Културни превъплъщения на дара в модерната епоха



страница26/30
Дата22.07.2016
Размер2.58 Mb.
1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   30

6.2. Циркулация на жертвените капитали

В средата на 60-те години Ги Дебор определи съвременното общество като общество на зрелището: зрелищното циркулира, трупа се, самонараства, носи принадена стойност, с една дума, функционира като капитал.241 Но какво е зрелище? За да бъде едно събитие интересно, то трябва да излиза извън рамките на всекидневния опит, да се разполага отвъд границите на позволеното, разбираемото, вероятното. Рекламата, със своята миролюбивост и дружелюбност е осъдена винаги да бъде изтиквана на заден план. Най-силно привлича погледа насилието, вдъхващо страх и събуждащо агресивните ни нагласи, а от всичките му проявления най-силно фасцинира онова насилие, което някой поема доброволно върху себе си ­ дарът и жертвата, трансгресивни в качеството си на предизвикателство за прагматичния всекидневен разум.242 И ако спонтанното, натурално насилие е интересно, но непредвидимо, то съзнателното му поемане върху себе си е основната културна стратегия на привличане на вниманието, славният жертвен или просто щедър жест са най-древните форми на зрелищното. Учудващо ли е тогава, че тя се чувстват така добре в света на медиите?

Една специфична проява на зрелищното: жертвените капитали243, които днес циркулират по глобализираната медийна сцена. Тук определението “жертвени” е предпочетено пред “дарови” само по стилистични причини (жертвата се обръща към общността, докато дарът, във всекидневната употреба на думата, веднага извиква идеята за конкретен адресат). Когато говорим за жертвени капитали имаме предвид присвояването на така дефинираното зрелищно и използуването му в политическата борба.

Как става възможно да дължиш не на един конкретен друг, да дължиш по принцип? В античността например не е възможно да бъде прехвърлено икономическото задължение от един кредитор към друг. Дългът е конкретна свързаност на аз и ти; заради него можеш да станеш роб, т. е. да напуснеш сферата на човешкото и да се превърнеш в обект на покупко-продажба от други, подобно на вещите. Но докато си морален субект, твоят дълг е фиксиран към един определен кредитор, чиято власт над теб е конкретна. Мобилността на дълга става възможна едва когато през ХIII век в Италия бива изобретено “поемното писмо”: кредиторът, който има нужда от пари, но няма време да чака да се изплатят, се подписва, че прехвърля на някой друг бавещия се дълг, срещу което този друг му изплаща определен процент от дължимата сума. Така успоредно с циркулацията на пари, гарантирани от лика на суверена, започват да циркулират дългове, удостоверени единствено от личния подпис на кредитора (оттук нуждата от укрепване на доверието в този подпис, доброто име, биографията, индивидуалният престиж и т. н.). Тази циркулация създава една виртуална етическа връзка на всеки с всеки.244 Или с други думи, именно подмяната на дълга с неговото изображение245 прави възможно това, той да се откъсне от конкретния друг, да стане обект на покупка и продажба. (Но тъкмо тук се ражда и перманентното подозрение във валидността на този дълг.)

Абстрахирането на жертвеното посредством различни форми на нейното изобразяване следва същата логика. Тези конкретни хора участват в ритуалното убийство, те получават част (“с част” ­ щастие) от печеното (“жар” ­ жертва) месо. Изобразена в бронзов паметник от признателната нация, жертвата трае отвъд мига на заедност, тя задължава ден след ден, поколение след поколение. От вестника през фотографията, радиото и кинопрегледа до телевизията жертвата е все по-интересна, все по-изобразявана. Прикрити зад оправданието, че просто информират, медиите никога не спират да задоволяват ненаситното желание за зрелище и жертвеност.

Националните и тоталитарни режими строят своята пропаганда върху този психологически феномен, подменяйки реалните жертви с идеологическа бутафория. Удивително е например да се гледат български кинопрегледи: и преди, и след 1944-та над половината от метража е посветен на различни поклонения, поднасяния на венци, възпоменания. Изобразяването е, така да се каже, от втори порядък - веднъж жертвата е обезсмъртена в бронзов паметник, втори път този паметник се снима на лента, на фона на ритуално мълчащите краждани.

