Крикор Асланян моят роден град софия

МОЯТ РОДЕН ГРАД СОФИЯ

Скътана в полите на Витоша, София е зачената преди много столетия. Тракийското племе Серди основава града 7 век преди Христа и му дава името Сердика. Славяните и българите приемат това име, по време на византийското владичество градът се казва Триадица, едва през 14 век получава съвременното си име София, което на гръцки означава «мъдрост». София става столица на България след Освобождението от турско робство. София «расте,но не старее».

София, вечно младата красавица, напоявана от студената витошка вода, сгрявана от топлите минерални извори на Княжево, Овча Купел, Банкя и извора, намиращ се в центъра на града, и разхлаждана лятно време от свежия полъх на Витоша

Преминала през войни и пожари, познала разцвет и падение, столицата на България е уникална. Коя европейска столица може да се похвали с двухилядник само на 20 мин. от центъра? Витоша превръща и най-горещите дни на лятото в прохладна вечер. Kой град има такъв уникален парк, достъпен за всички от града и съседните села? София - кръстопът на култури и народи, София - създателка на историята на Балканите.

Конският трамвай, свързващ София с Княжево, отдавна е история, прашните и кални софийски улици са прибрани на рафтовете на миналото. Няма ги файтоните и волските каруци, по улиците препускат Мерцедеси и БМВ-ета. Даже Трабантите вече са рядкост.

София - град-градина. В моето детство всяка вечер улиците се миеха със силни струи вода. И то каква вода - студена и сладка, пивка като божествен еликсир. Сега, за да пиеш тази вода, трябва да се качиш на Витоша, да отидеш до хижа "Еделвайс", а в моето детство тя течеше от чешмата на всеки софийски дом. Не можеше да задържиш ръката си повече от минута под течащата вода, ръката ти замръзваше - толкова беше студена. Лятно време, разхождайки се по улиците, десетки чешмички те подканваха да уталожиш жаждата си с ледено студената вода. Какви красиви чешмички имаше - «Пикльото» в градинката на Военния клуб, »Св.Георги» в градинката на Московска и Раковска, »Котката с вдигната опашка» на пл. Възраждане, фонтанчето от червен гранит пред красивата сграда на Университета и десетки други, в паркове и градинки или просто на ъгъла на улицата. Днес са останали много малко от тях и то повредени, със счупени кранове или просто спрени за икономия на вода.

Чужденците наричаха София град-градинa. На всяка крачка дошлият от провинцията или от странство /тази дума се използваше вместо чужбина/, се натъкваше на безбройните зелени площи на София. Борисовата градина, Детската градина /унищожена и превърната в Паметник на съветската армия/, градинката пред Университета, градинката срещу Военния клуб, Градската градина, градинката на пл. Такев, градинката пред Централната баня - тук можеше да си пийнете и топла минерална вода. Помня, като ученици си купувахме обикновени бисквити от магазина на Пеев /по-късно Представителен магазин на "Захарна Промишленост/ на ул. Екзарх Йосиф и отивахме в градинката на Банята, на бисквити и топла вода, която наричахме "пенсионерски чай". По на запад бяха градинката на пл. Възраждане, градинката Св. Никола, с паметника на опълченците, градинката при Майчин дом, градината около църквата Св. Троица - на ъгъла на Конст. Величков и Цар Симеон, и много, много други.

Градинките си имаха пазачи, възрастен човек с лента на ръкава и пръчка в ръка. Следеше за реда и плашеше пакостниците. Страхувахме се от него, защото имахме чувство за вина, а не, че не бихме могли да се справим с него. Представям си, ако такъв един дядка направи забележка или каже на някой "врат" да не си паркира БМВ-то на тревата, лелеееееее, ами ще го пребият със сигурност.

Особено важно място в живота на софиянеца заемаше Борисовата градина. Със своята огромна площ, множество пейки и беседки, вечерно време бе място за ученическа любов. Тук много от нас за пръв път изпитваха трепетите на първата целувка, на първата по-интимна прегръдка, тук много от нас ставаха мъже. В неделя сутрин бащи возеха децата си на лодки, млади мъже разхождаха любимите си девойки, а зимно време софиянците идваха тук да карат кънки. Имаше и учител, мисля, че се казваше Коста. Коцето правеше пируети и други елементи от фигурното пързаляне и събираше овациите на околните. Висок, рус, слаб, приличаше на известния финландски кънкьор Мико Виртанен. Тук Муната, известен софийски бабаит, правеше демонстративни скокове на дължина с хокейни кънки, рядко срещани в България през 50-те години. Скокът винаги се придружаваше с неговия вик - "пази се, ще скача Муната"! Лятно време той скачаше от 10 м. на кулата за скокове на плажа "Мария Луиза” /по-късно къпалня Република/ и пак с това негово "пази се, ще скача Муната". Голяма капия беше - колоритна личност.

Вечер на езерото софиянци си пиеха бирата в ресторант "Ариана" и ядяха кебапчета под звуците на шлагери и валсове, имаше и моторна платформа с маси, която бавно обикаляше езерото, хапвахме и се веселяхме на вода. Друго интересно заведение беше ресторант "Батенберг" в пасажа Св.Никола, унищожен заради строежа на "новия център". В това заведение имаше кинематограф, т.е. на малък екран прожектираха кино-прегледи или много къси забавни филмчета. В средата имаше дансинг, където възрастните танцуваха. Смътно си спомням и за няколко дами, които чакаха около дансинга да бъдат поканени на танц от самотни кавалери. Точно над този ресторант е живял Яворов, когато в онази фатална нощ, по време на снежна буря, Лора чука на вратата му, за да иска помощ и убежище, тя знае, че Яворов ще я приюти. И не греши, тя остава завинаги при него, водена от непреодолимата си страстна любов към поета, и става причина за своята и яворовата ранна гибел.

Кой софиянец не познава прочутите народни ресторанти "Дълбок зимник" и »Грозд» на бул. Цар Освободител, "Дивите петли" на ул. Граф Игнатиев, »Паризиана» на ул. Позитано, както и хайлайфните "България", "Юнион клуб", »Савоя» и стотици други питейни заведения за бедни и богати.

Кръчми, гостилници, ханове, шкембеджийници, бирарии.По статистиките от 1936/37 год. България е на едно от първите места в света по броя на питейните заведения и на болните от туберкулоза, падащи се на глава от населението, и на едно от последните места по броя на учебните заведения.

Прочути бяха кебапчетата на бай Недялко, чиято малка «бира–скара» се намираше на ъгъла на Цар Асен и Солунска, шкембеджийниците «Дамарче» /срещу Съдебната палата/ и тази на Никушев /бивш футболист на Левски/ на ул. Цар Симеон и бул. Хр. Ботев.

Имаше много хубави сладкарници със собствено производство - "България", Пачев", "Луксор", "Отечество" и други, които произвеждаха вкусни, винаги пресни банички, пасти, торти, баклави, крем-пити, млечни сладоледи.

Никога няма да забравя »Камелия» - малкото павилионче на ъгъла на ул. Нишка /Найчо Цанов/ и ул.Цар Борис, където произвеждаха и продаваха най-вкусния сладолед. Обиколил съм не малко страни в света, включително много градове на Италия, която е прочута като производител на сладолед. Бил съм многократно в световно известната "Джелатерия Джолити" /джелато -сладолед на италиански/, но сладолед като на "Камелия" не съм ял никъде.

В нашата махала, на ъгъла на Бр. Миладинови и ул. Кирил и Методи, имаше една малка бозаджийница. Собственикът беше македонец - Кипро, и ние наричахме бозаджийницата «При Кипро». Купувахме резлива боза, вкусен сладолед и баклави. На стената висеше надпис в рамка "Уважение всекиму - кредит никому». За едно 7-8 годишно момче смисълът беше неясен. Осмислих го много по-късно. Имаше и една картина, в центъра на която имаше сграда с надпис «Казино», а около сградата хора, мъже и жени, се самоубиваха - един се хвърляше под влака, друг бе опрял пистолет на слепоочието си, трети се хвърляше от мост, четвърти си забиваше кама в сърцето, пети пиеше от шише с надпис "отрова" и т.н. и т.н. Още от дете разбрах посланието - не играй комар. Всеки спестен от покупки лев отиваше при Кипро за сладоледи.

Казино имаше и в София, намираше се в Градската градина, на мястото на днешната Художествена галерия. Но това не беше игрален дом, а ресторант с градина, където се кефеше хайлайфът и заможната бохема на града.

С носталгия си спомням за София от времето на моето детство по време на новогодишните празници. В София валеше много сняг, не си спомням Коледа или Нова Година без сняг, както се случваше по-късно. Беше студено и пред магазините по Пиротска имаше запалени мангали с дървени въглища. Минувачите да се постоплят малко и евентуално да влезат в магазина. Тук обикновено обикаляхме с майка ми за покупка на новогодишните подаръци за целия род, най-вече за децата.

По традиция по бул.Мария Луиза, от ул. Цар Симеон до пл. Св. Неделя, от двете страни на булеварда се уреждаше временен пазар за играчки за елхата, за подаръци, за свещички и бенгалски огън, за гирлянди и елхи, за кръстачки и всичко необходимо за веселото прекарване на Празниците. Пазарът беше богат, кой с много пари, кой с малко, всеки гледаше да достави радост на семейството си. Нова година изпреварваше Коледа /българската Коледа бе на 7 януари/, подаръците се правеха за Нова Година, кое дете има търпение да чака до Коледа. След Новогодишната нощ, рано сутринта идваха сурвакари, сурвакаха за здраве, получаваха пари, баница, сушени плодове, каквото дадат домакините и с коледарска песен се отправяха към съседния дом.

Мой съученик и приятел, още ненавършил 10 години, около Нова година и до Коледа въртеше дребна търговийка /бизнес, както казваме днес/. Купуваше на едро свещи за елха и бенгалски огън, наемаше 3-4 циганчета, настаняваше ги на стратегически места около пл. Св. Неделя и обикаляше да ги снабдява със стока и да инкасира парите от продажбите. Така успяваше да направи доста пари покрай празниците. Интересното е, че тези циганчета не бягаха със стоката и парите, а честно и почтено заработваха някой и друг лев.

На женския пазар /по-късно известен като пазара Г.Кирков/ имаше всичко - портокали, банани, мандарини, всички видове сушени плодове, а вкусните български ябълки от изчезналите сортове «златна пармена», »белфльор» и др. бяха на безценица даже на Нова Година. Разнообразието на вина, ракии и богатството на мезета правеха пазара много атрактивен и хората идваха чак от другия край на София да си напазаруват за празниците. Тук можеше човек да си купи кокошка, петел, пуйка, заек или прасенце-сукалче, както и някое подранило агне. В обикновените дни пазарът ставаше 2 пъти седмично - вторник и петък. Още в навечерието селяните пристигаха с натоварените си до горе каруци, теглени от коне или волове. Някои отсядаха в хановете, а други преспиваха направо в каруците на самия пазар. Ханът на ъгъла на Бр. Миладинови и бул. Сливница беше един от най-посещаваните.

Освен плодове и зеленчуци, селяните предлагаха пресни домашни млечни произведения - сирене, масло, яйца, прясно и кисело овче и краве мляко, извара, гулии, огромни тикви-кестенки за печене. А есенно време целият град замирисваше на печена тиква. Продавачите на печена тиква обикаляха града с натоварените си ръчни колички на 2 колела и предлагаха стоката си викайки "медароооо, медароо". В определени периоди в тавите вместо печена тиква имаше печени костенурки, които се продаваха на парче. На някои ъгли се настаняваха продавачите на печени кестени. Сладоледаджиите викаха - "леденоо, леденооо", те продаваха и т. н. "скрежко", т. е. сладолед на клечка с плодови аромати - лимон, малина, ягода и бяха най-предпочитаните от децата.

Според сезона на пазара се изсипваше изобилието на плодородната българска земя - огромните ломски дини, кюстендилските сини сливи и ябълки, череши-хрющалки от Драговищица и Бобошево, смокини и нарове от Петрич, грозде от видинско, зеленчуците на тракийското поле, ароматични ягоди от софийско, самоковски картофи, месести червени капии и вкусни селски пиперки, огромни бели зелки и оранжево обагрени тикви-цигулки. През есента всичко това беше обект на вниманието на домакините за подготовка на зимнината. Нямаше много сергии, стоката се продаваше направо от количката, каруцата или от огромните кошове. По-деликатните плодове и зеленчуци бяха подредени в щайги, а по-едрите неща биваха натрупани на земята, на огромни камари.

За зимата майка ми вареше сладка от вишни, бели череши, кайсии и праскови, мармалад от сини сливи и шипки, речел от тиква и пъпеш, вареше петмес. В цялата тази гама вкусотии за зимата важно място заемаше тъй наречената "булама". Много вкусно сладко приготвено от гроздов сок.

Белодрешковци и чернодрешковци, селяните идваха облечени с традиционните си дрехи, селянките пременени като за "градо" с красиви сукмани и литаци, с нанизи от жълтици, рядко истински, продаваха стоката си на "гражданйете", прибираха парите и ги връзваха в кърпите си и поемаха обратно на село до следващия пазарен ден. По време на войната, поради кризата за храна, някои непочтени селяци се изхитриха и наслояваха маслото около една голяма ряпа и го продаваха като масло. Теглото голямо, а маслото малко. След няколко такива ужилвания, гражданите се усетиха и преди да купят топката домашно масло, я дупчеха с дълга игла или губерка.

Пъстър свят, хора разни, но при всички случаи почтеността беше по-често срещаното явление. За съжаление не можем да кажем същото за днешните времена. На пазара имаше и не малко забавни неща. Спомням си един викаше, колкото му глас държи, "ето го убиеца, ето го убиеца /и след пауза/ на молци и дървеници", човекът продаваше нафталин и ДДТ. Голям интерес будеха палатките, опънати на пазара и предлагащи зрелищни забавления. Тук можеше да присъствате на кървавата схватка между Гюро бореца и мечката"стръвница", да видите човека 206 кила, който имаше 6 пръста на краката си и гащите му от хасе висяха пред палатката за реклама. Имаше една жена "без ръце", която пишеше, шиеше и др. само с крака. Амбулантни гадатели предлагаха да узнаете съдбата си чрез техните пъстроцветни папагали, които срещу скромна сума изтегляха късметче, на което бе описана съдбата ви.

Но най-голямата атракция си оставаше огромната дървена бъчва на братя Соколови, които с мотоциклет се качваха по отвесните стени на този цилиндър, обикаляйки в кръг.

Като споменах за мотоциклети, би било кощунство да не спомена за един от най-големите майстори на мото-спорта в България - Цоньо Ангелов. Той живееше в новата тогава кооперация на ъгъла на бул. Хр. Ботев и ул. Пордим, а работилницата му беше на Бр. Миладинови и Гривица. Той беше доайена на този спорт и всички млади тогава мотоциклетисти, като братя Топлодолски, Паца Манчева и др. се събираха при него. Правеха тренировки по улиците на махалата за най-голяма радост на децата и за ужас на възрастните, които стоически изтърпяваха адския шум от препускащите мотори от 500 см3, понякога с кошове. В деня на състезанието бай Цоньо или големият му син Ангел ни качваха на неговата малка камионетка и ни закарваха на мястото на състезанието, викахме като откачени за нашия любимец, гордостта на махалата. Той беше винаги първи или моторът му се "разваляше" и той просто не завършваше състезанието.

Като всички бяхме запалени левскари и може да си представите лудата ни радост, когато един ден в махалата се появи, пеша без БМВ или Джип Гранд Широки, идолът на левскарите - самият Васил Спасов-Валяка. Честно ви казвам, ако в този момент по улицата вървяха под ръка Сталин и английската кралица, никой, ама никой ви казвам, нямаше да ги забележи. Обхванати от особена еуфория, ние се събрахме пред плетачницата, където Валяка бе дошъл да поръча екипи, и зачакахме неговото излизане. Още щом излезе, ние го заобиколихме и всеки искаше да е до него, да го пипне, да се ръкува с него. Взехме му адреса, за да му пишем писма, до днес го помня - «ул. Лерин 5, Красно село».

Кой софиянец не знае магазините на Тевекелиев - за плодове и зеленчуци, на Докузанов - за колбаси, на Караманлис - за риба и морски деликатеси, модерната фурна /първата парна фурна/ на Цар Симеон, между Бр.Миладинови и пазара, магазин Петекс, стъкларския магазин "чупи-купи", а в халите, когато поискаш от пиле мляко, те питаха от какво пиле да е млякото. Абе «изостанала» държава си беше България.

Ако сравним броя на кината днес и през 1943 год., сигурен съм, че днес те са намалели чувствително. В моето детство най-известни бяха Европа палас /Д. Благоев/, кино Славейков, кино Култура, кино Славянска беседа /театър Сълза и смях/, кино Роял палас /Театьр на Армията/, кино Балкан /Младежкия театър/, кино Капитол /Севастопол/, кино Глория палас /Отдих и култура/, кино Модерен театьр /Ц.Церковски/, кино Екселсиор /Ас.Злараров/, кино Подем /Освобождение/, кино Влайкова, кино Левски, кино Рекс /Млада гвардия/, кино Солун, кино Уфа и др. Колко много от тези кина днес са превърнати в базари за евтини стоки. Ами кино Макединия, на което дълги години сътрудничех и където гледах всички премиерни филми. Филми се прожектираха и в учителската каса на ул. Солунска, до кино Култура. В някои кина неделя сутрин имаше детски кино - утра, така съм гледал «Магьосникът от Оз», много филмчета за Мики Маус, както и други филми на Уолт Дисни. В учителската каса имаше и представления на Кукления театьр. Водеха ме и на детски утра в Народния театър.

Едно от най-известните кина, макар и не от висока категория, беше кино Феникс на бул. Дондуков /сега е Битов комбинат/. Там се влизаше по всяко време и беше нонстоп, публиката беше по-непретенциозна, даваха повечето приключенски филми от рода на "Зоро", "3накът на Зоро". Публиката гласно подкрепяше любимия си герой, а плъховете се разхождаха на свобода. Понякога в залата беше по-забавно,отколкото на екрана.

Театрална София също не беше малка. Народния театър, театър Одеон, театър Ренесанс /кино Г.Димитров/, Свободния театър /Музикалния театър "Ст. Македонски"/ и др. Имената на големите български майстори на сцената - Кръстю Сарафов, Адриана Будевска, Елена Снежина, Иван Димов, Сава Огнянов, Константин Кисимов, Асен Русков, Мими Балканска, Тинка Краева и много други незабравими актьори и актриси - всяка вечер разплакваха или разсмиваха софийската театрална общност. Техните имена не слизаха от афишите.

Колко уют и спокойствие имаше по чистите софийски улици и градинки, като сравнявам старата част на София и бетонните гета на новите комплекси, където, за съжаление, е и моят дом сега. Идва ми да викам неистово. Откъде дойдоха всички тези "софиянци", които хвърлят боклуците си през балкона, вместо да слязат и ги хвърлят в контейнера, да замърсяват градинките, където се разхождат и играят техните деца и внуци. Кои бяха тези архитекти и инженери, дето изградиха тези еднотипни чудовища от пропукани бетонни панели. Не можаха ли поне да ги боядисат в различни цветове, та човек да не сбърка своя блок с чуждия. Толкова ли беше трудно да измислят някакви дребни строителни и архитектурни елементи, които да охарактеризират отделните блокове. Не се ли срамуват да минават покрай тях и да гледат своите уродливи творения. И сигурно между тях има лауреати на Димитровски и Бай Тошовски награди и се бият в гърдите, и се подписват инж. Едикойси. А ние живеем в тези гета, пълни с панелни хлебарки /те са специална порода/ и плъхове и чакаме катафалката, за да се отървем от тях. Не, не се оправдавайте с планове, срокове и тем подобни, защото плановете се срутиха, сроковете са забравени, а вашите чудовища стоят и грозят моя роден град. И само него ли?

Колко е красива София през есента, когато е обагрена с всички цветове на палитрата на майката природа. Разходете се из Докторската градина и съседните малки улички, седнете на някоя пейка в градинката на пл. Такев. Нека влезем в Градската градина и поседнем на някоя пейка през някой есенен слънчев ден. Едно време тя беше заградена с висока желязна ограда и вечер вратите се заключваха. Нека се полюбуваме на красивата стилна сграда на Народния театър и фонтаните, чиито пръски оцветяват въздуха под влияние на слънчевите лъчи. Пролетната премяна на градината засилва още повече моето вълнение, породено от красотата на пейзажа, от носталгията по родния град след 3 годишно отсъствие. През пл.Славейков, по ул.Граф Игнатиев се спускаме към Перловската река, край която са изградени двата стадиона - В. Левски и Дружба.

Навремето единственото игрище за официални мачове беше игрище Юнак /по-късно стадион Дружба/. Всички мачове от вътрешното първенство, както и международните, се играеха на този терен от валирана сгурия. Закрита трибуна нямаше. Дъжд, град, сняг или африкански пек, ние седяхме и стоически понасяхме несгодите, само и само да видим победата или поражението на нашите любимци. Те идваха пеша или с трамвая, нямаше клубни автобуси с климатици, и всеки си носеше в куфарче екипа, изпран и изгладен в къщи от мама, булката или сестрата. Най-запалените стояха с часове пред входа за да зърнат играчите от своя тим при пристигането им, като понякога им взимаха куфарчето, за да влязат гратис. От там излезе изразът "дръж ми куфарчето". Понякога играчите имаха гратиси и в последния момент ги даваха на познати или случайни хора. Стигаше се до боричкане, кой да докопа билета и в борбата понякога загиваше самият билет. Разкъсваха го и никой не го ползваше.

Децата обикновено чакахме пред някой от входовете и като видехме някой чичко с арабийска физиономия, казвахме "чичо може ли да вляза с тебе?". Той ме хващаше за ръката или ме прегръщаше през рамо и като "баща и син" влизахме на мача. Там всеки по своя път. Пазачите-контрольори знаеха тази тактика много добре, защото навремето и те са я ползвали, но се правеха, че не виждат измамата. Но имаше и такива, които се заяждаха и не пускаха детето. В повечето случаи "таткото" защитаваше интересите на детето, като истински баща, и пазачът се предаваше. Но имаше и друга категория "татковци" - при отказ на пазача те вдигаха рамене и изоставяха"синчето". Хора разни.

За да заемат хубаво място публиката идваше часове по рано, с чадъри, закуски, семки и бонбони, вода или шише лимонада, неизмените стари вестници за сядане върху тях, както и за производство на шапки при силно слънце. Някои играеха карти, други гадаеха съставите, чоплейки вкусни тиквени семки, купени от някой «Гошо» /всички семкаджии се казваха така/ или разменяха клюки около играчите. А при по-страстни привърженици на двата тима се стигаше и до бой, но беше много по-рядко от сега. Вълненията започваха с появяването на камион-цистерната, която пръскаше терена, след нея се появяваше бай Иван Теслата, с едноименния инструмент в ръка проверяваше гредите, закачаше мрежите и всичко беше готово за започване на мача. Сред публиката имаше колоритни личности, познати на всички. Един от тях беше Макензи - не знам дали някой знаеше истинското му име, както и произхода на прякора му. Идваше със звънци и будилник, събираше много зевзеци около себе си и беше жива енциклопедия на футбола в България. Мачовете, макар и не на съвременното техническо ниво, бяха много интересни, защото бяха истински спортни състезанията, а не бизнес.

Футболистите, както и всички други спортисти, бяха истински аматьори, тренираха след работа, а мачовете играеха в неделя. Затревените терени бяха мечта, спортисти и публика гълтаха прахоляка и затова се налагаше преди мача и на полувремето цистерната да мине и полее терена.

Естествено най-интересни бяха мачовете между вечните съперници - Левски, Славия, Локомотив и АС23, преименувал се безброй пъти на: ЦДНА, ОНВ, ЦСКА до днешното ЦСКА "Червено знаме". Сигурно съм пропуснал няколко преименувания, те са толкова много, че ми е невъзможно само по памет да ги възпроизведа, въпреки че съм жив свидетел на всичките метаморфози. Един от добрите софийски клубове, "Спортист", също бе глътнат от военните. Мачовете между тези тимове винаги бяха много интересни до началото на 50-те години, когато армейците обраха всички добри играчи от София и провинцията и в продължение на 10 години и повече станаха дежурен Републикански шампион. Борбата се водеше за второ и трето място в класирането, на първо място се знаеше предварително кой отбор трябва да бъде. В интерес на истината трябва да кажем, че именно в този период дойдоха първите международни успехи на българския клубен футбол.

Можем ли някога да забравим победата с 1:0 над супер силния тим на Унгария - начело с незабравимите Пушкаш, Кочиш, Деак, Хидекути и прославения им вратар Хени, на когото Пижо Миланов заби страхотния гол със задна ножица. Радостта ни тогава беше може би по-голяма и от радостта ни за победата над отбора на Германия на световното в САЩ.

Нека ви припомня някои от играчите на Пощенски спортен клуб "Левски": вратари - Алдев, Соколов ,Андреев, бегове - А. Атанасов-Насо свинята, Амедео Клева, Методиев-Немски, център халф - Димчев, Боби и Чори Петрови, Цветков-Жук, Хранов-Мистрията, В. Спасов-Валяка, Кардашев, Пачеджиев-Чугуна, Митко Дойчинов, и др. Спомням си една епиграма посветена на Валяка,която отразяваше неговата коректна и технична игра:

Играч с финес, играч с маниери

И даже на мач, излиза с жартиери.

Каква двойка бяха с Ласков, който по-късно замина за ЧССР и играеше в отбора на Братислава!! Незабравими вълнения изпитаха привържениците и на двата отбора при тройните финални мачове между Левски и ОНВ.

Започнаха реорганизациите по съветския модел - "Левски"стана Динамо, Славия стана Ударник, появи се Строител,и нещата се объркаха.

Постепенно изчезна старата традиция, появиха се насилствено уговорените мачове, изземването на добри играчи по решение отгоре и т. н., и т. н. Започна скрития професионализъм.

По средата на 50-те години работех в ЗММ-София, веднъж на месеца в завода идваше да си получи заплатата прославеният ни колоездач Ненчо Христов - победител в Пробега на мира /Прага-Варшава-Берлин/. Водеха го на някаква длъжност в завода, но никога не съм го виждал да работи там. Съвсем естествено беше неговото появяване в завода да бъде интересно събитие за любителите на спорта и всички се събирахме около него, той ни разказваше любопитни задкулисни истории от Пробега, ние го слушахме със зяпнали уста 20-тина минути, след което той ни пожелаваше приятна работа и си отиваше. А ние работехме за стотинки, за да изкараме и неговата заплата. Нали беше гордостта на нацията! Нека спомена и един от най-големите майстори на колоезденето - сливналията Милко Димов. Универсален колоездач на шосе и писта. Неизменен Републикански шампион. Отнеха му титлата «Майстор на спорта», защото след голямата победа над отбора на СССР на писта М.Димов отказал да заяви, че се учи от съветската школа. Искали ПОБЕДИТЕЛЯ ДА ЗАЯВИ,ЧЕ СЕ УЧИ ОТ ПОБЕДЕНИТЕ!?!

Градският транспорт на столицата се осъществяваше от няколко трамвайни линии - 1, 2, 3, 4 и 5. Линия номер 1 свързваше Централна гара с кв. Иван Вазов, линия 2 свързваше Орландовци /гробищата/ с голямото колело на Семинарията, а от там до малкото колело пътуваше малко трамвайче. Линия номер 3 пътуваше от Захарна фабрика до Подуяне, а линия 4 свързваше Ситняково с Красна Поляна. Линия номер 5 пътуваше от пл. Св. Неделя до Княжево. като от спирка Павлово имаше малко трамвайче пътуващо до Бояна. Това беше общественият транспорт осигурен от Общината.

След 9 септември 1944 год. се започна строителството на новата трамвайна линия номер 6 по бул. Хр. Ботев, която до тогава имаше 2 платна и по средата широка зелена площ, обградена с бордюр.

Кварталните ОФ организации организираха доброволни бригади за изграждането на новата трамвайна линия. Всяка неделя мало и голямо излизаше да работи на този обект, цареше ентусиазъм и оживление. Ние, децата, се мотаехме около големите и главно се возехме на камиончетата, които извозваха изкопаната пръст. И когато по линията тръгна първият трамвай НОМЕР 6, ние пак бяхме в първите редици на возещите се. За живеещите в нашия квартал беше голяма придобивка. Сега можехме да ходим до гарата, без да вървим пеша до Халите. Всички трамваи, без 5-ицата, минаваха през Халите и цените на билетите бяха 5 лв. и 10 лв., според това дали пътуваш до Халите или продължаваш и след тях. Най обичах да се возя на откритите от страни трамвайни коли, които пускаха през лятото.

В София имаше и много файтони. Те си имаха пияци - на гарата, при Централната баня, и др. Имаше файтони с 1 кон, имаше и с 2 коня, имаше файтони с блестящи като огледала месингови части, имаше коне с нови лъскави сбруи и огромни червени понпони на челата, а имаше и мършави стари кранти с охлузени гърбове. Според вида на файтона и конете беше и цената. Без пазарлък не можеше да мине. На ъгъла на ул. Екзарх Йосиф при Халите имаше пияца за таксита, бяха малки Фиат-чета Тополино, черни на цвят. Естествено много хора имаха велосипеди - италианските "Бианка" с напълно затворена верига бяха гордостта на притежателите си, аз пък се гордеех с "Адлера" на баща ми като много здрав немски велосипед. На разходка с велосипеди излизахме често с приятели, обикаляхме улиците и кварталите на София с цел тяхното опознаване. Ходехме до 4-ти километър по алеята за велосипедисти, много обичахме да караме по жълтите павета на центъра. През 1952 год., в деня на първата обмяна на парите, бяхме излезли на разходка с мой съученик, беше неделя. На всяка крачка хората ни спираха и предлагаха да купят велосипедите ни, като ни предлагаха огромни суми, но ние естествено не ги давахме за всичките пари на света. Същия ден баща ми ми даде много монети от 50 и 100 лева и исках да се възползвам от неочакваното богатството. Уви, навсякъде беше затворено. Купих си билет на първия ред на Музикалния театър и гледах прекрасната оперета на Й. Щраус "Прилепът", купих лакомства -марципани /заместител шоколад/ и стъклени бонбони от бюфета на театъра.

По голяма част от улиците се караше приятно, защото бяха павирани с малки павета и не друсаха като едрите. Тези малки гранитни кубчета бяха много здрави, лесно се миеха и бяха приятни. Но имаше и улици като Цар Симеон, павирани с големи като калдъръм павета, по които мозъците ни се раздрусваха, като минавахме с велосипеди. По малките улички като Пордим, Макариополска, Гривица, бяха с бетонна настилка. Там бяха нашите игрища за футбол, виенска, народна топка. Тук бяха атлетическите ни писти, както и място за състезанията с велосипеди.

Играехме, необезпокоявани от коли, такива въобще не минаваха, рядкост бяха даже каруците и ръчните зарзаватчийски колички на две кодела, на които се продаваха освен печените тикви, но и печени костенурки, зарзават или просто служеха за транспортно средство.

По Великденските празници в местността Лагера се устройваше панаир. Въртележки, люлки, сергии за играчки и лакомства, с колички за сладолед и захарен памук, палатки за атракционни представления, народни певци, качени на високо, които пееха народни предания и злободневни куплети. Тук идваха и старите ни познайници от женския пазар - Бай Гюро бореца, човекът 206 кг., както и братя Соколови с мотоциклетите си. Цяла седмица софийските деца имаха страхотни забавления и приключения на този традиционен Великденски събор. Една хубава традиция, безвъзвратно потънала в миналото.

Срещу тази местност се намираше Хиподрума, където се устройваха състезания по конен спорт и Тодоровденски кушии. И от двете - Лагера и Хиподрума - останаха само имената - като имена на жилищни комплекси. Сигурен съм, че някой ден много "софиянци" ще си задават въпроса защо тези комплекси са кръстени с такива странни имена. Забравено минало. История.

Също както отиде в историята ресторант "Танушев", както бе разрушено писателското кафене, изчезнаха пасажът Св.Никола, ул.Търговска. Кината Македония, Капитол /Севастопол/, Славейков и др. бяха превърнати в базари за долнокачествени турски, гръцки и арабски стоки, а такъв хубав кино и театрален салон като театър Ренесанс /кино Г. Димитров/ бе превърнат в бардак. Ами какво да кажем за безвъзвратно изчезналия исторически център на Столицата, за да бъде заместен с грозните сгради от сталинската епоха, чужди и неподходящи за слънчева България.