Културни превъплъщения на дара в модерната епоха


Първа част Дарът като културен инвариант



страница2/30
Дата22.07.2016
Размер2.58 Mb.
#560
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30

Първа част

Дарът като културен инвариант

В тази първа част си поставяме за цел да представим проблема за дара в един теоретичен план, да обсъдим основните възгледи за даровия обмен и да изложим основната теза, която настоящият труд си поставя за цел да осветли, а именно за връзката между дара и политическото.

Ще очертаем типологията, която ще ни води в по-нататъшния анализ, а именно противопоставката между дар и договор, където първият ще дефинираме като обмен без мярка, непосредствено ангажиращ идентификацията с другия, а втория - като обмен, опосреден от културни форми като пари, писани норми или текстове, които позволяват предварително да се мисли и калкулира интереса на социалния актьор5. Ще изложим логиката на даровото взаимодействие, открита от Мос и развивана от неговите интерпретатори (Леви-Строс, Салинс, Бурдийо, Кайе, Годелие и др.): всъщност тази логика, а не конкретните проявления на даров обмен ще бъдат ръководната и обединяваща нишка на настоящото изследване.

Специално внимание тук ще отделим върху проблема за паметта и ролята на третия, “субектът, който се предполага, че помни” нашите давания и взимания. Дефиницията на дара като обмен, при който интересът не се калкулира предварително в плана на съзнанието, ще ни доведе до съпоставянето на антропологическата проблематика с теориите на психоанализата. Ще хвърлим мост към понятия като несъзнавано, идентичност, желание и трансгресия, които по-нататък ще ни водят в нашите по-конкретни анализи.

Ще подчертаем синкретичен характер на дара, който впрочем е една от причините той да остава невидим за модерния човек, навикнал да живее в автономизирани социални сфери. Този синкретизъм кара Марсел Мос да го нарече “тотален социален факт” и да види в него инвариант, залегнал в основата на всички култури. Върху дара се основават не само идеите ни за добро, дълг и справедливост: той е в основата на зрелищното, на социализацията на чувствата, на най-примитивното икономическо взаимодействие между хората

Връзката между дара и политическото е сравнително по-слабо разработена, но не само тази външна причина ни кара да се спрем специално на този проблем. Политическото, основано върху общия интерес, най-трудно се може да се подведе под етиката на егоизма, да изплува в регистъра на рационалното калкулиране. Даровото взаимодействие тук не изчезва през модерната епоха, тъй както сме свикнали да мислим, то се трансформира и тези трансформации ще бъдат в основата на анализите ни в следващите части. Изяснявайки ролята на дара, жертвата и разхода в конституирането на символния ресурс на властта, на нейната преразпределителната функция и др., ние ще приемем, че даровото взаимодействие се разпололага между регистрите на реалното и въображаемото и че една власт е приемлива докато управляващи и управлявани вярват в реалността на даденото и задълженията. Не на последно място политическото днес е онази сфера, която въпреки всичко най-силно се съпротивлява на договаряне и съзнателно, цинично калкулиране6. Символните капитали (взимаме понятието от Бурдьо) в полето на политиката най-трудно се отчуждават от даровото взаимодействие, въпреки че тъкмо тук модерната епоха инвестира най-силен демистификаторски патос под знамето на обществения договор. Този парадокс ще се опитаме да осветлим, опирайки се върху анализа на двусмисилията на даровото взаимодействие.

Ще поставим по-общия въпрос за това какво прави една власт приемлива. Между двата крайни възгледа – за трансцендентната свръхмотивирана власт и за иманентната произволна власт-насилие - ще се опитаме да конструираме един трети, при който властта среща съгласие тогава, когато тя е съобразена с по-дълбоките матрици на културата. Трябва да има една известна реципрочност в онова, което управляващи и управлявани правят едни за други и за общността и вярата в тази реципрочност до голяма степен крепи стабилността на политическия ред. Обранно, демистификацията на даровете на властта и хвърлянето на сянка върху тази взаимност е най-силното оръжие за подкопаване й.

В нашата работна типология ние ще противопоставим дара и договора. Договорът, в нашата дефиниция, е такъв тип обмен, при който взаимодействието се изобразява и осъзнава предварително, което прави възможно целенасочено “егоистично” действие, което няма нужда да минава през желанието на другия за постигане на своите цели, а следва прекия интерес от самото начало. Времето е станало пространство, същото се е еманципирало от другото. Превърнат в идеология на новото време, договорът представя човека като Робинзон, възникнал преди контакта с другия, който може във всеки момент да се освободи от него.

В тази част ще въведем и основните понятия, с които ще работим, както и една най-оща типология на даровото взаимодействие. Ще бъде изложена и нашата изследователска задача: възосновна на антиномиите, присъщи на даровото взаимодействие да предложим ключ за мислене на взаимоотношението между аза и другия в модерната епоха.

1.1. Дарът : тотален социален факт

Тематиката на дара не е открита от Марсел Мос. Както показва Ален Кайе7, трите задължения на даровия обмен – да даваш, да приемаш и да връщаш - които свързваме с името на племенника на Дюркем, са изложени още от Светоний. Разсъждения за благотворителността и милостинята съпътстват християнската епоха, а различни екзотични форми на даров обмен са описвани от самата зора на антропологията. Ако все пак поставяме “Есето за дара”8 в началото на нашето разсъждение, то е защото Мос за първи път дава на проблема за дара философски статут. (Впрочем известно е, че Мос не е теренист и изводите му са по-скоро спекулация, извършена върху вторичен материал. Подобен повече умозрителен отколкото емпиричен подход към дара е типичен за френската традиция: нека да споменем само най-емблематичните примери – Леви-Строс, Батай, Дерида, Дювиньо, Дельоз.) Въпросът, който той си поставя, е как е възможна размяната в общества, в които не съществува формализирана юридическа сфера, какво кара хората да изпълняват задълженията си там, където не се подписват договори и няма съдилища, които да преследват длъжниците.

Гениалната интуиция на Мос е да покаже, че ако има културен инвариант, който характеризира всички човешки култури, който прави възможно възпроизводството на социалните позиции, това е “тоталния социален факт” на дара. Тотален, защото обединява в себе си страни на човешкия живот, които модерното общество е разчленило и обособило: етика и естетика, справедливост и афективност, икономика и политика. Нека да проследим тези аспекти на социалното взаимодействие, обединени от синкретичния акт на дара.

В основата на морала за всички култури – от индианците Маори до Просвещението на Кант – стои идеята за дълга, вярата в това, че полученото трябва да бъде върнато. Задълженията да даваш, да приемаш даденото от другия и да връщаш, дефинирани от Мос, е в основата на самата социалност на човека – онзи, който ги отказва, остава извън общността и в този смисъл, извън човешкото. Да приемеш да участваш в даровия обмен - да приемеш правилата на “играта” - означава да признаеш другия за съ-човек и да поискаш да бъдеш признат от него9, дори и това да стига до състезание, до война за престиж и слава. Обратно, отказът да давам, приемам и връщам поставя другия извън сферата на човешкото, прави невъзможна общата история (и респективно – съизмеримостта на моя и неговия престиж). Ако проследим тази тенденция до край ще стигнем до един вид “нулева степен” на човешкото, където другият дори вече не е враг и победата над него не увеличава славата ми ; другият е природен материал, който се управлява “биополитически” (Фуко), мести се, осигурява се възпроизводството му, дисциплинира се, унищожава се в газови камери. В този смисъл даровият обмен има нещо общо с договора и то е в идеята за ееквивалентност и справедливост; той прилича дори на традиционната война по състезателния елемент и нуждата от признанието на другия като противник. Пълна противоположност на дара, това е са биополитиката и тоталната война, т.е. модалността, в която другият не се мисли като съчовек, върху него се действа като върху природен материал, независимо дали това е в негова полза или вреда.

Различните дарови практики са главният заряд на естетическото, така както то се е сложило в историческото развитие на дадената култура. Дарът и неговата радикална форма, жертвата, са в центъра на празничното, зрелищното; даруващият е героичен или трагичен, той привлича вниманието и фиксира върху себе си емоциите на общността (обратно, там, където очакваме щедро поведение, а се появява егоистична всекидневна мотивация, става смешно). Всъщност дарът затова и е “измислен” от културата – да фасцинира, да задава еротически разлики, да прави възможни различни идентификации. Празникът е натоварен емоционално, празникът е интересен, защото на него се дава и разходва, празникът инсценира дара. Неговата роля ще се поеме от модерните медии, които ще станат съсредоточие – ако искате: пазар на фасциниращото, на интересното. Подобен исторически процес предизвиква постепената подмяна на практиките на дара с техните изображения – един проблем, към който ще се връщаме многократно.

Понятието за справедливост предполага идеята за някаква базова реципрочност – дал съм, ще ми се даде, взел съм, ще ми се вземе. Вебер нарича “теодицея”, подчертавайки че нейната най-чиста реализация, това е индийското учение за кармата.10 За да останем в нашия собствен културен ареал, първият неин образ е Озирис, който в задгробното царство поставя на едната страна на везната сърцето на покойника, на другата – лика на богинята на истината и реда Маат. Този пример ни навежда и към още нещо. За да бъде възможен този принцип, трябва да съществува една трета, трансцендентна инстанция, която гарантира безстрастното му функциониране, била тя някакво божество, предците и традицията, историята и тъй нататък. Трябва да има памет, или ако си позволя перифраза на лакановия субект - “който се предполага, че знае” (sujet supposе savoir), - функционирането на дара предполага конструирането на един “субект, който се предполага, че помни”. Или с други думи екстраполирането на паметта, правенето й неподвластна на конкретния действущ субект: това обяснява и парадоксалното “несъзнавано на дара” (Bourdieu, 1980, 1994), към което ще се върнем. Дарът предполага не това, че помним, а че вярваме, че някой друг помни. Да помним самите ние какво ни се дължи би означавало дарът да се превърне в цинична, егоистична стратегия; да престанем да вярваме, че някой друг помни, означава да загубим смисъла на онова, което правим.

Отсам тази безстрастна помнеща инстанция се разполагат страстите на социалното взаимодействие. Даровият обмен позволява на човешкият род да впише чувствата в културата, да ги отведе отвъд непосредствените биологически дразнения и да ги направи основа за създаване на съюзи и общности. Да дадеш жена, храна, подарък – това означава да преодолееш собствената си нужда и да предизвикаш у другия благодарност и емоционална зависимост. Стратегията на дара позволява да овладееш другия отвътре, чрез собственото му удоволствие, да обвържеш общуването си с него с позитивни емоции. Но удивителното е там, че и самият даващ заобичва онзи, на когото дава, защото инвестицията го е превърнала в място на надеждата за отплата. Не: давам защото обичам, а: давам, за да обичам и да бъда обичан. Затова пък отказът да дадеш, приемеш или върнеш предвидените от културата дарове, ражда обида, омраза, агресия.

Икономическата страна на даровият обмен е най-видимата. В зародиш тук откриваме разделението на труда и преразпределението на ресурсите вътре в общността – давам ти едно, връщаш ми друго. Колкото по-близки са социалните актьори, толкова по-голяма е вероятността обменът между тях да не минава през съзнателно договаряне; колкото по-неразвита е сферата на социални посредници, толкова по-голяма роля има етиката на дара11. Разбира се тук могат да възникнат съмнения по обема на понятието. Например даров обмен ли имаме когато лекарят дава безплатна консултация на автомонтьора, който после безплатно му поправя колата ? Според дефиницията, която предлагам и към която ще се върна по-долу, за дар говорим там, където обменът не е опосреден и в този смисъл не е регламентирано предварително какво ще се вземе и какво ще се даде. Наистина, както го показва Бурдийо, еквивалентността и справедливостта на обмена са ясни на социалните актьори, но това става на нивото на несъзнаваното, на телесното, на “хабитуса”. В този план на обмен икономическото не може да се отчлени ясно от другите сфери на взаимодействие. В този смисъл натуралната размяна може да бъде или да не бъде интерпретирана като даруване, сиреч интересът да бъде или да не бъде осъзнат и обективиран предварително. За да се преживява като дарова дадена размяна, достатъчно е социалният актьор да изгуби или да мисли, че е изгубил контрола над ставащото; връзката между даването и получаването да стане проблематична, зависима (сякаш) от свободната воля на другия.

Тази мъчнотия ще ни съпътства навсякъде в работата ни върху дара: едни и същи взаимодействия могат да се привидят като и дарови, и като недарови. В този смисъл интерпретативните методи на антропологията са може би най-добрият ключ, наред с такива понятия като идентичност, смисъл или общност, и към нашата проблематика на дара.





Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница