за рубриката. В уречения час, в уречения ден, в радиото идваше този активист. Не знам как са го правили, но нямаше съпротива. Нямаше насилие – идваше си човекът и си разказваше, търсеше си и той родовите корени. Насилието беше, когато започнаха да преименуват от къща на къща. Играта съвсем загрубя, когато Тодор Живков каза да отворят границата, а хората на Торгут Йозал изгориха българското знаме на площада в Анкара. Имаше конкретни знаци и от двете страни. Преди това хората бяха свикнали, ритуалите също имаха гражданственост. Едно дете като се роди, без значение името, минаваше по една и съща пътека, после женитбата пак по един и същи ритуал. Разликата беше само в погребенията. Беше страшно грозно, че по време на „възродителния процес“ на тях им забраниха и да погребват по своя обичай. Забраниха турските гробища. Направиха един парцел на градските гробища в Кърджали, където задължително трябваше с граждански ритуал да ги погребват. Вкъщи можеше да се вика поп, но не и ходжа. Забраниха им ритуалите - трябваше по български да погребват с българските имена. Мисля, че това отприщи гнева на хората. Имената не бяха чак толкова важни. Започнаха съпротивите, терористичните актове, размените на ноти между България и Турция. Аз съм благодарна на съдбата, че в тези години си родих двете деца и не съм пряко участвала.
Кога се върнахте на работа?
През 1991 г. Тогава първото нещо, което направих е да превърнем радиото в една наистина обществена трибуна – за всички партии. Тогава тъкмо бяха върнали имената. Тука в Кърджали имаше митинги, протести. От едната страна те, от другата – българите. Тези разделителни линии, тези разделителни черти...И от едната страна и от другата имаше екстремисти. Въведохме живите предавания, дотогава всичко беше на запис. Такива бяха преди партийните нареждания. Трябваше да се внимава при монтажа да не се издаде някоя държавна тайна. Примерно като се говори за някаква реколта или добив трябваше да се говори със спецотдела в Окръжния народен съвет, трябваше да се съгласува, да не издадеш примерно колко е добивът от декар. Аз съм наказвана за такива неща. Режеха ни от заплатите. Но след това ние променихме радиото и аз го смятам това за голямо мое завоевание. Ние направихме големи конкурси. Много солидни хора с професионален опит започнаха да работят при нас.
Колко време бяхте главен редактор в радиото?
От 1982 до 2005 г. Смея да твърдя, че в област Кърджали няма друг редактор на медия с такъв дълъг стаж. Работих с много правителства. Вече накрая бях изчерпана и по свое желание дойдох да работя в РИОКОЗ при д-р Жени Стайкова. Успяхме да издадем някои неща, някои книги. В радиото оставих един хубав екип, който все още прави хубави предавания. Трибуната беше за всеки. Всеки четвъртък правихме диспути, имаше кръгли маси. Всяка политическа сила можеше да изложи мнението си преди избори. Още преди националната телевизия и националното радио да започнат да подписват регламенти, ние вече го бяхме измислили в Кърджали. Работихме с различни политически сили и партии. Не продължих членството си в БКП след като преименуваха партията. Всъщност последният ми платен членски внос е 1987 г.
Какви ви бяха мотивите?
Тогава излязох в майчинство и просто излязох от политическия живот. След това, когато се върнах ми предложиха да стана член на БСП, но отказах, защото като главен редактор на радио в такива бурни години не мога да обвържа себе си с партия, а трябва да съм надпартийна. Същото се отнасяше и за моите колеги. Трябваше да сме безпристрастни. Всеки си идваше и си плащаше изявата в радиото, когато искаше. Или по време на тези кръгли маси. Радиото играеше сериозна роля за културното протичане на изборите в Кърджали, които винаги са били представяни като „сталинградски битки“, но никога не е имало някакви сблъсъци и проблеми.
А в тази нова политическа обстановка след 1989 г., кои събития са останали в съзнанието ви като най-важни?
Всички лидери на партии минаваха през Кърджали и задължително през микрофона на радиото. Аз няма да забравя как Желю Желев го замерваха с яйца в Кържали и журналистите не можеха да си свършат работата. Той дойде като лидер на СДС. Трудно и бавно се променяше мнението на хората. СДС дълго време беше мръсна дума. Човекът, който оглави тази организация по стечение на обстоятелствата беше близък до съпруга ми – Благой Калъмов се казваше. Той вече не е в Кърджали. Беше директор на електроснабдяването. Някои хора искаха, чувствайа се демократично настроени, но се страхуваха да се запишат, да бъдат активисти. Повечето хора изчакваха да видят накъде ще тръгнат нещата. То и до ден днешен си е така. Не виждам в момента друга партия освен ГЕРБ, която по някакъв начин да присъства в политическия живот. Преди това бяха само три партии – СДС, БСП и ДПС.
СДС как набраха сила?
Ами набраха. Много лекари, учители, инженери привлякоха, млади хора.
А спомняте ли си нещо около създаването на ДПС?
За жалост почти нищо не си спомням, въпреки че съм правила първите интервюта с председателя на местната организация – Чобан. Правила съм интервюта и с Доган. Перфектно говореха български, бяха отворени, перфектно разбираха политиката – това ми правеше много силно впечатление. Българските партии бяха по-конфликтни, по-остри. ДПС наистина е партия повече на толерантността. Имало е провокации в студиото, карали са се, даже са си посягали. Имаше един Росен Цепенишев, който оглавяваше силната националистическа партия в Кърджали. Той беше бивш военен. Беше много агресивен по време на кръглите маси пред микрофона. Но от ДПС не се поддаваха на провокации.
А основният им опонент в първите години – ОКЗНИ?
Вижте, няма какво да се лъжем. ОКЗНИ бяха една измислена партия, която се роди според мен от БСП. Тъй като БСП като управляваща партия тогава не искаше да влиза в пряка конфронтация с ДПС, макар че се говореше, че и ДПС е някакъв проект на Луканов, на Лилов. ОКЗНИ трябваше открито да противостои, БСП да е в сянка. Бивши ченгета от ДС влязоха в ОКЗНИ. Минчо Минчев беше един от „възродителите“ в Кърджали. Той влезе после в Народното събрание. Но някои изявени демократи като Димитър Арнаудов, който беше депутат във ВНС, също влязоха в ОКЗНИ. Всепризната обществена личност като д-р Дамян Гечев беше там, после той оглави партията. За мен това не бяха демократично настроени хора. И тя си замря и си умря.
Възможно ли беше да припламне искра на тези паралелни митинги на ОКЗНИ и на турците?
Разбира се, че беше възможно. Аз си спомням, през тези години имаше конфронтации български партии – ДПС. Всички български партии бяха срещу ДПС. Отделно имаше голяма борба между обновяващата се БКП/БСП и СДС в един малък град като Кърджали. Имаше семейства, в които различните поколения не могат да се гледат. Едните продължават традицията и са в БСП, те са строили, другите са в СДС. Син и баща не се поглеждаха. Имаше ги тези неща, Искри припламваха отвсякъде в първите години – някъде до 1993 г. После се поуспокоиха нещата. Голям принос имаше Желю Желев. Лично за мен като страничен наблюдател, говорил с всички лидери от 90-те. В един момент хората бяха ожесточени и неориентирани. Пропагандната машина на БКП умря последна според мен. Някак скрито, в кафенето, на улицата, в семейството.
Радиото успя ли да се запази?
Да, радиото беше надпартийно. Всичко беше регламентирано и канализирано и всички имаха еднаква възможност за изява.
Но нямаше ли журналисти, които да са били „вярващи“ в предишния режим и след това да са прехвърлили симпатиите си и в новото време?
Вижте, имаше много сеирджии, хора които са били аполитични и са следили нещата отстрани. Те и след това си останаха такива. Радиото си е общинска медия, други колеги минаха в частните медии, там са можели да имат пристрастия. Народиха се много вестници: „7 дни Кърджали“, „Репортер днес“, „Седмица“, „Арда“, „Родопи“. Там вече се знае кой коя територия обслужва и откъде идват парите. Като видите рекламните карета и ви става много ясно. Вестник „Нов Живот“ след това също стана частна медия, то е акционерно дружество, но е вестник с традиции. Там минаха добри журналисти и сега се ръководи от един истински журналист, Иван Бунков, човек който иска да бъде обективна медия. Обективността трябва да е над всичко в журналистиката. Той също го изгради като медия, към която нямаше упреци и която беше обективна. Вестникът и радиото, въпреки че бяха оглавявани от бивши комунисти като мене и Бунков, които се отказаха от всички политически пристрастия, в интерес на обществената медия. Още преди закона за обществените медии, те при нас се бяха родили. Животът го изискваше. Но нещо, което липсваше в тези години беше дисциплината и самодисциплината. Това е фактор, който дава много в развитието на един човек.
Нея имаше ли я преди 1989 г.?
Да, преди 89-та година тя беше нещо невероятно. Личната отговорност – независимо какъв си. Това, което споменахме – приятели, колеги избягаха, напуснаха си къщите. Трябваше да се спасява реколтата, по струговете по две смени се работеше от страна на българите, за да се изпълни нормата. Никой не ги е упреквал, чисто човешки, че са напуснали. Е, някой може да е теглил една псувня: „Що да му върша сега работата на Хасан“. Но те хората и не искаха да напуснат, беше трагедия както се товареха с цялата покъщнина. След години, когато сме говорили, някои са казвали, че тогава са сгрешили, че сега се чувстват българи. Напуснаха много подготвени кадри, специалисти. Оголиха се много позиции.
Вие на какво точно отдавате това стихийно напускане? Под натиск или личен избор?
Никой до ден днешен не е направил психологически портрет на всичко това. Ахмед Доган написа книга за „възродителния процес“, аз я имам. Той какво направи, стъпи на архивни материали, направи едно експозе и нищо повече. Този психологически разрив, тези тънки струни, тези лични взаимоотношения, тях все още никой не ги е описал както трябва. С изключение на Нери Терезиева в нейния филм „Откраднати очи“. Ето това е, човешката страна на този въпрос. Всичко се гледа от политическа гледна точка. А те измряха тези, които бяха отговорни. Всяко събитие има давност според мене. След като е минала, защо да продължаваме да ровим и да оставяме раната жива. Нека има белег, прощавай, но не забравяй, казват. Ние това тука в Кърджали сме го постигнали. Много турци вече казват, че ДПС не е тяхната партия. Много са си запазили и партийното членство в БСП, които са били комунисти преди това. Но ДПС остава водеща партия, защото преобладаващото население е турско. За съжаление много от българите напуснаха чертите на нашия регион, нямат препитание.
Ако се върнем на „възродителния процес“, от дистанцията на времето как го оценявате?
Голяма грешка. Това беше подигравка с хората. И с българите и с турците. Това, което ни засегна най-много нас беше, че ние без вина виновни се чувствахме заради нашите приятели. Като влезеш в един вход на жилищен блог поравно живеят и българи и турци. В Кърджали няма турска махала, ние живеем заедно. Тук в Окръжния комитет е имало хора и от турски произход, които са били наясно с това какво се готви. Един от тях е Шукри Тахиров - Орлин Загоров, другата Найде Ферхадова, която до днес е Надежда Аспарухова.
Споменахте за положителната роля на Желю Желев в последващия период.
Да, когато той стана първия демократично избран президент. Той участва и на Кръглата маса като представител на СДС. Кой от тия авторитети тогава остана до днес. Почти никой освен Желю Желев – нито Петко Симеонов, Георги Спасов почина, Тренчев се захвана с „Подкрепа“, Лилов се оттегли, Луканов го убиха.
Друга силна фигура на прехода според вас?
Георги Първанов – изграден политик. Аз го познавам чудесно, защото той два мандата се кандидатира тук от Кърджали за депутат. Той познава перфектно Кърджали и областта ни.
А какви са ви спомените от Царя?
Съвсем различен политически манталитет от българския. Иначе много спорна фигура, но според мен той също изигра положителна историческа роля с неговия мандат.
Иван Костов?
Много скандален политик. Единственият, с който съм имала лични сблъсъци, който ми е размахвал пръст и ме е заплашвал, че ще ме уволни. Той яхна вълната след Жан Виденов. Идваше в Кърджали като в дълбоката провинция и смяташе, че може да прави каквото си поиска и да казва каквото си поиска. В едно джебелско предприятие тук имаше протести заради грозната приватизация и заради това, че не им изплащаха парите. Той дойде и каза, че не е лъжльо. После дойде и се държа скандално като каза, че Доган е змия в пазвата му. За мен той е един нарцис, до ден днешен, той не е истински политик, а човек, който знае какво да извлече като личен дивидент от политиката. При едно интервю с него директно дойдоха от областната администрация, взеха ми сценария, а трябваше да има свобода на въпросите. Той провокираше ДПС в нашия регион. И имаше настроения срещу него, заради арогантното му отношение към тази партия. Създаде много главоболия на местните политици, които обаче бяха достойни хора. Знаеха тук каква е ситуацията и проявяваха толерантност. Беше грозно да дойде човек от друг град, който не познава обстановката и да казва такива неща. Ние живеем в един град познаваме се, а трябваше после да обираме негативите.
След като тръгнахме да говорим за лидерите, които вие познавате, не можем да пропуснем и Ахмед Доган.
Той идваше често в Кърджали. С едно голямо самочувствие, но бих казала заслужено. Той има най-голямата заслуга според мен тук да не пламне етническо напрежение. Задължително даваше пресконференция на маса, черпеше журналистите много щедро. Всеки можеше да го попита каквото поиска, с изключение на въпроса за срещите му с Тодор Живков, които той беше казал, че ще опише. Но не съм чула да ги е описал. Но те са изиграли според мен някаква роля за това как да вървят нещата.
Срещите само след падането на Живков ли са били?
Не се знае. Доган само веднъж беше изкаран от релси в Кърджали. Тогава, когато Костов беше казал за змията беше пратил и Татяна Ваксберг да показва своя филм „Технология на злото“. С едни екипи, с едни настроения, това беше много дразнещо също.
Всичко, за което си говорихме се обобщава с понятието „преход“. Адекватно ли е то според вас?
Аз се надявам, че все един ден историците ще разберат какво е било и как е било. За мен беше едно хаотично време. Надявах се, че нашите коловози ще бъдат по-широки, кръгозорите ни ще са по-широки. Но те се стесниха, много хора се ограничиха. За мен това не е демокрация. Не е и превод. Преход към какво? За това се ражда и носталгия към миналото в някои поколения. Не можеш да стоиш без хляб. Вижте какво става в ОЦК. Още Костов започна да го фалира. Аз съм живяла почти еднакво и преди и след 89-та. Винаги съм се чувствала свободен човек. Не знам как бих мислела обаче, ако бях останала без работа, ако демокрацията ме беше помела нанякъде. Оценката е субективна, всеки един различно би погледнал. Имам познати, които просто са на дъното, едвам оцеляват. Демокрация, хаос, не знам какво е. Много години минаха. Всички обещание са забравени, никнат нови. Политическото говорене не е говоренето на народа. Те го доказаха с палатите, с имотите си, с колите си. Див капитализъм ли е, какво е? Не е демокрация. Не може един човек, който е инженер, да кара такси. Моят мозък това не го побира. В миналото от улицата ги събираха да работят. Сега на кого му пука? Наркотици, проституция, трафик, имаше ли такива неща в миналото?
А сегашното време няма ли и някакви плюсове?
Не знам дали магистралите са приоритет на народа. Всички тръгнахме много щастливо към новите хоризонти, но изглежда не сключихме на истински политици или отвън така ни управляваха. Продължаваме да се борим само за хляба, мозъците на България да изтичат.

1 22 години главен редактор на Радио Кърджали, от 2011 г. директор в Дирекция „Профилактика на общественото здраве“ към РИОКОЗ

Каталог: sites -> default -> files
files -> Образец №3 справка-декларация
files -> Р е п у б л и к а б ъ л г а р и я
files -> Отчет за разкопките на праисторическото селище в района на вуз до Стара Загора. Аор през 1981 г. ХХVІІ нац конф по археология в Михайловград, 1982
files -> Медии и преход възникване и развитие на централните всекидневници в българия след 1989 година
files -> Окръжен съд – смолян помагало на съдебния заседател
files -> Семинар на тема „Техники за управление на делата" 18 19 юни 2010 г. Хисар, Хотел „Аугуста спа" Приложение
files -> Чинция Бруно Елица Ненчева Директор Изпълнителен директор иче софия бкдмп приложения: програма
files -> 1. По пътя към паметник „1300 години България

Изтегляне 136.27 Kb.

Сподели с приятели: