Културни превъплъщения на дара в модерната епоха



страница12/30
Дата22.07.2016
Размер2.58 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   30

3.1. Егоизмът като легитимация

Ако онтологическите дългове са поставени под съмнение, ако човекът е представен като монада, като някой, който е преди отношението си с другия, то нищо повече не може да оправдае съществуването на фатално необратими общности. Роденият свободен Робинзон среща другите хора завършен, осъзнал интересите си, готов да сключва с тях един или друг обществен договор. За Хобс тези други по определение са негови врагове и този договор е само едно повърхностно примирие, зад което стоят неразрешими противоречия.

Друг тип възхвала на егоизма намираме при Шопенхауер. На пръв поглед изглежда, като че ли естетическият, етическият и метафизическият аскетизъм, към които води Светът като воля и представа104, навежда на тъкмо обратното. Работата е там, че азът жертва живота не заради другия, а за самия себе си, тъй като целта му е да се освободи от “волята”, сиреч от абсурдното и жестоко ставане. В този смисъл можем да кажем, че имаме работа с един особен егоистичен аскетизъм, който се стреми да извади аза от кръговрата на живота и смъртта. Не е случайно, че според прословутия женомразец Шопенхауер, първото, което той трябва да преодолее, е сексуалността, зона на риска, на разходването на жизнена енергия. Тази “песимистична” стратегия ­ щом не можем да постигнем всичко, то нека не искаме нищо, щом не можем да избегнем смъртта, да умрем веднага ­ ще стане един от лайтмотивите на европейския декаданс.

Но може би най-радикалният аргумент в полза на егоизма откриваме при Макс Щирнер. Тук вече няма нужда от прагматизъм, социален или психологически; етиката на дара е подкопана от самото отъждествяване на даващ и получаващ.

“Бог не се грижи за нищо, освен за собственото си дело, не мисли за нищо друго, освен за себе си, не вижда друго, освен себе си [...] Каузата на човечеството, не е ли и тя... съвършено егоистична? [...] Предпочитам, наместо да продължавам да служа безкористно на тези велики егоисти, да стана сам Егоист. Бог и човечеството са основали каузата си върху нищо, нищо друго освен самите тях. Ще основа тогава и Аз каузата си върху самия себе си.”105

Нека преобърнем въпроса наопаки: какво е позволявало на аза да се жертва за другия, ако не вярата, че мотивациите на този друг са съвършено различни от неговите? Идентификацията трябва по необходимост да остане непълна; една определена доза забрава удържа другостта. Защото в мига, в който другият бъде представен в същия морален план като аза, етическата постройка рухва: другият се превръща в един друг аз, един друг егоист. В мига, в който Щирнер почне да мисли Бог като същество, което може да влезе в неговите схеми на разбиране и интерпретация, той почва да пише “аз” с главна буква. Наистина дарът предполага способността да се поставяме на мястото на другия (да получаваме удовлетворение като него); но твърде много интерсубективност (мислим мотивите му като свои) прави отношението цинично. Трябва взаимодействието да остане в сферата на естетическото, без да прекрачва прага на логиката или етиката.

Впрочем Достоевски ще въплъти Щирнеровата идея в персонажи като Кирилов и Разколников, които се стремят да основат живота си върху самите себе си, сиреч върху нищо. Наистина подобни герои за писателя са идеен контрапункт, който да му позволи да развие тезата си, но, както знаем от психоанализата, всяка борба в последна сметка е борба със себе си: ако писателят така упорито се бори с щирнеровото изкушение на модерния човек, това е сигурно защото съмнението е проникнало и в него. Как да удържим етиката на дара и всички традиционни ценности, които вървят с него (общностни връзки, идентичност) в един свят, който прави хората все по-еднакви и където другият започва все повече да изглежда “един друг аз, друг егоист”. Като лек срещу това невъзможно, болестно начинание писателят ще проповядва един вид екстатична забрава на приликата между аза и другия; естетиката на дара ще тържествува над рационалното познание на този друг. Дали впрочем това не е верният ключ за разгадаването на мистериозната фраза “Красотата ще спаси света”?

3.2. Новата наследственост

В сферата на биологията войната на всички срeщу всички е обявена през 1798 от Малтус. В прочутия си Опит върху населението той заявява, че съществува една постоянна тенденция у всички живи същества “да умножават вида си повече, отколкото го позволява количеството храна, което има на негово разположение”.

“Ако лицето на земята бе очистено от всяко друго растение, един отделен вид, например Копърът, би я покрил цялата със зеленината си и ако нямаше друга нация освен английската например, в продължение на броени векове тя би населила цялата земя.”106

При Дарвин борбата за оцеляване се основава на същия принцип:

“Раждат се повече индивиди, отколкото могат да оцелеят.”107

Ето ни в един свят без замисъл, без морално послание: “най-добре приспособените” оцеляват и успяват да дадат поколение не защото са откъм доброто, а тъкмо наопаки, понеже се налагат чрез сила и смазват слабите. Живите създания разменят не дарове, а удари. Оттук традиционните ценности се оказват “преоценени” много преди Ницше: наместо да бъдат цел в себе си, ценностите стават средство, с което си служи еволюцията за създаването на “по-висши животни”. Например красотата не е нищо друго освен оръдие на естествения подбор: тя привлича сексуалния партньор и осигурява потомство. Що се отнася до патриотизма, верността, готовността за саможертва, те помагат на дадено племе да побеждава другите племена.108

Движещата сила на еволюцията е двойно безсъзнателна: от една страна, биологическият прогрес има нуждата от слепия егоистичен нагон (сиреч от непроменливостта на вида), от друга, той се опира на закона на вариациите (сиреч върху случайността). Както природният инстинкт, така и случайността на вариацията са разположени отвъд културата, те се изплъзват от контрола на съзнанието и трансгресират социалните норми.

Тук ни интересува не същината на научните открития, а само тяхното влияние върху въображението на модерността. Как изглежда от новата еволюционистка перспектива взаимодействието между поколенията, там където дарът е най-дълбоко вкоренен? Принципът на биологическата наследственост все по-настойчиво започва да засенчва формите на културно предаване на идентичност, опит, знания, морални завети и т. н.109 Преди модерната епоха идеята за чисто биологическа наследственост е немислима. И тук между родители и деца циркулират черти, прилики, субстанции, органи; но те са само външният израз на едно синкретично цяло, в което водеща е волята ­ вярва се, че родителят дава живот на детето по един ако не съзнателен, то поне отговорен начин (това внушава и самият израз “давам живот на някого”). Върховният миг в предаването на тази родителска воля не случайно се състои на смъртния одър: пред лицето на абсолютната другост на смъртта, думите стават необратими.

Чисто биологическата наследственост на модерната епоха, която културното въображение черпи не от писаната или неписаната културна норма, а направо от обектите на научната теория, е разположена изцяло вън от културата. Тя няма нищо общо с волята и не се нуждае от преход през отвъдното; произходът вече не е смъртният одър, а любовното ложе. Наследствените качества, такива каквито ги изследва биологията, вече не могат да бъдат разглеждани като дар, направен от родителя на детето, защото този родител не ги губи в акта на предаването, той не умира, за да придаде на волята си отвъдност, не делегира властта на детето си. Биологическата субстанция преминава от поколение на поколение, без да смени “собственика” си: тя просто е ­ съществуване, което предхожда същността, неизменен пред-индивидуален фон, подобен на самотно тяло, което обменя единствено със себе си.

Друг начин да го наречем: едно инцестно тяло. Инцестът, това е отказът от даровия обмен, запазването за себе си на онова, което културата те задължава да дадеш. Нищо не губиш, но и нищо не се надяваш да спечелиш. Фигурата на биологическата субстанция, която преминава от тяло в тяло, без да се дава, получава и връща, изразява по един забележителен начин новата етика на егоизма, възцарила се в културата. Видът няма друга цел и друг морален закон освен собственото си оцеляване. Няма друг субект извън него, с когото да влиза в културни отношения на обмен, защото другите видове могат да бъдат само конкуренти в борбата за ресурси (ако не, самите те ресурс). Над подобен онтологически самотен вид, сношаващ се вечно със самия себе си, тегне проклятието на нарушения културен закон: биологизираното въображение на епохата го привижда като физическо израждане.



1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   ...   30


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница