Кръстът и героите на ножа



страница1/12
Дата24.05.2017
Размер1.22 Mb.
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12



КРЪСТЪТ И ГЕРОИТЕ НА НОЖА


Дейвид Уилкерсън

Издателство “Филаделфия”, Велико Търново, 1992 година

 

Съдържание:


КРЪСТЪТ И ГЕРОИТЕ НА НОЖА 1

Съдържание: 2

Г Л А В А І 2

Г Л А В А ІІ 6

Г Л А В А ІІІ 11

Г Л А В А ІV 16

Г Л А В А V 19

Г Л А В А VІ 25

Г Л А В А VІІ 30

Г Л А В А VІІІ 36

Г Л А В А ІХ 41

Г Л А В А Х 45

Г Л А В А ХІ 50

Г Л А В А ХІІ 57

Г Л А В А ХІІІ 61




Г Л А В А І


Това голямо и странно приключение започна в един късен следобеден час, когато седях в кабинета си и преглеждах списание “Лайф”.

На пръв поглед - нищо интересно. Изведнъж за миг вниманието ми привлече една рисунка от някакъв процес в Ню Йорк, който се намираше на 560 км от нас. До този момент не бях ходил в Ню Йорк, а и нямах особено желание за това. Ако все пак в мен се прокрадваше такова желание, то се дължеше на мечтата ми да видя Статуята на свободата.

Канех се да отгърна следващата страница, когато погледът ми попадна върху едно лице от рисунката. Едно момче. Едно от седемте момчета, които бяха изправени пред съда за убийство. В чертите на това лице художникът бе уловил и изобразил така майсторски напрежението, омразата и отчаянието, че аз отново се върнах на тази страница, за да разгледам подробно картината. Когато вдигнах поглед от рисунката, заплаках.

- Какво става с мен? - казах си на глас и бързо избърсах сълзите си.

Разгледах рисунката още по-внимателно. Момчетата бяха тийнейджъри. Те бяха членове на банда, която се наричаше “Драконите”. Под картината беше описана историята, в която се разказваше как те брутално нападнали и убили в Хайбридж парк петнадесетгодишния Майкъл Фармър, болен от детски паралич.

Седемте момчета бяха намушкали Майкъл седем пъти с ножовете си в гърба и след това го блъскали по главата с войнишки колан. Преди да тръгнат, те нацапали вратовете си с кръв и казали: “Този тук го наредихме добре”.

Историята беше толкова противна, че стомахът ми се обърна. Слава Богу, че в малките планински градчета подобни истории звучат невероятно. Затова аз онемях от изненада, когато в главата ми, кой знае защо, изведнъж блесна кристално ясната мисъл: “Иди в Ню Йорк и помогни на тези момчета!”

Усмихнах се смутено. “Аз?! В Ню Йорк?! Един селски пастор да се забърква в неща, от които нищо не разбира?!”

“Иди в Ню Йорк и помогни на тези момчета!” Мисълта не ме напускаше, все тъй жива, както в първия миг, и очевидно съвсем неподвластна на моите чувства и мисли. “Ще изглеждам като глупак! Та аз не разбирам нищо от такива момчета. Не искам и да знам за тях!”

Напразно! Мисълта бе натрапчива. “Трябва да идеш в Ню Йорк. И то веднага, още докато се провежда процесът”.

За да разберете колко абсурдна бе за мен тази мисъл, трябва първо да ви обясня, че животът ми до момента, в който отворих тази страница, беше строго подреден, планиран и ме задоволяваше напълно.

Малката църква в планинското градче Филипсбърг, Пенсилвания, в която служех, бавно, но непрекъснато нарастваше. Ние имахме нова църковна сграда, ново пасторско жилище, мисионерската каса се пълнеше. Би трябвало да съм доволен от този напредък, защото, когато преди четири години ние с Гуен се кандидатирахме за вакантното проповедническо място във Филипсбърг, църквата нямаше дори собствена сграда. Нейните 50 члена се събираха в частен дом, чийто първи етаж служеше за пасторско жилище, а партерът бе превърнат в салон. Когато църковните настоятели ни развеждаха из къщата, токът на обувката на Гуен хлътна между две дъски на пода в пасторското жилище и, струва ми се, надникна в църковния салон.

- Тук трябва малко да се пооправи - обади се една от жените в църквата, пълна, облечена в памучни дрехи дама. - Сега ще ви оставим, огледайте сами останалите помещения.

И Гуен продължи сама обиколката си из първия етаж. По начина, по който затваряше вратите, разбрах, че е много нещастна. Но истинският удар настъпи едва тогава, когато измъкна едно чекмедже в кухнята. Чух ужасения й вик и се втурнах вътре. Те бяха още там и тромаво пълзяха насам-натам: седем или осем дебели, тлъсти, черни хлебарки. Гуен затръшна чекмеджето:

- О, Дейви, просто не мога! - каза тя през сълзи.

Без да изчака отговора ми, токчетата й затракаха надолу по стълбите. Набързо се извиних пред настоятелите и последвах Гуен в хотела (единствения във Филипсбърг), където тя ме чакаше вече с бебето.

- Съжалявам, мили - каза Гуен. - Хората наистина са симпатични, но аз се страхувам до смърт от хлебарки.

Тя бе опаковала вече багажа. Що се отнася до Гуен, явно беше, че Филипсбърг, Пенсилвания, ще трябва да си потърси друг кандидат.

Но нещата не се развиха по този начин. Не можехме да си заминем веднага, защото аз трябваше да водя вечерната служба. Не знам дали съм проповядвал добре, но трябва да се е случило нещо, което е развълнувало петдесетте вярващи в тази малка, домашна църква. Мнозина от фермерите с груби ръце, които седяха срещу мен, често посягаха към своите носни кърпи. Завърших проповедта, а мисълта ми вече летеше по планинското шосе, което щеше да ни изведе от Филипсбърг. Изведнъж един възрастен господин се изправи пред събранието и каза:

- Проповедник Уилкерсън, ще дойдете ли при нас, за да станете наш пастор?

Това, което той каза, беше неочаквано и всички бяха изненадани, включително и ние с жена ми. Хората в тази малка църква бяха просто затруднени в избора на своя бъдещ пастор сред многото кандидати. Седмици наред те не можеха да се споразумеят по този въпрос. Сега старият мистър Майер пое инициативата в ръцете си и ме покани пред цялото събрание. Вместо буря от противоречия, той бе подкрепен с утвърдително кимане и одобрителен шепот.

- Може да излезете за няколко минути и да се посъветвате със съпругата си - каза мистър Майер. - Ние после ще дойдем при вас.

Навън, в тъмното, Гуен седеше мълчаливо в колата. Деби спеше в кошчето си на задната седалка до опакования за път куфар. В мълчанието на Гуен се криеше тих протест против хлебарките.

- Имаме нужда от помощ, Гуен - казах аз бързо. - Мисля, че трябва да се помолим.

- Попитай Го и за хлебарките! - каза Гуен мрачно.

- Ще го направя - казах аз.

Наведох глава. Там, в мрака, пред онази малка църквица, аз преживях една опитност на особен вид молитва, която търсеше волята на Бога чрез знак. Тя се казваше “Да поставиш пред Бога руно” и бе продължение на опитността на Гедеон, който, искайки да разбере Божията воля за живота си, бе помолил руното да бъде необходимия знак. Той постави на земята вълна и помоли Бог да даде навсякъде по земята роса, само върху руното да няма. На следващата утрин земята бе мокра от роса, но руното на Гедеон бе сухо. Бог бе дал исканото потвърждение.

- Господи - казах аз високо, - искам сега да поставя пред Теб “едно руно”. Ние стоим тук, готови да изпълним волята Ти, щом разберем каква е тя. Господи, ако желаеш да останем във Филипсбърг, ние Те молим да ни дадеш знак за това. Нека настоятелството да ни избере единодушно. Нека те по своя инициатива да решат да обзаведат пасторското жилище с приличен хладилник, печка...

- ...и, Господи - прекъсна ме Гуен, защото в оня миг вратата на църквата се отвори и настоятелите тръгнаха към нас, - нека по своя инициатива решат да изчистят хлебарките.

Цялата църква следваше настоятелите и всички заобиколиха колата, до която се бяхме изправили вече ние с Гуен. Мистър Майер се изкашля. Преди да започне да говори, в тъмнината Гуен силно стисна ръката ми.

- Господин и госпожа Уилкерсън - каза той. Направи кратка пауза и продължи отново. - Брат Дейвид и сестра Гуен, ние се споразумяхме и сме съгласни вие да бъдете нашият нов пастор. Единодушно. Ако вие се съгласите, ние ще снабдим пасторското жилище с нова печка и всичко друго, което е необходимо, а сестра Уилиямс казва, че трябва да изчистим жилището.

- За да махнем хлебарките - добави г-жа Уилямс, като се обърна към Гуен.

Аз видях на светлината, която падаше от вратата на църквата, че Гуен плаче. След като се ръкувахме с всички, вече в хотела, тя ми каза, че е много щастлива. И ние наистина бяхме щастливи във Филипсбърг. Аз като че ли бях създаден за селски пастор. По-голямата част от нашите членове бяха фермери и миньори - честни, богобоязливи и великодушни хора. Те даваха десятък от всички свои приходи - от маслото, млякото, яйцата и месото. Те бяха преуспяващи, щастливи хора. Християни, на които можеш да се удивляваш и от които можеш да се поучиш.

След година ние купихме едно бейзболно игрище в края на града. Когато преди покупката застанах в центъра му, аз си представих бъдещата църква. Помолих Господ да издигне амвона Си в центъра на това игрище и Бог послуша молитвата ми. Пасторското жилище беше построено до църквата, а докато Гуен беше негова стопанка, насекомите нямаха никакъв шанс при нас. Това беше уютно, розово бунгало с пет стаи и изглед към планините и към белия кръст на църквата.

Гуен и аз работехме във Филипсбърг усърдно и имахме вече успех. До новогодишния празник на 1958 г. църквата нарасна на 250 души, към които се причисли и Бони, малката дъщеричка, която Бог тук ни подари.

В тази паметна вечер аз бях сам у дома. Гуен беше с децата на гости при родителите си в Питсбърг. През цялото време бях изключително неспокоен. Прекарах дълго време в молитва. Чувствах по особен начин близостта на Бога, но въпреки това, без всякаква видима причина, изпитвах голяма, потискаща мъка. Тя ме връхлетя внезапно и аз не знаех на какво се дължи. Станах и запалих лампата в моята работна стая. Имах чувството, че трябва да получа някаква неизвестна за мен заповед.

- Какво искаш да ми кажеш, Господи?!

Започнах да се разхождам в кабинета и се опитах да разбера какво става с мен. На бюрото ми лежеше броят на “Лайф”. Протегнах ръка към него, но се спрях. Не, в такъв момент не мога да се занимавам с подобни списания. Трябва да се моля. След молитвата си продължих да се разхождам из кабинета и всеки път, когато минех край бюрото, списанието привличаше вниманието ми.

- Господи, нима там има нещо, което желаеш да ми покажеш? - казах аз високо и гласът ми прозвуча в тихата къща.

Седнах на тапицирания с кафява кожа въртящ се стол и разтворих списанието с разтуптяно сърце и с чувството, че съм изправен пред нещо, което ми е непонятно. Миг по-късно погледът ми се спря на въпросната рисунка и очите ми се наляха със сълзи при вида на седемте момчета.

На следващата вечер се провеждаше седмичното молитвено събрание. Бях решил да разкажа на църквата за моя молитвен експеримент и за силното вълнение, което бях преживял. Беше сряда. Вечерта бе студена и снеговита. На събранието дойдоха малко хора. Мисля, че фермерите не бяха дошли в града, защото се страхуваха от снежната буря. Дойдоха само около двадесетина души, които изтупваха снега в преддверието и се стараеха да заемат колкото е възможно по-задни места - лош признак за един проповедник. Това означава, че се очаква едно студено богослужение.

Тази вечер дори не се опитах да проповядвам. Когато се изправих зад амвона, помолих всички да минат напред и да заемат първите места.

- Искам нещо да ви покажа - казах аз и отворих пред удивените им очи “Лайф”, като го издигнах над амвона, за да могат всички да го видят. - Виждате ли лицата на тези момчета? - попитах аз.

След това им разказах как тяхната история ме развълнува до сълзи, когато я прочетох. Казах им, че съм получил ясно указание сам да замина за Ню Йорк и да се опитам да помогна на тези момчета. Членовете на моята църква ме гледаха с ледени погледи. Думите ми изобщо не достигаха до сърцата им. И аз можех да разбера защо. Единственото чувство, което физиономиите на тези момчета събуждаха у хората, беше отвращение и може би малко съчувствие. Аз сам не можах да разбера собствената си реакция.

Но в края на службата се случи нещо неочаквано. Казах на църквата, че искам да замина за Ню Йорк, но не разполагам със средства. Въпреки че присъстващите бяха малко и ми се струваше, че изобщо не можеха да ме разберат, те излизаха един след друг напред и поставяха своята жертва на масичката за Господна вечеря. Сумата, която се събра, беше 75 долара - горе-долу стигаше за едно пътуване с кола до Ню Йорк и обратно.

В четвъртък бях готов за път. Обадих се на Гуен по телефона и се опитах да й обясня какво имам предвид, но, струва ми се, напразно.

- И ти мислиш наистина, че това е водителството на Святия Дух? - попита Гуен.

- Да, мила.

- Тогава си обуй поне чифт топли чорапи на краката.

В четвъртък сутринта, заедно с Майлс Хувър, ръководителя на младежите от църквата, се качихме на моята стара кола и поехме на заден ход към изхода. Никой не беше дошъл да ни пожелае “на добър час” - още един знак за пълна липса на въодушевление по отношение на моето начинание. Но тази липса на въодушевление се чувстваше не само у другите. Усещах я и у себе си. Непрекъснато се питах какво ме тласна с един откъснат лист от сп. “Лайф” в ръка по пътя към широкия свят, към този далечен и непознат Ню Йорк? Защо израженията на тези младежи събуждаха у мен нестихващо вълнение?

- Знаеш ли, Майлс, изпитвам малко страх - признах аз на моя спътник, когато колата стъпи на аутобан “Пенсилвания”.

- Страх?


- Да. Разбирам, че върша нещо странно. Как ми се иска по някакъв начин да разбера дали това наистина е Божие ръководство, а не някаква налудничава идея.

Пътувахме известно време в мълчание.

- Майлс?

- Да?


Понеже ми беше неудобно да го погледна, преструвах се, че следя внимателно пътя.

- Искам да опитам още нещо. Вземи Библията си и я отвори наслуки! Прочети ми пасажа, на който поставиш пръста си.

Майлс ме погледна, като че ли искаше да ме обвини в суеверие, но все пак направи това, за което го бях помолил. Протегна ръка към задната седалка и взе от там Библията. С края на окото си видях как той затвори очи, вдигна главата си и отвори книгата, поставяйки пръста си на едно място върху отворената страница. Той го прочете наум, а след това се обърна към мен и мълчаливо ме погледна.

- Е? - попитах аз.

Текстът беше от Псалм 126:5-6: “Ония, които сеят със сълзи - четеше Майлс, - ще жънат с радост. Онзи, който излиза с плач, когато носи крината със семе, той непременно ще се върне с радост, носейки снопите си.

Когато влязохме в Ню Йорк, бяхме бодри за дълго от насърчението, което получихме.





Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Поделитесь с Вашими друзьями:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2019
отнасят до администрацията

    Начална страница