Културни превъплъщения на дара в модерната епоха

5.2. Пост-имперски утопии

С края на студената война настъпи и краят на онова, което бихме могли да наречем имперска утопия на дара. Идеята, че някакви мощни над-национални геополитически центрове ще преразпределят ресурси, ще вменяват дългове, ще трупат слава, която да озарява перифериите. Днес старите територии се разпадат и успоредно с това почват да изчезват старите субекти с техните политически утопии. Светът навлиза в ерата на децентрирания дар, дара без автор, който създава не лоялност, съюзи и подчинение, а дисперсно чувство на задълженост и вина без адресат.

Пред политическата мисъл изниква един проблем от съвсем нов порядък, който е проблемът за отношението на дадено население с властови центрове, които му дават, без поне външно да искат каквото и да било в замяна. Тъй да се каже властта е скрила своята тъмна страна, тя се самопредставя единствено в ангелския си облик.

Да вземем примера с хуманитарната помощ¹⁹². Нека зададем един глупав въпрос: кой праща хуманитарна помощ на бедстващитe страни? В известен смисъл това е ясно на всяко дете ­ богатите, развити страни. В символично отношение обаче нещата са построени така, че подобен субект да не може да възникне на нивото на официалното говорене. По принцип дори и България понякога изпраща помощи – например така стана във време на косовската криза, когато тя активно подпомогна Македония.¹⁹³ Типът обмен, който налагат “планът Маршал” на Вашингтон или “пролетарската солидарност”, практикувана от Москва, днес са неприемливи: в тях има твърде много тържество на едни над други, твърде малко грижа за достойнството на нуждаещите се. Хуманитарната политика, засенчила всички други форми на международно взаимодействие в този край на века¹⁹⁴, е някак анонимна, безусловна, безкористна: неин лайтмотив стана фразата на бившия френски министър и втори председател на “Лекари без граница” Бернар Кушнер “да спасим телата”¹⁹⁵, т .е. преди да съдим кой е прав и кой е крив, преди всякаква дипломатическа или военна намеса – да помогнем на телесното оцеляване на застрашените, независимо дали става дума за жертви на ураган или вчерашни палачи от етнически конфликт. Зад тази ангелска етика стои не само демиургичната претенция на индустриалния Запад да отговаря за природата като такава, но и желанието за десубективиране на другия, адресат на дара. Ще ви се даде независимо дали “слушате” или не, като на кърмаче, от което още нищо не се иска ­ само да расте, да е живо и здраво. Народите-жертви се озовават в едно безотговорно природно състояние извън кръга на културата ­ те не могат да отговарят, да носят последствия, да бъдат наказани.

Ако хуманитарната помощ подчинява длъжника на някого, то е човешката общност като такава. Получавате не защото ще върнете, а защото принадлежите към вида на Хомо сапиенс; оттук задължението да продължавате да бъдете именно човешко същество. Какво обаче значи това? Тук почва и цялата мъчнотия. Благодетелите ви уверяват, че човешкото същество е миролюбиво, производително и индивидуалистично, не измъчва животните, не онтологизира сексуалната разлика и т. н.¹⁹⁶ Получавате помощ, която не ви обвързва с един, а с всички; оттук дилемата между пълна (терористическа) свобода от задължение и тотална обвързаност.

Консенсуални международни организации като ООН, ЮНЕСКО, Съвета на Европа, Международния валутен фонд и т. н. играят ролята на (псевдо)субект на различни типове помощ, който се вклинява между даващия и получаващия, вкючвайки в себе си, и онези, които всъщност субсидират, и онези, които обикновено са в нужда.¹⁹⁷ Утопичният подтекст в случая е очевиден: трябва да се разтовари нуждаещият се от дълг към благодетеля. Да получаваш, е унизително, защото те поставя в символически подчинено положение; и все пак си в нужда. Решението: благодетел и просител заедно стават участници в колективния субект, дарът се привижда като естествено право, несвързано с конкретни ангажименти към други субекти. Както винаги реализираната утопия ражда своята сянка, антиутопията. Обратната страна на официалното говорене, спасяващо достойнството на длъжниците, е неофициалната идея за заговора, където всъщност всичко се командва от невидими центрове и всъщност щедростта е само едно по-перфидно средство на господството.

“Безкористни дарове (free gifts) не бива да има ­ пише Мери Дъглъс. ­ Това, което е сбъркано в т. нар. безкористни дарове, е желанието на даващия да бъде освободен от контра-даровете на получаващия.”¹⁹⁸ Невърнатите дарове, които центърът прави на периферията, первертират културите на Втория и Третия свят, разрушават дълбоко етическите очевидности, поставят под съмнение изградените идентичности.¹⁹⁹ Жак Годбу²⁰⁰ прави паралел между подобни невърнати дарове и непогребаните мъртви, които се завръщат поради това, че работата на скръбта (Trauerarbeit, в смисъла на Фройд) не е извършена. Наместо другият да бъде интериоризиран, той бива инкорпориран и продължава да живее в нас. Невърнатият, непоносимият дар ­ например в случая с дар на органи, които трансплантират в нашето тяло ­ превръща другия в призрак, който обитава своята “крипта” вътре в нас, обсебва ни, живее вместо нас.²⁰¹

Нека опитаме да развием тази интуиция. Какво отличава обичайния йерархичен дар, който създава общности (на родителите, на боговете...) от перверзния едностранен дар, който руши идентичности (дара на органи, хуманитарната помощ...)? В първия случай въпреки асиметрията на задължеността получаващият все пак има “право” да се идентифицира с даващия: детето ще стане родителят си, човекът ще заживее според предписанията на боговете и примера на културните герои. Във втория тази идентификация му е отказана. Получаващият органи не притежава културен механизъм за усвояване на даденото му поради съвършената новост на практиката по присаждане; не съществува и задоволителен начин за връщане на така създадения чудовищен дълг (представете си го: живеете със сърцето на някой друг!). Чуждият орган е инкорпориран, т. е. проникнал е в тялото, но не може да стане част от него; получен, но неизплатим. Неговото хау²⁰² не се слива с хау-то на собственото тяло и вечно иска да се върне при собственика си.

В опита да се справи с този културен проблем модерността като че ли върви в погрешна посока: наместо да развие някаква културна форма на даров обмен, да де-натурализира дара на органи и създаде възможност за идентификация между даващ и получаващ, тя опитва да зачеркне даровия характер на ставащото, като вменява анонимност на донора. Утопичният подтекст е, че не получавате дар, а просто ви снабдяват с човешки материал, с който разполага клиниката, че ви дарува социалната осигуровка, науката или някаква друга абстракция от този род, в която сами участвате. От друга страна обаче, донорът е третиран като дарител; в Европейския съюз например е забранено да му се плаща. По този начин ситуацията заприличва съвсем на онази, която наблюдаваме при хуманитарната помощ: единият има възвишената свобода да дава, другият е осъден да получава, без дори да може да се идентифицира с благодетеля си; той е доведен до положението на просяк, човек, който получава от непознати.

При хуманитарната политика управляващите елити на страните дарителки дори не господстват над народите получатели поради сложната верига от опосредяване (местни елити, международни организации...). Болезнената страна на обмена е анестезирана, но с това е прекъсната и символически връзката между даващ и получаващ, а идентификацията е станала невъзможна. Хуманитарният обмен е устроен като донорството на органи: получаваш дар без обратен адрес. Ясно ти е, че ти се дава и кой ти дава. (Коя развиваща се страна вярва, че Международният валутен фонд й отпуска само толкова, колкото тя сама е вложила в него?) Създадена е обаче една перфектна машина за изтласкване, която ти позволява да забравиш, да спасиш достойнството си, без да извършиш достойното действие.²⁰³ Щедрият друг е изтласкан в “криптата”, защото не сме имали смелостта да се изправим срещу него, да премерим силите си с неговите според логиката на агоналния дар. Става така, както със сина, който никога не е намерил сили да се противопостави на баща си. Периферната култура не може повече да живее своя живот, не може и да живее живота на центъра: този погълнат, но несмлян център живее наместо нея, от нейно име, той я е обсебил, тъй както обсебват призраците.

Тук като че прозира огромният разрушителен потенциал на християнската, а по-късно и на модерната култура. Хипертрофираната щедрост и скромност прикриват стремежа към тотално покоряване на другия, защото на практика предварително обезсилват всеки възможен контра-дар.²⁰⁴ Периферните култури са обречени на разложение: те не са нито достатъчно покорени, за да се идентифицират, нито достатъчно свободни, за да възвърнат достойнството си.