Културни превъплъщения на дара в модерната епоха



страница7/30
Дата22.07.2016
Размер2.58 Mb.
1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   30

1.7. Двусмислия на дара

Ако сега погледнем нещата в една историческа перспектива заедно с Ален Кайе65, можем да разделим даруването на езическо и християнско. В езическия дар субектът се наслаждава на жеста си и тържествува над другия; за илюстрация авторът взима един пасаж от Светоний, описващ едно sparsio, сиреч празнично обсипване на тълпата с missilia (хвърлени и падащи от небето дарове), която си устройвал не друг, а Нерон:

“Всеки ден той обсипваше тълпата с дъжд от най-разнообразни подаръци: хиляди птици от всякакъв вид, различни храни, житни снопове, дрехи, злато, сребро, скъпоценни камъни, перли, картини, бонове, които дават право да получиш роби, домашни животни и дори опитомени хищници и накрая бонове за кораби, къщи, земи.” Можем да си представим възгласите на обезумялата от радост тълпа, биеща се в подножието на владетеля. Впрочем Монтескьо споменава, че най-лошите императори в историята на Рим са давали най-много: Калигула, Клавдий, Отон, Комодий.

Християнството ще дамгоса именно това безсрамно наслаждение от собствената доброта и слава, което в Рим излиза извън контрола на обичая и се превръща в прищявка66. Такова невиждано централизиране на ресурси и освободена от ритуала воля в една позиция историята не е познавала; вероятно то е и причината за невероятния обрат. Заедно с останалите фалически атрибути на властта щедростта ще бъде натоварена с вина; от публичната сфера тя ще бъде изтласкана в интимното общуване между човека и Бога, от агонално събитие тя се превръща в самотна инвестиция в собственото аз. В проповедта на планината Исус казва:

“Гледайте да не проявявате своята праведност пред човеците, за да ви видят; инак няма да имате награда при Небесния ваш Отец. И тъй, кога правиш милостиня, не тръби пред себе си, както правят лицемерците по синагоги и по улици, за да ги хвалят човеците. Истина ви казвам: те вече получават своята награда. А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще въздаде наяве [...] не си събирайте съкровища на земята, дето ги яде молец и ръжда, и дето крадци подкопават и крадат; но събирайте си съкровища на небето, дето ни молец, ни ръжда ги яде, и дето крадци не подкопават и не крадат, защото дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” (Мат. 6: 1­5 и 19­20).

Върху славата, която носи дарът, се наслагва още една, тъй да се каже, мета-слава: жертвали сте не само даденото, жертвали сте непосредственото удовлетворение, което носи поставянето на другия в състояние на дълг. Ако езическият дар отлага удовлетворението за един мечтан следващ момент, когато ще ви се издължат, то християнският го отлага двойно, защото ще ви въздаде не онзи, който го е получил или който го е видял, а сам Бог, превърнат в невидима банка на символични инвестиции, които никакви превратности на социалната конюнктура не могат да разклатят. При това, както се вижда от притчата за вдовишката лепта например, “рентабилността” на тези инвестиции съвсем не зависи от реалната стойност на даденото, а само от болката на загубата; външният израз отстъпва на вътрешното преживяване. В тази ситуация императорът не само няма повече никакво преимущество пред последния бедняк; той се оказва по-далеч от истинския, моралния жест, тъй като притежавайки повече, жертва много по-малка част от себе си. Ясно е какъв гигантски потенциал притежава новата етическа система за масовизиране на човешкото достойнство. Нека обаче отбележим, че старият културен код не изчезва, просто върху него се наслагва нов мета-код. Силният продължава да налага себе си в езическия дар, но успоредно с това става възможно слабият да се осъществява чрез християнския.

Зад тази опозиция стои проблемът за изобразимостта на дара. Там, където моралното действие се изобразява67, на повърхността изплава знанието за интереса от него и оттук подозрението, че безкористта е мислима и може би користно мотивирана. Там обаче, където то съвсем не се изобразява, за него не може да се говори и самото му съществуване започва до става проблематично, тъй както това на бръмбара в кутията на Витгенщайн, която нямаме начин да отворим ­ докато мислим за него, е вътре, когато го забравим, изчезва. За дара ­ основа на моралното действие ­ не може нито да се говори, нито да се мълчи.

Тази апория на дара стига до крайност при Жак Дерида, който ще доведе разсъждението си до абсурд: в есето си за дара Мос всъщност говорел за всичко друго ­ икономика, право, политика, ­ но не и за самия него. За дара не може да се говори, но ако не се говори, то дарът просто не съществува. “Проблематиката на дара възниква вследствие на следата и текста. Тя не може да се конструира от позицията на някаква метафизика на настоящето, да не говорим за знака, означаемото, означаващото или на стойността.” Как да излезем от този омагьосан кръг? Ако дарът може да се разбере единствено откъм следата и текста, то съвършеното въплъщение на даващия се оказва пишещият. Това не значи, че да пишеш, означава непременно да бъдеш щедър, да се конституираш като дарител. Пишещият субект има своите съзнателни или несъзнателни егоистични стратегии, той мисли за това, което ще получи в отплата. Въпросът е, че този субект е хванат в един непрекъснат процес на ставане, на промяна, той непрестанно забравя себе си (виж по-горе въпроса за паметта). Дарителят/пишещ непрестанно “умира” в акта на даването ­ “смърт тук значи фаталната невъзможност дарът да се върне на даващата инстанция”68. Или ако перифразираме свободно Бекет, да ти се върне онова, което вчера си дал, носи толкова удовлетворение, колкото нахранва гледката на чичо, който изяжда вечерята си69. Нещо повече, немислимият дар е единственият начин да се мисли този, несъществуващ субект, оставящ следи на своето отсъствие.

Няма субект, няма дар, има следа от дара, в който двамата отсъстват ­ така опростено, безкрайното деконструиращо опипване на проблема се оказва сводимо до гениалната в простотата си мисъл на Ницше. За него генеалогията на чувството за дълг стига до белега върху тялото, защото отношението между кредитор и длъжник са по произхода си силови. Душа, чувство на вина, угризения на съвестта, благодарност ­ подобни неща са просто спомен от наказанията, на които дебиторът е бивал подлаган от кредитора, защото “само онова, което причинява страдание, остава в паметта”. В основата на чувството за дълг стои не дарът, а “мнемотехниката” на наказанието.

“За да вдъхне доверие в обещанията си, че ще върне дълга, [...] длъжникът залага нещо друго, което “притежава”, което има все още в свое владение, например тялото си, или жена си, или свободата си, или дори живота си [...] Еквивалентността е установена така, че на мястото на загубеното (заетата сума пари, земя, или друго притежание) на кредитора се предоставя някакво удовлетворение, което да го овъзмезди ­ удовлетворението да упражни напълно безнаказано силата си върху безсилния, сластта да “прави зло заради самото зло”, “удоволствието от едно изнасилване.”70

Универсалният еквивалент, който прави размяната възможна, това е удовлетворението, което носи причиняването на зло. Ако има нещо универсално в човешките ситуации, това не е абстрактният труд или разменната стойност, а агресивният импулс, неразличим от сексуалния71. В този смисъл няма никаква разлика между добро и зло. Благодеянието в основата си е “смекчена форма на отмъщение”, защото благодеянието нарушава сферата на облагодетелствания ­ връщайки дара, той на свой ред нахлува в сферата на благодетеля72. Всяка размяна ­ та дори тя да се представя като основана на справедливостта ­ е силово, еротическо взаимодействие. “Желанието познава само дара и кражбата”, пишат в тази връзка Дельоз и Гатари; жената или е дадена, или открадната, изнасилена ­ между тези два полюса се ситуират повечето сватбени ритуали73. Дарът е желание, еротическо взаимодействие, в което възникват аз и ти, едновременно разделени и свързани.

Отвъд дара остава стремежът да се дееротизира междучовешката връзка, да се представи тя неутрално, безстрастно, с други думи да се договори. Договорът като следа на дара, следа, в която той отсъства. Договорът като несъзнавано на дара (Дельоз­Гатари) или обратно, дарът, като несъзнавано на договора. Мъртвото като несъзнавано на живото, живото ­ на мъртвото. Всяка конкретна епоха, ситуация, стратегия носи ново разпределение на тези два режима на човешко взаимодействие, ново аз и ти.



1   2   3   4   5   6   7   8   9   10   ...   30


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница