Романтичният и патриотичният вариант

4.3. Романтичният и патриотичният вариант

Нека не забравяме, че режимът и неговата идеология минават през различни фази, влизайки в чудновати съчетания с местните културни традици. Революционният, модернистичен комунизъм на 20-те години трудно може да се сравни с реакцията на 30-те и 50-те; малко са допирните точки между Титовия самоуправленски социализъм и севернокорейската казарма на идеите “чучхе”. Имаме ли изобщо право да говорим за комунизъм в единствено число? Инвариантът бихме могли да определим така: комунизъм, това е опитът да се модернизират селски (“изостанали”) общества не по пътя на разкъсване на дълговете и автономизиране на човека, а обратно, чрез едно ново персонализиране на бюрократичния апарат. Става дума за модерност, основана не на договора, а на тотализирания и превърнат в бюрократична норма даров обмен. Комунизмът е една наново омагьосана модерност.¹⁶⁰

Наред с класическия сталинизъм тук ще маркирам само два от най-важните етапи в комунистическите трансформации на дара: романтиката на 60-те и национализма на 70-те и 80-те.

За жертвената етика на класическия сталинизъм вече говорих. В основата є лежи представата ча човека-винт в машината на прогреса, човека ­ жертван в името на делото. Но следва да подчертаем неиндивидуалния характер на тази жертва: тя се предписва по съвършено същия начин от Владивосток до Тирана. Обществото функционира независимо от индивидуалните воли, а трите задължения на Мос ­ да даваш, да приемаш и да връщаш ­ са подкрепени от танкове, тайна полиция и лагери за “превъзпитание”. Опитайте да откажете да се жертвате за Партията и нейния Вожд или да подцените дара на социалистическото щастие, който те ви подаряват!

Размразяването, което донася този удивителен, необясним персонаж Хрушчов, задава един нов етически хоризонт. Нека тук няма недоразумение: терористичната природа на режима съвсем не се променя. Става дума за една неуловима смяна на перспективата, която ще наложи отпечатъка си върху цялостния обществен живот през 60-те години. В центъра на етическата постройка постепенно ще застане индивидът; от него пак ще се искат жертви, безкористно служене и колективизъм, но сега даровете той ще прави поне донякъде по своя собствена воля.

Сталинският свят се дели на приятели и врагове; тези, които отказват да дават и жертват, просто се озовават отатък барикадата. Пост-хрушчовата романтика усложнява тази схема с една нова опозиция вътре в лагера на “нашите”; в него има истински щедри личности и бездушни винтчета, останали от сталинската или някоя друга обществена машина. От едната страна, романтиците ­ мечтатели, поети, учени, влюбени; от другата, прагматиците ­ тесногръди бюрократи, бездушни еснафи.

Можем да разглеждаме този процес като началото на своеобразна (идеологическа) индивидуализация на човека. Можеш да бъдеш донякъде безразличен към колективните съдбини, да мислиш за себе си, да “се ослушваш”, когато става дума за жертви, може да ти се смеят и въпреки това да не се окажеш англо-японски шпионин в трето действие. Това значи просто, че се е появила една неутрална зона, разположена извън жертвения обмен, зона, в която човек може да живее за себе си. От “тотален идеологически факт” и единствено допустима форма на публично битие¹⁶¹ дарът почва за става индивидуална стратегия.

Но ако моралната репресия на сталинизма е отслабена, а договорните механизми на демократичното общество не са установени, какво, в плана на въображението, може да гарантира победата на доброто над злото? Това е самата човешка природа. Човекът, тъй както го представя Моралният кодекс на строителя на комунизма от 1961 г., е дълбоко и изначално мотивиран от “високото си съзнание за обществен дълг”.¹⁶² И това е логично: няма вече експлоатация и частна собственост, няма откъде да дойде голямо, същностно зло в човешкото поведение ­ доброто няма сериозен противник.

Литературните сюжети на изкуството от онези години могат да се определят като “борба на доброто с още по-доброто” (има един малък началник, който се бори за изпълнение на плана, но идва един друг, по-човечен, който освен за плана, ще помисли и за хората...). Разбира се, най-морален продължава да е комунистът: според израза на литературния критик Владимир Лакшин, партийната книжка е свидетелство за “хипертрофирано чувство на дълг”, тя дава не права, а задължения. Но заедно с това променил се е възгледът за самата природа на човека: за романтиците на епохата склонността към нравственост е не само исторически възникнала, но и метафизически залегнала в него. В този смисъл показателна е статията на професор Ефросимсон в Новый мир от 1971 година, озаглавена Родословието на алтруизма, в която се казва, че “в наследствената природа на човека е заложено нещо, което вечно го тласка към справедливост, към подвизи и към добро”. С други думи, безсмъртната душа, вселена в човека по волята на Бога, е заменена с гена на алтруизма.¹⁶³

Това е епоха, белязана от кичозния спор между “физици и лирици”: две позиции по различен начин идеално-мотивирани, първата чрез истината на разума, втората чрез тази на сърцето. В подобен спор не случайно не може да се появи примерно икономист или някакъв друг калкулиращ прагматик. Парите са обект на всеобщо презрение и се очаква скорошното им отпадане; в началото на десетилетието Хрушчов обявява за 1980 г. началото на комунизма. На пръв поглед нещата изглеждат различно, сякаш обществото се връща към известна икономическа рационалност. Сталинската (и Червенковска) политика на непрестанно снижаване на цените е оценена като грешка, защото се ощетявали селяните; паричната реформа от 1961 г. (62-ва за НРБ) на практика представлява повишение на цените. В плана на идеологическото въображение обаче става дума за друго: парите престават да бъдат лост на идеологията, императивът е да им се обръща все по-малко внимание (а по този начин ­ и на самото поскъпване на живота). Лош тон е изобщо да се забелязва съществуването на пари¹⁶⁴ и сякаш затова и самите числа на банкнотите следва да намаляват!

Класическата сталинска епоха е утилитарно настроена, па макар в един колективистичен план: пропагандата борави с прости, лесно разбираеми от мигранта измерения на света като нахранването, преизпълнението на нормите, военната мощ, дисциплинирането на младите. Хрушчовският романтичен обрат ще извади на авансцената нови действащи лица: поета-бохем, влюбения, естрадната певица, космонавта, балерината. Всички те са индивидуализирани персонажи, които преследват идеални, метафизични цели.

Соц-бохемът (като Левчев¹⁶⁵, Евтушенко...) е гонен от властта, но съвсем не е дисидент: грехът му е, че е по-идеалистичен от другите, че е по-безкористен. Източният братовчед на хипи-поколението се бори с милицията за няколко сантиметра коса в повече, пише свободен стих, защитава младежкия бунт срещу еснафите-родители, възпява любовта, без непременно да завършва творбите си с поанта за задачите на химизацията в селското стопанство. Отвъд тесните граници на този скромен бунт той не отива ­ за твърде свободна любов рискува да бъде интерниран на село, за изгаряне на повиквателната си ­ просто да изчезне без следа. Безкористен, носещ в себе си неизкоренимия “ген на алтруизма”, макар и критикуван от старата гвардия, той е дълбоко свързан с идеала на епохата и не случайно скоро ще се домогне до най-високите етажи на обществото. Неговата основна тема ­ любовта, неговото основно състояние ­ да копнее, дори по малко да страда: един лукс, напълно недостъпен в предишната епоха, белязана от терора на оптимизма.

В последна сметка поетът-бохем е персонификация на нейно величество Любовта ­ онова трето, което трансцендира исторически вкопчилите се прогресивни и реакционни сили. Та нали в известен смисъл дори прогресивните сили са утилитаристки настроени, доколкото се борят за по-добър материален живот на трудещите се, използват политически средства, дори известно “революционно” насилие. Само любовта е съвършено безкористна. Нейната реабилитация на културната сцена свидетелства за известно ценностно улягане на обществото.¹⁶⁶ Този остров на вечността сред бушуващия океан на историческото ставане е инсцениран от епохата изцяло в романтико-идеалистичен ключ: плътското (засищат страстта си) скандализира; прагматичното (оженват се, раждат деца) не е интересно; поучителното (двамата отиват на строежа) вече не върви; трагичното (героят умира, щастието е невъзможно) не минава през цензурата. Новата свенлива, инфантилна любов се изразява в мечтателно търсене, в симпатично капсулиране в малък, смешен свят за двама, в чиста тревога за общочовешкото. Впрочем любовта има и още един културен образ: естрадата, онази, която ще замени сталинския патриархален академизъм. Започнали срамежливо, във всекидневно облекло на “трудещи се”, естрадни певици като Едита Пиеха и Лили Иванова се превръщат във все по-пищен, шарен, блестящ, пошъл център на публичното пространство и това се преживява като освобождение. Тела, които пеят за други тела, за вечното телесно, младежко, любовно битие на човека.

По-различна роля играе фигурата на космонавта¹⁶⁷, въздигната в центъра на идеологическия свод. Тя свидетелства за пренасянето на военното съревнование между блоковете в идеалната, ангелска сфера на научно-техническия потлач. Наместо покоряване на територии и народи ­ мирно проникване в нови светове; наред с чудовищните ядрени ракети, преминаващи по Червения площад на 7 ноември ­ мирните ракети в Космоса; до генералите, натежали от ордени ­ мирните космонавти във военна униформа. Дали е случаен фактът, че Гагарин летя в същата година, в която мумията на Сталин бе изнесена от Мавзолея: 1961? Битката сега е кой ще изпрати по-големи ракети, за по-дълго, по-далеч, кой ще спечели възхитата и любовта на медиатизираното човечество: “ние” или “те”? В тази чудовищна надпревара по показно разхищение на ресурси, след като повежда с първия спътник и първия човек в космоса, СССР ще бъде разгромен, когато след аналогично свръх-усилие САЩ успяват първи да кацнат на Луната през 1969. За това, колко безсмислено е било всичко това от научна гледна точка, говори фактът, че до днес никой не е повторил упражнението въпреки натрупаният опит. Започва състезание в други дисциплини: продължителност на кръжене на орбитални станции, излизане в Космоса, автоматични сонди до Марс и Венера. В последното действие на космическия потлач последният съветски космонавт Крикальов трябваше да гледа отгоре как страната му изчезва от картата и забравен сред политическите катаклизми, да остане в орбита по-дълго от предвиденото поради невъзможност да бъде прибран навреме. Нека споменем и че една от битките, която се води успоредно с тази за любовната лирика, е битката за друг популярен жанр, научната фантастика. Фантастите (като Ефремов, Стругацки, Дилов) карат хората да мечтаят, те строят светове, които са далеч от прагматичните занимания на делника, светове на големи алтруистични страсти и между другото с езопов език изказват по някоя горчива истина за съвремието.

Космонавтът, това е жертвата в мирно време: мъж, който в свръх-усилието добива ново качество, превръща тялото си в протеза, за да стане то безсмъртно като скафандъра, с който е защитено.¹⁶⁸ Женската фигура, която съответства на космонавта в съветското въображение, е балерината: приказно красива, но някак асексуална, твърде ефирна за прагматична “употреба”, изтъкана сякаш само от култура. Това е жена, лишена от всички материални атрибути на женското, жена-дете, жена-идеал. Комар и Меламид ще пародират духа на епохата с абсурдния образ на космонавт, който танцува с балерина.

Постепенно генът на алтруизма ще отстъпи мястото на нацията-дарохранилище. Това завръщане става успоредно с укрепването на комунистическата власт и в този смисъл е знак за нормализацията на режимите. Една друга вълна от писатели, гонени през 60-те и официализирани през 70-те години, като Распутин или Джагаров, Шукшин или Радичков, илюстрират този процес. Тенденцията е да се реабилитира миналото, да се пренесе интересът от работника към селянина, от пролетарската ­ към собствената култура, от универсалното ­ към местното и самобитното, от покоряването на природата ­ към екологията. Увлеченията на сталинизма по заличаване на родното се критикуват под сурдинка и благодарение на това отхвърляните патриоти ще наберат символен капитал, който ще им послужи за две десетилетия политическа кариера.¹⁶⁹ Окайват се следствията на миграцията и мигрантът все по-често тъгува за напуснатото родно място (както във филма “Селянинът с колелото” по сценарий на Георги Мишев).

Наред с царете, хановете, богатирите и селските чудаци натоварването на родната земя със смисли е свързано и с един определен вкус към духовното, древното, та дори окултното. В този ред на мисли особено внимание заслужава кръгът около Людмила Живкова и понятието култура, сакрализирано от него. Какво е културата? Съкровищница на дарове, от които черпим и в която внасяме своята дан. Култура е изкуството, традицията, новаторските търсения, траките, дупката в Космоса над Рила, на която България дължи духовната си мисия, рисунките на децата, с една дума всичко хубаво, духовно, безкористно. Кое не е култура? Войната, икономиката, калкулацията, интересите, политиката... Културата е едновременно българска и универсална; в културата няма големи и малки народи, а древни и нови, духовни и недуховни, откликващи и безучастни. За разлика от “гена на алтруизма”, новото понятие дефинира естествената щедрост на Хомо сапиенс колективно, то е в основата си патриотично. Културният потлач на България през втората половина на 70-те, когато Людмила Живкова оглавява Комитета за култура, може да се сравнява само с космическия на СССР. Един от неговите резултати: появата на либерална и миролюбива, но тунеядска и съвършено откъсната от гражданите на страната си прослойка на художествено-творческата интелигенция. Тя ще поеме от поизхабения вече авангард, комунистическата партия, задачата да изобразява дара и безкористността в един все по-патриотичен ключ, чиято кулминация е 1981 г. с честването на 1300-годишнината от създаването на българската държава.

Историческото въплъщение на културата през този период са траките ­ народ древен, наш, миролюбив, често споменаван от древните елини и значи може би също толкова развит като тях.¹⁷⁰ Така в митологията за произход на България се въвежда един относителен ред, за който можем да съдим по романа на Антон Дончев “Сказание за хан Аспарух, боляра Слав и жреца Терез” (посветен на 1300-годишнината)¹⁷¹. Прабългарското изобразява войнския, мъжки, държавнически елемент. Ако трябва например да се пресъздава във филмов разказ величието на Генералния секретар, той ще прилича най-много на мъдър хан. Славянското е женско, покорно, народно, подходящо за изобразяване на дружбата навеки с СССР и естествената склонност на населението да се труди. Траките ­ народ мистичен, мъдър, почти изцяло съставен от жреци ­ това е културата, т. е. онова трето извън властта и подчинението, несвързано с Русия и България, отвъд мъжкото и женското, с една дума: дарохранителницата на нацията.

Впрочем нека отбележим, че преоткриването на “нашето” върви успоредно с последователното отваряне на страните от Източния блок към Запада. Съдейки по кинопрегледите от онова време, за България това започва около 1969 година (туризъм, панаири в чужбина); в 1971 г. вече е създаден “Тексим”, свидетелство за насочване на икономиката към валутни постъпления. Как да се самоизобрази една бедна, нецивилизована страна, тръгнала да догонва Запада в най-уродливите прояви на неговата модернизация? Какво да “изнесеш”, ако не тракийско съкровище, кукери, Ванга, Дънов, тъй както руснаците вече са почнали да изнасят Суздал и Достоевски? Интернационализацията винаги води към пре-измисляне на родното, а такъв процес определено започва в края на 60-а и тече до днес с нарастваща сила.

Нека споменем само обстоятелството, че дългът към нацията влиза в употреба не само постепенно, в хода на “улягането” на системата и появата на комунистически родове, които започват да си предават властта по наследство. Тя умело се инструментализира “отгоре”, когато страната извършва геополитически завои, както е случаят с Албания през 1961, Румъния през 1968­1969 или Югославия през 1989. г. Към патриотизма (и дори православната църква) се обръща и Сталин след нападението на Германия. Тези бързи обрати говорят за това, че между даровата етика, изисквана от национализма и от комунизма, има някакво подобие. Става дума за един и същ процес на териториализация на човека в страни, незавършили изграждането на националните си държави, който изглежда различно само на едно повърхностно идеологическо равнище.

Франсоа Фюре отбелязва един странен феномен в комунистическата вяра: едно поколение не може да предаде опита си на друго. След разочарованието, предизвикано от разкритията на ХХ конгрес, западноевропейските комунистически партии са напуснати от неговото собствено дисциплинирано и бойко поколение, калено в годините на войната. Това обаче не пречи на романтичното поколение на бейби-бума да се влее в същите тези партии, вдъхновено от хрушчовския повей на промените. После още едно поколение маоисти, кастристи, енверисти; после горбачовисти... ­ всички се оказват пленници на комунистическата алтернатива, всички искат да вярват, че има някакво политическо “отвъд”. Обяснение за този странен феномен според Фюре следва да търсим в най-дълбоката характеристика на модерността: омразата на буржоазния човек към самия себе си, нуждата му непрекъснато да отрича своето, да търси някакво другаде, някаква утопия, която да му дава повод да се мрази. “Основната схватка в това общество не е, както мислеше Маркс, борбата на работника срещу буржоата: всъщност работникът само мечтае да стане буржоа и тази битка е част от общото движение напред на демокрацията. Много по-важна е омразата на буржоата към самия себе си, това вътрешно раздиране, което го кара да се обърне против онова, което е: всесилен в сферата на икономиката, господар на вещите, но без легитимна власт над хората и лишен от морална цялост в своята най-интимна същност. Създател на едно нечувано богатство и заедно с това изкупителна жертва на демократичната политика. Множащ навсякъде свидетелствата за своя технически гений, но и на своята политическа недъгавост.” ¹⁷²

Това, което ще добавя, не противоречи на подобна интуиция, а по-скоро я развива. Какво позволява да се преодолеят съмненията в себе си, да се попеби чувството на вина, да се постигне “морална цялост”, да се легитимират позиции? В светлината казаното дотук можем да кажем, че основната културна стратегия за това е етиката на дара. Кризата на “тоталтния социален факт” в известен смисъл лежи пронизва всички други кризи на модерната епоха. Дарът просто няма място в един партикуларизиран живот, доминиран от стремежа към ползата.

Руският комунизъм, както казах вече неведнъж, се появява на европейската културна сцена като мощна жертвена фантасмагория. В сталинската му редакция настоящото поколение се жертва за следващото, едни братски народи ­ за други братски народи, интелектуалците ­ за трудещите се, селското стопанство ­ за индустрията, стоките за потребление ­ за средствата за производство, любовта и семейното щастие ­ за делото на социализма. В романтичната редакция материалното се жертва в името на идеалното, прозата в името на поезията, старите в името на младите, реалността в името на мечтата. В патриотичния епилог на комунизма младите се жертват за старите, свободата за сигурността, разумът заради традициите, интересите заради културата.

Цялата комунистическа теология може да се опише в термините на “какво се дължи на какво”. Но има и една структурна жертва, жертва, определяща самата специфика на комунизма и обясняваща неговата дълговечност - и тя е жертвата на самия комунизъм. Тъкмо режимът започне да закостенява, да губи своята еротика, да заприличва на някаква, макар абсурдна, но все пак установена и траеща културна форма ­ нова революция, разкрития, самобичуване, “стреснат, трогнат, очарован”, светът приковава поглед в новото невиждано саморазрушение и всичко започва отначало.