Месианизмът на периферията

3.4. Месианизмът на периферията

Съвсем друга версия на модерния инцестен колапс в същото откриваме в космичната утопия на Николай Фьодоров, “най-типично руския мислител” (Бердяев), “още по-смел от Фурие и френските утописти” (Симеон Франк), направил “първата истинска крачка напред по пътя на Христос” (Соловьов).

Учението може да се резюмира така: ние нямаме моралното право да живеем, изоставяйки в небитието онези, които са умрели; ние трябва да посветим живота си не само за победата над смъртта, но и за възкресяването на всички мъртви, които някога са живели на земята. За това грандиозно “общо дело” трябва да се впрегнат всички сили на човечеството, цялата наука и техника, икономиката, индустрията, правителствата. Животът е дар, който сме получили и единственият адекватен начин да изплатим този дар е да пренаправим живелите преди нас в плът и кръв (Фьодоров измисля за това чудноватата дума “патрификация”, т. е. “правене на бащи”).

За “московския Сократ”¹¹⁹ цивилизацията започва с изоставянето на “братското състояние” в полза на плътската любов. “Обстоятелството, че човекът се прилепва изключително към жена си, го кара да забрави бащите; именно това въвежда политическо и гражданско несъгласие в света.”¹²⁰ Отношението между деца и родители е драматизирано до максимум. “Децата ­ пише Фьодоров, ­ се хранят с тялото и кръвта на своите родители. Отначало те не си дават сметка за това, което правят, но щом веднъж им се придаде (придасть) съзнание, те се оказват изправени пред трагичен избор: да продължат да живеят собствения си живот, знаейки, че са причина за смъртта на родителите си, или да почнат да работят за възкресяването на тези родители в голямото движение за всеобщото възкресение. С други думи, те трябва да избират между абсолютната самота на егоистичното щастие и единението с всички онези, които някога са живели на земята.”¹²¹

Мъртвите, родителите, бащите и бащата са термини, които метонимично се заменят; става дума за култ към бащите, “мислени като един”. Патрификацията е противоположност на продължението на рода и го отменя, тъй като след всеобщото възкресение да се правят деца, очевидно, ще стане излишно. И понеже заедно с възкръсналите жителите на Земята рискуват да станат твърде много, човечеството ще трябва да “излезе в Космоса” и колонизира други планети. Ирония на историята: Фьодоров е незаконен син на княза Гагарин. По-важното е, че съзнателната работа за общото дело предполага една грандиозна саможертва: да върнеш дълга на бащите и да станеш “пълнолетен” означава да жертваш сексуалността си.

В какво се състои тук “крачката напред” спрямо християнската мисъл? За Фьодоров в Евангелието има две възкресения: на Исус, извършено от положения отвъд света Отец, и на Лазар, извършено отсам, в нашия свят, т. е. едно трансцендентно и едно иманентно. Разбира се, за добрия християнин не може да има никакво съмнение в първото, възкресението в плът и в кръв, обещано за края на времето. Работата е там, че то не е достатъчно (да добавим ли: за нас, модерните хора...). От една страна, защото човек е “активно същество” и не може да чака на готово дара на Бога. Мисълта поражда действието мигновено, да знаеш кое е добро и да не действаш, е най-големият грях. Следователно осъзнаването, че единственият възможен морален императив на този свят е възкресяването на мъртвите и връщането на дара на живота, не може да не се изрази практически в Общото дело. Съзнанието е страдание, както и при Достоевски¹²²; не може да се пребивава в съзнанието, защото то е нетърпимата следа на дълга към другия; съзнанието незабавно поставя въпроса “Какво да се прави?”, за да се излезе от състоянието на нетърпима задълженост.

От друга, дарът на трансцендентното възкресение е страшен (“Страшния съд”); обратната му страна е съденето, сиреч разделянето на човеците на добри и на лоши. В този смисъл според Фьодоров наказани ще се окажат всички:

“Едните ще бъдат обречени на вечни мъки, другите ­ на съзерцание на тези мъки.”¹²³

Единственият начин да се спаси целостта на литургичното тяло е да се изпревари Бог и да се свърши неговата работа още тук, на земята. Да се предвари големият, неизплатим дар, който би създал и непоправими с нищо различия. Етическата база на света е абсолютната слятост на човешкия род и всяко отдалечаване от нея е зло. (Учените например са отделени от народното тяло само за “временна командировка” във връзка с “регулацията на Вселената” и работата по възкресяването на всички мъртви.) Само предварвайки опасния¹²⁴, неизплатим дар на Бога и връщайки станалия изплатим благодарение на науката и техниката дар на предците, човечеството ще се върне в пред-цивилизационното братско състояние. Впрочем сравнете употребата на “братство” в по-горния цитат от Сад: и там то означаваше щастлива природа без дълг.

Фьодоров забравя да се попита дали живелите преди него искат да бъдат пренаправени от съзнателните потомци “молекула по молекула”. В това неговото учение твърде много напомня идеите на мормоните, една от американските “религиозни лудости”, които според Токвил съпътствуват демокрацията в Новия свят. Тяхната Христова Църква на Светците от Последния ден, създадена през 1830 г. от Джозеф Смит, не само пропагандира двойното възкресение (веднъж при повторното идване на Исус, втори път при Страшния съд) и обещава спасение дори на онези, които са се отвърнали от Божия закон. Мормоните посвещават една значителна част от енергията, средствата и паметта на супермощните компютри на Силикон вели на това да проучват своите генеалогии, да изнамират отдавна умрели свои предшественици и да кръщават онези от тях, които са имали нещастието да умрат, без да станат християни. Аналогията е прозрачна: да кръстиш, означава да станеш духовен баща, а в този смисъл мормонското кръщаване на предците има същия символен смисъл като малко по-наивната “патрификация” на Фьодоров.

Грехопадението на неправославния Запад се нарича “прогрес”. За Фьодоров дори Ницше е прогресист, защото прогресът не е нищо друго, освен “триумф на младите над старите”. Морално би било бащата да отстъпи мястото си на сина, казвайки: “Аз ще се смалявам, ти ще растеш.” Аморализмът на прогреса започва там, където синът сам започне да претендира за мястото на бащата, заявявайки: “Аз ще раста, а ти се пръждосвай по дяволите.”¹²⁵ С други думи, взаимодействието между поколенията не бива да напуска сферата на даровия обмен.

Заслужават интерес паралелите между утопията на Фьодоров и западноевропейската мисъл. Свръхчовекът е понятие, което Фьодоров не отхвърля: несъгласието му с Ницше е в целта на победата над смъртта, която той ще извоюва. “Свръх-човешкото може да бъде най-големият грях, но и най-голямата добродетел”; това зависи дали работи за собственото си безсмъртие, или за това на другите.¹²⁶ Разминаването с Фройд е още по-симетрично. Ако за първия в основата на цивилизацията лежи бунтът срещу тираничния баща, убийството и неговата интериоризация (вкл. канибалска)¹²⁷, за втория всичко почва с жертвите, които прави бащата, а неблагодарният син забравя, заемайки се да преследва собственото си щастие. Резултатът в първия случай е появата на несъзнавано, в основата на което стои неизплатеният дълг, във втория възниква изострено съзнание за този дълг, който тласка към Общото дело; в първия случай “мъртвите” трябва да се погребат, за да не пречат на настоящия ни живот, във втория ­ да се върнат към живот, за да се единим с тях и да прекратим автономното си съществуване.

Подобна крайна мисъл се оглежда и в най-радикалната утопия на модерния запад, Влюбеният свят на Шарл Фурие.¹²⁸ Последният тръгва по обратния път: не от дълга към другия, а от пълното удовлетворение на всички желания на същото. Как е възможно това? Та нали именно чрез другия азът намира единството си, нали, оставен сам на себе си, той рискува да изпада в непрестанно противоречие, да иска ту едно, ту друго, да се променя непрестанно. Наместо да търси разрешение на този проблем, Фурие основава върху него своето учение: човекът е изграден от дванайсет несводими и противоречащи една на друга страсти, включително “пеперудената”, която ни кара непрестанно да търсим разнообразие (страстта да бъдем неидентични, тъй да се каже). Новото съвършено общество “Хармония” ще позволява на човека да ги задоволява една след друга, на серии.¹²⁹ Това по необходимост предполага едно безкрайно развитие на човешкия род, което напуска социалното и материалното, за да навлезе в сферата на метемпсихозата, където “са ни гарантирани прогресивните възкресения и трансмиграции, в които трябва да вярваме така, както в математическите истини.”¹³⁰ Всяка душа разполага с 810 отсамни и още толкова отвъдни живота; като се има предвид, че в “Хармония” човек живее двойно по-дълго, това прави 71 000 години в двата свята.

Какво идва след пълното задоволяване на сериите? Нашите индивидуални души са част от голямата душа на Планетата. “В епохата на смъртта на Планетата, нейната голяма душа и съответно нашите, включени в нея”, ще преминат в кометата, а от нея ­ в нова планета, за да започнат една “нова кариера на звездна Хармония”. Така голямата душа ще минава от планета на планета и в този процес постепенно “малките души се сливат с нея”, докато в последна сметка настане онова, което “вулгарно наричаме края на света”.¹³¹

Нека резюмираме. Освободеното желание няма повече никакви граници, освен собственото си нетърпение, не-идентичност. Отхвърляйки принципа на реалността, то прелива отвъд границите на индивида, генерализира се (защото ако всички имат достъп до същите удоволствия, какъв смисъл има самото понятие индивид?), започва да “пеперуди” от свят в свят. В последна сметка самото понятие за желание загубва смисъл, защото няма вече нищо за желаене, всичко е постигнато и изпитано. В този смисъл Фурие ражда първата истински последователна визия за една абсолютна смърт на човечеството. След смъртта-страдание на християнина идва възкресението, защото жертваното желание е инвестирано в отвъдната идеална “банка”. След телесната смърт на материалиста са възможни пренареждания на атомите, защото волята за живот е присъща на самата прекършена природа. Във всички религиозни или философски системи има един остатък, идеален или материален, който позволява на света да продължи да трае. В един единствен случай животът е осъден и това е когато желанието стане негова единствена основа, а всички външни пречки пред него загубят своята легитимност. След удовлетворението на желанието не остава повече нищо.¹³²

Ще повторя това по друг начин. Желанието на същото има за граница желанието на другия: ние жертваме една част от нашето желание не само в съзнателни действия, но и просто следвайки логиката на съвместния живот. Този остатък желание не само е основата на междучовешката връзка: решавайки да го изконсумира докрай, човек се обрича на едно непознато небитие, небитието на пълното удовлетворение. И тъй Фьодоров и Фурие тръгват в две противоположни посоки, утопиите им се оказват симетрично противопоставени. Жертвайки изцяло желанието заради другия (за “покойните бащи”), първият стига до безкрайно запазване на това желание, до безсмъртието на човечеството. Вторият в търсене на формула за абсолютното осъществяване на желанието не може да не достигне до абсолютната смърт, до края на света.

Тези огледални паралели могат да бъдат интерпретирани повърхностно в културалистки план като свидетелство за несводимостта на руската култура до европейската. Но тук има и нещо по-интересно. Руската утопия на дара, илюстрирана с най-радикалния си представител, Фьодоров, трябва да се мисли не като реакция срещу модерността, а като друга, алтернативна форма на модерност. В този смисъл опозицията между решенията, условно казано, на “Запада” и “Изтока” позволява да се очертае полето на модерния проект, с неговите полюси. Както казах, става дума за освобождаване на човека от дълга към миналото и себеподобните му, за отвързването му от следата, която е оставил дарът в него. В едната посока този дар просто се отхвърля, в другата се изплаща напълно, в едната желанието се консумира докрай, в другата то се жертва изцяло, едната води назад към несъзнаваното, другата напред към тоталното съзнание, едната “освобождава” бащата, другата ­ сина. Хоризонт на двата проекта: инцестното затваряне на настоящето в себе си, колапсът на света в едно “братско” тяло, което повече не обменя с никого.