Културни превъплъщения на дара в модерната епоха



страница5/30
Дата22.07.2016
Размер2.58 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30

1.4. Някои терминологични уточнения

Нека първо очистим думата от приповдигнатите стилистични обертонове: както вече беше казано “дар” тук просто се нарича такъв тип обмен, при който не съществува посредник (в смисъл на мярка, например паричен израз или юридически скрепен договор на даденото и полученото), който да гарантира изпълнението на задълженията и да съизмери даванията с вземанията. Подаръкът е материален (но и субективен, фриволен) дар; жертвата е такъв вид дар, който става необратим, най-често минавайки прага между живот и смърт.

В известен смисъл всичко може да се превърне в дар (или по-точно: да се преживява като дар), стига между позициите да се установи един определен тип отношение, което е предмет на настоящето изследване44. Това отношение е крайно амбивалентно: то предполага едновременно откритост към другия и граници, съзнание и несъзнавано, солидарност и предизвикателство. За да си дадем сметка до каква степен дарът е риск можем да предложим примери на “демистификацията” му, в които нито един друг параметър не се променя, освен това че човекът престава да вярва. Да си представим например, че пратеният от боговете дъжд в отплата за щедрите жертвоприношения, неочаквано се окааже просто резултат на кондензация на водни пари; че вещта, която приятелят ви щедро ви подарява, всъщност му е ненужна и той току-що се е колебал дали да не я изхвърли. Разбира се културните пластове на вярата в реалността на дара са различно дебели според мястото, което той заема в ценностната и социална йерархия на общността. Най-дебел и до днес той изглежда в сферата на родителството: съответно най-трудно е да демистифицираме дара на живота, който правят родителите на децата. Но дори и тази вяра може да се разклати, ако на официалния разказ за нашето пораждане бъде противопоставен нещо от рода на фройдовите “фамилни романи”45, т. е. някъв друг личен мит за произход, свързан с подхвърляне и осиновяване, “истински” баща-принц, изкуствено осеменяване от анонимен донор и т. н.

Даруването е не ангелски жест, а социална стратегия, амбивалентна както всяко междучовешко отношение. Защото дарът е форма на солидарност, но и на обвързване, на подкрепа, но и на господство над другия. В този смисъл високите асоциации на понятието са свързани с една определена ценностна нагласа, родена от тенденцията към разчленяване и автономизиране на отделните сфери, съпътстваща модернизацията - на едно място само доброто, на друго лошото, към едни само любов, към други само омраза. Именно тя ще породи странната идея за абсолютно безкористния, ангелски дар, за който не се говори, не се мисли, невъзможен по дефиниция. Ето как представя този проблем Никола Дюфурк :

"Въпросът за дара е клопка, понеже едва сме го формулирали, той вече отрича имплицитно възможността за незаинтересованост. [...] Човек запазва своите щедри поведения, без да престава да подозира: алтруизмът съществува в последна сметка само дотолкова, доколкото е придружен от едно отрицание на собствените си основания [...] И все пак има нещо специфично модерно в развитието на съмнението по отношение на дара [...] Съмнението в дара допринася, наред с другите модерни питания, за разгарянето на омразата към себе си.”46

Това невъзможно бягство от дара, свързано с непрестанното подкопаване на “собствените основания”, предприето от модерната епоха, ще бъде в центъра на настоящата работа. Ще се опитаме да покажем, че модерността не маргинализира дара в сферата на частното, а създава идеологии, които го правят невидим.

Противно на онова, което ни е научило да мислим нашето време, значението на дара далеч надхвърля моралната сфера, защото той свързва хората и групите: дадената за съпруга дъщеря или сестра изгражда съюзи, ритуалните дарове създават доверие и правят възможно общуването, жертвоприношенията задължават боговете да правят услуги на хората. Но за да дам, аз трябва да извърша насилие върху природата, да си забраня нещо близко, любимо, значимо и да го отстъпя на другия47. Ето го и решението на най-заплетения екзистенциален въпрос: как да съединя принудата и свободата, как да накарам другия да ме обича? Давайки, аз го овладявам чрез собственото му желание, отлагам своето задоволяване в полза на неговото. В резултат на това желанието му се насочва към мен самия, аз ставам мястото на това желание.

Процесът има и обратно действие. Загубеният в акта на даряването предмет се превръща в обект на желание за мен самия (защото докато си е непосредствено мой, аз не мога да усетя липсата му). Аз го желая през другия, който ще го получи, в този смисъл можем да повторим след Лакан, че желанието винаги е желание на другия48. Другият е мястото, където се случва езикът ­ онзи, който е изтъкан от липси (самият акт на говорене ме отдалечава от желания обект, думата е “убийство на вещта”). В перспективата на дара можем да кажем, че езикът е онова помнещо пространство, в което се разполага щедрият жест.

Аз съм така зависим от другия като говорещо същество, защото ако той не запомни жеста ми, всичко губи смисъл, никаква телеология не е повече възможна и съответно на никаква отплата не мога да се надявам. Крайният израз на неприсвоимия характер на тази памет, е трансцендентният Друг, Бог, който не забравя нищо дадено от мен в този свят и който ще ми “въздаде” в един друг живот. Помни Той, аз сам нямам право да водя счетоводство на онова, което ми се дължи и да изисквам да ми се връща.49 Но в един определен смисъл “трансцендентен” е всеки друг, с когото вляза в дарови взаимоотношения. Етиката на дара предполага, че той следва да помни, не аз. Там, където аз сам си присвоя езика, където започна едновременно да правя дарови жестове и да ги изобразявам, да действам и да помня, дарът се превръща в проста икономическа стратегия от типа “do, ut des”, “давам, за да дадеш”. В този смисъл “несъзнаваното на дара” не е просто хабитус, един вид неформулирано знание на социалния актьор, както мисли Пиер Бурдийо50, а междучовешки феномен (в смисъла на zwischenmenschliches на Мартин Бубер). Даващият е оставил на другия да го помни, той търси несъзнавано да се ситуира на мястото на неговото желание, да се постави на мушката на неговия език. Това е една първа игра на идентичност. При втората, азът, интериоризирал този друг и проговорил сам, играе със собственото си проблематично желание, той вече няма истински нужда от другия и дарът се разпада в абстрактното социално пространство, идеализира се, става чиста загуба без възможна отплата (давам на човечеството като такова, давам, за да се любувам на собствената си доброта…)

1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   30


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница