Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

3.3. Инцестната модерност

Така изложената проблематика пронизва творчеството на един от най-емблематичните автори на епохата, Емил Зола. В света на Ругон-Макарови наследствеността е сляпа сила, която “има своите закони също като гравитацията”¹¹⁰. Наследствената обремененост (la tare familiale) на лудата Аделаид Фук преминава от поколение в поколение, предизвиквайки алкохолизъм, умствени разстройства, убийства, безмерна алчност, израждане. Подобна тематика откриваме и в Братя Карамазови, където върху целия род тегне обременеността с прекомерно влечение към чувствени удоволствия и агресивност. Разликата е, че тук инцестът се представя в хомосексуален ключ, като близост между баща и синове. Най-изроден е незаконният син Смердяков ­ онзи, който е създаден извън културната норма и затова се намира най-близо до инцестното родово тяло. Приликата с античните прокълнати родове е само привидна, защото тук трагическата “голяма грешка” няма нищо общо с волята или трансгресията на закона ­ става дума за една чисто биологическа случайност, несвързана с моралния облик на индивидите. Героите на Зола са онези слепи издънки на еволюцията, които ще загинат без последствие.

Най-удивителното тук е особеното преплитане между проявите на наследствена обремененост и инцестното изтриване на културните разлики в белязаната от проклятието “раса”. В Едиповия сюжет, който Зола строи в Плячка например, законът (наречен кастрация в психоаналитичния жаргон) е заместен от безпределния стремеж към щастието.

“Бащата, доведената майка и доведеният син действаха, говореха, разполагаха се удобно, сякаш всеки от тук живееше сам, по ергенски. Трима другари, трима приятели, трима студенти, наематели на същата мебелирана стая, не биха разполагали с тази стая с повече безсрамие, не биха давали така охотно воля на пороците си, любовите си, шумните си радости [...] Идеята за семейство бе заменена при тях от тази за един вид общност, където печалбите се разпределят поравно; всеки взимаше своята част от удоволствието и беше прието, че всеки консумира тази част, както си знае.”¹¹¹

Любовта между младия женствен Максим и Рене е само един аспект на това пред-инициационно инфантилно щастие, станало възможно благодарение на доброволната абдикация на бащата, превърнат в “другар”. Кръвта на Ругоновия род предизвиква “този хермафродитизъм на жената, станала едно средно същество, едновременно търговец и сваха”. Максим пък има “женствения вид на госпожица от колеж”; в юношеството си той не е бил твърде далеч от хомосексуализма¹¹². В писмото си до Улбах от 15 ноември 1871 г. Зола обяснява идеята на сагата си така: “Исках да покажа преждевременното износване на една раса, която е живяла твърде бързо и която довежда до мъжа-жена на загнилите общества.”

Мъжът-жена, това в човешкия свят е фигурата на ентропията, неотменна съдба на всяка затворена система¹¹³. Износването на сексуалната разлика ражда идеята за хомосексуализма не като извратена практика, а като един вид “хермафродитизъм на душата” ­ първо в статията на д-р Вестфал от 1870 г., после в скандалната книга Пол и характер (1903) на Ото Вайнингер, който ще заяви, че човешкото същество не е веднъж завинаги полово определено и че мъжкото и женското са само идеални полюси, между които се колебае реалният индивид.¹¹⁴ Ако е така, то никой не е застрахован срещу това, да пропадне в своята противоположност ­ мъжът да стане жена, жената ­ мъж. Фантасмагорията на мазохизма театрализира това обръщане; получила името си по името на писателя Леополд фон Захер-Мазох (1836­1895), тя ще стане емблема на века, тъй както тази на садизма ­ на миналия. В последна сметка върховен израз на топлинната смърт на културата, това е призракът на импотентността, полова или творческа, превърната от декадентите в предмет на гордост.

“Боже на импотентността ­ боже модерен и хермафродитен, ­ импотентност толкова колосална и огромна, че чак става епична” ­ пише Бодлер.¹¹⁵

Светът на декаданса живее според третия закон на термодинамиката: в затворената система постепенно цялата енергия се превръща в топлинна, разликите се заличават. Да мислиш живота си като затворена система, която нищо не дава и съответно нищо не може да получи, която не жертва и съответно не се обновява ­ това означава да се обречеш на това, ужасен да гледаш как намалява горивото на живота ти, как всяко действие, всяка радост, всеки миг на щастие те приближава до неминуемия край.

Така например можем да изтълкуваме сделката с дявола на Дориан Грей в романа на Оскар Уайлд. Героят живее като безсмъртен, по никакъв начин пороците и престъпленията му не се отпечатват върху прекрасното му лице. Той единствен знае истината за изчерпващото се гориво на живота му: негов индикатор сякаш е портретът му, който старее далеч от хорските очи. На финала ще намерим Дориан мъртъв, превърнат в старец; портретът, прободен с нож от него, се е подмладил до неузнаваемост. Всичко е свършено, индикаторът се е върнал на нула.

Инцестното затваряне на биологичното тяло в самото себе си може да приема и други образи. В забележителната си философска програма: “Французи, още едно последно усилие, ако искате да бъдете истински републиканци”, маркиз дьо Сад пише:

“По-опасен ли е инцестът (от прелюбодеянието, изнасилването, убийството и т. н. ­ И. Д.)? Безспорно не; той задълбочава семейните връзки и в резултат на това прави по-активна любовта на гражданите към родината; той ни е продиктуван от първичните закони на природата; практикувайки го, ние изпитваме онова по-прекрасно удоволствие, каквото могат да дават само предметите, които ни принадлежат. Първите институции фаворизират инцеста; намираме го в зората на обществата; освещават го всички религии; допускали са го всички закони [...] Ако мога да го кажа с една дума, инцестът би трябвало да стане закон за всяко управление, основано върху принципа на братството.”¹¹⁶

Разсъждението е в основата си просвещенско: обществото трябва да се положи върху основите на природата. Но за разлика от Русо, Сад мисли тази природа не като “ни добра, ни лоша”, а като егоистична, лакома, агресивна. Ерго, истинското си освобождение модерният човек (“републиканецът”, в термините на революционната епоха) може да постигне единствено освобождавайки тази своя природа, което значи: в разрушаването на културата.¹¹⁷ Природната нужда няма история, тя е изцяло сега; да я освободиш, означава да освободиш настоящето от миналото, да преместиш Архимедовата опорна точка на социалния ред от другото в същото.

Нека само споменем, че в политическата сфера инцестното е най-ясно изявено в идеологията на расизма ­ друг специалитет на модерната епоха. За разлика от ендогамията, която предписва някакви (близки) размени, той настоява на отказа от обмен, на оставането при своите. Можем да илюстрираме расисткия етос с изказването на Жан Мари льо Пен, президент на френския Национален фронт, според което той предпочита дъщерите си пред племенничките си, племенничките пред съседките, а съседките ­ пред арабите.¹¹⁸