Квантова физика електронен микроскоп



страница1/3
Дата11.04.2018
Размер454.89 Kb.
#66871
  1   2   3

Медицинска физика. Иван Танев Иванов. Тракийски университет. 2016




ГЛАВА 7. КВАНТОВА ФИЗИКА

7.1. Електронен микроскоп. Видове електронни микроскопи

Разделителната способност на светлинния микроскоп се ограничава главно от дължината на вълната на използваната видима светлина. По същата схема е построен и т.н. електронен микроскоп. В него вместо светлинни лъчи се използват лъчи от ускорени електрони, които също се държат като вълни но с много по-малка дължина на вълната. Тези лъчи се фокусират от електромагнитни лещи по начин, както оптичните стъклени лещи фокусират светлинните лъчи. Така в електронния микроскоп се получава образ с много по-голямо увеличение при много по-висока разделителна способност.

Електроният микроскоп е създаден през 1933 г. от немският физик Е. Руска. Потокът от електрони в него се създава и ускорява чрез т.н. електронна пушка. Тя се състои от два електрода, катод и анод, между които има високо електрично напрежение с положителен потенциал върху анода. Катодът представлява волфрамова нишка, нагрята до около 2000оС и излъчва електрони. Тези електрони се ускоряват от електричното поле между катода и анода. В средата на анода има отвор през който ускорените електрони минават и се насочват към наблюдавания образец. Ускоряващото напрежение между катода и анода определя скоростта (енергията) на електронния лъч. Например, ако напрежението е 10 kv, енергията на електроните ще бъде 10 kev. Фокусирането на електронният лъч се извършва от електромагнитни лещи (тороидни електромагнити), които отклоняват електроните чрез магнитното си поле.

Електронните микроскопи биват два вида – трансмисионни и сканиращи.




Фиг. 7. 1. 1. Схема на трансмисионен електронен микроскоп.

1. Трансмисионният електронен микроскоп съдържа три основни звена (Фиг. 7.1.1). Първото звено се състои от електронна пушка и кондензорна леща. Електронната пушка създава електронния лъч, а кондензора го фокусира върху наблюдавания обект. След обекта стои фокусираща система за получаване на образа, състояща се от леща-обектив, междинна и проекторна леща. Третото звено е луминисцентен екран, покрит с луминисциращ слой, който превръща енергията на падащите електрони в светлина (катодо- или радиолуминисценция). Луминисциращият екран излъчва светлина, когато върху него е фокусиран силно увеличения образ на образеца. Използва се и телевизионна камера за дигитализиране и записване на образа.

Електронната пушка, кондензорът, пробата, електронните лещи и екрана са поместени в обща тръба, която се вакуумира. За целта електронният микроскоп е снабден с вакуумна помпа за създаване на висок вакуум в тръбата. Допълнително намотките на електромагнитите се охлаждат с течен азот за да се намали тяхното съпротивление. Електронният микроскоп е обграден от защитни екрани срещу рентгеновото лъчение, което се генерира при всяко изкривяване на траекторията на електронния лъч.

Тъй като при електронната микроскопия пробата се наблюдава под вакуум, тя трябва предварително да се фиксира и обезводни. В противен случай водата в образеца бързо ще се изпари, променяйки структурата на образеца. Фиксирането става чрез бифункционални химични реагенти (най-често глутар алдехид и OsO4). След обезводняването, пробата се запълва с парафин след което се нарязва на слоеве, които имат малка дебелина, но голяма площ. Дебелината на слоя не трябва да бъде по-голяма от няколко m, за да се намали поглъщането на електроните. Слоят се закрепва върху фина метална мрежа и се поставя върху подвижна предметна масичка. Преди да попаднат в микроскопа, лъчите на електронния сноп преминават през цялата площ на слоя, така плътността на потока електрони е малка и няма опастност от прегряване на пробата. Затова при този вид електронни микроскопи се използва електронен лъч с висока енергия от няколко десетки до около 500 хиляда кеv. По-плътните структури на пробата поглъщат по-силно преминаващите през тях лъчи и дават по-блед образ върху луминесцентния екран (Фиг. 7.1.2). За да се увеличи поглъщането от специфични структури на пробата, тя може предварително да се обработи с електроно-плътни вещества - OsO4, оловни соли и др.

