Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

4.1. Тотал(итар)ният дар

В комунистическото общество нищо не принадлежи безусловно на човека: всичко му е дадено, всичко го задължава. Вярността към Партията е основана не на идеи и политически проект, а на най-прост клиентелизъм: тя дава жителство, работа и апартамент в големия град, позволява да “станеш човек” или да изучиш децата си. В този смисъл може би изобщо не бива да говорим за партия, а за персонализация на един преразпределителен механизъм, който лежи в основата на всяка власт (този въпрос вече бе засегнат във Втора част). Защото всяко подчинение предполага освен страха, вярата, че получаваш, че си в дълг.

Каква е тази алхимична процедура, чрез която Партията произвежда дългове от нищо? Стратегиите за превръщане на даден ресурс в дар във всяка една култура са две: правенето му рядък и авторизирането му.

Да започнем с първата. Представете си, че искате да превърнете нещо съвсем обикновено, да речем съзерцанието на залеза, в предмет на даряване. Някой ви казва: подарявам ти правото да гледаш залеза ­ звучи ексцентрично. Дарът почва там, където има природна недостатъчност на ресурса или ако той се намира в изобилие, където върху него е наложена забрана. Представете си култура, където всеки, който погледне залязващото слънце, бива застрелван. Сега вече става мислима ситуацията, в която управникът може да подари гледката на някой от поданиците си. Нека сега минем от конструкцията към културните реалности. Давам ти дъщеря си за жена, подарявам ти правото да водиш полов живот. Позволявам ти да ядеш онова, което сам произвеждаш. Подарявам ти живота... Не е ли това от една марсианска гледна точка също толкова абсурдно, колкото подаръкът на залеза?¹⁴⁰

Дарът е обратната страна на забраната. В традиционните общества тази забрана произтича от една трансцендентна инстанция (боговете, предците, традицията), докато даровете, легитимиращи властта, се основават на друга ­ иманентна. Проблемът на комунистическото общество е съвпадението на тези две инстанции: едни и същи забраняват и дават, тъй както една и съща позиция изказва закона и управлява от негово име; противно на онова, което мисли Ницше, Бог е оживял, слязъл е между хората във вид на Вожд, тази странна форма на иманентна трансцендентност.

Удържането на необходимата разлика между забрана и даване е една от най-сложните задачи пред комунистическата идеология: за да я реши, тази култура трябва да стъпи върху фигурите на врага и политическото “сега”. Ресурсите не са редки изначално и завинаги. Прави ги редки историческата схватка. Ако житото не достига, то е защото кулаците-селяни го укриват, ако нашите автомобили са по-лоши от техните, то е защото трябва да произвеждаме космически ракети и да бием империализма.¹⁴¹ Няма сега, защото ще има утре; дарът е възможен днес, защото утре от него няма повече да има нужда.

Втората стратегия следва пряко от първата: става дума за присвояване на авторството¹⁴² на процеси, които текат, обективно погледнато, и без вас. Ако се върнем към горния пример, за да стане ясно, че тъкмо аз съм ви подарил правото да гледате залеза, трябва пак аз да вдигна забраната, тежаща върху този уж природен феномен. С други думи, да поема отговорността за това, че някой ще я прекрачи. Да го представим условно така: дарът като допусната, споделена трансгресия. Подобно сравнение може да се стори някому неоправдано. Прекрачването на разумните всекидневни стратегии при дара е в повечето случаи строго регламентирано от културата и в този смисъл изглежда далеч от понятието за трансгресия. И въпреки това дарът винаги се преживява като изненада, като свободен жест от страна на другия (Мос), като нещо в повече (Дювиньо), някакъв лукс (Батай). Винаги сме изненадани от подаръците, които ни носят за рождения ден, винаги това е събитие, което прекъсва обичайния ход на живота. Ако при обичайната трансгресия един и същ субект рискува и получава, при дара тези два жеста са разпределени между две позиции (един поема отговорността, друг обладава и консумира).

Нека опитаме да онагледим тази малко абстрактна конструкция. Нека си представим едно общество, където забраните идват от някаква отвъдност ­ традиция, богове, писания. Поемащият отговорността преди всичко е интерпретатор на тези забрани, знае, че примерно може да даде дъщеря си за съпруга, но не и за да бъде сготвена на супа. Към тази първа несвобода се прибавя една втора, още по-важна. Даващият по принцип се мисли като пре-даващ: той сам е бил дарен с дъщеря от жена си, тя пък от Бога.¹⁴³ За да бъдат разчленими (сиреч редки), нещата непременно имат първопричина, която е отвъд непосредственото тук и сега; за да могат да бъдат давани изобщо, трябва да са получени. Както и в художествената сфера, предмодерният автор трябва да се облегне на друг, трансцендентен автор, от когото черпи сили. Давам не само което съм получил (реално, или според мита), давам, както са давали преди мен: на такъв празник ­ това, за такова социално положение ­ толкова.

В света на иманентните забрани ­ както можем да наречем модерния свят ­ политиката на дара е съвсем друга. Забраняващият е загубил всякаква легитимност, “забранено е да се забранява”, според прочутия парижки лозунг от 68-а. Всички желания са по принцип осъществими, но отложени за бъдещето било поради технически причини (учените още не са открили решението), или защото някой друг, също толкова иманентен като нас противник ни пречи да ги осъществим. Във втория случай забраната произтича пряко от политическия сблъсък. За да дам, трябва да победя противника, да отменя неговата забрана, иначе казано, за да дам, трябва да взема от някого. Авторството е победа над другия, ресурсът се мисли като рядък, понеже е отнет от другия.

Разбира се, става дума за типология, а не за реално съществуващи общества, в които подобни принципи да се намират в чист вид. В предмодерните общества също действат иманентни забрани, преодолявани със сила, а и в комунистическото общество продължават да действат основните трансцендентни принципи на цивилизацията, макар облечени в нови идеологически одежди. В последна сметка различието между двете фигури на дар/забрана е в сферата на въображението, на самопреживяването на социалните субекти. Но както вече не веднъж подчертах, ролята на въображението в даровия обмен е решаваща.¹⁴⁴

Интерпретиран в диалектическата си връзка със забраната, дарът се оказва в самата сърцевина на комунистическия режим. Заменете гледката с други, не по-малко абсурдни забрани, и ще разберете защо гладуващият и студуващ пенсионер се чувства в дълг към преименуваната си комунистическа партия. Колкото по-трудно е да си купите жилище, толкова по-дар става покупката му. Колкото по-страшна е политическата цедка за влизане в университета¹⁴⁵, толкова по-голям е дългът на всеки, който все пак стане студент. Не можете да пребивавате в столицата; ако все пак ви търпят там, то е по милост. Не можете да пътувате за чужбина; ако ви пуснат, това ще е висше благоволение. Всяко удоволствие се стигматизира като “битово разложение”, “еснафство” или “вещомания”; ако все пак ви отпуснат малко края, трябва да сте благодарни... Колкото повече забрани, толкова повече потенциални дарове, които политическият субект може да си присвои.

Впрочем това обяснява и защо в момент, в който в системата се появяват определени ­ преди всичко наследствени ­ права и привилегии, тя се разпада. Самите елити ще я преобърнат, защото те първи ще се изтръгнат от тоталния дълг ­ личното наследство им позволява да основат социалната си позиция на нещо отвъд политическото “сега”; дългът към собственото семейство (към приятелския кръг, към професионалната общност...) подкопава този към Партията.¹⁴⁶

Да присвояваш авторството на дара, това значи да си готов да поемеш риск и да заслониш общността откъм силите на злото; в основата му лежи културно овладяното прекрачване отвъд ­ нещо опасно завършва добре, някакво нарушение ще бъде опростено. Защото дори най-баналният подарък предполага да напуснеш границите на рационалното, да се откажеш от онова, което до момента си пазил и кътал. Колкото по-силно се залюлява махалото на забраната и съответно на дара, толкова по-особени качества се изискват от авторизиращата инстанция. При театрализираната от идеологията жертва на революционера, “паднал за свободата”, под въпрос е поставена основната ценност на цивилизацията, съхранението на човешкия живот, затова и авторството приближава своя максимум. Партийният инструктор, дошъл да кооперира земята и по този начин да въздаде на бедните един исторически реванш над богатите, поема върху себе си омраза и дори понякога куршум в гърба. Чиновникът, който ви прави нередна услуга, ви задължава именно с това, че заобикаля закона, той става автор на дара по съвършено същия начин: като поема риск. Ако трансгресията в традиционната култура минава за сметката на културните герои, в модерното и особено в комунистическото въображение самият политически човек се представя като субект на хюбрис, той сам краде огъня от бога-потисник, за да го даде на благодарните си поданици.