Късноантична и средновековна крепост в местността турлук край град смолян

Византия изгражда своите крепости в близост до главните пътища и до по-големи населени места. При случаите с подходящо местоположение, а и поради наличието на строителен материал, са избирани старите тракийски обекти. Доказателство за това са резултатите от археологическите проучвания, при които е регистрирано тракийско присъствие преди построяването на византийските крепости при с. Беден, с. Подвис, гр. Рудозем, с. Кошница и с. Могилица. Разбира се има и крепости, които са изградени на ново място. За това свидетелстват досегашните резултати от археологическите проучвания на укрепленията при гр. Девин и при гр. Смолян. Така за кратко време в края на V в. и началото на VІ в. в Средните Родопи са изградени множество крепости, обслужвани от военен контингент и предоставящи временно убежище на околното цивилно население. Днес местата, където се намират останките от крепостни съоръжения, са познати с наименованията: градище, хисар, хисарлък, турла, турлук, кале. В близост до трасето на Западния главен път през Средните Родопи днес са ни известни четири късноантични и средновековни крепости: укреплението в м. Чала при с. Селча, Девинското градище, Марково кале и Хисарлъка при гр. Доспат. В близост до Централния път и по неговите отклонения са известни крепостите на връх Турлата при с. Стикъл, Смолянската крепост (Кальота, Калето) и двете малки крепости при с. Кошница и с. Могилица. Приблизително по средата на пътя, който свързва Западния и Централния трансродопски път в м. Градище, се намира Беденската крепост (Беаднос). Третият главен римски, а в последствие византийски път през Средните Родопи е Източният. В близост до неговото трасе днес са известни крепостите Повисд при с. Подвис и тази в м. Кечикая при гр. Рудозем. Така известните ни днес византийски и български крепости на територията на Средните Родопи са общо единадесет.

Въпреки усилията и средствата, които влага в укрепването на европейската си територия Византийската империя, голяма част от крепостите са превзети и разрушени от славяните, които през втората половина на VІ – началото на VІІ в. трайно усядат на юг от р. Дунав. Присъединяването на Родопите към Българското царство през първата полови на ІХ в. не довежда до възстановяването и използването им за нуждите на новата държава. С връщането на планината в пределите на Византийската империя (кр. на Х-ХІІ в.) някои от крепостите са възстановени и функционират през ХІ-ХІІІ в. Това са: Беаднос, Смолянската крепост и Повисдос. От присъединяването на планината отново към Българското царство до завладяването ù от Османската империя в края на ХІV в. в Средните Родопи продължават съществуването си крепостите при гр. Доспат, с. Беден (Беаднос), с. Подвис (Повисд) и гр. Рудозем.

Смолянската крепост е разположена на източния от трите скалисти рида на м. Турлука, намираща се северно от града, на 0,7 км от съвременния път към курорта Пампорово. Известна е сред местното население с името „Калето” („Кальота”). Надморската й височина е 1482 м, а площта й - 4,5-5 дка. Тя заема два скалисти върха, свързани със седловина. Теренът ù е с общ наклон на изток. Дължината на оградената ù площ е от 80 м до 100 м, а ширината ù – 30-50 м. От нея на юг, югоизток и запад се открива гледка към долината на р. Черна, край която е разположен днешният град Смолян.

Крепостта „Калето”, подобно на всички други крепости в Средните Родопи, е построена на трудно достъпен терен с видимост във всички посоки. По-голямата част от западната ù стена ползва скалните откоси на рида, които достигат височина 50 м. Това е типично за крепостите в планината през всички епохи: тракийски, византийски и български. Добрата видимост е позволявала наблюдение на прилежащите райони и осъществяването на визуален контакт с други крепости-убежища. Разположението на труднодостъпни терени е възпрепятствало достъпа на многоброен противник до крепостта, а също така и не позволявал атакуването ù със стенобойни машини и тарани. Стесняването на фронтовата линия е давало възможност по-малко хора да отбраняват крепостта и е обезсмисляло строителството на отбранителни кули, които са необходими при защитата на крепостите в равнината. Стръмният терен пред главния вход на Смолянската крепост например е затруднявал и правел неефективно атакуването на портата с таран. Това правило и ненужно строителството на бойна кула при главния вход. Такава е и ситуацията при североизточния вход, който е бил достъпен само по тясна пътека отстрани, без възможност за фронтално нападение и обстрел.

Калето край Смолян е военна крепост, в която е намирало убежище населението от тогавашното селище, локализирано в м. Могилата, в рамките на днешния град – между двете е съществувала пътна връзка, от която е запазен малък сектор. Тя е била поддържана от гарнизон, който е имал задачата да наблюдава и охранява комуникациите по Централния път през Средните Родопи, свързващ Тракийската низина (Филипопол) с Беломорското крайбрежие. За изпълнението на тази задача е допринасяла и визуалната ù връзка с подобните на нея крепости – Повисдос при с. Подвис, отдалечена на 10 км на изток по права линия и тази при гр. Рудозем – 18 км на югоизток. Те от своя страна пък са осъществявали контрол по Източния трансродопски път.

Смолянската крепост е един от многото кастели, които според сведенията на Прокопий Кесарийски (летописец, съвременник на събитията), по заповед на император Юстиниан І са поправени, възстановени и новопостроени в европейската територия на Византийската империя. Вероятно поради това, че са новопостроени и по-малки по площ в сравнение с градските крепости, имената на тези в планините и в случая в Средните Родопи остават неизвестни за Прокопий. Поради това той не ги назовава поименно, а ги споменава като „безбройно много кастели”. Тяхното изграждане има за цел да се създаде мощна крепостна система за защита на границите (по р. Дунав на север) и вътрешността на държавата (по Стара планина, Средна гора и Родопите) от все по-честите нахлувания на славянските племена с цел грабеж и завладяване на нови земи, които в средата на VІ в. достигат дори до град Солун и го подлагат на обсада.

Първите разкопки на Смолянската крепост провежда Петър Маринов през1936 г., но днес липсва писмена документация с резултатите от тях. Той съобщава, че ясно се очертали „крепостните зидове от камък и хоросан, дебели близо два метра”. Системно археологическо проучване на крепостта провежда Регионалният исторически музей “Стою Шишков” – Смолян. То започва през 1998 г. с научен ръководител Никола Дамянов и заместник-научен ръководител Дамян Дамянов. Прекъснато поради липса на средства, проучването се подновява отново през 2004-2006 г. от екип: Дамян Дамянов – научен ръководител и Николай Бояджиев – заместник-научен ръководител. През този период от крепостта са проучени цялостно южната стена с прилежащите ù вътрешни помещения, както и сектор от източната стена и североизточният ъгъл.

Проучването на крепостта “Калето” показа съществуването на два строителни периода. Първият е през VІ в., а вторият – през ХІ – средата на ХІІІ в. Стените на юстиниановия кастел са широки 1,60 м. Те са изградени с гладко външно и вътрешно лице и са основани без всичане в скалния терен. Субструкцията е положена директно върху терена или върху варова подложка на някои места. Тя няма обособен цокъл, с изключение на някои участъци с издадени малко по-навън редове от камъни на външното лице. Градежът е изпълнен от ломени и обработени (при входовете) камъни, споени с бял хоросан, между тях пълнеж (емплектон) от дребни камъни и хоросан с минимален примес от счукана тухла – т.е. така наречената техника opus implectum.

Южната крепостна стена е долепена до западния скален откос, който с височината си от 50 м играе ролята на крепостна стена. Тя пресича напряко рида и е най-лесно достъпна. Запазената ù дължина е 38 м, а хоросановата подложка върху скалния терен подсказва, че е била дълга поне 40 м. Югоизточният ъгъл е напълно разрушен поради откъсване и пропадане на неговата скалната основа. Куртината е съхранена до 2,50 м височина. По средата на южната стена е разположен главният вход на крепостта. Тук ширината на зида достига 1,70 м и камъните на страниците са по-големи, с форма на грубо обработени квадри.

Главният вход на византийската крепост е широк 1,80 м при външното и 1,90 м при вътрешното лице на куртината. Разкриването на прага му показа, че е бил затварян от двукрила врата. Прагът е изграден от два големи квадрови камъка, разположени с отстъп от външното лице на крепостната стена. Западният камък е много добре обработен, а източният е грубо одялан и е сравнително по-неогладен в сравнение със западния. Той дори е леко разместен и най-вероятно по-късно е заменил предишния при поправка на портата. Лошата му обработка и по-неточното му поставяне и ориентиране свидетелстват за бърз ремонт на главния вход. В крайните, външни ъгли на двата прагови камъка са запазени гнездата на осите на двете крила на портата. След прага, подът на входа е от трамбована пръст, до вътрешното лице на крепостната стена, откъдето следва стълба от четири ниски каменни спала, въвеждаща във вътрешността на крепостта. Стъпалата са запазени само в западната половина на коридора след входа, което предполага комбинирането на стълбище и гладка, наклонена рампа (в източната половина), която е използвана за въвеждане на ездитни, товарни животни и други.

Необходимостта от бързото, а и лесно изграждане на кастела вероятно е една от причините куртината да е гладка, без бойни кули, каменни стълбища или някаква конструктивна връзка с вътрешните помещения. Явно невъзможността да бъде атакувана южната стена на крепостта по цялото ù протежение, както и сравнително стръмния терен пред входа,са били достатъчно основателни причини да не бъдат строени бойни кули. Количеството строителни материали около южната стена показва, че височината ù е била поне 7 м. По венеца на стената вероятно са били изградени бойни зъбери и бойна пътека от вътрешната им страна. Край вътрешното лице на южната стена са разкрити шест помещения – по три на изток (№ 1-3) и на запад (№ 4-6) от главния вход (Обр. 12). Общото за тях е, че те са разположени верижно край стената и са долепени (на фуга) до нея. По този начин вътрешното пространство на крепостта е било най-целесъобразно използвано.

Помещенията при южната крепостна стена са приземни и явно са имали складови функции. Такива със сигурност са № 3 и 4, в които са разкрити питосите за съхранение на зехтин и други течности, съдейки по изцапаната им външна повърхност и мазната пръст около тях след счупването им. Градежът на стените е здрав и над избените помещения, сигурно е имало и жилищни или пък такива за съхранение на оръжие и други пособия за отбраната на крепостта. Много вероятно е до цялата вътрешна страна на куртината да е имало и други обслужващи помещения, стълби към бойниците, дървени площадки и парапети покрай зъберите. Денивелацията на терена и необходимостта да се икономисва площ вероятно е принудила строителите да градят във височина, долепяйки всички помещения до здравата крепостна стена.

Източната стена е проучена частично. Разкритият сектор от куртината (с дължина 10 м) показва, че състоянието ù е по-лошо в сравнение с южната. Техниката на градеж е същата. Външното лице е запазено до около 1 м височина, а вътрешното до 0,50 м от подовото ниво на помещението, долепено до стената. Както при южната стена, край вътрешното лице на източната също са били изградени приземни помещения със складови функции. Там са намерени: две медни монети, две железни ножчета, ключ, кука за огнище, два чифта ножици за стригане на вълна, гвоздеи, фрагменти от стъклена чаша. Всички находки от проучените помещения се датират в VІ в.

Археологическите разкопки на север доведоха до разкриването на североизточния ъгъл на куртината и до намирането на втори вход към вътрешността на крепостта, който е играел ролята на потерна. Максималната височина, до която е запазена северната стена, е 0,90 м при външното ù лице. Тя сключва тъп ъгъл с източната стена. Дълга е 16 м и на северозапад е захваната за отвесните риолитни скали на северния връх от рида. И тук куртината е основана върху скалния терен без всичане. Външното ù лице е гладко, без обособен цокъл на субструкцията. Изключение прави най-долният ред от зидарията, който е издаден неравномерно навън под ходовото ниво на пътеката край северната стена. Теренът извън североизточния ъгъл и северната куртина е скалист, с отвесни откоси и достъпът до входа е единствено по пътеката край крепостната стена. Това обстоятелство, обясняващо и тук липсата на кули за отбрана на входа, е позволявало ефикасната отбрана с по-малко защитници. Северният вход може да бъде определен като потерна (таен вход), тъй като той е разположен на трудно достъпно и по-незабележимо място. Освен това той е и по-тесен от главния вход на южната куртина. Ширината му е 1,25 м. За прагови камъни са преизползвани части от голям хромел с диам. 0,65 м. Върху тях са издълбани легла за осите на двукрила врата.

Проучванията на северната стена потвърдиха практиката на застрояване край вътрешното лице. Западно от потерната се разкри складово помещение с вход на източната му стена, запазена от 0,70 м при куртината до 1,60 м във вътрешността. То не бе проучено изцяло поради растящите в близост дървета. Подобно на помещения № 3 и 4, в това също се разкриват заровени в пода от пръст питоси за съхранение на течности.

Проучването до стерилен пласт и тук не даде доказателства за съществуването на крепостни съоръжения от по-ранен период. При строителството на византийския кастел са допуснати някои „строителни компромиси”, които говорят както за недостиг на време, така и за липса на достатъчно и добри строители (архитекти). Затова леглото на основата не е изсечено в скалата, за да се избегне подхлъзване на стената по наклонения терен. Не навсякъде основата лежи върху хоросанова подложка, а на места дори зидарията е основана върху пръстта. Камъните са грубо обработени и то само при входовете и ъглите на куртината. На места над основата са вмъкнати каменни блокове с дължина 3-4 м. Евентуалната липса на време и материали принуждава строителите да градят сравнително тънка куртина, без усложняващи строителството й съоръжения като бойни кули, каменни стълбища и др. За това вероятно е приложена тази техника на градеж, позволяваща както пестене на време, така и на строителни материали.

През втория си период на съществуване крепостта в местността Турлука край Смолян е от съвсем друг тип. При изграждането на крепостта деструкциите от византийския кастел не са разчистени докрай, както е при крепостите Беаднос и Повисдос. Тук стената на новото укрепление наследява само линията на външното лице, лягайки върху ранната куртина и засипаните помещения. Този факт свидетелства не за планомерно, а за инцидентно, бързо строителство. Това се потвърждава и от техниката на градеж – суха зидария. Това укрепление е еднотипно с проучените досега в Средните Родопи тракийски крепости, които са били използвани само като временно убежище при военни действия. Съвсем логично стигаме до извода, че средновековното укрепление не е било военна крепост, строена по заповед на византийския император или българския цар. Явно тук става дума за укрепление, изградено от местното население за самозащита.

Основата на средновековната стена е широка 2,40 м. Нейните контури се очертаха още при проучванията през 1998 г. Най-високо височината на каменната основа е запазена при входа, който при строителството, извършено около пет века по-късно почти съвпада с този от VІ в. От средновековния вход е съхранена само западната му страна. Тя е висока 0,90-1,00 м и бе разкрита при разкопките западно от помещение № 3.

При разкриването на стената са намерени сравнително голямо количество фрагменти от керамика. Цялстно или частично са събрани и реставрирани 8 съда. Те са от групите на обикновената кухненска и керамиката за съхраняване на продукти. Част от тях са изработени на ръчно грънчарско колело и могат да се отнесът към края на Х – първата половина на ХІ в. Останалите се датират в ХІІ – средата на ХІІІ в.

Оказа се, че средновековната стена е основана върху развалините с 1,40 м по-високо от основата на византийската куртина (при южния вход). Разкопките на запад показаха, че стената е затиснала помещения № 4, 5 и 6. Разкриването на външното лице на южните стени показа, че входът на средновековното укрепление е изместен на изток и застъпва на половина входа на византийския кастел. Разкрива се само западната му стена. Южната е напълно разрушена. Дебелината на западната стена на средновековния вход е 3 м в субструкция при основата. Тази археологическа ситуация свидетелства за инцидентното и бързо изграждане на средновековното укрепление. Керамиката, датираща от края на Х - началото на ХІ в. до края на ХІІ – първата половина на ХІІІ в. доказва, че средновековното укрепление е българско. Намирайки се в земите на българската държава, Родопите в края на Х в. са превзети от Византийската империя, чийто император Василий ІІ Българоубиец (976-1025) води войни за връщането на бившите си европейски територии. Местното население, преобладаващо славянско, построява това укрепление със собствени сили, тъй като Българското царство в това време не може да помогне на своите поданици.

Подобно на всяко временно укрепление, средновековната крепост вероятно е използвана само при необходимост от защита на местното население през периода ХІ-ХІІІ в., т. е. не изпълнява функциите, които е имал византийския кастел през VІ в. При превземането ù тя също е опожарена, съдейки по пласта пръст, примесена с въглени. Престава да функционира някъде около средата на ХІІІ в., вероятно след някой от българо-никейските военни конфликти. Откритите при археологическите проучвания две медни монети – латински имитации на византийски екземпляри, тип А, сечени в периода 1210 - 1240 г. ни дават основание за подобна датировка. Смолянското укрепление не доживява до османското нашествие от втората половина на ХІV в., неговата роля се поема от намиращата се наблизо Момчилова крепост.