Подобно на светлинните лъчи, лъчите от електрони също интерферират помежду си - проявяват вълнови свойства. Тяхната дължина на вълната обаче е много по-малка от тази на видимата светлина. Например, при ускоряващо напрежение от 50 000 до 100 000 V потокът електрони има дължина на вълната  от 0.0055 до 0.0039 nm, което е значително по-малко от тази на видимата светлина (380-760 nm). Ето защо, интенференция между два съседни електронни лъча се получава когато те са на много по-малко разстояние един от друг. Поради това, с електрония микроскоп може да се получи една разделителна способност от около 0.2 nm, което е около 1000 пъти повече (увеличение 1 милион пъти) спрямо тази при оптичния микроскоп. В действителност, поради други причини такава висока разделителна способност не може да се осъществи и на практика се достига до едно максимално разумно (пределно) увеличение от около 150 хиляди пъти. При максимално увеличение с този микроскоп могат да се видят биомакромолекули (белтъчни молекули, молекули на нуклеиновите киселини) и даже атомите на най-тежките елементи.



Фиг. 7. 1. 2. Сравнение между схемите на трансмисионен (в ляво) и сканиращ (в дясно) електронен микоскоп.

При обикновения (трансмисионен) електронен микроскоп, върху флуоресцентен екран или фотоплатка се създава плосък, двумерен образ. По този начин не може да бъде получена информация относно релефа на наблюдавания обект. Този недостатък е преодолян в сканиращия електронен микроскоп.

2. Сканиращият електронен микроскоп (Фиг. 7.1.2 в дясно) се използва за изследване повърхността на твърди тела с помощта на фокусиран лъч от електрони. Създава представа за тримерен образ на пробата. Източникът на електрони и електромагнитните лещи, които фокусират електронния лъч са подобни на тези, използвани при трансмисионния електронен микроскоп. При него тесен сноп от лъчи със сечение около 10 nm се фокусира върху една точка от повърхността на обекта, след което се премества върху друга и така се обхожда цялата повърхност. Въздействието на електронния лъч върху атомите по повърхността на пробата предизвиква обратно еластично отражение на високоенергетичните електрони на лъча, както и емисия на нискоенергетични вторични електрони, избити от атомите по повърхността на пробата. Също така се генерира топлина, поток от видима светлина и рентгеново лъчение. Отразените или избити електрони се събират и насочват към сцинтилатор, който произвежда светлинни кванти в отговор на бомбардирането си от електроните. Светлинните кванти попадат във фотоелектронен умножител (ФЕУ), където те се превръщат в електричен сигнал усилен няколко десетки хиляди пъти. Този електричен сигнал управлява яркостта на светещата точка в електроно-лъчева тръба (телевизионен кинескоп). Движението на светещата точка на екрана на кинескопа става в пълен синхрон с обхождането на електронния лъч по повърхността на обекта. По този начин, между яркостта на всяка една точка на екрана и количеството емитирани електрони от съответната точка на образеца се създава правопропорционална зависимост. Така, върху екрана на монитора се създава образ, съответстващ на повърхността на обекта с разделителна способност, която може да достигне до 1 nm.

За да се получи образ с такъв висок контраст, повърхността на обекта трябва да бъде електропроводяща и заземена. Целта е повърхността на обекта да има навсякъде един и същи потенциал, равен на този на земята, за да не се изкривява електронния лъч от натрупаното статично електричество по повърхността на образеца. Това се постига като пробата се фиксира, изсушава и на повърхността й се нанася тънък метален слой чрез разпрашаване във вакуум. Дебелината на металното покритие (5-10 nm) не влошава нормалното различаване на повърхностните детайли. В случаите, когато наблюдението е възможно при ускоряващо напрежение от 1 до 3 киловолта, отпада необходимостта от метално покритие на обекта.

При този микроскоп съществува опасност от прегряване на повърхността на наблюдавания предмет, защото снопът от електрони не се разпределя върху голяма площ, а се концентрира върху една единствена точка от повърхността на пробата! Ето защо максималното ускоряващо напрежение не може да бъде по-високо от 25 kv.

3. Протонен микроскоп. Напоследък се използват т.н. протонни микроскопи, където микрообектите се наблюдават с поток от протони. Поради това, че протоните имат около 1600 пъти по-голяма маса от електроните и съответно много по-къса “дължина на вълната”, в протонния микроскоп се постига още по-висока разделителна способност спрямо тази в електронния микроскоп.

4. Електронен рентгенов микроанализатор. Целта на електронния рентгенов микроанализатор е да даде информация за елементния състав на наблюдавания обект. Както при сканиращия електронен микроскоп, електронният лъч в рентгеновия микроанализатор също се фокусира в определена точка на обекта, което предизвиква избиване на електрони от вътрешните електронни орбити на атомите. Появилите се ваканции се запълват от електрони от по-горните слоеве и се отделя рентгеново лъчение с точно определена дължина на вълната – характеристично рентгеново лъчение. Рентгеновият микроанализатор притежава система от детектори за измерване на спектъра на това характеристично лъчение. По спектъра на това лъчение се определя елементния състав на атомите в пробата. Чрез фокусиране на електронния лъч в различни точки на пробата може да се намери разпределението на даден химичен елемент в пробата. Този нов, неразрушителен метод за анализ се оказал толкова полезен, че повечето от съвременните електронни микроскопи са снабдени с приставка за рентгенов микроанализ. Така лесно може да се намери връзка между структурата и химичния състав на обекта.

5. Микроскоп на атомната сила. При този микроскоп повърхността на наблюдавания обект се сканира с механичен сензор. Най-често при сканирането механичнит сензор остава неподвижен, а образеца се движи с помощта на прецизни пиезоелектрични микроманипулатори. Пиезоелектричният ефект се основава на способността на някои материали да променят геометричните си размери под влияние на електрично напрежение. Прилагайки подходящо по големина напрежение върху електродите на микроманипулатора вие можете да предизвикате контролирано механично придвижване с големина до части от ангстрьома. В повечето микроскопи от този вид образецът се закрепва с магнитни държатели към специален пиезоелектричен микрманипулатор, изработен от тънкостенна тръба снабдена с няколко електрода. Подава се напрежение към съответните електроди, което предизвиква удължаване или огъване на тръбата и с това образецът се придвижва в трите възможни направления по оста Z и в равнината XY. Съвременните пиезоелектрични материали позволяват механични премествания в обхвата до 100-200 микрона в равнината XY и до 5-12 микрона по оста Z.

6. Сканиращ тунелен електронен микроскоп. Използва се за наблюдение на повърхността на електропроводящо твърдо тяло, при което се виждат атомите и кристалната му решетка. Този микроскоп работи на основата на т.н. тунелен ефект, съгласно който, малките частици (електрони) преодоляват енергетична бариера с вероятност, която е толкова по-малка, колкото бариерата е по-висока. Остър връх на игла от волфрам се разполага на разстояние L (части от nm) от повърхността на тялото и между тях се налага електрично напрежение с ниска стойност. От повърхността на тялото се отделят електрони. Съгласно класическата физика, нито един от тези електрони не може да достигне до върха на иглата, поради голямото разстояние (енергетичната бариера). Според квантовата механика обаче, отделените електрони могат да се разглеждат като вълни, които много бързо затихват с отдалечаване от повърхостта. Това означава, че вероятността отделените електрони да бъдат намерени в точка, отстояща на разстояние L от повърхността не е нула, а измерима величина, която много бързо намалява с нарастване на разстоянието L. Прескачането на определен, макар и много малък брой електрони от повърхността до върха на иглата (тунелния ефект) отговаря на протичането на слаб електричен ток (тунелен ток), който може да се усили и регистрира. Когато иглата обхожда цялата повърхност на обекта, тунелният ток мени своята големина в зависимост от разстоянието между обекта и иглата. По-нататък тунелният ток управлява яркостта на светещата точка на кинескоп и така се получава видим образ.



7.2. Топлинно излъчване на телата. Закони на Стефан-Болцман, Вин и Кирхоф. Причини за парниковия ефект. Теория на Планк за топлинното излъчване на телата. Начало на квантовите представи за светлината.

Всяко тяло, независимо от своята температура, отделя електромагнитни вълни, при което то губи топлинна енергия и се охлажда. При сравнително невисоки температури на тялото това лъчение съдържа главно инфрачервени лъчи. От друга страна, интензивността на това лъчение силно нараства с увеличаване на температурата на тялото. Поради тези белези този вид лъчение е наречено топлинно лъчение. Топлинното излъчване на телата се изучава в медицината, защото то участва в преноса на топлина, в терморегулацията на организмите, а също и при определяне на оптималните условия на микроклимата.

Как класическата физика обяснява топлинното излъчване на телата? Частиците (атоми и молекули) изграждащи дадено тяло, участват в непрекъснато хаотично (топлинно) движение, състоящо се от трептене и въртене на молекулите и преместване в различни посоки, съпроводено с взаимни сбъсквания. Това движение включва невероятно високи скорости, например преместването става със скорост от няколко кm/s, а трептенето е с огромна честота. От друга страна, атомите и молекулите съдържат заредени частици – електрони и атомни ядра. Съгласно законите на класическата електродинамика част от кинетичната енергия на всяка една заредена частица, движеща се криволинейно и ускорително, се превръща в електромагнитни вълни и се излъчва. С нарастване на температурата на тялото се усилва и хаотичното движение на неговите молекули, което обяснява и защо нараства неговото топлинно излъчване. Посоченият механизъм, взет от класическата физика дава най-общо едно правилно, но качествено обяснение за възникването на топлинно лъчение на телата. При точното, количествено изследване на топлинното лъчение на телата обаче възникват проблеми, които класическата физика не може да обясни.

Когато едно тяло се намира в топлинно равновесие с околната среда при температура Т, неговото топлинно излъчване е постоянно с времето. Енергията на топлинното лъчение, което тялото излъчва за време 1 s се нарича поток на лъчението (Ф) или мощност на лъчението. Потокът на лъчението, който излиза от 1 m2 площ на тялото се нарича плътност на потока на лъчението или излъчвателна способност (яркост) R (W/m2) = Ф/S, където Ф е потокът на лъчението, напускащо безкрайно малката площ S.

Фиг. 7. 2. 1. Спектрален състав на топлинното излъчване на абсолютно черно тяло при различни температури.

Най-често лъчението съдържа лъчи с различен цвят, съответно дължина на вълната . Спектралният състав на светлината е относителната пропорция (тегло, част) на отделните лъчи с различна дължина вълната. Разпределението на енергията на лъчението по отделните дължини на вълната се дава с величината спектрална излъчвателна способност, (спектрална плътност на яркостта) R = R/, където R е тази част от R, която е заключена между и +  . R определя спектралния състав на лъчението.

На Фиг. 7.2.1 е показана спектралната плътност на яркостта на т.н. абсолютно черно тяло (Rо) като функция на . Подобни спектрални криви на яркостта имат и другите тела. Вижда се, че топлинното излъчване има непрекъснат спектър с максимум при mах. Спектралният състав на лъчението зависи от температурата Т на излъчващото тяло. Общата площ под всяка крива дава излъчвателната способност R на тялото. С нарастване на температурата, излъчвателната способност на тялото нараства по закона на Стефан-Болцман: R = .T4. Тук е константата на Стефан-Болцман. С нарастване на Т, максимумът на лъчението (върхът на спектралната крива) се пада на все по-малка mах, при което mах = b/T - закон на Вин. В тази формула b е константата на Вин. Този закон позволява, като се определи mах, да се изчисли Т (т. н. пирометрична температура, това е температурата на повърхността на излъчващото тяло). Това се използва при напълно неинвазивния диагностичен метод термография на човешкото тяло.

Болометрите са едни от най-чувствителните уреди за измерване на енергията на топлинното лъчение. Състоят се от две платинени съпротивления, които заедно с други две еталонни съпротивления образуват уравновесен Уитстонов мост. Едното платинено съпротивление е почернено за да поглъща енергията на падащото върху него лъчение (видима светлина или инфрачервени лъчи). Това предизвиква загряване и нарастване на неговото съпротивление, от което мостът се разбалансирва и се появява електрично напрежение, което се измерва и представя направо в оС. Болометрите се използват за измерване на топлинната енергия от разстояние, например в инфрачервените следящи системи. Чрез болометрите са били открити инфрачервените лъчи. Болометрите се използват също за измерване интензивността на светлината. След като болометърът е бил изложен на светлина за определено време, светлината се спира и се пуща електричен ток, който произвежда същата температурна разлика. По големината на този ток могат да се измерят температурни разлики до 10-7 оС.

Оптичните (радиационни) пирометри измерват температурата на горещото тяло от разстояние, по спектъра на топлинното лъчение на тялото. Човешкото око отчасти има качествата на подобен пирометър, като може да оцени ориентировъчно температурата на горещите тела по техния цвят (червено 500оС, жълто 1500оС и синьо над 2000оС). При пирометъра с изчезваща нишка, еталонна електрична лампа и горещия обект се наблюдават едновременно през светопоглъщащ екран. Токът през нишката на лампата се мени докато лампата и обекта станат еднакви по интензивност. По големината на тока се съди за температурата на тялото, означавана като пирометрична температура.

При друг подобен метод се използват чувствителни термосенсори или телевизионна камера за измерване на топлинното излъчване на човешкото тяло - термовизия. При температура на въздуха от 18оС, необлечен човек в покой с температура на кожата 33оС излъчва около 120 W топлинно лъчение. Това е около 50 % от неговото топлопроизводство. Топлинното излъчване на човешкото тяло е с максимум при mах от 9-10 m, колкото е диаметърът на повечето клетки. Инфрачервеното излъчване на даден участък от повърхността на човешкото тяло зависи от три фактора:



  1. Местната топлопродукция - интензивност на метаболитните процеси под повърхността,

  2. Охлаждане чрез конвекция - особености на кръвоносната система в подлежащите тъкани,

  3. Охлаждане чрез топлопроводност – структура и състав на тъканите.

Чрез апарат за термовизия може да се наблюдава разпределението на температурата в повърхностните слоеве на тялото, най-вече тези с добро кръвоснабдяване. Този напълно неинвазивен диагностичен метод позволява да се открият локални промени на топлопродукцията (възпалителни огнища, ревматоиден артрит, туморна тъкан, некротизирана тъкан), места с влошено кръвообращение (травми, тромбози, склероза на съдовете), нарушения на венозния кръвоток (застой, обратно течене на кръвта при недостатъчност на венозните клапи), местно изменение на топлопроводността на тъканите (увеличение на мастната тъкан, оток, уплътняване на тъканта), нарушения в кръвоностните съдове (вродени аномалии, тумори по съдовете - хемангиоми) и др. Термографията и термовизията се предпочитат пред рентгеновата диагностика понеже са напълно безвредни и не се нуждаят от контрастиращи вещества.

Топлинното излъчване на Слънцето има спектрална зависимост, подобна на показаната на Фиг. 7.2.1. При това, пирометричната температура на Слънцето е около 6000оС и максимумът на неговото топлинно излъчване е при около 560 nm, съответстващ на светлинни лъчи с жълтозелен цвят. При дневното зрение, точно при тази се намира и максимумът на спектралната чувствителност на човешкото око, което е очевидно една еволюционна адаптация.

Топлинното лъчение излъчено от едно тяло може отчасти да се погълне от друго тяло, намиращо се наблизо. Различните тела имат различна способност да поглъщат топлиното лъчение което пада върху тях, освен това тази способност зависи от дължината на вълната . Нека с Фпаднал означим спектралната плътност на потока топлинно лъчение, който пада върху дадено тяло, а с Фпогълнат тази част от падналия поток, който се поглъща от тялото. Отношението Фпогълнат / Фпаднал = A се нарича спектрален коефициент на поглъщане, това е безразмерна величина с големина между 0 и 1. Оказало се е, че този коефициент зависи много силно от цвета на поглъщащото тяло. За тела с бяла повърхност A  0, за сивите тела A е число между 0 и 1, което е постоянно за всяка една , а за черните тела A 1. Абсолютно черно тяло е това тяло, при което A  1 за всяка една .

Нека имаме група от тела, които обменят помежду си потоци топлинно лъчение и са в топлинно равновесие помежду си, т.е., имат еднаква температура. Нека означим с R и A спектралната излъчвателна способност и спектралния абсорбционен коефициент на определено тяло от тази група. Съответно, Ro и Ao ще бъдат спектралната излъчвателна способност и спектралният коефицент на поглъщане на абсолютното черно тяло. Кирхоф е установил експериментално, че за всяко едно от тези тела, включително и за абсолютно черното тяло, отношението R/A представлява една и съща величина - закон на Кирхоф. Ако с Ro и Ao означим спектралната плътност на яркостта и спектралния коефициент на поглъщане на абсолютно черното тяло, то от закона на Кирхоф следва, че за всяко едно тяло R /A = Ro /Ao = Ro /1 = Ro. От тук може да се изведе, че R = A . Ro. Следователно, Ro може да служи като еталон за сравнение и изразяване на R на всяко едно реално тяло, както по-горе е показано на Фиг. 7.2.1. Второ заключение: тъй като A е по-голямо при черните тела отколкото при белите, от това следва, че излъчвателната способност при черните тела е по-голяма от тази при белите и е максимално голяма при абсолютно черното тяло. При едни и същи условия и температура, черните тела имат по-голяма способност да поглъщат светлината и по-силна излъчвателна способност спрямо белите тела.

Зависимостта на излъчвателната способност на телата от техния цвят вероятно играе роля при расовите особености на терморегулацията на човек. И наистина, в условията на горещ климат, топлината получена чрез вътрешната топлопродукция ще се излъчва в околната среда по-ефективно от хора с черна кожа, което спомага за охлаждане на тялото. В условията на хладен климат обаче това би било много неефективна загуба на топлина, водеща до бързо охлаждане на тялото. В този случай хората с бяла кожа ще излъчват по-малко топлина и ще запазват температурата на тялото си. Вероятно, цветът на кожата е еволюционен белег, спомагащ за по-ефективна терморегулация в условията на горещ или хладен климат въз основа на закона на Кирхоф.

За някои газове (CO2, метан, азотен окис, водна пара), спектралният коефициент на поглъщане (A) е по-нисък за видимата светлина, докато за далечните инфрачервени лъчи е по-голям. Тъй като Земята е обвита от атмосфера, богата на такива газове, видимата светлина от Слънцето преминава свободно през такива тела, но в обратна посока, вече като инфрачервено топлинно лъчение, не може да премине. Това довежда до повишаване на температурата по повърхността на Земята (глобален парников ефект), което е благоприятно за живота.

Показаната на Фиг. 7.2.1 спектрална крива на излъчвателната способност на абсолютно черното тяло (Ro) е получена експериментално в края на XIX век. Веднага е бил направен опит да се обясни количествено тази сложна спектрална зависимост със законите и представите на тогавашната класическа електродинамика. Съгласно тези представи, първо – градивните частици на телата могат да имат непрекъснати стойности на своята енергия и второ - те излъчват топлинното си лъчение по същия начин, както свободните електрични заряди излъчват електромагнитни вълни при промяна на своята скорост (при ускоряване, трептене, кръгово движение). Получените според този модел теоретични формули за Ro обаче дават много големи разлики с експерименталната крива и не обясняват законите на Стефан-Болцман и Вин. Това показва, че моделът не е коректен. Това е създало сериозна криза в класическата физика в края на миналия век. Формално, изход от кризата намерил немският физик Макс Планк, приемайки два твърде необичайни за класическата физика постулата, а именно:


Каталог: Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> 5 Спектър на електромагнитните лъчения. Получаване и биологични ефекти на електромагнитните лъчения
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> Основи на геометричната оптика. Пречупване и отражение на светлината. Нишкова оптика. Ендоскопи
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> U = (волт, v). Електричното поле въздейства върху зарядите със сила и ги принуждава да се движат
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> Въпросник по медицинска физика за учебната 2016-2017 г
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> Радиоактивност и йонизираща радиация радиоактивност. Алфа и бета радиоактивно превръщане. Алфа, бета и гама лъчи
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> Механични вълни и звук. Физични параметри на звука: честота, интензивност, скорост на разпространение, звуково налягане. Звуково съпротивление. Екстракорпорална литотрипсия
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> 2 Сили на взаимодействие между частиците на веществото. Молекулен строеж на течните и твърди тела. Полимери и биополимери. Течни кристали. Фазови преходи
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> 8 Рентгенови лъчи – качества и ефекти. Генерация на рентгенови лъчи с помощта на рентгенова тръба. Спирачно и характеристично рентгеново лъчение. Рентгенов луминесцентен и рентгенов структурен анализ
Uchebnik%20po%20Meditsinska%20fizika -> Медицинската физика е част от приложната физика в която се описват принципите и методите на физиката, използвани в медицината


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница