Културни превъплъщения на дара в модерната епоха


Антропологическата легитимност на властта



страница4/30
Дата22.07.2016
Размер2.58 Mb.
#560
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30

1.3. Антропологическата легитимност на властта

В тази глава ще погледнем въпроса от една по-обща перспектива.

Какво кара хората да се съгласят да бъдат управлявани, откъде идва вътрешното основание на властта? Отговорите на този въпрос традиционно се разполагат между два полюса. На едната страна можем да подредим трансцендентните обосновавания: от египетския фараон, който е пряк потомък на бога Ра, през Платоновата власт на най-добрите и харизмата на лидера при Вебер33 до мисията на православието на един Солженицин или медийното “морално мнозинство” на Рейгън. Властта идва отвъд ситуацията и легитимирането с конкретното междучовешко отношение е невъзможно. Най-добре можем да определим тази консервативна легитимация на властта с формулата на Великия Инквизитор от Братя Карамазови: властта е “чудо, тайна, авторитет”, нейната трансцендентност е едновременно естетическа, епистемологическа и етическа.

На другия полюс можем да разположим различните повече или по-малко бунтовни схващания, свеждащи властта до иманентното, до конкретната ситуация, в която се сблъскват сили и интереси, плюс евентуално някаква произволна конвенция, възприета за регулация на така създадения хаос. Да почнем с “войната на всички срещу всички” на Хобс, разнообразните просвещенски редакции на обществения договор, да минем през Марксовата класова борба и примата на базата над надстройката, Ницшевата генеалогия, свеждаща високото до ниско, Фройдовото пра-убийство на бащата, последвано от чувство на вина. Тук може да наредим революционните идеологии на модерността и волунтаризма на научния социализъм, ницшеанизма на постструктуралисти във Франция и постмодернисти в Америка, за да стигнем до неолибералния край на историята в точката на най-малкото съпротивление. Тази позиция ще илюстрираме посредством Мишел Фуко, за когото наместо да спекулираме с мистериозната субстанция “власт”, трябва да изследваме конкретните практики на нейната проява. Властта е факт и нищо повече; тя е “действие върху действие”34 ­ действието на един предизвиква действието на друг. Това е Ницшевият свят на тотална иманентност: няма нищо друго освен сили и противосили, които никакви аргументи не могат да легитимират или делeгитимират35.

Между тези две позиции ще се опитаме да вместим една трета, която ще наречем условно “легитимация на междучовешкото”. При нея властта не почива върху някакъв трансцендентен принцип: просто един действа върху действането на друг. И въпреки това в някои случаи това действане изглежда приемливо, в други ­ не, някои видове господство срещат съгласие, други се държат на чистото насилие. В първите властта е стабилна и дълговечна, във вторите винаги се намира вътрешен или външен фактор, който да я събори36. Според този трети възглед приемливостта и съответно неприемливостта на определени типове господство се корени в парадоксалната човешка природа, която можем да изразим с фразата на Рембо: “аз е някой друг” (“Je est un autre37). Другият е вътре в мен, защото на дъното на моето аз има нещо човешко, нещо, което идва от другия и е обърнато към него.

Следвайки Аристотел, пътят за разбиране на това човешко минава през приятелството (филия), онова качество, което “има отношение към удоволствията и страданията, които поражда общуването”38. Върху каквато и основа да бъде изградено приятелството ­ ползата, удоволствието или добродетелта, ­ то винаги предполага една изначална “доброжелателност”; “обичащите се взаимно си желаят блага по такъв начин, по какъвто обичат”39. “Както се отнася добропорядъчният човек към себе си, така и към приятеля; защото приятелят е друго аз”40. “Филията” е самата природна способност на човека да споделя благата си, да се радва чрез другия, комуто дава “заради самия него”; “филията” е в основата на всяка човешка общност, тя прави човека обществено животно. С други думи, за Аристотел изначалната способност на човека да дава и да споделя се основава на хедонистични мотиви: общуването и съвместното живеене сами по себе си носят удоволствие.

Тъкмо обратната перспектива намираме при Жан-Жак Русо: постулираната от него природна склонност, която прави възможна интерсубективността, е по-скоро обоснована етически. Отхвърляйки идеята на Хобс и Мандевил41 за изначално лошата и егоистична човешка природа, Русо заявява, че природният човек не е ни добър, ни лош, тъй като не познава още разликата между добро и зло, както Адам преди грехопадението. И все пак има една естествена склонност, която “омекотява” неговата също така естествена себичност: “отвращението от страданието на себеподобния си”, или с други думи, съчувствието (pitiе)42. Това естествено и всеобщо предразположение кара родителя да се жертва за детето си, а детето да се притече на помощ на припадналата си майка. Впрочем тук човекът не е уникален: дори животното се натъжава от вида на друго мъртво животно.

“В последна сметка какво е щедростта, милосърдието, човечността, ако не съчувствие, приложено към слабите, към виновните, към човешкия род въобще?”

Нека подчертаем, че за Русо способността за идентификация с другия е несравнимо по-силна в природното състояние. Тя е посредник между грижата за самосъхранението на индивида и за това на вида. Едва разумът прави хората истински егоисти и им отнема тази естествена склонност43. Можем да кажем, че той позволява на човека да се откъсне от другия, да скъса базовата етическа връзка с него и да мисли само за себе си. Разумът, основа на егоизма, е алтернативата на състраданието, а това означава на естествената отвореност на живото същество към себеподобното си, на първичната задълженост на всеки към всеки.

Нека се върнем към основанията на властта и по-общо на социалния ред. Ако в основата на човешкото лежи необходимостта от идентификация с другия ­ било в удоволствието (основано на приятелското предразположение, филията), било в страданието (основано на съчувствието, pitiе), то споделеността би била необходимо измерение от всички взаимоотношения по които има съгласие. Някакъв вид взаимност би лежал в основата на всяка приемлива власт. За да просъществува определено управление, силата не е достатъчна: необходимо е определено усещане за двупосочност на обмена, за това, че властта не просто взима, а дава и това, което дава, е от изключително значение за оцеляване на групата. Трябва да има обмен, което пък да почива на някакъв вид междучовешка взаимност. Управляващи и управлявани трябва интуитивно да бъдат съгласни по това, кой кому е длъжен и за какво.

Подобно съгласие е винаги исторически конкретно. Задължението на японския Микадо, например, се състои в това да удържа мира в империята си, седейки неподвижен два часа с тежка корона върху главата. Ако не успее и помръдне дори очите си, ще има война и раздори. Инката се грижи слънцето да изгрява и да залязва. Феодалният владетел осигурява защитата на поданиците си от враговете. Партийният вожд познава талвега на историята и държи правилния курс. Икономическият експерт предлага научнообосновани хипотези за борсовите курсове, растежа и лихвените проценти. И т. н. Докато вярваме в ресурса на властта, обменът изглежда приемлив.




Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница