Кръстът и героите на ножа

Г Л А В А ІV

- Вече се боях, че си се забъркал в процеса за собственото си убийство.

Когато му разказах за двете банди, с които се запознах само час след пристигането ми в Ню Йорк, Майлс дойде до същата фантастична мисъл, която занимаваше и мен:

- На теб, разбира се, ти е ясно, че не би имал никакви шансове с тях, ако тогава не те бяха изхвърлили от заседанието и ако журналистите не те бяха фотографирали.

Потеглихме към центъра на града, за да посетим лично прокурора. Правехме това не защото си създавахме излишни илюзии, че ще постигнем нещо голямо там, но защото през тази инстанция минаваше единственият път към 7-те момчета.

- Бих искал да ви уверя - започнах аз, - че моята молба да посетя тези младежи няма никакъв друг мотив, освен тяхното добро.

- Пасторе, дори всяка дума, която ми казвате, да излиза направо от Библията ви, все пак не можем да ви пуснем при тях. Единствената възможност да посетите момчетата, без разрешението на съдията Дейвидсън, е да получите писменото съгласие на всеки от техните родители.

Ето, че се откриваше нов път.

- Може ли да ми дадете писмено имената и адресите им?

- Съжалявам. Нямам такива пълномощия.

Когато излязохме отново на улицата, аз извадих отново от джоба си измачкания лист от “Лайф”. Тук беше написано името на ръководителя на бандата - Луис Алварес. Майлс остана в колата, а аз отидох до съседната будка, за да разваля една от последните ни пет доларови банкноти на монети от по 10 цента. След това започнах да търся по телефона всички Алварес, които бяха записани в телефонния указател. Само в Манхатън те бяха около двеста.

- Вие ли сте близките на Луис Алварес от процеса “Майкъл Фармър”?

Обидено мълчание. Ядни слова. Прищракване на бясно затворен телефон. Бях вече изразходил 40 монети от по десет цента. Стана ми ясно, че по този начин не ще можем да открием нашето момче. Излязох от будката и седнах в колата до Майлс. Бяхме обезкуражени. Нямахме и най-малка представа какво трябва да предприемем. Там, в колата, сред високо издигащите се над нас небостъргачи на Ню Йорк, аз наведох глава:

“Господи, ако ние сме тук по Твое нареждане, тогава Ти трябва да ни водиш. Ние достигнахме до границата на нашите възможности. Заведи ни там, където трябва да отидем, защото ние не знаем как да сторим това!”

Поехме безцелно в посоката, към която бе ориентирана при паркирането нашата кола, т. е. на север. На “Таймс скуеър” ни пое огромното движение, а когато след големи усилия най-сетне можахме да се измъкнем от него, ние се изгубихме в Сентрал парк. Въртяхме се и обикаляхме, докато разбрахме, че улиците са разположени в кръг. Поехме напосоки по една изходна артерия, само за да можем да се измъкнем от парка. Така попаднахме на една улица, която ни заведе в центъра на испанския Харлем. Изведнъж ме обхвана същото непонятно желание да сляза от колата.

- Да потърсим паркинг - казах аз на Майлс.

Спряхме на първото свободно място. Слязох и направих няколко крачки по улицата. След малко се спрях объркан. Вътрешното чувство беше изчезнало. Пред един вход седяха група младежи.

- Къде живее Луис Алварес? - попитах аз едно от тях.

Момчетата ме гледаха тъпо и мълчаха. Продължих безцелно нататък. Един младеж, негър, се изправи и тръгна след мен.

- Луис Алварес ли търсите?

- Да. - Той ме погледна някак особено. - Да. Познаваш ли го?

Момчето продължаваше да ме гледа.

- Това вашата кола ли е? - попита той.

Започнах да се дразня.

- Да, това е моята кола. Защо?

Момчето вдигна рамене.

- Човече - каза то, - вие сте паркирали точно пред неговата врата.

Почувствах, че косите на главата ми се изправиха. Той сочеше стария блок, пред който бях спрял колата.

- Там ли живее той? - едва промълвих аз.

Момчето кимна. Понякога съм се питал защо Бог не отговаря на някоя моя молитва. Една чута молитва обаче се схваща още по-трудно. Ние се бяхме помолили на Бог и Той ни доведе точно пред вратата на Луис Алварес.

- Благодаря Ти, Господи! - казах аз високо.

- Какво казахте?

- Благодаря! - отговорих аз, като се обърнах към момчето. - Сърдечно благодаря!

Името “Алварес” стоеше на пощенската кутия в мрачния вход: третия етаж. Затичах се по стълбите нагоре. Площадката на третия етаж беше тъмна. Миришеше на урина и прах.

- Мистър Алварес!- извиках аз, когато намерих вратата, на която с чисти, печатни букви беше написано името.

От вътрешността на жилището някой извика нещо на испански. С надеждата, че това е покана, аз отворих леко вратата и се мушнах вътре. Там, в червено канапе, седеше слаб, тъмнокож човек с броеница в ръка. Той повдигна очи от перлите си и по лицето му се появи усмивка.

- Вие, Дейви?! - каза той бавно. - Вие сте пасторът, когото полицаите изхвърлиха от процеса?

- Да - казах аз и пристъпих.

Мистър Алварес се изправи.

- Аз се молих да дойдете - каза той. - Вие искате да помогнете на моето момче?

- Да, искам, мистър Алварес, но не ме пускат при Луис. Трябва да имам писмено разрешение от вас и другите родители.

- Ще ви го дам.

Сеньор Алварес взе молив и хартия от кухненския шкаф. Бавно той написа, че имам неговото съгласие да говоря с Луис Алварес. След това сгъна листа и ми го подаде.

- Имате ли имената на другите родители?

- Не - каза бащата на Луис и наведе глава. - Аз нямах необходимия контакт с моя син. Бог, Той ви доведе тук. Той ще ви заведе и при останалите.

И тъй, няколко минути след като наслуки бях паркирал на една от улиците в Харлем, аз вече държах в ръка моето първо писмено разрешение. Когато излязох от жилището на мистър Алварес, аз се питах изненадано, възможно ли е Бог да доведе колата ми в отговор на молитвата на този баща, точно пред неговия дом? Съзнанието ми търсеше друго обяснение. Дали не съм прочел адреса в някакъв вестник и съм го съхранил в подсъзнанието си?

Но докато слизах по тъмното стълбище, се случи нещо, което не може да бъде обяснено с подсъзнанието. На една от площадките почти се сблъсках с едно момче на около 17 години, което “под пълна пара” се качваше нагоре.

- Извинявайте! - казах аз, без да спра.

Момчето ме погледна, промърмори нещо и понечи да продължи. Тъй като в това време аз бях стигнал до лампата, той се спря и ме погледна пак.

- Пасторът?! - Обърнах се. Момчето присвиваше очите си и се мъчеше да различи по-добре лицето ми в мрака. - Ти не си ли онзи, дето го изхвърлиха от процеса “Луис”?

- Да, аз съм. Дейвид Уилкерсън.

Момчето ми подаде ръка.

- Чудесно, казвам се Анжело Моралес. Аз съм от бандата на Луис. Горе, при Алварес ли бяхте?

- Да.

- Анжело - казах аз, - трябват ми подобни разрешения от родителите на всяко едно от момчетата. Мистър Алварес не знае къде живеят другите, но ти сигурно знаеш, нали?

Анжело ни поведе из испанския Харлем, за да издирим родителите на другите шестима от процеса “Майкъл Фармър”. По пътя той ми разказа и нещо за себе си. Ако не го болели зъбите през онази нощ, когато Луис и другите “оформили” Майкъл, и той щял да бъде с тях. Разказа ни, че приятелите му не са имали никакъв определен план, когато са отишли в парка. Просто искали да направят един “мариз”. Ако не е бил Майкъл, щял да бъде някой друг. Просто той им попаднал в ръцете. От Анжело научихме това, което очаквахме да чуем.

Момчетата от тяхната банда се чувствали самотни, било им скучно и затова били изпълнени с бяс. Стремели се към някаква промяна и силни изживявания. Търсели среда. Анжело имаше чудесната способност да разяснява нещата. Той беше светло, симпатично момче и искрено желаеше да ни помогне. И двамата с Майлс бяхме на мнение да запазим връзката си с Анжело Моралес и, ако планът ни се осъществи, да му покажем истинския път.

Два часа по-късно имахме необходимите подписи. След като взехме адреса на Анжело и му обещахме да не го забравяме, ние си казахме “До виждане!”. Върнахме се в центъра. Сърцата ни пееха. Ние наистина пеехме всред водовъртежа на движението по Бродуей. Затворихме прозорците на колата и хвалехме Бога с хубавите стари евангелски песни, които знаехме от своето детство. Невероятните чудеса, които се бяха случили през последните часове, отново ни дадоха сигурност, че всички врати по пътя ще се отворят широко, ако вярваме в Божиите обещания и живеем съобразно тях.

Как можехме тогава да знаем, че само няколко минути по-късно вратите щяха да се затворят с трясък. Дори и онези подписи нямаше да ни помогнат, за да поприказваме с момчетата.

Прокурорът беше много изненадан, че ни вижда толкова скоро и имаше вид на човек, който е поставен на тясно. Той се обади в затвора и нареди да ни пуснат, ако момчетата дадат съгласието си да разговарят с нас. Но именно тук, в затвора, на пътя ни се изпречи една странна и напълно неочаквана пречка и то не от страна на момчетата или от администрацията на затвора, а от един колега.

Свещеникът на затвора, под чиято духовна грижа се намираха момчетата, прецени нашето посещение като “вредно и напълно излишно”. Всеки един от подсъдимите беше подписал формуляр, на който пишеше: “Желая да разговарям с пастор Дейвид Уилкерсън”. Затворническият свещеник изтри думата “желая” и написа вместо нея “не желая”. Беше ясно, че никакви молби и уговорки не можеха да убедят администрацията на затвора, че този текст не е валиден.

Отново поехме назад през моста “Джордж Вашингтон”, напълно объркани и смутени. Защо бяхме окуражени по един толкова драматичен начин, за да стигнем до задънена улица? Едва късно през нощта, когато пътувахме към нашето малко планинско градче, в моето съзнание блесна лъч надежда.

- Аха - казах аз високо и с това стреснах дремещия до мен Майлс.

- Какво “аха”?

- Точно това ще направя.

- Добре, радвам се, че всичко е наред - каза Майлс, облегна се назад и веднага захърка отново.

Лъчът на надеждата имаше формата на човек, на един забележителен човек. Той беше баща на баща ми. Надявах се, че ще ми бъде разрешено да посетя дядо и да споделя с него всичко онова, което сега ми изглеждаше толкова загадъчно.