Кръстът и героите на ножа



страница12/12
Дата24.05.2017
Размер1.22 Mb.
#21988
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12

Г Л А В А ХІІ


Седях на тапицирания с кафява кожа стол в моята работна стая във Филипсбърг и с удоволствие си спомнях за изминалите месеци. Във връзка с мечтата на Ники да стане проповедник бях писал в Латиноамериканския библейски институт в Ла Пуенте, Калифорния. Аз не скрих нищо от неговото минало и открито им писах, че той твърде от скоро стои в пътя на вярата и че сам не може да се грижи за себе си. Запитах ги дали са готови условно да го приемат като студент. Те ми отговориха, че са съгласни. И не само това. Историята за покаянието на едно момче от улицата беше събудило у тях такова живо съчувствие, че скоро след това те приеха и Анжело Моралес.

- Не! - мислих си аз. - Няма никакво съмнение. Бъкборд и Щагецоа се държат добре. Мики и Анжело са на път да станат проповедници.

Всичко това беше за мен едно доказателство, че добре съм изпълнил задачата, с която бях натоварен. Но не ми беше съдено за дълго да поддържам това лъжливо равновесие. През пролетта на 1959 година до нас достигна една вест, която ме вдигна отново на крака и се наложи моментално да замина за Ню Йорк. Израел беше в затвора. Обвинението беше твърде тежко: убийство.

Отправих се веднага на път, за да се срещна с майка му:;

- Моето момче беше за известно време много добър. - каза тя на развален английски език и чупеше ръце от скръб. - Той се беше успокоил. Отново тръгна на училище и с удоволствие приготвяше домашните си. Но след това се върна отново в бандата. Знаете ли, мистър Уилкерсън, какво значи “мобилизация”?

Аз знаех какво е “мобилизация”. Когато в някой квартал се основава банда или пък старата банда по една или друга причина е загубила един от членовете си, всяко момче от квартала е изложено на опасността да бъде въвлечено в престъпния живот. Той бива просто “мобилизиран”. Спират го на улицата и съобщават, че от този миг става член на бандата и от него се очаква да вземе участие в битките и да изпълнява всички заповеди на шефа.

А ако някой откаже? Най-напред ще го бият. Ако и след това откаже, счупват му пръстите на ръцете или китката. Ако нещастникът дори и след това не желае да влезе в бандата, тогава вече животът му е застрашен. Всеки, който познава бандите, не счита подобна заплаха за нещо маловажно. Повечето от момчетата се съгласяват. Наложило се няколко пъти да стрелят по Израел, преди той да се върне в бандата.

- Мое момче много се страхува - каза майката на Израел. - Той върна се. Една вечер беше голям бой. Едно от другите момчета убиха. Никой не се опита да каже, че Израел беше, който го застреля. Но той бил при убийците и те го заведоха в затвора.

Майката на Израел ми показа едно писмо от него, което дълго беше държала в ръцете си, защото беше измачкано и изцапано от сълзи. Той пишеше, че много съжалява за ужасното нещастие, което се беше случило. Той тъгуваше за майка си. Беше му много неприятно. Говореше за деня, в който ще излезе. Между другото пишеше: “Съжалявам много за скръбта, която ще причиня на пастора, когато научи. Кажи му, че ще се радвам да чуя нещо за него.”

Какво можехме да направим? Дали щеше да му помогне моето присъствие в Ню Йорк? Дали нямаше да бъде по-добре, ако го бях извел от този квартал, далеч от бандата, далеч от живота, който го заплашваше? Зададох тези въпроси на майка му. Тя поклати глава, въздъхна дълбоко и каза:

- Може би. Моето момче беше едно време добро, но се върна. Помогнете му, мистър Уилкерсън!

Обещах й да направя всичко възможно. Най-напред й казах, че бих могъл да му изпращам в затвора един кореспондентен библейски курс. Израел беше ден и нощ в мислите ми. Говорих с Геун за него. Тя ме окуражи да запитам братята и сестрите от църквата какво биха направили на мое място. Може би съм пропуснал някаква възможност. Писах му в затвора, но научих, че няма право да отговаря. Можеше да пише само на най-близките си роднини. Дори моя кореспондентен курс трябваше да получава чрез затворническия свещеник.

Чак до пролетта, когато полетата в нашата Пенсилвания отново се покриха със зеленина, аз не преставах да мисля за Израел. При всяка възможност се качвах на моя хълм, за да се моля за него.

Не ми беше възможно да направя нещо повече. В момента, когато пиша тези редове, Израел е все още в затвора. Трябва да призная, че ми беше много скъп. Едно момче, което спечели сърцето ми още с първия поглед. Мисълта, че не можах да го доведа до целта, ме измъчва и днес така силно, както тогава, когато лице в лице с неговото престъпление и присъда изпитах за първи път своето безсилие. Аз чакам, това е всичко. При всяка възможност, която ми се отдава, разказвам на другите историята му и ги питам какво друго бих могъл да направя. Винаги получавам един и същ отговор: работа за изграждане на християнския живот у новоповярвалите. Нашата грешка се състои в това, че след като доведохме Израел до покаяние, не се погрижихме за него и го изоставихме на произвола на съдбата. Но за да можеш да вършиш такава работа, трябва да живееш в града. Моят живот стоеше пред някаква съдбоносна промяна. И тя настъпи.

Беше топла, августовска вечер, година и половина след моето първо посещение в Ню Йорк. Когато в сряда вечер на молитвеното събрание се изправих на амвона, за да водя службата, изведнъж ръцете ми започнаха да треперят. Термометърът показваше 20 градуса, но аз се тресях целият, като че ли имах треска. Но вместо да се чувствам болен или неразположен, аз бях окрилен и пълен с възторг. Като че ли Божият Дух изпълваше помещението.

И до днес не зная как съм завършил събранието. Преди да мога да се опомня, всички вярващи си излязоха и се отправиха към домовете си.

В 22.30 часа заключих църквата и през голямата врата излязох навън. Това, което се случи, беше много обикновено. И все пак аз никога в живота си няма да забравя оня удивителен, решителен за живота ми миг.

Излязох на двора. Луната светеше с необикновен блясък. Тя покриваше заспиващия град със своята студена, тайнствена светлина. Но една ивица земя ми се виждаше особено осветена. Непосредствено зад църквата се намираше голяма нива, засята с жито. Класовете и сега се издигаха на около 50 сантиметра от земята. Следвайки някакво вътрешно подбуждение, аз влязох в нивата. Изведнъж започнах да цитирам библейската притча за жетвата: Отворете очите си - казва Исус. - Погледнете полетата и вижте, че нивите са готови за жетва. Който жъне получава заплата и събира плод за вечен живот. Аз ви пратих да жънете това, за което не сте се трудили; другите се трудиха, а вие влязохте в наследството на техния труд.

Там, сред тези жита, с духовните си очи аз видях едно момче сред улиците на големия град. Момче, което жадуваше за ново начало. И тогава се обърнах и погледнах църквата и пасторския дом, където Гуен и трите ни деца водеха щастлив и сигурен живот, какъвто може да предложи само една църква в малкия град. Докато стоях и гледах, в мен заговори един тих, вътрешен глас, който беше така ясен, като че ли някакъв приятел стоеше до мен и ми говореше:

- Тази църква няма да бъде дълго твоя. Ти трябва да заминеш!

Когато погледнах към пасторския дом, същият глас ми каза:

- Този дом няма да бъде дълго твой. Ти трябва да заминеш!

Тогава със същия тих и спокоен глас аз отговорих:

- Да, Господи! Аз ще замина!

След това се прибрах вкъщи. Гуен още не беше си легнала. Само един поглед беше достатъчен, за да разбера, че нещо се е случило.

- Какво има, Гуен?

- Защо?

- Ти си някак особена.



- Дейви - каза тя, - няма нужда да ми казваш нищо. Ти ще напуснеш църквата, нали? Ти трябва да заминеш.

