Параноическата двойка: абсолютно даващият и абсолютно взимащият

4.4. Параноическата двойка: абсолютно даващият и абсолютно взимащият

Нека сега се върнем към началото на това разсъждение. Откъде идва “антропологическата легитимност” на комунистическите режими? Партията подменя света със своята утопия, където всичко е друго, неочевидно ­ богатството е нещо лошо, собствеността е забранена, традициите са отменени, религията ­ заместена от радикална теория и тъй нататък. Оттук рядка става самата реалност ­ онова, което има правото да съществува, т. е. новото, прогресивното; на Партията остава само да си припише авторството му.

Форсираната модернизация е свързана с непрекъснати промени. Благодарността за доброто минава по сметката на Партията-дарителка: селянинът заменя коптора си за панелен апартамент, почва работа в завод с работно и съответно свободно време, децата му получават висше образование. Що се отнася до лошото, то се проецира върху врага, който саботира качеството, предизвиква суша, развращава младежта и разпространява клевети за отговорни другари. Фигурите на изобразяването му варират според епохата ­ от класовия враг или врага с партиен билет през фашизма и американския империализъм до заговора на космополити, евреи или международни финансисти от епохата на глобализацията. Без него като че ли класическата лява идеология не минава.

Двата всемогъщи, невидими субекта ­ добрият и лошият, обдаряващият и ограбващият, нашият и чуждият ­ са по същество огледални параноически конструкции. Параноически тук значи конструкции, които са резултат не от директни наблюдения, а от (целенасочена политическа) интерпретация на променящия се свят. В този смисъл те не могат да бъдат нито доказани, нито отхвърлени ­ толкова малко, колкото може да се докаже, че Бог и неговото оръдие доктор Флехсиг не преследват президента Шребер.¹⁷³

Всъщност в тази огледална двойка, рожба на епохата на медиите и пропагандата, откриваме един основен принцип на даруването. Дарът съществува винаги в (диалектическа) двойка със своята противоположност, насилието; възможността да дадеш/получиш дар функционира в опозиция с възможността да загубиш/вземеш насила. По същия начин едновременно възникват и се предполагат взаимно щедрият жертвоготовен субект на Партията и егоистичният на врага. В традиционните култури човекът е изправен пред избора да участва в позволения даров обмен или в непозволения цикъл на насилието; в епохата на параноическата модернизация той трябва да избира между благодарността към добрият субект на прогреса и изпадането във властта на лошия субект на реакцията.

4.5. Комплексът на благодарността

Комунистическата идеология си постави грандиозната задача да обърне този процес на морална периферизация, да зададе един нов етически център на култури, попаднали в плен на имитиращата модернизация. Да изгради една модерност не на консумацията, а на саможертвата и дълга. Но как става това в един свят, отхвърил традицията, бащата, Бога?

Комунистическият проект създава нови персонализации; той култивира чувството на благодарност към анонимната Партия за неоценимите “дарове”, с които тя обсипва гражданите ­ от димящите комини и панелното жилище до свободата и правото на живот, щастие и труд. Публична тайна е, че зад идеологическата фасада убоги дребни душици се уреждат по най-бакалския начин. Крайното разминаване между идеологията, превърнала жертвата в повинност, и слуховете за дивия егоизъм зад фасадата беше и една от причините за кризата в етиката на дара. Но в България тя има по-дълга история. Тук комунизмът следва матрицата на основната травма на българската култура: комплекса на благодарността към Русия. “Ние попаднахма в една клопка на историята - твърди Блага Димитрова, - Тъй като бяхме освободени от Русия, станахме по-податливи на комунизма.”¹⁷⁴

Нека го кажа по най-драстичния начин: едно население без особена политическа воля неочаквано е превърнато в суверенна (?) държава от своя голям славянски брат или Дядо по чисто геополитически причини. То трябва да е благодарно, сиреч покорно вовеки веков. Господството не само във вътрешен, но и във външнополитически аспект се опира на предмодерния архетип на нееквивалентния обмен: не можем да върнем на Русия живота, който ни е дала ­ не повече, отколкото можем да се отплатим на родителите си, че са ни създали.

Но преди да се насочим към нашия анализ, заслужава си да отбележим проблематичността, която често обвейва даровото в образцовите български текстове, особено когато става дума за чуждите. Ето три от тях.

Народната песен за Балканджи Йово националното училище ще превърне в горд символ на народната ендогамия. “Даваш ли, даваш” го питат друговерските женихи, дошли да искат дъщеря му. Защо казвам да искат ли? Защото наместо просто да метнат хубавата Яна на гръб и да заминат, те продължават да изискват от бащата да извърши фундаменталния културен жест, да я даде за жена и установи отношения на съюз. Но Балканджи Йово предпочита да губи парче по парче целостта на тялото си, отколкото да пусне свидното си притежание; неспособността да даде го превръща постепенно в жив труп без ръце, крака и т. н. Това изглежда странно в перспективата на обичайните литературни схеми, където след перипетията обикновено любовта възтържествува. Тук обаче подобно нещо няма - бащата остава твърд докрай, дъщерята си остава нито дадена, нито открадната и никакъв обрат, никаква перипетия няма да преодолее инцестната съпротива и да позволи на младите да се съберат и да имат деца.¹⁷⁵ Няма да обсъждаме породилите тази песен трудни междуобщностни взаимоотношения по нашите земи, когато мюсюлманите взимали жени от християните, но не им давали от своите (което не значи непременно, че не връщали друго). Веднъж влязла във фолклорния минимум на всеки българин¹⁷⁶, тя развива един мощен депресивен потенциал, възпитава съпротиви срещу обмена с чуждото.

В логиката на ендогамията е построена и първата голяма среща на Възраждането с модерната култура: Криворазбраната цивилизация. След като наш Митю разобличава и побеждава гърка Маргариди, който използва европейската цивилизацията единствено за да прелъсти българската мома, всички изпяват поучителна песен:

Секи момък, сяка мома

от рода си да залюбва

таз любов за тях е сама, що природно ги събира [...]

чуждото за нас е странно

че за други е скроено.¹⁷⁷

При третото емблематично рандеву с чуждото, българинът, олицетворяван от Бай Ганьо, вече е напуснал родното гнездо и тръгнал по света да види свят. Нежеланието му да дава на чуждите също се е модернизирало, превърнало се е в егоизъм. Неслучайно авторът представя героя си извън всякакви родствени връзки, които ­ за подобна патриархална култура ­ непременно биха били построени върху етиката на дара. Разделението в романа е повече от ясно: на едната страна стои Бай Ганьо, въплъщение на съвършения роден егоизъм, на другата ­ щедрата и благородна чужбина, поевропейчила и самите студенти-повествователи, дълго живeли там и често наричани “идеалисти”. Нека подчертаем, че темата за щедрата чужбина и егоистичната родина пронизва процеса на модернизация на периферията на индустриализирания свят. Местната власт е загубила самостоятелната си преразпределителна функция, дарове се чакат от световните преразпределителни центрове (към тази тема ще се върнем в последната част).

Истински егоисти можем да бъдем по отношение на чуждото; затова и вътрешният мир на Бай Ганю е най-осезаем в начина, по който интерпретира мотивациите на европейците: “Покажи й кесията ­ изведнъж гут морген, ама не е прост Бай Ганю”; “Обичал, кай, българите!... Като има келепир, и бай ти Ганю знай да обича.” Връх на цинизма е отношението му към традиционните благодетели на България, руснаците: “Абе то стига да речеш, че си българин (и ще ни помогнат ­ И. Д.), ти нали ги знаеш русите какви са ахмаци.”¹⁷⁸

На този фон нека се върнем към казуса “Русия” и неговото място в българската култура.

Главната задача на националната идеология от Освобождението насам е да намери ­ ако щете, да изфабрикува ­ контра-дарове, които да развържат тягостната синовна (внукова?) зависимост от Русия. Нека останем при емблематичните примери. В Опълченците на Шипка Вазов е най-откровен. Като реторическа кулминация на дългата върволица унижения, тегнещи на българския дух, е забодена фразата “нека таз свобода да ни бъде дар”. И тук следва обратът: “нека, но” ­ но ние също сме извършили нещо славно, също имаме с какво да се гордеем, защото нашата свобода е извоювана, платена и от самите нас. Следва възхвала на опълченците, които сами, почти без руска помощ удържат решителната победа в хода на Освободителната война.

Подобна роля в националното въображение има Априлското въстание. Удивително е разминаването между скромното място на това събитие в историята (брой на участниците, времетраене, обхванатост на страната, жертви, резултат...) и огромната тежест, която му дава идеологията, превърнала го в основна причина за възстановяването на българската държава. Обратно, Освободителната война, променила лицето на континента, взела стотици хиляди жертви и разместила дълбоко демографските пластове, сравнително слабо присъства в класическата българска литература.¹⁷⁹

Как се анулира дарът? Контра-дарът връща даденото, развързва задължеността и задължава на свой ред; но той не може да изтрие първоначалния дар, понеже се вписва в една и съща телеология с него. Да направя невалиден дар на другия аз мога само ако покажа, че той всъщност не е нищо повече от контра-дар, че всъщност аз първи съм дарил другия, и на него не е останало нищо друго, освен да ми се отплати.

Акцията по измисляне на предварителен дар към Русия в българския контекст се концентрира около идеята за славянската писменост. Наистина те са ни освободили, да, ама ние преди това сме им дали четмо и писмо, когато от Русия и помен не е имало; самото християнство е стигнало до тях през нашите земи. Впрочем в този ред на мисли националното самосъзнание нехае за дълга си към Византия, източник и на християнството, и на самата тази проклета писменост, поръчана от патриарх Фотий, която днес така поразително прилича на новогръцката.¹⁸⁰

В тази перспектива може да бъде разбрано особеното място, което заема кирилската азбука в българското въображение. Никакви исторически аргументи не могат да разколебаят увереността, че тя е продукт именно на българския дух и че чрез нея страната участва в световния културен обмен. Основното е азбуката да се представи като “наша” (което между другото означава проецирането на българска нация или поне “кръв” в девети век), така че да може да им бъде дадена.

Значението на 24 май в борбата за освобождение от освободителите може да се илюстрира с това, че през 1990 г. на своеобразната втора кръгла маса, където се дискутира смяната на 9 септември (който част от гражданството възприема като съветска окупация) с друг национален празник, Федерацията на клубовете за гласност и демокрация и Радикално-демократическата партия предлагат наместо възстановяването на 3 март (едно също така двусмислено освобождение) да бъде избран Денят на славянската писменост. Предложението е отхвърлено само поради това, че всички страни по света избирали за празник политическо събитие. В тази връзка нека споменем, че трети март ще се атакува и през 1991­1992 година, с изблика на антируски настроения, имащи за цел да легитимират новата политическа групировка в СДС, наречена групата на 39-те. Тогава пък се лансира идеята национален празник да стане денят на Съединението ­ първа проява на самостоятелна политическа воля на новата държава, пряко Русия.¹⁸¹

Впрочем изфабрикуването на предходен дар е вариант на по-общата стратегия (любима по целите Балкани) за доказване, че собственият народ е по-древен. Ако например българите се окажат потомци на траките¹⁸², то славяните-руснаци се оказват по-млади от тях; внукът изведнъж се оказва дядо на собствения си дядо! Същият резултат може да се постигне и ако пра-българите внезапно излязат неподозирано древна и развита цивилизация или ако богомилството почне да изразява най-съкровената същност на славянската култура, потисната от християнството.¹⁸³

Амбивалентното отношение на България към Русия минава през три сходни цикъла на натрапливо (по Фройд: безпаметно, включващо забравата като структурен елемент) повторение. Три пъти страната е “освободена”, или с други думи, основно преработена и сглобена наново съответно от Александър Втори, Сталин и Горбачов. Всеки път се започва с панегерици, венци, паметници (само в случая на Горбачов не остана време за бронз).

Представете си само разходката из центъра на София: от катедралата-подарък “Александър Невски” по “Цар освободител”, покрай паметника на Александър Втори и прекрасната Руска черква, към спомена за паметника на Ленин на бившия едноименен площад и обратно покрай набързо скрития паметник на Брежнев и монументалните комплекси на благодарността към Съветската армия-освободителка в Парка на свободата и по бившия булевард “Ленин” към Альошата в Пловдив... Дори Виена и Берлин имат паметници на Съветската армия. Въпросът е в това, че там те потъват сред безброй други монументи и светини; че едва ли в друга страна по света съществува такова съотношение между нормативната благодарност към чуждите и към своите. Едва по времето на Людмила Живкова започна в сходен мащаб да се налива бетон в ханове и бунтовници собствено производство, но времето й бе твърде малко.

Във второ действие обречената на благодарност (а това, нека повторим, означава: на вярност и подчинение) страна започва да фабрикува митове за ролята, която е играла в своите собствени съдбини. Закланите баташки жени и деца почват да засенчват руската армия, шумкарите се оказват автори на социалистическа революция, извършена само “с решаващата помощ на Съветската армия”, няколкото полу-дисиденти се (само)представят за гробокопачи на комунистическия режим.¹⁸⁴ И това не е ­ или поне не е единствено ­ манипулация, а дълбока потребност на колективното несъзнавано. Трябва към обективно ставащото да се прикачи субект, нацията да се положи в началото на самата себе си.

В последното действие на драмата благодарността се обръща в черна неблагодарност, освободителят става окупатор, дълговете ­ вземания. Стамболов се възправя срещу имперските апетити и погва русофилите; хардлайнерите от СДС екзорсират духа на перестройката и отлюспват всеки, който, освен другото, изглежда умерен по отношение на Москва. Този последен ход остана само загатнат във втория, комунистически цикъл ­ става дума за времето на споменавания вече патриотически обрат по върховете на БКП в края на 70-те години на групата около Людмила Живкова, една от основните “пароли” за която, според някои нови публикации, е била елегантното откъсване от СССР, възстановяване на културна, а може би някой ден ­ и политическа автономия на България. Негативното отношение на съветските ръководители към кръга на Людмила Живкова подкрепя подобна хипотеза.