Политическото, дефинирано през дара

1.2. Политическото, дефинирано през дара

Накрая дарът е в основата на политическото взаимодействие между хората. Този политически аспект на даровия обмен, който ще бъде в центъра на нашата работа, е и най-невидимият и може би най-важният за разбирането на модерната епоха, чийто основен патос идва от битката за развързване на дълга към властта, за превръщането й в произволна констелация от силови взаимодействия, договаряни свободно от страните. На изначалните “онтологически” дългове към миналото, боговете, родителите, властниците, знаещите и тъй нататък, тя ще противопостави идеята за обществения договор, където предварително и съзнателно се преценява кой какво дава и кой какво получава. В неговата русоистка редакция, обществения договор предполага, че човекът естествено съществува преди и независимо от контакта с другия, аз е по-важно от ние и в този смисъл всяко ние трябва да изхожда от отделните азове, които го съставят. При това, нека добавим, става дума за един аз, основан върху своята природа, аз надсложен върху тяло с желания и потребности, а не върху идеални другости като честта, славата или традицията. Можем да кажем, че основното приключение на модерната епоха, това е опитът да се основе обществения ред на същото, не на другото¹².

И тъй какво ни дава право да твърдим, че политическото се основава в една значителна степен върху етиката на дара? Нека разделим проблема на две: централизиращата политическа власт (общоприетия смисъл на думата “власт”) и микровласттите (по смисъла на Фуко), конструиращи отношенията между социалните актьори

Нека започнеме с всекидневното ниво и разгледаме ролята на дара в микро-политическите властови взаимоотношения между социалните актьори. В пред-модерните общества даровият обмен има много по-ясна и по-централна роля. Даването на жена е основа за сключване на съюзи както е в случая с т. нар. “арабски брак” на чичо и кръстосана племеница, скрепяващ връзката между двама братя, често разделени от номадния начин на живот. Връзката между майстор и калфа се мисли като даване не само на знание, но на родителски грижи, за които младежът дължи пълно подчинение и респект. Проникването в чуждата общност винаги е свързано с един първоначален акт на ритуално даряване, имащ за цел да обърне посоката на агресията и установи дружески отношения. Ако под “политическо” разбираме целия спектър на придвижването на границите между наши и чужди, допускането, съизмерването, състезанието и т.н., става ясно колко голяма роля игра (е тук етиката на дара.

В модерната култура измерението на дара е сложно преплетено с договорното. Една фирма има на разположение формализирани правила за взаимодействие с партньорите си. И заедно с това, за да получи по-добри шансове за сделката си, тя може да прибегне до някакви персонални подаръци или просто жестове, с които да ги предразположи. Само че самите тези подаръци и жестове постепено почват също да се регламентират, за да няма злоупотреби. Истински жест става онова, което излиза извън регламента и т.н.

Ще приведа един типичен случай, илюстриращ взаимоотношението между родители и деца в съвременна България¹³. Поради страха от рязко вдигане на данъците за прехвърляне на имоти, Е.Т. решава да припише апартамента си, в която сама живее, на сина си. Всъщност слуховете са само повод, истинската причина е това, че синът се е оженил и решил да живее под наем със съпругата си, което очевидно не се харесва на майката, предвидила младите да живеят при нея “защото всичко тук нали е за него!”. Майчиният дар в тази перспектива е изключително двусмислен. Той поставя майката в положение на пълна безпомощност, защото теоретически синът във всеки момент може да я изхвърли от жилището й. От друга страна обаче синът не би могъл да извърши подобно нещо без стане чудовище в очите на околните. В резултат синът продължава да живее притеснен със семейството си под наем, майка му не му помага реално (би могла да размени жилището си за две по-малки), но затова пък го привързва към себе си. Тъй като възможността за всекидневни грижи й е отнета, тя прибягва до този краен жест, за да го натовари с много по-тотален дълг: всичко ще остане по старому, но синът ще се чувства длъжен “да се сеща по-често за майка си”. (Впрочем, една форма на юридическо скрепяване на подобна зависимост, където вече напускаме сферата на дара, това е прехвърлянето на имот “срещу гледане”.)

Примери като този ни дават представа за начина, по който в съвременното всекидневие даровия обмен е в състояние на една непрекъсната “криеница” с гарантираните от модерните институции договорни отношения. Юридическият акт на приписването е всъщност форма на дар, но зад дара прозира користно осъзната стратегия. Това, което искаме да подчертаем тук е начина, по който микро-властовото взаимодействие (майката иска да принуди сина да стои при нея, синът иска да има свое жилище) си служи със стратегиите на даровия обмен.
Върху централизирантата политическа власт, регулираща отделните микро-власти, ще се спрем по-дълго.

Всяка власт конституира себе си като субект на дара посредством преразпределението на ресурсите.¹⁴ Ще дадем два примера от две съвършено различни култури. Меланезийският Big man не получава властта си по наследство, той я завоюва благодарение на харизматичната си способност да се превръща в център на преразпределение на ресурси - да събира продукти и церемониално да ги разпределя според нуждите.¹⁵ Вторият пример е взет от недалечното минало на Гърция. Андреас Папандреу, строи политическата си кариера до голяма степен върху съпротивата срещу евроинтеграцията на страната си: ПАСОК идва на власт именно през 1981 (годината на присъединяването към Общността) с вота на недоволните от наложените квоти и ограничения най-вече в селското стопатство. Веднъж станал преразпределител на европейски помощи, той неусетно променя позициите си и в продължение на години ще управлява, насаждайки в населението клиентелизъм и благодарност към себе си и своята партия.¹⁶

Преразпределение между другото означава присвояване на авторството на дарове, които не ти принадлежат. Означава също да бъде мистифицирана скрита връзка между това, което властта получава, и това, което дава. Да бъде обърната посоката на причинно-следствената ос: наместо властта първо да получава (данъци, налози, такси, подаръци…), които после да раздава според заслугите, нещата се представят така, сякаш властта първа дава, а после поданиците й се отплащат с труда, покорството, вярността си. Това обръщане е в самата основа на идеологическото удържане на господството. То предполага конструиране на митология, разкази за произход, за особени, непостижими за обикновения човек качества. Но в последна сметка става дума за културното производство на дарове на властта, т.е. създаването на вярата, че определени нейни действия са жизнено важни за общността и задават структури на неизпълним дълг, аналогични на тези, задавани от боговете и мътрвите.

Тук стигаме и до един по общ въпрос, свързан с типологията на даруването: за да стане един дар неизплатим, необратим, фатален, той трябва да премине границата на смъртта, да се окаже направен от някой, който вече не е тук, който е станал радикално друг. Дарът на онзи, с когото можем да се сравняваме, винаги предполага известен агонален елемент – той подканя не само да го върнем, за да си възстановим достойнството, но и да направим още по-голям контра-дар, който да постави в по-ниско положение другия, позволил си да ни предизвика (любопитно в това отношение е сравнението, което Ницше прави¹⁷ между благодеянието и отмъщението).

Асиметричният дар, онзи, който никога няма да бъде върнат напълно, в последна сметка се закрепва (идеологически) в радикалната другост на смъртта: не можем да се отплатим никога на онзи, който ни е дал нещо и си е отишъл. Затова всяка власт, която иска да укрепи радикално асиметричния си статут по отношение на своите поданици, трябва по необходимост да включи прекрачването отвъд сферата на живота, всяка власт се самоидеологизира чрез готовността за смъртна битка и жертва.

По този начин сме се озовали в света на хегеловата диалектика на господаря и роба¹⁸. Господарят е господар, защото е готов да “отиде докрай” в отстояването на себе си; робът е роб, защото е пощаден, “спестен”¹⁹. Единият трае благодарение на преминаването през негативното, смъртта, другият непрестанно се мени, иска ту едно, ту друго. По този начин насилието става необходим ресурс на властта, готовността да “отиваш докрай” се оказва основната й стратегия за конструирането на собствената идентичност. Властникът има чест и слава, той се гневи, той е готов всичко да разруши в изблик на обида, той е отвъд разумната всекидневна логика на трупане, пазене, треперене. До модерната епоха военните конфликти са естествено състояние на културата, в древните американски царства воюват, за да ловят пленници, които да се принасят в жертва на божеството, в средновековна феодална Европа – за увеличаване на територия, в съвременните парламенти се преплитат словесни шпаги за спечелване на електорат. В политиката съществува онзи, който се противопоставя, който поема и нанася удари ²⁰. От една определена гледна точка във всички тези много различни сами по себе си ситуации има нещо общо: политическите актьори трупат престиж, жертвайки или рискувайки да жертват себе си в името на общото благо. Те стават видими, различни от “обикновените” хора, натоварват се с амбивалентни емоции и еротични инвестиции.

Но готовността за изправяне пред смъртта не е само предварително условие за превръщането на даровия обмен между управляващи и управлявани в асиметричен: тя е в основата на театрализацията на властовите практики. Дарът за общото благо и неговата радикална форма, жертвата са част от най-древния идеологически инструментариум на властта. В обмена между “горе” и “долу” жертвата на управниците се представя като готовност за защитата на общността от враговете или силите на злото. Властта се мисли като онази, която първа ще понесе удара, тя отговаря за другите в този най-дълбок, архетипен смисъл – и театрализацията на тази готовност за среща с отвъдното е основна задача на всяка култура - като започнем от спектакъла на ритуалното убийство на царя, жертван за преодоляване на раздори и изкупване на проклятие (Фрейзър, 1984) и стигнем до медийния образ на Сталин, който не спи и мисли за благото на народа си с лула в ръка.

В нашата работа ще се опитаме да покажем, че в епохата на модерността тази тенденция не само не изчезва, но се засилва – ще бъде представена като една от основните фигури на подобна метаморфоза. Меритокрацията - основаването на властта върху минали заслуги, които са най-често представяни в ключа на дара и жертвата - е най-добрата илюстрация на нашата теза за “антропологическото” легитимиране на властта: на нея ще се спрем в частта, посветена на комунистическия режим (“Омагьосаната модерност”), където този принцип беше доведен до абсурд.

Нека тук подчертаем, че ако пренасянето на заслуги от една сфера в друга (герой от войната като Де Гол управлява мирната Френска република) води до популистки деформации, известен меритократичен елемент съществува във всеки тип управление; нещо повече, меритокрация не противоречи непремено на принципа на обществения договор. “Правото на всеки суверен произтича първоначално от съгласието на всеки един от тези, които ще бъдат управлявани” пише Хобс²¹. Но каква причина може да има в това да се съгласите да бъдете управлявани от даден човек преди да е доказал способностите си, ако не заради заслугите му към общото благо, т.е. нещата направени безкористно за общността? Нека направим и още една стъпка: какво ще ви накара да се съгласите, ако управляването е станало нещо толкова сложно, че несъвсем добре разбирате кой го практикува добре и кой зле? Така ще разберем защо преди избори така често виждаме политиците да седят на болничните легла на пострадали, да прекарват Коледа с войници на пост и даряват средства на нелечимо болни.²²

Но ако даровия обмен²³ между господаря и роба е асиметричен поради това, че първият поема върху себе си риска да заслони общността откъм силите на отвъдното и смъртта, а вторият – не, то в отношението между самите “господари”, сиреч претендентите за властта, стратегиите на даруване са по принцип агонални. Можем да ги сравним с потлача²⁴ : целта е да се спечели повече престиж и слава от другия. Самата специфика на политическия ресурс – “символните капитали” в това поле, ако заемем езика на Бурдийо – се основава на даровата етика. Ако даден политик открито заявяви, че го интересуват заплатата или облагите, той едва ли ще има шанс да се задържи дълго на политическата сцена. Ресурс на властта е престижа, славата, моралните инвестиции, с една дума онова, което човек натрупва благодарение на дара : властта по дефиниция трябва да изглежда безкористна, обърната към общото благо и/или към някакви по-високи цели. За да повярваме на това всяко общество устройва и своята специфична политическа сценография²⁵. Нещо повече, политическите противопоставки - например между ляво и дясно - в дадено общество често се основават върху различнен възглед за това какво и кому да се дава и съответно различна политика на репрезентация (например ляво: в дълг сме към страдащите, губещите, дясно - в дълг сме към традицията, към предците).

Можем да разширим понятието за дар с помощта на Батай : властта не просто дава, тя разходва²⁶. Погледнато отвътре, откъм психическата икономия на индивида, да разходваш вещи и да разходваш емоции е едно и също – връзката можем да установим по съществуващата в много езици метафора “раздавам се” (se donner). Лидерът е не само онзи, който е готов да даде живота си и да преразпределя ресурси : той показно доволства, ревнува, гневи се, празнува и т.н. Той се раздава на общността, той се разходва. Разходването, това е дарът, мислен откъм исторически фундирания субект, който се променя и комуто по определение няма как да се върне даденото – в това си начинание Батай следва Ницше²⁷ ; в подобна посока отиват и разкъжденията на Дерида²⁸. Истинският, неотразим дар, създаващ необратима асиметрия в междучовешкото отношение, това е дарът, който едновременно не искаш да ти върнат и не могат да ти върнат. Да мислиш живота си като славно разходване означава да поставиш себе си над обикновените хора, да изливаш себе си в нищото. Такава е основата на суверенната власт²⁹.

В тази перспектива можем да твърдим, че политическото е белязано от всички онези характеристики на даровия обмен, за които говори още Мос: то е зона на свободата, на риска.³⁰ Какво ни дава право да правим подобна връзка? Първият тип аргументи можем да вземем от сферата на политическата антропология. В нито една човешка култура властта не е гарантирана веднъж завинаги, властта винаги е ефект от временно уравновесяване на противоположни сили и интереси³¹. Политическото е област на свободно субективиране, конфликт, конкуренция, дори в общества, които ни изглеждат застинали в предмодерни ритуални практики.³² Дарът е стратегия за трупане на престиж и оттук той се оказва лост за промяна в съотношението на силите на политическото поле. В повечето случаи той се представя като извършен в интерес на цялата общност, което е и ключ към разбиране на основния механизъм на политическото действие, а именно че една частна позиция се присвоява правото да действува в името на общото благо: даровото въображение сдвоява и укрепва политическото действие. И накрая, при дара, както и при политическото взаимодействие, е необходимо едно базово съгласие, доверие. Няма абсолютно гарантирана власт, както няма дар, който да функционира с гаранция, като машина: винаги някой друг трябва да ти е признал дара, да е повярвал в него, да желае да участва във взаимодействието с теб, да иска да бъде не просто покорен, но управляван.

И така етиката на дарът субективира като по този начин легитимира властта, снабдявайки я с нейния основен символен капитал. Той задава въображаемото, което съпътства властовите взаимодействия и ги изгражда онова доверие, без което те се възприемат като несправедливи.