Медийният потлач на жертвите. Примерът на войната в бивша Югославия

6.3 Медийният потлач на жертвите. Примерът на войната в бивша Югославия

“Войната – пише генерал фон Клаузевитц през първата третина на миналия век, - е дело на силата, което се стреми да принуди противника да изпълни волята ни”²⁵¹. В нея значи има два елемента – политическата цел и военното средство, с което тази цел да бъде постигната. “Войната е чисто и просто продължение на политиката с други средства”²⁵², тоест прилагане на средства за постигане на цели. Да приведеш противника в състояние на безпомощност има смисъл дотолкова, доколкото ще го накараш да избере по-малкото зло и да ти се подчини. При по-цивилизованите народи, пише фон Клаузевитц, ролята на сляпата омраза и жаждата за тотално унищожение и насищане на агресивния инстинкт на народа все повече отстъпва на политическия мотив, изразяван от правителствата. И все пак веднъж започнати, военните операции имат тенденцията дори при подобни народи да следват своя логика - средството подменя целта, войната става игра, приключение, начин на преживяване на мъжката идентичност.

Насилието е в основата на войната; негов единствен хоризонт, това е изпълнението на политическата цел, подчинението на другия. Спират го само “самоограниченията, които то само си поставя под формата на международни споразумения и които дори не си заслужава да бъдат споменавани”²⁵³. В основата си, можем да добавим, военната стратегия е акт на интерпретация : съпоставят се цели и средства. Започвайки кампанията, ние трябва да поставим в съответствие военните средства, които ще употребим и волята за съпротива на противника – в този смисъл, ако залогът е много висок, трябва да очакваме много яростен отпор и оттук следва да подготвим много сериозни военни средства и обратно. Залогът може да се вдигне и през време на самата война. Такъв е например курсът към “окончателно решение на еврейския въпрос” взет на конференцията във Ваанзее през 1943, такъв ефект имат бомбите над Хирошима и Нагазаки, такова е внезапното решение на Белград за опразване на Косово в отговор на натовските бомбардировки. Поставяйки себе си на страната на абсолютното зло, воюващата страна слага на карта собственото си съществуване и прави примирието невъзможно, а войната - тотална.

Но ако средствата, с които разполагаме ние и дори тези на противника са достъпни за измерване и обективна преценка, то неговата воля за съпротива остава завинаги отвъд нас.²⁵⁴ Ние – както и самият той срещу нас – интерпретираме ситуация с едно известно и едно неизвестно. Как да разберем този недостъпен за нас, враждебен друг ? В изчистената конструкция на хегеловата диалектиката на господаря и роба²⁵⁵, всеки един от противниците ще има тенденцията до край да отстоява волята си, защото нейна вътрешна граница е волята на другия и защото собственият аз е конструиран през признаването, което се очаква от този друг. Волята за съпротива на другия, която трябва да интерпретираме и спрямо която трябва да преценим количеството насилствени военни средства, е огледало на нашата собствена воля.

При абсолютната война, войната като чиста идея, тази чужда воля е в такава динамическа връзка с нашата собствена ; нашата воля я предизвиква и обратно. Можем да сравним това с ефекта на параноята, която впрочем Лакан²⁵⁶ нарича “интерпретативно” разстройство, доколкото при нея всички отделни елементи на околния свят се виждат правилно, но взаимовръзката между тях се интерпретира погрешно: зад всяко нещо се привижда злонамерена воля, която преследва болния и която е подредила всичко така, че да не му върви, включително – да бъде болен от параноя и да мисли всичко това. Всемогъщият преследвач не е нищо повече от проецирания върху другия изтласкан аз, преживяващ собствените си мисли като всемогъщи и оттук пронизан заради тях от чувство на вина, което търси да извади извън себе си (например в класическия анализ на Фройд президентът Шребер проецира върху света страха от наказание за хомосексуалните си изтласкани желания²⁵⁷).

Можем да кажем, че нещо подобно става при тоталната война на крайното напрягане на силите, “които нямат друга граница освен своята вътрешна”.²⁵⁸ Клаузевитц пише, че тя е свързана с определена “модификация във възприемането на действителността”, където войната губи всяка връзка с реалността и постепенно всички средства биват поставени в служба на волята, дефинирана огледално по отношение на другия. Политическият залог нараства безкрайно и става неизпълним, именно поради факта, че другият е конструиран като един огледален аз. Така и можем да обясним двусмисления характер на войната, която се преживява в амбивалентната перспектива нападащ/нападнат. Във времето на босненската война възникна един израз, който много добре илюстрира този парадокс : “превантивно отмъщение”. Формулата е : “ще ви унищожа, защото вие ще поискате да ме унищожите, когато аз поискам да ви унищожа”.

Абсолютната война изобщо не би могла да свърши с примирие - трябва единият да бъде ликвидиран. Как изобщо е възможно да се приключи с примирие един военен конфликт? Как е възможно да се предотврати параноичния ефект на безкрайното напрягане на силите ? За щастие няма чиста война, изолирана от действителността. Единството на параноичния субект, който проецираме зад вражеските сили и върху който пренасяме собствената готовност за безкрайна съпротива, се разпада в процеса на траенето на военните действия. Не може да се атакува едновременно с всички войски, не може да се съсредоточи в един единствен акт волята за победа. Самата война винаги зависи от трети сили, взаимодействието с които размива единството на волята. Да прибавим към това и фактора умора: “човешката душа чувства отвращение към големите усилия”. Колкото по-дълго трае войната, толкова по-голяма е сумата на непредвидените събития, които изваждат противниците от логиката на поляризацията. Но тук за Клаузевитц има и един структурен момент, който прави диалектиката на дуела неадекватна за разбиране на реалните военни операции. Нападащ и отбраняващ се не са симетрични полюси: ако нападащият може да нападне когато се чувства най-силен, отбраняващият се не може да направи така, че да го нападнат, когато е най-сигурен в защитата си.²⁵⁹ В този смисъл траенето се вклинява в самата сърцевина на военното взаимодействие и прави невъзможно безкрайното взаимно усилване на волята за победа, както би било например в случая на чисти духове, свободни да се нападат когато пожелаят, независимо от материалните обстоятелства. В последна сметка волите отслабват, първоначалните цели и готовности се отдалечават във времето, военните ресурси се изтощават и става възможен компромис, при който дори ако единият от противниците може да заяви себе си за победител, другият не е тотално унищожен - остава му нещо, върху което да се опре, да легитимира властта над своите.
Но, както пише генералът, “всяка епоха има своя стил за водене на война”. Съвременната война е дело на медиите, което има за цел да прелъсти избирателите. Косово, върху което през 1999 се изсипаха толкова бомби, няма никакво значение нито за НАТО, нито за самите сърби, които ще живеят далеч по-добре, ако се отърват от изостаналата, създаваща проблеми провинция. Но нито едната, нито другата страна не можеше да се спре, поради това, че реалните цели (геополитически, стратегически, икономически) се оказаха подменени в огледалния свят на медиите. Ако се беше провалил, НАТО рискуваше да се разпадне, ако беше отстъпил Косово, Милошевич рискуваше да загуби властта си. Изведнъж конфликтът бе напуснал сферата на реалността, войната се бе превърнала в абсолютна.

Идеологическата епоха на национализма и блоковете също пренася голяма част от войната в плана на изображението. Всяка страна гради собствена ценностна система, контролирайки по-грубо или по-фино своите медии, които впрочем чисто технически в онази епоха зависят от националната територия и държавата (вестници, телеграф, радио, кинопрегледи и т.н.). Това е ленинския свят на “двете култури”, или иначе казано на противопоставените медии. Идеологията е просто продължение на войната с други средства – тя симулира война, превръща във война иначе безобидни събития като фолклорния фестивал или срочното прибиране на реколтата. Нашата истина се произвежда в сблъсъка с вашата, вярно е обратното на онова, което вие казвате. А за противниците на съответните режими нещата се преобръщат още веднъж, вярно беше обратното на онова, което казват официалните медии.

Тази огледална легитимация вече не работи в новия пост-идеологически свят, въпреки възможните прилики. Всичко се случва така, сякаш противниците живеят в един свят, макар и за известно време комуникацията в него да е нарушена. Милошевич не е автор на съчинение от типа на Mein Kampf или Краткия курс: той упротребява същите крючови думи като всеки среден политик по света, включително “човешки права”, “толерантност” и “равенство пред закона”. Воюва се вътре в една единствена глобална мета-медия, получена не просто от глобализацията на откъснатите от националните територии комуникации, телевизионните мрежи и интернет, а от изграждането на вътрешни връзки и преводимост между всички тях, позволяващи мигновеното преливане на информация. Нека споменем пътем, че това преливане става възможно не само благодарение на техническото развитие, но и поради превръщането на знанието от непосредствен властови ресурс в стока, която властта само вторично може да използува. Транснационални канали като CNN, NBC или Euronews, а отоскоро и такива като BBC World и Deutsche Welle, днес не правят пряка пропаганда, колкото и да ни убеждават в това противниците на империализма – те просто продават стока и, както е при другите стоки, едни производители на информация са по-конкурентноспособни от други.

Наистина Сърбия прилагаше много тоталитарни похвати на пропаганда. По телевизията се явяваха уловени американски войници със синини по лицата²⁶⁰, шестима албанци от университета в Белград бяха изобразени като диверсанти преди съдебните дирения да бяха приключили, а членове на хуманитарната организация “Кеър” – за шпиони на НАТО : видяхме техния автстралийски шеф да прави самопризнания по телевизията според безсмъртното правило на Вишински, че самопризнанието е “царицата на доказателствата”. Страната опитваше да се изолира от глобалната информационна циркулация и да прилага тоталитарния похват на двете истини, най-добрият пример за което бе начинът, по който бе съобщено на сръбската публика решение на Скупщината за капитулация пред исканията на НАТО : с този мъдър политически ход се целяло войски на ООН да осигурят териториалната цялост на Югославия срещу терористите. Но възможна ли е изолацията дори само технически? Колко време можем да си представим, че ще трае това, дори някак всички радиостанции да бъдат заглушени, всички сателити конфискувани, всички интернет-провайдъри закрити? Та нали утре една подобна малка страна ще трябва да бъде реконструирана от същият този Запад, който разрушаваше онова, което беше построено с неговите собствени помощи за “необвързана” Югославия.

От другата страна на мединия фронт НАТО също изрови томахавката. Нарочни психологически екипи подготвяха предавания, предназначени за сръбския народ ; сръбската версия на Voice of America разобличаваше репресията на Милошевич над собствения му народ ; един специлно екипиран Боинг излъчваше над Югославия сигнали, които да смущават местните излъчватели и разпространяваше възхвали за натовската операция ; други самолети хвърляха по-класически позиви над територията на страната, призовавайки войниците да дезертират от югоармията²⁶¹. Объркан в началото от натовските грешки, “най-храбрият натовски войник”, както нарекоха говорителя на НАТО Джейми Шей получи десетократно подкрепление за екипа си.

Понякога силовата тенденция се проявява и съвсем буквално. Бомбардировката на телевизионни инсталации бе оправдано с това, че те дезинформират, представляват инструмент на войната, разпалват расизъм и нетолерантност. Но наред с идеологическата война забелязахме и една нова форма на натиск, която пряко следва от новия световен ред, където всеки е зависим от всеки. Става дума за изключването на РТС от международната ретранслационна сателитна мрежа към края на втория месец от акцията. След всяка нова атака сръбската телевизия възникваше отново по кабела след няколко часа: тя изчезна от домовете на разбиращите сръбски европейски зрители в момента, в който беше дръпнат шалтера. Според непотвърдени сведения в средата на май американското правителство било планирало да откачи Югославия от интернет – една атака, “която трябвало да се извърши от юристи, не от пилоти”.²⁶² Очевидно в света на общата мрежова зависимост дори силовите идеологичеки акции се променят; не бихме могли например да си представим пропагандата на Хитлер или Сталин чисто технически да минава през институции или инсталации, в които някаква роля имат Америка или Великобритания.

Именно прехвърлянето на медийната война от два фронта на един бе в основата на всички тези парадокси, на които станахме свидетели. Установи се един своеобразен потлач на страданието, където слабостта зае мястото на силата, а жертвите станаха най-мощното оръжие на воюващите. Стратегията за даване на жертви и събуждане на възмущение разбира се не е нова - можем да я открием и в българската история при един Бенковски, готов да жертва жени и деца, за да събуди съвестта на “европейския концерт” за българската кауза в една епоха, която малко напомня на нашата. Силата на слабите е в това, че те могат да страдат също толкова, а дори и повече от силните. В този смисъл разрушена Сърбия ще има един значителен жертвен капитал, който, в случай на ловка промяна по върховете, би могъл да донесе добра печалба. Впрочем мишените, носени от антинатовските демонстранти, ни навеждат на мисълта, че тук жертвеността е ясно осъзната като ресурс. Ако се върнем към Клуазевитц пренасянето на войната в ключа на медийното над-страдване анулира асиметрията на нападащ и нападнат и всякакъв завършек на конфликта се превръща в невъзможен. Ето как става възможно Милошевич, седящ сред руините на държавата си, да не бъде победен и дори да има известно символическо предимство пред нападателя.

Първата голяма победа на жертвите бе войната във Виетнам. Започната в идеологическата логика на студената война за защита на демокрацията срещу комунизма от една странна коалиция между САЩ и Австралия, преминала през вярата, че може да се спечели от въздуха, затъването в наземната операция и в последна сметка – позорното бягство и човешката катастрофа на изоставения Южен Виетнам, интервенцията бе прекратена поради огромния вътрешен натиск върху правителството на Съединените щати. Причината за този натиск: изплъзналите се за първи път от контрол независими медии, представящи войната не в идеологическата перспектива на целите, а като непосредствена реалност. За сравнение, съвсем друга е ситуацията в същата тази Америка по време на Втората световна война, когато кинопрегледите й не се различават много от нацистките или болшевишките в бойкия тон, подбора на фактите според телеологията на победата и грижливото избягване на собствените страдания.²⁶⁶ Виетнам беше първата война следена на живо и преживяна от публиката не откъм вишката на генералите, взряни напред в заветните цели, а от гледната точка на изпълнения със страхове частен човек; наместо ободряващи призиви – страдания и разрушения, наместо вяра в победата – объркване, ужас, абсурд.

Тогава станаха ясни две неща. Първо, че политическата власт в индустриалния свят в края на този век вече няма достатъчната легитимност да жертва човешки живот²⁶⁷ за каквато и да било обикновена политическа цел – например, защита на жизнените американски интереси. Не случайно в САЩ, Франция и другаде се премина към професионална армия, където рискът, тъй да се каже, е въпрос на трудов договор и не поставя морални въпроси. Един вече не може да жертва живота на друг. Жертвата е допустима само със съгласието на заинтересования, което пък е възможно само при крайни обстоятелства. Второ, медиите, превърнати в пазар, няма как да бъдат контролирани: те следват приливите и отливите на интереса, на страховете и фантазмите на потребителя. Сиреч да се внуши на гражданството, че подобни крайни обстоятелства наистина са настанали, може само ако се действа, тъй да се каже, като в джиу-житсуто: използваш силата на противника, за да го повалиш и внимаваш да не замахваш твърде силно, за да не загубиш равновесие. Ето как стигнахме до операция “Решителна сила”, в която НАТО представи още през октомври 98-ма списък на целите, които се готви да бомбардира и всеки път намира повод да припомни коя сграда да бъде евакуирана няколко дни предварително. Според един разказ, журналист от белградската телевизия получил телефонно обаждане, в което на чист сръбски му казали: “Говорите с щабквартирата на НАТО. След 15 минути ще бомбардираме сградата, моля напуснете.” И ако в телевизията все пак останаха и загинаха (или бяха оставени и жертвани) няколко гримьорки това със сигурност струваше на НАТО повече, отколкото няколкото опушени етажа – на Милошевич. Стигна се до уникалното в историята на войната понятие на “обратими щети”, причинявани от графитни бомби, които спират тока за малко без да повреждат електростанциите и да изискват план “Маршал” за Югославия.

В така сложилата се политическа икономия на жертвите се открои една любопитна особеност. Ако смъртта на повече косовски албанци бе аргумент за засилване на военния натиск, то всяка загуба на натовски войник, обратно поставяше операцията под съмнение. Защо бе така? Умиротворителите бяха тъй да се каже същества от мета-порядък, смяташе се негласно, че те нямат нищо общо с цялата тази работа и смъртта им би била двойно по-несправедлива от тази на косоварите. Тук влиза в действие порочния кръг на общественото мнение в богатите западни страни: то първо се възмущава от гледката на страданието някъде там далеч зад екрана, настоява правителството да направи нещо, после, когато пристигнат първите ковчези на своите, се обръща, почва да настоява за спиране на военните действия и така конфликтите остават винаги решени наполовина. Общественото мнение е анонимно, никой не ви пречи в един сондаж да кажете едно, в друг - да сте си променили мнението. Как да се излезе от това трудно положение ? Много просто, да не се дават жертви, да се направи война-приказка, в която другите умират лесно и далеч, а своите са защитени от магическите сили на техниката. Между другото концепцията за война с “нула жертви”, разработена от генерал Колин Пауъл по повод на офанзивата в Ирак, в Косово караше натовските самолети да летят на пет километра височина и често да объркват целите си, но това някак тихомълком се прие за оправдано – какво пък, всеки първо пази своите хора. Работата е там, че дори една такава хиперморализирана военна операция вече не може да бъде подплатена с готовност за саможертва. Въпросът, който възникваше неотклонно бе : защто тъкмо тези, а не други сили са се заели със защита на моралния ред? Единият възможен отговор би бил – защото имат мандат от ООН, защото са на страната на правото. Другият – защото са готови да се жертват за своите убеждения.²⁶⁸ В случая очевидно не работеше нито един от двата. Войната за НАТО се мислеше по-скоро като бюджетен разход, като помощ за Балканите с негативен знак, заради която натовареният с чувство на вина западен телевизионен зрител трябва да поразвърже кесията си.
В света на новия информационен ред истината е най-интересното, най-ужасното, веднага, на живо. Тази истина е алергична към всяка телеология, тя почва да се доближава до непосредственото усещане. Гладът за такива усещания днес е нараснал до чудовищни размери. Насилието привлича медиите, но вярно е и обратното, медиите пораждат насилието като начин за привличане на вниманието. Както вече казахме, новият медиен императив гласи: “Жертва съм, следователно съществувам”. Кой би се сетил за косовската неволя ако Ругова продължаваше да бъде балканския Ганди ? Кой би говорел за план Маршал за Балканите без осемгодишната югославска трагедия ?

Защото не разумно избрани политически цели, а единствено силният медиен стимул поражда военна реакция. Нарекоха това “ефекта CNN”. При стрелбата по опашката за хляб в Сараево на май 1992, наблизо се намира CNN – кадрите на окървавените хора предизвикват налагането на ембарго. След снаряда, паднал на пазара Маркале през януари 94, на сръбските сили бе даден ултиматум. Новият снаряд през 95-та, убил над шестдесет човека предизвика непосредствено ударите на НАТО по сръбските позиции. Затова пък снарядът, паднал в Тузла през същата година и убил повече хора, не е филмиран и не предизвиква реакция. Паднането на Сребреница и Жепа, съпроводени с най-отвратителните престъпления през тази война, остават без медийно и оттук – без военно последствие. Същото бе в Косово : всеки грешен удар на НАТО раждаше по една мирна инициатива с готовност за известни отстъпки пред сърбите. Медиатизираният удар на другият те кара да действаш, твоят собствен удар – да спираш.²⁶⁹ За самите воюващи картините на жертви стават неоценим ресурс: например изнесената видеолента от доктор Илири Луши, която показва със завиден журналистически професионализъм кадри от погребването на повече от 170 души в Избица и интервюта с оцелели от 31 март. Особено ценна стана тя с това, че съответстваше на масовия гроб заснет в най-абстрактен план от въздуха. Луши бе изведен от Югославия под защитата на УЧК: той молел бойците да не отвръщат на огъня по време на пътуването, защото по-важно от всичко било светът да разбере за жестокостите на сърбите. Впрочем излъчването на филма по CNN дойде точно навреме, след овъглените тела в Кориша²⁷⁰ - от Вашингтон посветиха цяла пресконференция на разясняването как добре съвпадат въздушните кадри с филма на Луши, т.е. че всичко е вярно.

Поуката от Виетнам накара САЩ да прибегне до централизиране на информацията за операция “Пустинна буря” през 1991. Възприета бе практиката на ритуализиране на информацията на всекидневни брифинги, в които журналистите се заливат с непотребни факти, които имат за цел да запълнят канала и да предотвратят обвинения в цензура. Тази практика продължи и по времето на “Решителна сила”. И двата военни конфликта са удивителни с това, че пред глобалната медийна публика се представяха двете истини една до друга, на живо, ден след ден. Подобна ситуация поставя обикновения зрител в съвършено абсурдната ситуация на непрестанно съмнение (онова съмнение, което определихме като спътник на даровата етика). Тази тенденция бе особено отчетлива в българските държавни електронни медии, където принципът на надпартийност или обективност просто означава релативизъм: да кажат и едните, и другите, “истината е някъде по средата”. А за установяване на фактите и без това нямаме бюджет…

Нека подчертаем, че на информацията, която така обилно ни залива, е наложен един двоен контрол: кадрите на иракската или белградската телевизия, цензурирани веднъж “твърдо” по класическата тоталитарна схема, се препредават по международните мрежи след съответен “мек” подбор. Този подбор не е идеологически в стария смисъл на думата. Става дума за една невидима идеология на емоцията, на мекия консенсус около страдателно-човешкото, която се основава на общата ни природа, а не на идеите на едни. Това е цензурата на онова, което сами искаме да почувстваме и си намираме повод да видим. Този нов момент искаме да подчертаем: той е пряко свързан с глобализацията на жертвените капитали, чиято валидност пряко зависи от нашата непосредствена “човешка” чувствителност, а не от някаква властова идеология.

Ще го илюстрирам с един пример на Бойко Василев. През февруари 99-та в Прищина било убито момиче при атентат. Дълбоко потресени, журналистите опитали в кореспонденциите да определят възрастта му – самият той му дал 15 години, Ройтерс предал 12, един японски кореспондент – 6. По-късно се оказало, че момичето е на 18 години.²⁷¹ Ако ми бъде простен този циничен израз, по-интересно е момичето да е по-младо, така то става по-жертва.

Другият ми пример е взет от представянето на една от антинатовските демонстрации в Пекин, последвала удара върху китайското посолство.²⁷² Събитието е едно и също, датата – 09.05.99. В репортажа на френската държавна телевизия, излъчен по Франс 2 виждаме разгневени младежи, които чупят, крещят неразбираемо, а полицаите изглеждат безпомощни, ако не безразлични ; виждаме как един проследява с поглед камъка, запратен по американското посолство. Задължителният произволно избран участник е сниман отдолу, което добавя грозота и застрашителност към крясъците му : “луд съм от гняв – казва той, - ако имах копчето пред себе си, бих вдигна във въздуха Англия и Америка”. Виждаме как тълпа от средно 30 сантиметра по-ниски китайци напада оператора на екипа, рита го, дърпа го; в коментара се говори за “неприятни изрази на омраза”, които се дължат явно на техния различен физически вид. Кадрите от емисията на китайската телевизия от същата дата сякаш представят съвсем друго събитие. Младежите дефилират организирани, гневът се изразява в скандиране на лозунги без всякакъв знак на безконтролни емоции. Няма и следа от физическо насилие: наместо телата, сградите, колите, се атакуват символите - виждаме как влачат американското знаме по земята. Изрядно строена, полицията контролира всичко. А що се отнася до “случайно” подбрания участник, той спокойно и отговорно, като един природен политик обяснява смисъла на манифестацията. Очевидно всяка телевизия – а чрез тях всяка публика – вижда в манифестацията онова, което иска. Нека подчертаем, че тук не става дума за манипулация, защото в чисто политически план за една натовска страна като Франция би било много по-изгодно на момента да се тушира тревогата от инцидента (понеже както казах основният фронт на тази война, това бе фронтът на общественото мнение у дома). Просто френските зрители искат да видят това и телевизията им го предлага. При с това картината постига един скрит (консенсуален) ефект: китайските студенти се представят като диваци, неразбираеми, неконтролируема стихия, с която няма как да се разберем. Инцидентът с посолството се оказва не политически сблъсък, противопоставяща една политическа воля на друга (както в китайската версия), а грешка, която отприщва бента на стихийни емоции. Подобна грешка не предполага преговори или промяна на стратегии, а повече внимание в техническото осигуряване на бомбардировките.

В света на новия медиен ред съобщенията сякаш нямат субект²⁷³, никой няма моралния или политически авторитет да определя кои са палачите и кои – жертвите, нито кое да се отразява и кое - не. Събитие е онова, което буди емоции. Затова и жертвите влизат в prime time с абсолютно предимство, преди всякакъв коментар и анализ, те са безусловна реалност, която засенчва изцяло телеологията на политическите цели. По смисъла на Клаузевитц, средствата (т.е. военното насилие) подменя целите – първите са интересни, целите - скучни. Интересно е не какво ще стане утре, а какво се разиграва днес пред очите ни ; интересно е когато се лее невинна кръв, когато се възмущаваме, ужасяваме, идентифицираме. Затова е така лесно да прескачаме от една интерпретация в тъкмо обратната. Например в горния пример, видеоматериалът от Избица на доктор Луши беше опроверган от сърбите с репортаж от някакво много подобно село където никакви гробове няма. Или обратно, да вземем бомбардировката на село Кориша, където бяха убити над осемдесет етнически албанци. След известно увъртане, в смисъл, че това било легитимен (?) обект на бомбардировка, в пресконференциите си след 16 май НАТО лансира идеята, че косовците там са били използувани като живи щитове. Обрат, емоции, възмущение. Накрая на подобна война публиката знае точно толкова, колкото и за войната в Залива – че едните са удържали абсолютна победа, че правдата се е оказала на страната на по-силното оръжие. Просто, противно на демократичната видимост, войната се води от военачалници, а гражданството съпреживява. Казват ни все повече, знаем все по-малко.

На всеки журналист е ясно, че става скучно когато твърде дълго поднасяте една и съща информация. Когато всяка вечер, точно когато сте седнали да вечеряте, ви сервират нов убит от снайперистите в Сараево, нови десет хиляди бежанци, нови “щети в съседство” нанесени от погрешен удар на НАТО. За да се подържа интересът жив, трябват не факти, а истории – затова най-добра е англосаксонската таблоидна традиция (нека споменем, че 90 процента от работещите в пресцентъра на НАТО са англосаксонци, които очевидно налагат своя стил на работа). Например: Ругова, държан в дома си насила дрогиран, осъден на смърт като предател от УЧК. Двайсет учители - екзекутирани пред учениците им. Стадионът в Прищина - превърнат в концлагер (спомняме си стадиона в Сантяго). Милошевич поискал убежище в Южна Африка заедно със семейството си.²⁷⁴ Историите, пускани от другата страна, са още по-забавни : осемдесет свалени самолети на НАТО, екологична катастрофа щети, цяла немска дивизия, дезертирала в България и тъй нататък. Меката идеология на емоционалната човешка природа прави така, че, по думите на Вирилио, анонсът да е по-интересен от съобщението, цветистата измислица от нейното скучно опровержение.

Най-забавни бяха параноическите сюжети на Белград. Още по времето на кървавите инциденти в Сараево се лансираше тезата, че босненци сами ги били организирали (запитвате се quid prodest? и всичко си отива на мястото). При това няма нищо по-интересно от това да повдигнеш завесата на привидностите и да откриеш, че всъщност жертвите са палачи. Според едно друго обяснение, пуснато в самото начало на операцията и изложено на пресконференция от министър Горан Матич, на косовските албанци се плащало по 5,50 долара да се правят на бежанци, като се въртят в кръг от Македония в Албания, после обратно в Косово, за да създават впечатление за хуманитарна трагедия.²⁷⁷ Антинатовската кауза се подкрепяше от традиционните за левицата параноични визии, според които на дъното на всичко стои военнопромишления комплекс (изразходват се старите бомби, за да се купят нови) и САЩ целят господство в региона, предизвиквайки изкуствено бежанския поток с бомбардиране на цивилни обекти. От другата страна, макар и с по-умерени тонове, също се конструираше един тотален субект, наричан за краткост “Милошевич”, който е планирал всичко това още през 1989-та и до ден днешен дърпа всички конци в Югославия. Изключваше се например възможността той вече отдавна да е загубил контрол над частите си в Косово (впрочем именно заради така успешните бомбардировки) и тези части да са се отдали на мародерстване по самоинициатива.

Печалното следствие от замяната на силата със слабостта и на победителите с жертвите е, че вече не е възможна друга война, освен тоталната. Има или полицейски акции, санкции, наказателни операции, или тотална война с абсолютното зло. Впрочем не е ли удивително, че в Косово никой така и не обяви война на никого? Обикновената война, при която противниците открито заявяват цели (например запазване или отвоюване на дадена територия), употребяват насилие за изпълнението им и стигат до примирие, е станала невъзможна.

Едно комично следствие от това е, че в подобни конфликти – и тук, и в Ирак – и двете стани се обявяват за победителки. Така на седемдесет и втория ден на бомбардировките Милошевич спокойно заяви по сръбската телевизия: “ние показахме, че нашата армия е най-силната в света, защото устоя срещу агресията на най-силния военен пакт в света, ние запазихме Косово, нашата нация е героична”. В това време по улиците на Белград хората празнуваха. Югославски официални лица подчертаваха, че били постигнали значителен успех спрямо провалените преговори в Рамбуйе, защото според новото споразумение не се споменава референдум за независимост и не се дава право на натовски войски да преминават свободно през страната. И когато на 12 юни неочаквано двеста руски войници изпревариха НАТО и уж по погрешка влязоха в Прищина²⁷⁸ преди съюзниците, посрещнати от възторжени етнически сърби и показвани по югославските медии, нещата станаха съвсем двусмислени. Ако не признаваш другия за противник, то, ако изключим хипотезата за тоталното му унищожение, просто няма как да го победиш – можеш само безкрайно да съпоставяш предимствата, които си получил с неговите.

Но нека се върнем към проблема за жертвите. Ако противникът се бори с противник, жертвата предполага една друга фигура - преследвачът, всесилен параноичен субект, подобен на онзи от кошмара на президента Шребер. По един забележителен начин и двете страни в косовския конфликт взаимно си надяваха маската на Хитлер²⁷⁹ и нацизма – въплъщение на абсолютното зло в модерното въображение. Нека припомня, че Хитлер обявява своето “окончателно решение” на еврейския въпрос именно в отговор на въображаемата “тотална война”, която му е обявило световното еврейство от изток и запад. Обвинението в геноцид фигурираше не само като пропагандна метафора, а и като юридическа процедура пред съда в Хага (от една страна за военнопрестъпник от този съд беше обявен паравоенният главатар Аркан, Мибошевич и още четирима сръбски ръководители, от друга Югославия заведе дело срещу НАТО по обвинение в духа на геноцида). Какво означава това все още трудно смилаемо за много юристи понятие? Геноцид означава тотално престъпление, за което няма давност и прошка, което не позволява компромис и примирие.

Геноцидът упражнен от другия е инструмент за крайно мобилизиране на силите, за самопредставяне в ключа на радикалната жертвеност и за привеждането на реалната война в абсолютна. Забележете верижната реакция взаимни обвинения в геноцид: натовският геноцид е резултат от сръбския, който пък е предшестван и оправдаван от албански геноцид по времето на титова Югославия и по-рано, през османските времена (разбирай албанците се заселват по тези места и постепенно изтласкват сърбите). Но ако питате албанците самите те са били обект на геноцид между пети и осми век, когато дошли дивите славянски племена и ги изгонили по планините. Наистина във всяка война се преиграва някакъв исторически сюжет – устоява се като при Термопилите, отстъпва се като Котузов и тъй нататък.²⁸⁰ Но днес театрализацията е сякаш възможна само в своите крайни форми. Впрочем любопитно е, че началото на политическия възход за Милошевич започва на Косово поле, с честването на 28 юни 1989, шестотната годишнина от поражението на княз Лазар пред султан Мурад. “Сърбите се днес пред нови битки без оръжие, макар че не е изключено и да се стигне до него” каза той тогава пред един милион разпалени патриоти.²⁸¹ И изведнъж борбата с демографския прираст на етническите албанци се оказа пренесена върху декора на най-фаталното, най-ужасното поражение на родината – точно както антисемитизмът в миналия век се преиграва в ключа на предадения от евреите Спасител.

В югославската криза от 1999 имахме, тъй да се каже, същества от три порядъка, които живееха в три различни свята и не се признаваха едни други за хора. Албанците пребивават в преддържавно състояние, близо до природата ; полудиви, те задължително се свързват със застрашителна плодовитост.²⁸⁵ На второ място, това са сърбите, които се лутат между 14 и 19 век, обременени са с история и комплекси, стадно следват своя националистичен лидер и тъй нататък. Накрая, натовските сили, наричани метонимично “международна общност”, които живеят в ХХ1 век, където вече няма нации и територии, а само човешки права и networking. В последна сметка никой не искаше да признае другия за човешко същество, с което си заслужава да се воюва. Оттук загиналите в този конфликт не бяха герои - човек би казал, че ставаше дума за пострадали от природно бедствие, защото точно така предават от мястото на събитието за тайфуни и земетресения. С други думи появата на пост-идеологическата жертва и плана на зрелищното - една нова трансформация на дара - върви успоредно с трансформациите на противоположната модалност на отношението към другия, войната.

Крайното напрягане на силите е повече медийно отколкото реално. Онова, което се случва обикновено, е че изведнъж от регистъра на абсолютната война се преминава към един абсолютен компромис, който изтрива ретроспективно конфликта, сякаш война никога не е имало.²⁸⁶ Конфликтът се решава изневиделица и всички остават разочаровани, защото от тоталното противопоставяне, конструирано на медийния фронт се минава към една реалност, която замаяният от емоции зрител напълно е напуснал. Така беше в Ирак, където Саддам още управлява, след като междувременно изтреби немалко кюрди с отровен газ, така стана с преговорите в Дейтън, когато на парижкото подписване Клинтън, Жюпе и много други ръкопляскаха на Милошевич. Медийното свръх-морализаторството, необходимо за мобилизацията на общественото мнение, се разсея като дим, погледът беше привлечен от нещо по-вълнуващо.

Важното е да се разбере начинът, по който глобалната медия днес мобилизира – напълно неъзнателно, тъй да се каже – общественото мнение в полза на една война, незавиимо какво мислим за самата нея²⁸⁷. Знаем как се разпалва военият дух с риториката на кръвта на предците или заветите на боговете, единението с нацията или взаимоизключващите се идеологии. Но как става това в края на 20 век, когато единственият категорически императив е веднага да се види на живо страданието сякаш без намесата на какъвто и да било човешки субект? Едно начало на размишлението по тази тема, взело повод от операция “Решителна сила”, за мен беше промислянето на следствията от обратът в символическата икономия на сила и слабост, настанал в края на този век.

Общото медийно пространство (наложило се поради комплексни причини от икономически, технически и политически характер) предполага един консенсуален език. Силата (агресията насочена навън) разделя, жертвата (обръщането на същата тази агресия) събира. Медийното пространство трябва да се омиротвори и цивилизова, както, според Норберт Елиас, е станало по-рано със самите западни общества в резултат на невижданото разделение на труда и настъпилата вследствие на него взаимозависимост на социалните позиции.²⁸⁸ Новият медиен ред изисква сдържане на агресивните страсти, демонстрацията на сила, перченето с военни победи. Но заедно с това главното, което продължава да фасцинира публиката, това е насилието. Как да се реши възникналото противоречие? Насилието не изчезва, то продължава да е в основата на идеята за събитие, но единственият начин, по който то може да бъде изобразявано, е да се заеме гледната точка на жертвата. “Процесът на цивилизоване” на глобалната медия в този смисъл е свързан с налагането на един етикет на виждането, който автоматично натоварва с тотална вина позицията на силния и се идентифицира с жертвите. Тук не става дума за някаква проста политическа коректност, която да може да се мисли отвън, а за една нова етика на образовото взаимодействие.²⁸⁹ Казано с фигурите, заети от Хегел-Кожев, господарят е лишен от правото да се изразява; той се е превърнал в параноичен преследвач, ситуиран по определение отвъд всеки план на репрезентация.²⁹⁰ Право да говори има единствено робът, оцеляващият на всяка цена ; но той вече не е интересен с труда си, тъй като е отпаднал погледа на господаря, който трябва да консумира неговия резултат. Робът интригува със застрашеното си физическо съществуване, той се е превърнал в жертва, която се бори за съчувствие. Така мястото на героичния дуел на господарите, готови да отидат докрай, за да бъдат признати от противника, е заето от жертвите отстояващи правото си на оцеляване. Признанието, което търси жертвата е различно от това на господаря, който иска да се огледа в очите на някой, който му е равен. Основният интерес на всяка жертва е да бъде призната за такава, да натовари другия с вина и да получи дивиденти от положението си; в този смиъл отношението между жертвата и нейния желан благодетел е по същество асиметрично. Що се отнася до отношението между самите жертви, конкуриращи се за съчувствие и оттук за ресурси, те нямат пряко взаимоотношение както е случая при дуела, понеже и едната и другата се обръща към благодетеля; от него, а не от колегата по нещастие се чака признание.

Този обрат, свързан с общото разменяне на местата на живота и смъртта, показано от Фуко²⁹¹, прави невъзможно военното противопоставяне на субекти, преследващи политически цели. Дискурсът на субектите е подменен от този на обектите, дискурсът на волите – с този на телата. Войната е изтласкана в културното несъзнавано; ако тя все пак се състои, то не е с противници, а със същества, изключени от сферата на човешкото.