Териториализация, детериториализация, ретериториализация

Трета част

Дар и договор разменят местата си

В тази част ще проследим един от най-уникалните процеси в модерната епоха: смяната на местата на етиката на дара и тази на договора и паниката, която това предизвиква в плана на културното въображение. Опитът ми да обхвана в ширина явлението, ограничавайки се все пак в рамките на миналия век, ме накара да търся примери из областта на литературата и философията, на науката и политическата мисъл. Това идейно измерение на даровото въображение е важно за разбиране на общия контекст на легитимиране на политическите позиции.

Откъде се появяват идеите за упадък и топлинна смърт на културата, които съпътстват голяма част на Деветнайсти век? Всички култури познават страха от упадъка – идеята, че плодородието на земята неумолимо намалява, че младите вече не почитат старите, че вече нищо не е както по-рано. Но традиционните култури разполагат с механизъм, който да преобърне процеса на износване на Космоса: дарът и неговият радикален вариант, жертвата прекъсват всекидневния цикъл и откриват възможност за ново начало. Разликите се преутвърждават, кодовете добиват по-силен смисъл. Пролятата кръв прави възможно новото раждане, празничните трансгресии и инверсии укрепват нормите. Проблемът на модерната култура е това, че всяко насилие, всичко ирационално, безполезно, некапитализируемо бива изтласкано в културното несъзнавано. На мястото на внезапното, празнично радостно умиране-раждане остава единствено безкрайното тревожно взиране в приближаващата смърт. Ако не се дава и жертва, то за културата не остава никакъв механизъм, чрез който да прекъсне неумолимото износване на живота. Кодовете се размиват, идентичностите се сближават, няма вече горе и долу, мъжко и женско, стари и млади – всичко се е сляло в едно инцестно тяло, което не обменя с никого.

Другата линия, по която се генерират страховете на епохата, това е необратимото откъсване на индивида от общността, с която досега го е свързвала именно етиката на дара. От една страна това поражда ужаса от отчуждението, войната на всички срещу всички, аномията и загубата на смисъл в атомизирания свят, от друга – еуфорията на “всеобщата проституция”, на тълпите, на безотговорността. Ако е загубена възможността светът и отношението с другия циклично да се поправят¹⁰² и да се започва отначало, то за човека остава да живее разпънат между надеждата за все по-доброто и страха от все по-лошото бъдеще, между фантазмите на прогреса и на декаданса.

Предмодерните култури се прекланят пред щедрия, онзи, който се жертва за другите, който разходва, без да брои своите богатства, знания или полова мощ. Според логиката на дара именно той е господарят в реален или символичен смисъл. Егоистът, който боязливо трупа и пести, винаги е бил смятан за по-низш в морално отношение: дребнав и грозен, той е любим персонаж на комичните жанрове. В зората на модерната епоха буржоата-благородник (Молиер) изглежда смешен в опитите си да мимикрира аристократични ценности; и заедно с това именно той започва да се налага в публичното пространство, превръщайки аристократа с цялото му благородство и жертвоготовност в маргинален Дон Кихот. Борбата на двете етики, тази на безкористния дар и тази на договорения егоизъм, бележат цялата втора половина на деветнайсети век. Погледната от едната страна, епохата се привижда като победа на свободата, индивида, прогреса; от другата ­ тя извиква идеята за упадък, фатална развала на света, декаданс. Любопитното е, че тези две страни на модерността ­ мания и депресия, еуфория и отчаяние ­ се оглеждат една друга, предизвикват се. Това взаимно предполагане, според нас, е следствие от по-общото разкъсване на връзката и радикализиране на опозицията между дар и договор през модерната епоха, анализирано в първа глава¹⁰³.