Дълго я гледах, преди да отговоря. На лунната светлина, която нахлуваше в стаята, видях сълзи в очите й.

- И аз го чух, Дейвид! - каза Гуен. - Ние ще заминем от тук, нали?

Прегърнах я в тъмнината.

- Да, мила. Ще трябва да заминем.

Следващата неделя ние празнувахме петгодишния юбилей на нашето пребиваване във Филипсбърг. Изправих се на амвона и погледнах лицата на хората, които добре познавах.

- Приятели! - казах аз. - Навярно очаквате проповед от мен в този празничен ден. Както знаете, за мен, моята жена и децата ми, това бяха пет изключително щастливи години като време на истинско духовно изграждане и общение. Но в сряда се случи нещо необикновено, за което мога да дам едно единствено обяснение.

След това аз разказах на църквата за своята опитност и за поразяващата точност, с която тя се беше повторила с Гуен в пастирския дом. Казах им, че не се съмнявам, че това е Божията воля и ние ще трябва да се подчиним. Не мога да отговоря на въпросите им къде ще отидем. Считам, че това е Ню Йорк, но не съм напълно сигурен в това. Никакви други подробности не мога да съобщя, освен това, че скоро трябва да напуснем жилището си във Филипсбърг.

Колко чудесен е този живот в Духа! Едва върнал се от службата в дома, телефонът иззвъня. Обади се един пастор от Флорида. Той ми съобщи, че не можел вече да се противопоставя на силното подбуждение да ме извика на телефона и да ме покани да дойда веднага, за да изнеса цикъл от проповеди в неговата църква. След малко се обади друг пастор, а по-късно - трети. Така, преди да беше изтекъл денят, аз имах покани, които изпълваха всички дни през следващите дванадесет седмици. За три седмици успяхме да изпразним жилището. Мебелите пренесохме в дома на родителите на жена ми.

След това заминах. До края на лятото, през есента и част от зимата, аз проповядвах в цялата страна. Смеех се сам на себе си: измервах разстоянието до новото място, където трябваше да отида, не от селището, в което се намирах, а от Ню Йорк. Този град ме привличаше като магнит. Винаги, когато ми беше възможно, аз приемах покани за църкви, които бяха по-близо до този огромен град, който ми беше станал толкова скъп. Към средата на зимата на 1960 година отпътувах за Ървингтън, Ню Джърси. Там живеех при един пастор на име Реджиналд Джек. Разказвах му, както разказвах и на всички, някои от опитностите ми в Ню Йорк. Мистър Джек седя в продължение на цял час на облегалката на фотьойла си, като слушаше внимателно и поставяше въпроси.

- Дейви - каза той накрая, - струва ми се, че църквите се нуждаят от един човек, който да работи на щатна работа между бандите в Ню Йорк. Ще имате ли нещо против, ако се обадя на някои приятели в града?

Един от онези, на които той се обади, беше Стенли Бърг, втори пастор на “Глед Тидингс Табернакъл” на 33-та западна улица, близо до “Пен стейшън”. Беше уговорена среща със заинтересувани духовници, която се състоя в долния етаж на църквата на мистър Бърг. Това беше съвсем обикновено събрание. Някой прочете писмото на полицейския комисар Кенеди, в което последният се обръщаше към църквите с настойчивата молба да се включат по-настойчиво в работата с престъпната младеж. Мистър Бърг се изправи и разказа накратко за моята работа в Ню Йорк. След това говорих аз, като изложих становището си по отношение на работата сред тийнейджърите.

Още преди да завършим, беше сформирана на бял свят една нова организация. Тъй като нейната цел беше да запознава младите момчета и момичета с Божията любов, ние я нарекохме “Тийнейдж еванджелизъм” (евангелизация сред тийнеджърите). Поради обстоятелството, че бях работил сред тях, ме избраха за директор на тази нова организация. Един полицейски капитан на име Пол ди Лена, член на църквата на мистър Бърг, беше избран за секретар и касиер. Бедният Пол. Той не присъстваше на срещата, за да може да си направи отвод.

След това обсъдихме паричния въпрос. Той беше решен много лесно. Пресметнахме, че за канцеларии, разноски за печат, заплати и други нужди са необходими 20 000 долара. И така, разбира се, ние не притежавахме тия пари, както това установи и нашият секретар-касиер няколко минути по-късно, когато Стенли Бърг го извика по телефона и му съобщи за новата му длъжност.

- Пол - каза той, - имам радостна новина за вас. Току-що бяхте избран за секретар на “Тийнейдж еванджелизъм”. Сигурно се радвате, че за първата година имате бюджет от 20 000 долара?

Капитан Ди Лена отговори:

- Кой е Дейвид Уилкерсън? Кой води книжата и къде са парите?

- Пол - каза мистър Бърг. - Ние нямаме книжа, нямаме пари, Дейвид Уилкерсън е проповедник от планината на Пенсилвания, който счита, че мястото му е в Ню Йорк.

Пол се засмя.

- Всичко това звучи твърде наивно - каза той.

- Ние сме наивни, Пол! - каза мистър Бърг. - Толкова наивни, колкото и Давид, когато тръгна към Голиат само с прашка и речни камъни, но с убеждението, че стои на Божия страна.


Г Л А В А ХІІІ


Беше шумна, сива февруарска утрин, точно две години след онзи ден през февруари, когато се впуснах в тази авантюра.

Стоях зад дебелите стъкла на ферибота. Като че ли още нямах ясна представа за огромната крачка към осъществяването на моята мечта, която правех в момента. Развълнуваното море обливаше палубата с пръски вода и пяна. Встрани от борда се виждаше статуята на Свободата. Изненадах се от мисълта, колко символично беше обстоятелството, че всяка сутрин щях да минавам покрай нея. Намирах се на път в изпълнение на една специална и пълна с надежди мисия: трябваше да наема канцеларски помещения за нашата нова програма в помощ на младите хора.

И адресът, който носех в джоба си, звучеше също добре: булевард “Виктория” 1865. Тук се намираше парцелът, на който щяха да се установят канцелариите на нашата главна квартира. Но когато видях тази главна квартира, започнах да се смея. Тя се състоеше от три доста мръсни помещения и се намираше в квартал, който в никакъв случай не можеше да се нарече елегантен.

- Господи! - казах аз. - Много съм Ти благодарен, че тук не е модерно. В модерни помещения не зная как да се държа.

В тези три стаички започнахме работата на “Тийнейдж еванджелизъм”. Имахме един-единствен платен работник - това бях аз. Моята заплата не ми позволяваше да наема дори най-евтината стая в някой скромен пансион. В средната канцелария, до бюрото си, поставих една кушетка. Имах електрически котлон и си готвех на него. Понякога се хранех и при приятели в Ню Йорк или в околностите му. Те, като виждаха кльощавата ми фигура, любезно ме канеха на обяд или вечеря.

Най-трудно от всичко ми беше да живея далеч от семейството си. Гуен се намираше при родителите си в Питсбърг и копнееше да се съберем час по-скоро.

- Това, което правиш, Дейвид, е право. Зная - ми каза тя при едно от поредните “посещения по телефона”. - Но аз се чувствам самотна. Гари расте без изобщо да знае как изглеждаш.

Решихме веднага щом Бони и Деби завършат учебната година, цялото семейство да се пресели в Ню Йорк, дори и ако е необходимо да спим на някоя пейка в парка. Това принудително уединение обаче имаше и своите предимства. Тясната стаичка, която се бе превърнала в мой дом, представляваше идеално място за молитва. Тук нямаше удобства, които предразполагат към отпускане. В стаята с размери ¾ метра имаше само едно бюро, един прост стол и кушетка. Скоро разбрах, че молитвата в такава обстановка е истинско удоволствие и всяка вечер между 12 и 2 часа се радвах на едно истинско обновление.

Сутрин винаги се събуждах бодър, силен и изпълнен с възторжено желание за работа. Онези първи дни бяха много вълнуващи. Испански и английски говорещите в църквата бяха поставили на наше разположение 1000 долара. По-голямата част от тази сума аз употребих за провеждането на два експеримента. Първият нарекохме “Операция насищане”. Това беше литературна програма, която имаше за цел да достигне до всеки гимназиален ученик в квартала с най-остри социални проблеми. В нашите книжки и брошури ние засягахме проблемите на наркоманията, пиянството, “свободната любов”, както и насилието сред бандите. Предлагахме помощ чрез Библията. В тази насока работехме много усърдно. Стотици млади хора от църквите от града бяха привлечени за разпространяване на литературата. След три месеца усилена работа обаче в ръцете на Исуса предадоха живота си само шепа младежи от улицата. Тогава се обърнахме към втория експеримент.

Той представляваше една телевизионна програма. Избрах стотина младежи от онези хора, които вече бяха открили изхода от греха и престъплението. Организирахме с тях младежки хор и в продължение на три месеца всяка седмица изнасяхме по едно телевизионно предаване. Програмата беше проста и свежа. Младите хора пееха, а след това някой от тях разказваше своята история.

Интересът, с който се посрещаха тези предавания, ни окуражи. Сред младежите в града се ползвахме с особена симпатия. Но трудностите не закъсняха. Телевизионните предавания бяха много скъпи. От всички краища на града нашите млади приятели в желанието си да ни помогнат ни изпращаха своите 10 или 25-доларови банкноти, но в края на тримесечието имахме 1500 долара дългове.

- Изглежда, че ще трябва да прекратим тази работа още преди да сме видели резултатите от нея! - казах на нашия комитет в края на едно извънредно заседание, на което се разглеждаше финансовата криза.

Изглежда, че всички бяха на същото мнение. С радост бихме продължили тази работа още едно тримесечие, но изглежда не съществуваше никаква възможност за това. Изведнъж в дъното на стаята се изправи един човек. Не бях го виждал до сега. Той носеше кръгла яка и го помислих, че е пастор от епископалната църква.

- Искам да направя едно предложение - каза той. После се представи. Казваше се Харалд Бредезен, пастор на ландската реформирана църква в Маунт Верон, щата Ню Йорк. - Аз съм гледал вашите предавания. В тях има нещо свежо, което много ми харесва. Преди да решите дали да ги прекратите, бих желал да зная дали сте съгласни да дойдете с мен, за да поговорим с един от моите приятели.

Отговорих му с вдигане на рамене, тъй като не разбирах какъв смисъл имаше това. Но аз добре познавах страшните методи на Святия Дух и тайно се запитах дали и сега Той не отваря нови врати пред мен.

На другия ден с Харалд посетихме Нейз Уолкър, който издаваше вестник в Манхатън. Мистър Уолкър изслуша с внимание от начало до край историята на нашата работа. Изглеждаше заинтересуван, но в края на разговора показа недоумение.

- Кажете ми, какво очаквате от мен? - попита той.

- Ще бъдем съвсем откровени с вас - каза Харалд. - Нужни са ни 10 000 долара.

Мистър Уолкър побледня. Аз също. Тогава той започна да се смее.

- Добре. Все пак благодаря ви за комплимента, но аз не разполагам с 10000 долара. По натура аз не съм човек, който спестява, но какво ви накара във вашата нужда да потърсите именно мен?

- На този въпрос наистина не мога да ви отговоря - каза Харалд. - От момента, в който разбрах, че има опасност да се провали това мероприятие, имах странното чувство, че вие по някакъв начин държите ключа към неговото разрешение. Винаги, когато мислех за това, в съзнанието ми изникваше вашето име: Чейз Уолкър. Не нещо подобно, а буквално вашето име.

Харалд замълча в очакване, но мистър Уолкър не каза нито дума.

- Сега - каза Харалд - излиза, че съм се заблуждавал. Но тези внушения винаги означават нещо, особено, когато са тъй силно проявени.

Мистър Уолкър се изправи и с това показа, че нашият разговор е завършил.

- Ще ви уведомя, ако ми дойде на ум някоя идея. Благодаря ви за интересната история, която споделихте с мен.

Бяхме вече до вратата на кабинета му, когато той ни извика:

- Харалд! Дейвид! Момент. Почакайте един миг... Мина ми през ум една смешна работа. Днес получих една телеграма, от която нищо не разбирам.

Той започна да рови из бюрото си и най-после извади някаква си бланка. Тя беше от Клемент Стоун, председател на Обединените застрахователни дружества, добър приятел на Уолкър.

“Анулирам първата си телеграма. Пристигам в сряда в “Савой Хилтън”.

- Това е днес - каза мистър Уолкър. - Но аз не съм получавал друга телеграма. И защо той иска да ме уведоми, че е в града, след като не сме си определили среща? Питам се дали секретарката му не е разменила моето име с името на някой друг...

Уолкър погледна остро Харалд, а след това надраска една бележка.

- Идете в “Савой”! - каза той и пъхна бележката в един плик. - Питайте за мистър Клемент Стоун. Ако е там, може да ползвате това за препоръка и вижте как ще се развият нещата. Прочетете я, ако искате.

Ние я прочетохме навън, докато чакахме асансьора.

“Драги Клем! С тези редове ти препоръчвам Дейвид Уилкерсън, който върши чудесна работа с тийнейджърите от този град. Дейвид се нуждае за тази цел от 10 000 долара. Може би ще можеш да изслушаш неговата история и да му помогнеш в случай, че проявиш интерес към нея. Чейз.”

- Това е най-глупавото нещо, което някога съм слушал - казах аз. - Мислите ли, че има някакъв смисъл да търсим този човек?

- Разбира се! - отговори Харалд. За него не съществуваше и най-малкото съмнение в това.

Двадесет минути по-късно ние почукахме на една врата в хотел “Савой”. Беше пет и половина след обяд. Вратата се отвори и пред нас застана човек, който в момента си връзваше връзката. Явно беше, че той се облича за банкет.

- Мистър Стоун?

Човекът кимна.

- Моля за извинение. Ние ви носим една бележка от Чейз Уолкър.

Мистър Стоун застана на вратата и започна да чете бележката. След това ни покани да влезем. Той се чувстваше също тъй объркан, както и ние. Помоли ни, ако искаме да поговорим с него, да почакаме няколко минути долу, докато се облече. Тогава щял да ни изслуша. След четвърт час мистър Стоун беше готов за излизане. Аз едва бях започнал да му разказвам за целите на “Тийнейдж еванджелизъм”, когато той каза:

- Извинете ме, но аз трябва да вървя. Обстоятелството, че ви изпраща Чейз Уолкър, е достатъчно за мен. Това, което ми казвате за вашата работа е доста интересно. Изпратете ми сметката си. Ще платя вашите 10 000 долара.

Харалд и аз се спогледахме удивени.

- А сега ви моля да ме извините!

Все тъй обърнат към нас и пристъпващ към вратата, мистър Стоун каза:

- Моля ви, запишете историята си до края на магнитофон и ми я изпратете! Аз ще ви посетя, когато дойда отново в Ню Йорк. Трябва да уговорим подробностите.

С десетте хиляди долара ние изплатихме дълговете си, предплатихме следващото тримесечие на телевизията и се снабдихме с филма “Отрова в моите вени”, който се занимаваше с проблемите на наркоманите в Ню Йорк. Тези пари ни помогнаха не само да изплатим дълговете си и да се оправим с телевизията и киното. Те ни помогнаха да получим едно по-голямо уважение към нашата работа. Стана ни съвсем ясно, че Божията воля ръководи нашето дело. Когато се оставим изцяло на Неговто ръководство, в нашия живот никога няма да липсват чудеса.

 

Дейвид Уилкерсън



КРЪСТЪТ И ГЕРОИТЕ НА НОЖА

 

Преводна, първо издание



Художник: Недко Недков

Излязла от печат м. май 1992 г.

Фармат 84/108/32

Печатни коли 9. Изд. коли 7,56.

© Издателство ФИЛАДЕЛФИЯ - В. Търново

ДФ “АБАГАР”, печатница - В. Търново





Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница