Кръстът и героите на ножа

Г Л А В А VІ

Когато се изправих пред жилището му на 125 улица, на вратата висеше табелка с друго име. Въпреки това аз почуках и бях изненадан, като ми отвори майката на същото момче. Тя ме познаваше от първото ми посещение тук и видимо се зарадва, че ме вижда.

- Влезте - каза тя. - Както виждате, променихме името си. През цялото време разни озлобени типове чукат по вратата. Веднъж написаха на стената “Изведете сина си от града или ще го убием!”

По столовете във всекидневната на четиристайния апартамент лежаха купища сгънати вестници и материали от процеса.

- Нямате представа, пастор Уилкерсън, какво значи всеки ден да отваряш вестник, от който те гледа снимката на сина ти, изправен пред съда като убиец. Болшинството от тези тук ги носиха съседите, за да ме разплакват. И на мъжа ми в работата са давали няколко.

Отидохме в кухнята, където миришеше чудесно на испанско печено и говорихме за бъдещето.

- Ще се опитате ли да останете тук?

- Бихме заминали веднага, но това е невъзможно поради работата на мъжа ми.

- Но синът ви тук е в опасност!

- Да.

- Не - каза бедната жена и разбърка яденето. - Не! Когато моето момче се върне от затвора, ние сигурно ще го изпратим някъде, но само при роднини. Никой не иска да го види. По-добре да не беше се родил...

Когато след около половин час напуснах жилището и се обърнах да се сбогувам, видях надписа, за който ми беше говорила тя. Някой се беше помъчил да го заличи, но все още се четеше: “...или ще го убием!”

По такъв начин и този път не ми се отдаде да вляза в контакт с бандата на Луис. Може би трябваше да приема, че зад тази заключена врата се криеше някакво Божие намерение. Може би то има непосредствена връзка с мисълта, която непрекъснато ме преследваше. Колкото и невероятно да ми се струваше всичко, колкото и неподготвен и недоволен да бях аз, все пак започнах да вярвам, че тук, по тези улици, неизбежно ще намеря онова, което квакерите наричат “възел”, на отговорността.

- Господи! - казах аз, когато напуснах 125 улица и се отправих към колата си. - Ако Ти имаш работа за мен тук, тогава покажи ми каква е тя.

Това беше началото на едно дълго, четиримесечно обикаляне на улиците на Ню Йорк. През март, април, май и юни 1958 аз посещавах града всяка седмица през почивния си ден. За да имам достатъчно време за осемчасовия път, ставах почти в тъмно и в Ню Йорк пристигах рано следобед. До късно през нощта обикалях улиците на града и на другата сутрин рано поемах към дома.

Това не бяха безполезни набези. Никога не ме напусна чувството, че съм ръководен от Бога, въпреки че Неговата цел ми се виждаше по-тайнствена от преди. Не видях друг по-добър начин да изпълня Божията воля, поради това посещавах редовно Ню Йорк и очаквах да се изясни моята задача.

Ясно си спомням първата вечер на това четиримесечно странстване. Преди да напусна влажната и студена дупка на мазето, Мария ми беше казала, че най-опасният и мизерен квартал на Ню Йорк е Бедфорд-Стювезънд в Бруклин.

- Пасторе - каза Мария, - ако искаш да видиш Ню Йорк от най-лошата му страна, трябва само да пресечеш Бруклинския мост, но добре си отваряй очите!

Исках ли наистина да видя къде е най-опасното място на Ню Йорк? Не бях особено сигурен в това и все пак точно от подобна утроба бяха родени обвиняемите от процеса “Фармър”. Ако исках да разширя хоризонта си, както дядо ме беше посъветвал, аз трябваше може би да хвърля един поглед надолу.

Поех по “Бродуей” навътре към града. Минах покрай “Таймс скуеър”, покрай “Мартиника” и поех по Бруклинския мост. На другия бряг от един полицай се осведомих къде се намира “Бедфорд-Стювезънд” и ето, за първи път навлязох в сърцето на един квартал, за който се говори, че има повече убийци на квадратен метър от която и да е друга част на света. Тогава още нямах и най-малката представа, че един ден тези улици ще ми станат по-мили и от най-романтичните улички на Филипсбърг.

Някога Бедфорд-Стювезънд бил населен с почтени хора от средната класа, които живеели в красиви триетажни къщи с дворчета отпред. Сега той е гето за негри и порториканци. Беше леденостудена мартенска вечер. Трябваше дълго да обикалям, докато намеря място за паркиране. Бяха чистили снега и повечето коли бяха замръзнали между купища сив сняг. Да газиш до глезените в кал и да вървиш пеш по хлъзгави отпадъци не е лесна работа. Скитах се надолу-нагоре по улиците, като си затварях добре очите и ушите. Пред мен се открояваше един начин на живот, който изглеждаше абсурден от позициите на моето тихо, планинско градче.

Един пиян лежеше на замръзналия тротоар. Когато се наведох да му помогна, той ме напсува. Обърнах внимание на полицая, който стоеше на ъгъла, но той вдигна рамене. В края на краищата обеща да се погрижи за него. Когато се отдалечих малко, хвърлих поглед назад. Полицаят си седеше още там и отегчено въртеше палката си. Две момичета, чиито силуети се очертаваха пред една отворена врата, ми подвикнаха:

- Хей, голямо момче! Търсиш ли компания?

На другата страна на улицата пред една сладкарница стояха група младежи. Те носеха кожени якета с някакви знаци на гърба. Исках да ги заговоря, но се поколебах. Ще ми обърнат ли внимание? Няма ли да ми се присмеят? Накрая реших да не ги закачам. Минавах покрай обърнати кофи за боклук, покрай църкви и полицейски участъци. Стигнах до някакъв огромен жилищен комплекс с изпочупени прозорци и улични лампи. Един полузатрупан с мръсен сняг надпис предупреждаваше: “Газенето на тревните площи - забранено!”

По пътя назад към колата ми се стори, че чух нещо като три последователни изстрела. Тъй като никой не им обърна внимание, аз помислих, че съм се заблудил. След няколко минути обаче чух вой на сирена и покрай мен профуча полицейска кола с червена сигнална светлина. Тя се спря на тротоара на няколко метра от мен. Само няколко души се спряха, когато от някаква къща изнесоха човек, чиято ръка кървеше и висеше безпомощно встрани. За да бъде привлечено вниманието на Бедфорд-Стювезънд, един изстрел в рамото е твърде недостатъчен.

Върнах се при колата. За да се почувствам уединен, закачих на прозореца една стара риза и си легнах. Завих се с одеялото, което носех в колата си и заспах веднага. Днес не бих направил такова нещо. Сега съм по-добре осведомен. Опасността не идва толкова от възрастните бандити, дори не от тийнейджърите. Тя идва от децата. Имам предвид 8-10 годишни деца, които съпътстват младежките банди и се стремят да им подражават във всичко. Тези малки деца са толкова опасни, защото имат револверите и ножовете на своите по-възрастни герои и мислят, че когато ги използват, се проявяват като истински мъже. От тези деца бих се страхувал днес, ако трябва да преспя на улицата в колата си. Въпреки това сутринта се събудих бодър. Нощта беше преминала спокойно. Дали ме бе запазила моята невинност или се бяха изпълнили думите от 91 Псалм, който си повтарях непрекъснато преди да заспя:

Защото Господ е твоята надежда, Всевишният е твоето прибежище. Той няма да допусне да те засегне зло, нито да се приближи язва до шатъра ти. Защото ще заповяда на ангелите Си за теб, да те пазят във всичките ти пътища. На ръце ще те носят, за да не удариш краката си о камък. По лъвове и усойници ще стъпваш, ще стъпчеш млад лъв и змия. (Псалм 91:9-13).

Ден след ден през всичките тези четири месеца на продължително изучаване на улиците аз опознавах все по-добре и по-добре живота на Ню Йорк. Мария и Анжело ми помагаха много в това направление. След нашата среща на стълбата аз поддържах тесен контакт с този симпатичен младеж.

- Анжело - попитах го аз веднъж, когато вървяхме по улиците на Харлем. - Какво ще кажеш, кой е най-големият проблем на младежите в този град?

- Самотата! - каза Анжело убедено.

Това беше малко странен отговор. Самота в един град с 14 милиона жители! Въпреки това Анжело твърдеше, че това чувство се ражда от обстоятелството, че никой никого не обича и че всички приятели в бандата са също тъй ужасно самотни. Колкото повече опознавах Ню Йорк, толкова повече се убеждавах, че Анжело има право.

Преди да се запозная с проблемите на тези момчета, аз нямах истинска представа за това, какво всъщност представлява една банда тийнейджъри. Когато живеехме в Питсбърг, там имаше нещо подобно. Момчетата се връщаха от училище заедно и се усамотяваха в някое отдалечено място. Те си представяха, че това е техният клуб. Онова, което ставаше в тези “клубове”, беше съвсем различно и зависеше от възрастта и характера на момчетата. Рядко се излизаше от рамките на разговора за момичета, коли, спорт. Те се събираха на това място, за да бъдат заедно и далеч от хорските уши, да разговарят върху проблемите на възрастните.

В Ню Йорк имаше такива “банди”. Това бяха весели компании. Но имаше и други банди. Бих ги нарекъл “войнствуващи”. На тези младежи насилието не беше чуждо. Зная един случай, при който бяха необходими два месеца, за да се планира и подготви една битка. При друг подобен случай в два часа следобед десет момчета пиеха лимонада на улицата, а в четири часа същия следобед един от тях беше вече мъртъв, а двама лежаха в болницата. През тези два часа се беше разиграла една страхотна битка, която завърши така печално.

Както по-късно открих, в града имаше и различни “специализирани” банди. Извън веселите компании и онези, които непрекъснато се сражаваха, съществуваха още хомосексуални, лесбийски и садистични банди. От момчетата, които познавах, научавах за дивите оргии, които тези младежи организираха след училище. Какво се върши на подобни сборища? Някои си доставят удоволствие да разкъсат жива котка на парчета. Друг път се отдават на страхотни сексуални извращения. Тази страна от живота на бандите беше подхранвана от потока порнографска литература, която заливаше града. Мнозина ми показваха снимки, които те носеха в потайни ъгълчета на портмонетата си. Това не бяха снимките на момичета, каквито можеш да си купиш от всеки павилион на улицата. Това бяха рисунки или фотографии, демонстриращи неестествени отношения на момчета, момичета или животни.

Колкото и противни да бяха битките между бандите, извратеността и безпътицата, все пак имаше един порок, който надминаваше всички други - наркоманията! Скоро сам бях в състояние да откривам търговците на марихуана, които се навъртаха около училищата. Те бяха нахални и настойчиви. Говореха открито за своята търговия и ми казваха, че трябва сам да опитам една цигара, ако искам да разбера какво се крие в нейната тайна. Когато на подобни търговци показвах снимки, изрязани от някой вестник, които показваха гърчещи се от болка млади хора, те се смееха и казваха: “Не бой се! Хлапакът си е правил хероин. Малко марихуана не пречи. Не е много по-различна от обикновената цигара. Искаш ли да опиташ?” Една цигара не вреди. Марихуаната не пристрастява, но бързо води до употребата на хероин. Това е един от най-ужасните, сковаващи волята на човека наркотици.

Веднъж по време на моите продължителни разходки присъствах на една “паника” - така наркоманите наричат времето, в което поради внезапни арести на “търговци”, наркотиците изчезват от “пазара”. По онова време аз се запознавах с особеностите на квартала Бедфорд-Стювезънд. Вървях по една улица и изведнъж чух силен вик. Никой не му обърна внимание. Виковете ставаха все по-силни и преминаваха в крясък.

- Като че ли някой вика от болка - казах аз на една жена, която стоеше на прозореца на партерния етаж в същата сграда.

Жената ме погледна изненадано и вдигна рамене.

- Третия етаж - каза тя. - Това е ужасно! Той е на 20 години. Хероин! Болен е неизлечимо. Изглежда, че днес не е получил своята порция.

- Познавате ли този млад човек?

- Разбира се. Още от времето, когато беше в пелени.

- Нищо ли не можем да направим, за да му помогнем?

- Какво например? Само смъртта може да му помогне.

- Не може ли да го откараме в някоя болница?

Жената ме погледна учудено.

- Господине! - каза тя след продължителна пауза. - Вие сте сигурно нов в този квартал?

- Да.

- Опитайте се веднъж да откарате подобен младеж в болница и ще видите колко далеч ще отидете.

Битки, секс, наркомания. Това бяха драстичните открития, които можах да направя през тези четири месеца между бандитизираната младеж на Ню Йорк.

Все пак, това бяха само външните прояви на един по-дълбок проблем - самотата. Глад за някакъв смисъл в живота. Едно от най-тъжните неща, които констатирах по време на моите пътешествия, беше вълнуващо тесният хоризонт на тези млади хора. Слушах онова, за което младежите мечтаеха, онова, на което се надяваха. Надежди? Може ли да се нарече така желанието на едно момче да има нова шапка? Шапка с тясна периферия. Шапката за тези момчета е символ. Много често ми се случваше да видя на улицата младеж, който трепери от студ, защото няма палто. И все пак на главата му се мъдри алпийска шапка с дълго перо, която струва не по-малко от 25 долара.

Те мечтаят и за излети. Колко хубаво би било да се мине от другата страна на Бруклинския мост, да се разгледа Манхатън, например. Това би било преживяване! Един ден, може би, по някакъв начин. Тези момчета бяха страшно изолирани - всеки в своята малка територия. В Бруклин срещнах младежи, които никога през живота си не бяха преминавали Бруклинския мост, защото се страхуваха от враждебните им банди от Манхатън и Бронкс.

От тези младежи можах да си създам добра представа за проблемите, с които живееха. Те започваха със самотата, минаваха през битки и сексуални оргии и продължаваха през наркоманията, за да завършат рано и безнадеждно в самотен, тесен гроб. За да поставя на проба собствените си впечатления, аз посещавах полицейския участък, разговарях с учители и възпитатели, прекарвах дълги часове пред откритите книжарници, от които те черпеха своето идейно вдъхновение. Накрая моите общи впечатления от проблемите на нюйоркските младежи бяха толкова ужасяващи, че аз почти загубих надежда. Точно в този момент дойде Святият Дух в изпълнение на Своя план и ми донесе чудна помощ.

Този път помощта дойде по не толкова драматичен начин. Това беше просто една идея. Той ми обясни мисълта, която непрекъснато ми се изплъзваше.

Бях на път за Филипсбърг. Наблюдавах скоростомера на колата. Той се въртеше и регистрираше всеки изминат от мен километър по аутобана. Изведнъж се запитах: “Да допуснем, че имаш възможност да помогнеш на тези момчета. Кое е според теб най-доброто нещо, за което би могъл да се надяваш?”

Знаех отговора: да могат младежите да започнат живота си отначало, да имат неопетнената индивидуалност на невинното дете. Нещо повече. Да живеят и растат не под влиянието на страха и омразата, а под нежната грижа на любовта. Това естествено беше невъзможно. Как могат хора, които се намираха във второто десетилетие на живота си, да заличат всичко, което бяха преживели? Как бих могъл да им създам ново обкръжение?

- Господи, това Твоята воля ли е или аз отново си играя със собствената си фантазия?

“Те трябва да започнат отначало. Трябва да бъдат обгърнати с любов!”

Тази идея се роди в съзнанието ми като напълно завършена мисъл, ясна и категорична като първата заповед да замина за Ню Йорк. Заедно с нея изплува и образът на един дом. Дом, в който тези новородени младежи ще могат да намерят своето духовно прибежище, където те ще бъдат винаги добре дошли, където ще могат да намират любов и внимание. Те ще могат да идват тук по всяко време, за да получават помощ и подслон. Вратата ще бъде винаги отворена за тях. Ще има много легла и достатъчно храна и облекло.

- О, Господи - казах високо. - Какъв е този чуден сън? За да бъде осъществена тази идея, е необходимо едно чудо. Не! Серия от чудеса. Чудеса, които досега не съм преживявал!