Противно на очакванията, в света на новия “мек” консенсус риториката на жертвеното не само не изчезва, а печели нов терен благодарение на демонстративното си деидеологизиране. Жертвата, която гъделичка несъзнаваното на медийните воайори, е загубила връзката си с дадена територия, тя се представя като общочовешко страдание и в този смисъл, подобно на хамбургер, е адресирана към универсалния консуматор. Тенденцията е двойната изобразителност (идеологическата бутафория) все повече да се изчиства; норма на “интересното” става показването на самата жертва, на живо, в реално време. Основната промяна, до която това съкращаване на времевия интервал между “сега” и “тогава” е, че изчезва границата между двата смисъла на думата “жертва”: герой, извършващ волево действие, и нещастник, когото сполита злополука. В глобализирания постмодерен свят двамата са еднакво интересни – те са зрелище.

Откъм обекта на изображение това предполага известна корекция на мерника. В идеологическата епоха на нациите и блоковете социалният актьор има интерес да прави или симулира правенето на безкористни, щедри жестове в посока на територията; ускореното медиино обращение на нейната наследница обаче вече няма време за сложни телеологии: интересно е понасянето на страданието сега, на живо, в прайм тайм. Никой няма да има време да чака утре, за да провери отношението между цели и резултати.246 Оттук стратегията на новата жертва е не да страда “в името на”, а просто да страда; триъгълното отношение е съкратено с един ъгъл.

“Страдам, следователно съществувам” - ето закона на новия медиен ред. Забелязвате само малцинства, които колят, миньори, които барикадират пътища, дисиденти, които обявяват гладна стачка, скитници, които премръзват в метрото. Колкото повече жертвен капитал натрупате, толкова повече може да очаквате от натоварената с вина човешка общност. Новата въображаема конструкция е в основата си параноична, защото ако врагът предполага съпротива и борба, то жертвата извиква фигурата на всесилния преследвач, от една страна, и хуманитарния благодетел, от друга.247

Тук можем да открием действието на един универсален закон. Метафизичният въпрос на отношението между човешките същества: как да понесем другия човек? Как да не се чувстваме застрашени, как да приемем, че той е по-щастлив, по-силен, по-млад, или просто различен, неподвластен, неразбираем? За да го реши, културата е развила стратегията на дара: той ни се представя в момент на слабост, в акта на някаква загуба, на някакво страдание, смирение. “Простете ни нашето щастие”, произнася някаде достоевският княз Мишкин. Културен инвариант е, че всеки контакт между непознати започва ако не с размяна на дарове, то с някакъв акт на смирение, поклон, притискане на ръце като за молитва.248 Но как стоят нещата в един свят, където обменът на информация прави така, че непознатите непрекъснато присъстват в жизненото ви пространство? За да се смекчи психическият конфликт, трябва някак да се промени самият начин, по който те се изобразяват: реалната жертва да се трансформира в изобразителна. Ако медиите ще привилегироват онези моменти, в които другият страда, това ще го направи поносим. Вероятно този принцип помага да разберем съвършено необяснимия обрат в стратегиите на изобразяването, донесен от християнството, когато образите на могъщи владетели, герои, победители изведнъж се заменят с тези на изтерзани до абсурд светци.

Абстрахираната, превърната в капитал жертвеност от един медиатизиращ се свят е в основата на мазохизма249, еротическото откритие на деветнайсети век. Една крачка дели това, да страдаш пред абстрактия друг, да страдаш, за да съществуваш, от това, да изпитваш удоволствие от самото страдание. Четейки романите на Леополд фон Захер-Мазох, не може да не забележим театрализацията на страданията, сложно построените декори, задължителните преобличания и т. н. Удовлетворението в мазохистичното преживяване изисква да се конструира поглед, но не този на един определен друг, а погледът, взет като частичен обект (по Лакан), погледът без лице. В тази перспектива мазохизмът се оказва един екзотичен страничен продукт на раждащата се нова публичност на тоталната видимост.

Анализирайки феномена, Ален Броса говори за екстремалното – катастрофата, в която се сливат злополуката с пилота от Формула 1 и разрушението на Грозни.250 Медиите са гладни са катастрофичност, то е един тъй да се каже универсален еквивалент на интересното. Как е възможно това странно хомогенизиране, при което двата смисъла на думата “жертва” се сливат ? Нарeд с възможните други причини, става дума за един обратен ефект на аудимата, т.е. нивото на гледаемост, слушаемост, читаемост. Пазарната мярка на интересното прави все едно дали безсмъртната душа по своя свободна воля се жертва или някакви обстоятелства предизвикват нейната гибел.



1   ...   22   23   24   25   26   27   28   29   30


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница