Културни превъплъщения на дара в модерната епоха



страница23/30
Дата22.07.2016
Размер2.58 Mb.
1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   30

5.5. Завръщането на филантропа

Кризата на териториалния морал е в основата не само на фундаменталисткия бунт и мрежовата солидарност. Тя възроди и глобализира един позабравен персонаж от миналия век. Филантропът, това е безкрайно добрият, онзи, който дава, без да натрапва присъствието си, който е толкова приказно богат, че не изпитва никакви притеснения от щедростта си и в този смисъл въплъщава фантазма, който според Леви-Строс лежи в основата на всяка човешка утопия: да даваш, без да губиш. За разлика от милостинята, която пред-модерните етики изискват от човека, филантропията е личен акт, тя индивидуализира. “Всяко добро дело е един вид заем, даден на човечеството”, пише в края на ХVIII век Дюпон дьо Немур. С други думи филантропът е преживява като кредитор на човечеството. Изтръгвайки се от общността, която го е породила, той се изправя пред човешкия род като такъв и конструира себе си без ограниченията на култура или традиция. В този смисъл филантропията е една мощна модерна утопия на дара.

Няма да се учудим, че парижките филантропически фондации са непосредствени предтечи на Френската революция221; в нейното навечерие думи като “филантроп”, “гражданин” и “патриот” се употребяват като синоними; филантропи наричат впрочем и американските патриоти Пейн, Джеферсън и Франклин. Откъде революционният заряд на новия персонаж? Наред с независимостта му от традицията, църквата и интституциите главното тук е преориентираният и усилен морален потенциал: защото радикална промяна на обществения ред е възможна само при изблик на щедрост, на безкористно мотивирано действие.222 Причината за това трябва да е станала ясна от настоящето изложение. Властта черпи своя основен ресурс от въображението на дара: там политикът се сдобива със “символните капитали” (Бурдьо) специфични за неговото поле, които ще скрият, изтласкат, извинят онова, което наранява и буди съпротива – господството, превъзходството на едни над други. При една радикална смяна на политическите елити, в което се изразява по същество революцията, необходима става допълнителна легитимация на новопоявилите се претенденти за властта. Тя не се вмества в прочутата триада на Вебер223 – не е традиционна, защото революционните елити дават и жертват по новому; не е правосъобразна, защото както казахме всеки акт на даруване се възприема като акт на свобода; не й отива истински и определението “харизматична”, защото все пак съществува правило, което произвежда престижа, дарът е достъпен за всеки, готов да се лиши и жертва.

Ако приемем от една страна, че властта черпи ресурса си от дара, а от друга – че дар и жертва са по генезиса си изоморфни (виж 1.4; 1.5) ни позволява да разберем странния паралелизъм между филантроп и революционер във въображението на осемнайсти век: единият дава, другият жертва.

Не е излишно сравнението със събитията 19989-1991 в Източна Европа. “Нежните революции” бяха оглавени от движения, от които се очакваше да бъдат идеално мотивирани, където борбата е водеше за екология, човешки права, истина и т. н.. Водеща роля в тях играеха най-често на интелектуалци, чието “велико време” беше настъпило, според прочутата статия на Желю Желев напечатана в “Култура” малко преди промените. Когато напред излезе прагматичната мотивация на нормални политически актьори, желаещи власт или искащи да реституират имотите си, с революцията беше свършено. Новите политически елити намериха нови източници на легитимация във връзките си със западни политически партньори и революционният ресурс стана излишен. В оглавеното от Иван Костов СДС постепено бяха маргинализирани претендиращите или реални дисиденти, които се бяха борили за установяване на дълговечна меритократична система, подобна на комунистическата. Такава е впрочем и съдбата на “поборниците” след Освобождението, чиито неволи възпява Вазов.

Във френския език понятието филантроп (от гр. “любов” + “човек”) няма връзка с християнското “charite” (което идва от латински, “carus”, “скъп, обичан”); системната му употреба в днешния смисъл води началото си от “Диалозите с мъртвите, съчинени за обучението на принца” от Фенелон през 1712 г.:

“Трябва да обичаме хората и да им правим добро въпреки техните недостатъци [...] да стоим настрана, и заедно с това да бъдем полезни на някои хора [...] Филантропията е една нежна, търпелива и безкористна добродетел, която търпи злото, без да го одобрява [...] Тя никога не се оставя да бъде измамена от най-измамните и най-неблагодарните хора; защото тя не се надява и не търси от тях нищо за себе си, тя изисква от тях само онова, което е за тяхното собствено благо. Тя никога не се уморява в незаинтересованата си доброта; тя имитира боговете, които са дали на хората живот, без да имат нуждата нито от техния тамян, нито от техните жертви.”224

Този забележителен параграф ни води към същината на модерната утопия на неотразимия дар. Човекът иска да стане бог в едно от най-съществените му проявления: да дава, без длъжникът някога да може да му се издължи. Филантропът е в един важен смисъл невидим : за разлика от щедрия властник от предишните епохи, той няма ясно дефинирано социално място, не дава на хора, които го обкръжават и които благодарение на даровете му ще влязат в някакви макар амбивалентни отношения с него. Той често действа в чужда група, в други страни, в полза на каузи, които не го засягат и не засягат никой от неговата собствена общност.225

През ХIХ век филантропът ще загуби своя революционен ореол и ще стане такъв, какъвто го познаваме днес ­ чудак, забогатял по някакъв чудесен начин, оттеглен от света, който помага на нещастните и подкрепя идеални начинания. Любим персонаж на водевилната литература, той се появява иззад завесата в най-необходимия момент, за да вдигне от калта бедната, но красива девойка и да изчезне, преди тя да е имала време да му се отблагодари. Той е абсолютното добро ­ ангелски образ на дара, от който модерността опитва да отдели всичко прагматично, всеки агонален елемент. Катрин Дюпра определя неговия “мотив като желанието да бъде наследен приживе”. Тази стратегия на въображението става съвършено реална, когато влезе в действие т. нар. отложен дар (deferred gift), който според американското законодателство позволява да дадете имуществото си за някаква благотворителна цел с уговорката, че ще го ползвате докато сте жив, получавайки за това намаление на данъците. Напр. подарявате акции на едно училище, които да преминат в негово владение след смъртта ви: докато сте живи обаче, получавате съответната печалба от тях, която не се облага. Пък когато умрете ­ и без това вече е все едно. Забележително, нали? 226

След Ендрю Карнеги, Пеги Дюлани (Рокфелер) или Синтия Маклачън, най-ярко съвременното въплъщение на този модерен Харун-ал-Рашид, поне за Източна Европа, безспорно е Джордж Сорос. Свободата му да дава, без да губи, е подсилена от три други свободи: като евреин-емигрант той изглежда независим от териториите; той печели милиардите си чрез най-нематериалното, борсовата спекулация; накрая, той е философ, най-абстрактната дейност на човешкия дух, спекулация на мисълта. Съзнаващ двусмислията на дара, Сорос ­ както впрочем повечето съвременни филантропи ­ опосредява своята благотворителна дейност в бившите комунистически и някои развиващи се страни чрез институцията на националните фондации, ръководени по презумпция от авторитетни местни интелектуалци и активисти. Фондацията трябва да размие авторството на дара, да го направи поне малко анонимен ­ впрочем в тази посока работи принципът на допълващите средства, според който един проект минава по-лесно, ако финансирането за него идва от няколко места. Такъв е смисълът на искането националните правителства да добавят определен процент към даваното на страната. Показателна е яростната фундаменталистка реакция срещу Сорос сред неокомунистите от всички източноевропейски страни. В перспективата на традиционното културно съзнание даруващият субект е господар, добър (възможна идентификация) за едни, лош (невъзможна идентификация) за други, но така или иначе символично доминиращ.227

Всъщност завърналият се на сцената филантроп компенсира отмирането на една друга модерна утопия на дара, държавата. Защо утопия ли? Защото на държавата не е нужно да се чувстваме благодарни, модерната държава за това и е “измислена”: да може човек да бъде управляван, без да бъде задължаван. Говоря за държавата, не за митичната Майка-родина, която ни задушава в прегръдките си. Модерната държава е артефакт, който разтваря, пулверизира дара с това, че създава един всеобщ субект, в който участваме представително; чрез нея ние преживяваме онова, което ни се дава като нещо, което получаваме по право. Държавата по презумпция е анонимна, филантропът ­ индивидуализиран. Две противоположни утопии на дара, създадени от модерното въображение, едната мислена откъм получаващия, другата откъм даващия, едната опряна на политиката, другата ­ на икономиката.

Най-трудно различима изглежда символическата разлика между двете. Нека си представим, че кандидатствате с проект пред една държавна комисия и пред съвета на една независима фондация. Ако спечелите, в първия случай вие ще се чувствате в правото си като гражданин и данъкоплатец; благодарността ви към един или друг участник в процедурата по избора ви ще бъде знак, че тук има нещо нередно. Обратно, ако проектът ви бъде отхвърлен безпричинно, можете да искате обяснения, да се възмущавате публично. Зад държавната комисия стои министерството, а зад министерството ­ народните представители, които ­ поне по идея ­ сте изпратили с вота си в парламента. Когато независимата фондация приеме проекта ви, трябва да сте благодарни; ако откаже ­ да свиете рамене и да завиждате на онези, които са получили. Защото фондацията е NGO, зад което стои единствено филантропът и неговата мрежа.

Нека това, което казвам, да не бъде приемано твърде буквално. Днес в България фондации като “Отворено общество” функционират много повече като държава отколкото пронизаните от шуро-баджанащина институции. Колкото и странно да е, Джордж Сорос е един от най-сериозните критици на новата либерално-глобално-пазарна система, която сам той олицетворява228 и която свързваме с “безсмъртната” фраза на Маргарет Тачър: “There's no such thing as society”. Исках само да обърна внимание върху невидимото налагане върху целия свят днес ­ заедно с Дядо Мраз, Интернет и сензационните новини на живо ­ на либералния (до голяма степен англо-саксонски) принцип на индивидуалното преразпределение, правено според добрата воля на богатите хора. Той някак естествено върви в комплект с вярата във всемогъществото на пазара, фетишизирането на икономиката и поставянето под все по-голямо съмнение на държавата и политическото. Да освободите от данъци онези, които ще дават пари за култура (едно общо място в българския дебат по въпроса), означава не просто да дадете на съответните богаташи с дебели или тънки вратове правото да решават каква култура си заслужава да се подпомага. Това значи, че останалите граждани ще бъдат приведени в състояние на благодарност към тях. Краят на политическото в този смисъл би било и краят на най-великата утопия на модерната епоха: раждането на човека без дългове, човека по право.

1   ...   19   20   21   22   23   24   25   26   ...   30


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница