Лъчезар Георгиев на брега на лисабон



страница1/6
Дата14.10.2017
Размер1.36 Mb.
  1   2   3   4   5   6


Лъчезар Георгиев
НА БРЕГА НА ЛИСАБОН

© Лъчезар Георгиев Георгиев, автор, 2014

Лъчезар Георгиев

НА БРЕГА НА ЛИСАБОН
С вкус на порто и дъх на книги

Пътни бележки



ПРОПЪТУВАНО, ВИДЯНО И ПРЕЖИВЯНО В ПОРТУГАЛСКАТА СТОЛШЦА.

КНИЖОВНИ ВРЪЗКИ И КУЛТУРНА КОМУНИКАЦИЯ МЕЖДУ ДВА БЛИЗКИ НАРОДА

София


2013

ISBN 978 – 954 - ………………………

Лъчезар Георгиев

НА БРЕГА НА ЛИСАБОН

Professor Doutor Lachezar Georgiev

NA MARGEM em LISBOA

Com paladar de vinho de porto e cheiro de livros

Anotações de viagem

As vivências de viagem, o visto e o vivido na capital portuguesa

RELAÇÕES LITERÁRIAS E COMUNICAÇÃO CULTURAL ENTRE DOIS POVOS PRÓXIMOS
Prof. Dr Lachezar Georgiev

ON THE SHORES OF LISBON

With the taste of port wine and the smell of books

Travel notes

JOURNEYED, SEEN, EXPERIENCED IN THE CAPITAL OF PORTUGAL

LITERARY CONNECTIONS AND CULTURAL COMMUNICATION BETWEEN TWO NATIONS WITH A LOT IN COMMON
В С Т Ъ П И Т Е Л Н И

Д У М И


Тази книга ще се стори на някои читатели подобна на пътепис, специалисти дори ще я определят като разгърнат фичър, други пък ще кажат, че позоваванията върху разни източници носят известна научна или документално-публицистична специфика. Макар че тя няма претенцията за изчерпателност, в нея би могъл да се открои образът на съвременната португалска книга и накратко да се прочете за редица португалски автори, особено на онези, познати с някой български превод и у нас. Тъй като професията ми е свързана с книговедските науки, този интерес изглежда обясним.

Има и още нещо – книгата бе писана по мои пътни бележки, но и след проучвания върху различни източници и в Лисабон, и на родна земя. Самото пътуване до португалската столица пък бе заредено с такава неповторима емоция, каквато отдавна не бях изживявал. Признавам си, този град на брега на река Тежу така ме покори, че месеци след това преживявах отново и отново, дори сънувах местата, по които съм бил. Съзнателно избрах заглавието, защото португалската столица се разля като огромен непознат океан с екзотични брегове, в който се опитах да се гмурна със скромните си предварителни познания, да поскитам из неговите брегове, да се потопя в екзотичната му атмосфера, достолепието, топлотата и гостоприемството на неговите хора.

Завърших книгата си в един труден лично за мен, а и за страната ни период. У нас бе време на небивало противопоставяне, отчуждение, озлобление. Затова споменът за Лисабон и за лъчезарните му жители ме сгряваше в дните на изпитания и ми помогна да си възвърна вярата в доброто и красивото. Видяното и преживяното, пророческият сън със Стария морски вълк в самия финал на книгата ми не беше нещо измислено, а плод на един тогава все още неосъзнат копнеж по красивото преминаване към отвъдните хоризонти и с надеждата за един по-добър свят.

Разказах за много неща – видяни, усетени, прочетени. Може би пък тези, които тепърва ще преоткриват Лисабон и Португалия, ще проследят тези мои страници и ще пожелаят сами да ги допълнят със своите усещания и емоции. Други пък, които са минали вече по тези пътища и дори са видели далеч повече, ще се поусмихнат на пропуснатото от мен, ще си припомнят с тъга за лично пропътуваните хиляди километри до брега на Лисабон, до Атлантическия океан и великата река Тежу.

Искаше ми се да разкажа за още много неща – и за историята, и за днешния ден на Лисабон. В позоваванията и бележките към книгата могат да се намерят и доста биографични сведения за автори, писали по различни поводи за Португалия – от наши и чужди историци, географи, филолози, литератори, писатели. Навярно съм пропуснал и още много факти,автори, книги, културни прояви, за което моля да бъде извинен, още повече, че настоящето издание има далеч по-скромни цели.

И все пак оставам с надеждата, че съм бил полезен на българския читател с книга, която ни открива още един европейски и световен хоризонт.
АВТОРЪТ

П Р О Л О Г


Край площада на Маркеш де Помбал в Лисабон
Елегантният самолет на ТАР – португалският авиопревозвач, прави плавен завой над океана, прелита над залива, който река Тежу образува в широка и изпъната по продъжение на града площ, подобно на укротено езеро със синьо зелените, едва доловими вълни, къпещо се в изумрудените отблясъци на залеза, който остава на запад, зад гърба ни. Зад крилото на самолета, над самия океан, остава извита като лунен сърп пъстроцветна дъга, а голямата метална птица все повече се снишава и прелита ниско, още малко и ще оближе покривите на жилишните сгради, и след минути вече се плъзгаме по пистата на лисабонското летище, което е досами крайните квартали. Бързо преминаваме паспортната проверка, почакваме малко за куфарите, а сетне излизаме с група пътници от миланския полет откъм стоянката на таксиметровите коли – до всяка от тях стои полицай и ни насочва към съответното такси, види се, властите са взели мерки да ограничат напълно трафика, а и оттам измамите над пасажерите с познатите от софийското летище „копърки”. Шофьорът сам товари и разтоварва багажа ни. За петнайсетина минути и с по-малко от десет евро стигаме с черния мерцедес-такси досами входа на хотел „Феникс”, който е в съседство с кръговото движение, обикалящо площада с достолепния паметник на маркиз де Помбал (Marques de Pombal). Между 1917 и 1934 г. е изградена върху висока колона бронзовата фигура на премиер-министъра реформатор, един от най-важните държавни дейци на Португалия, направил много за възстановяването на страната си в периода 1750–1780 г. Маркизът е поставил ръка върху фигурата на внушителен лъв от бронз, а погледът му е устремен отвъд видимото, в далечното бъдеще. Целият аритектурен комплекс е дело на Адаеш Бермудеш и Антониу ду Коуту. В подношието на паметника са изградени и други фигури, които символизират Университета Коимбра, където маркиз де Помбал открива нов факултет по естествознание. В обкръжението на ротондата с мозайки е изобразен лисабонският герб. Тази емблема ще срещаме и на други места, а и върху знамената, закачени по балкони и фасади на лисабонските сгради.

***


Истинското име на великия маркиз е Себащиау Жузе Карвалю и Мелу. Произлязъл от скромна благородническа фамилия, той наследил имението Карвалюш и къща на лисабонската улица „Фурмоза”; нея успял да реконструира след земетресението от 1 ноември 1755 година. Себасщиау e в сянката на чичо си, висш духовник и каноник на Патриаршенската катедрала, от друга страна пък баща му достигнал до държавната длъжност главен сержант на Кралския конен полк по времето на крал Дон Жуау V. Неизгодния си произход бъдещият управник компенсирал чрез брак с твърде заможна вдовица от аристократично семейство, благодарение на чиято зестра купува сгради в столицата и имение в Оейраш1, сетне се насочва към науката – пише исторически трудове и без да блести с кой знае какви качества, е приет за член на престижната Кралска академия по история; между 1738–1744 г. е изпратен в английския кралски двор като шарже д¢афер, но от различни сведения се разбира, че е изпитвал антипатия към англичаните и смятал, че те задушават икономиката на страната му2. Към 1845 г. бива изпратен във Виена да посредничи за изглаждане на взаимоотношенията между австрийския кралски двор и Ватикана, но не сполучил. Едва след смъртта на Дон Жуау V, монархът приемник Дон Жузе поканил бъдещия политик за министър. С ловки ходове Себащиау Жузе Карвалю и Мелу изземва инициативата на останалите министри и печелейки безприкословното доверие на новия крал, започва да управлява еднолично, като отстранил опонентите си. Прилага строги наказания над аристокрацията, а след погрома от земетресението на ноември 1755 г. се заема да възстанови страната. Лисабон е пострадал катастрофално, унищожени са над десет хиляди сгради, според нови източници загиват дванайсет хиляди жители на града3. Наред с това във фаталния ден загиват национални ценности, между които и богато книжовно наследство от стари книги и ръкописи в двореца на маркиз ду Лорисал; разсипана е Кралската библиотека и безвъзвратно бива загубена ценна ръкописна колекция и седемдесет хиляди тома книги; огънят не пощадява библиотечната колекция на монасите доминиканци и на манастира в Сау Франсишку4. Маркиз де Помбал изготвя амбициозен проект, в който приоритет имат правите геометрични пропорции, еднакви пертикални пропорции и уеднаквяване на новия сграден фонд без разлика от това, дали домът е собственост на аристократ или на буржоа. Изникват цели нови квартали, по-предприемчиви едри търговци се възползват и купуват изгодно земя, като строят, а сетне отдават десетки нови домове край река Тежу. При това Лисабон е възстановен с португалската инженерна мисъл в лицето на Мануел да Майа и автора на проектите, които действат по личните указания на маркиз де Помбал. При това, за да документира и увековечи делото си, маркизът-министър издава и книга5. Маркиз де Помбал управлява със здрава ръка страната, раздава сурови наказания, не се колебае при бунтове и граждански протести да издава смъртни присъди – както срещу ниските слоеве, тъй и срещу аристократите, които заплашвали в определени периоди позициите му пред краля. Заради утвърждаването на абсолютизма и укрепването на държавата Помбал се включва и в преследването на мисионерите йезуити, членове на Обществото на Исус от колониалните португалски провинции в Южна Америка, Африка и Азия, които са натоварени на кораби и отведени в Италия. Идеите на маркиза с абсюлютна власт са изразени в книгата „Хронологична и аналитична дедукция” /1767/ от Жузе Сеабра де Силва, но зад който се предполага, че истинският автор е самият Себащиау Жузе Карвалю и Мелу6.

По внушение на Помбал на площад Росиу, в центъра на Лисабон, е осъден от Инквизицията заради проповядване на ерес и изгорен на клада мисионерът от Бразилия отец Габриел Малагрида7. Преследван е и висшият аристократ и прелат епископ Куимбра, който в свои съчинения осъжда енциклопедистите от Века на просвещението във Франция, завършил впоследствие с Великата френска революция; проповядва да се забраняват техните произведения. Както сочи в книгата си Ж. Саравайва, „Помбал приел тази забрана като узурпиране на компетенциите на комисията по цензурата – орган, създаден наскоро и осъществяващ цензура върху литературните творби”8, пастирско послание публично е изгорено на Площада на търговията, а Куимбра бива разжалван от епископския си сан, обвинен е в подстрекателство срещу краля и престоява в подземията на крепостта Педросуш до 1787 г., когато умира Дон Жузе I и кралицата дава амнистия и възстонавява духовния му сан.

Съвременният португалски историк Жузе Сарайва не на едно място в своята “История на Португалия” сочи тщестлавието на диктатора и желанието му да увековечи по всякакъв начин времето на своето властване, като същевременно манипулира общественото мнение и всячески се опитва да опетни враговете си. Впрочем, съотнесена към наши дни и най-съвременни събития у нас, подобна практика е доста добре проиграна от родните ни политици. Истинско щастие е, че в най-драматични дни, когато страната ни се тресе от компромати, странни разкрития и мерзости, огласявани в корпоративни медии в навечерието на изборни събития, ние сме далеч от тях и единствено исполинската фигура на площада пред хотел „Феникс” ни напомня за нашенски държавници, действали със здрава ръка, но накрая завършили не тъй, както са си го представяли, когато са били на върха на властта и славата.

За чест на Португалия, все пак маркиз де Помбал укрепва държавата, провежда реформи и извежда напред икономиката, културата, образованието, дори администрацията, равнявайки ги с големите европейски държави. Показва се като ловък дипломат и съумява да запази неутралитета на Португалия в Седемгодишната война /1756–1763/ между коалициите на Англия и Прусия срещу Франция, Австрия, Испания, Неапол-Сицилия и Парма–Пиаченца/. Дава нов статут на Лисабонския държавен университет, и го мести в Куимбра; изграждат се Философски и Математически факултети, допълнени с изучаването на правни науки, медицина, физика, биология. Създадена е Университетска печатница, която на практика развива деятелност в полза на научното и университетското книгоиздаване в страната. Формирани са лаборатории по физика и астрономия.

И днес гордост за жители и гости на Лисабон е създадената през 1768 г., още по времето на диктатора-реформатор Ботаническа градина при кралския дворец в квартал Ажуда (Ajuda). Ако сега влезете в градината, заемаща 3,5 хектара площ, ще ви посрещнат геометрично съразмерни алеи с цветя, екзотични растения, палми и редки породи дървета, изящен фонтан отпреди два века назад. След земетресението от 1755 г. кралското семейство се премества в Ажуда, в паянтово здание, известно като Дървения дворец. То е унищожено от пожар през1795 г. и на негово място построяват в неокласически стил солидна каменна сграда за кралското семейство. Дворецът тъй е не е достроен, тъй като кралската фамилия през 1807 г. е принудена да напусне Лисабон и да се укрие в Бразилия. Едва през 1861 г. дворецът Ажуда става наново кралска резиденция със встъпването на трона на крал Луиш I и женитбата му за италианската принцеса Мария Пиа Савойска9. Впрочем, нарицателно за поведението на този крал е обстоятелството че цели единадесет път разпуска парламента. За чест на Лисабон днес в Националния дворец Ажуда, и най-вече в дворцовата зала, се пазят изящни мебели със скъпа инкрустация, гоблени по картини на Франциско Гоя, статуи от Машаду Каштру, живописни платна на Домингуш Антониу Секейра и Виейра Портуензе. По идея на кралица Мариа Пиа е изящно мебелирана Саксонската зала; на втория етаж удивляват Банкетната, Тронната и Танцувалната зала; струва се да се надникне и в основаната от маркиз де Помбал библиотека. Вървейки по Калсада ду Галвау, недалеч от Ботаническата градина на двореца Ажуда любопитният чужденец стига до неокласически оформената с мрамор църква Мемория, там от 1923 г. почива укротен прахът на великия маркиз, чиято противоречива личност буди и години след смъртта му полемика в португалското общество. Разказват, че църквата била построена в далечната 1760 г. по заповед на крал Жозе I две години след покушението върху живота му.

Нека напомним на читателя и последните години на Маркеш де Помбал – той живее заточен в имението си край Лисабон, преглъщайки тъжно последиците от смяната на властта, която е добре дошла за средите на едрата аристокрация. Все пак част от министрите, чиновниците, висшите духовници от неговото обкръжение остават на постовете си. Официално напуска поста на държавник на 4 март 1777 г. Процесът Менданя – по жалбата на едноименния фидалго от Абрантеш, закупил на прекалено висока цена имение от Помбал и хвърлен в тъмница от него, тъй като не успява да плати имота, е приключен през август 1781 г. Великият до вчера маркиз бива заточен на двайсетина левги от двореца в собственото си имение и осъден на телесни наказания, но види се, поради напредналата му възраст и болестта му кралицата отменя прилагането им. Маркеш де Помбал умира на 8 август 1782 г. Делата му, оспорвани и превъзнасяни през годините, остават да напомня на португалската нация, а и най-вече на правоимащите властници по света, за ефимерността на тщестлавието и превратностите на съдбата. Остава и монолитният паметник на маркиза с лъва, вперил взор отвъд река Тежу, нейде към Атлантика и бъдното време.

Нещо известно повече на специалистите – макар да е от другата страна на желязната завеса, Португалия се наблюдава от зорко в началото на 70-те години на ХХ век от управляващите у нас по време на социализма, особено ситуацията около Революцията на червените карамфили. Неслучайно от 1974 г. е формирано българско посолство в Лисабон, като в края на годината пък е поставено началото за работата и на португалското посолство в България.

1. Из пъстрия и многолик Лисабон – един ден с първомайска манифестация, клошари, луксозни яхти в залива на река Тежу и ликуващи футболни фенове

Северно от площад Маркеш де Помбал се простират просторните алеи на парка на Едуард VII, с беседки и малки езера, растителност от палми и екзотични дървета, растящи в зимната градина на парка. През 1903 г. английският крал Едуард VII посещава португалската столица за потвърждение на съюза между Британската империя и Португалия. Дванайсет години по-късно паркът придобива съвременен вид, отлична зелена декорация и орнаментика, а и сега, застанеш ли на върха" на хълма, надолу се открива просторна гледка към река Тежу, квартала Байша, чак до крепостта Сан Жорж. Зимната тропическа градина с растения от южноамериканската и африканската флора, между които ромолят малки ручеи и водопади, и проблясват водите на малко изкуствено езеро, бива открит през 1930 г. Тукашните я наричат Хладната оранжерия /Ештуфа Фриа/. Две години по-късно започва да функционира и павильонът „Карлуш Лопеш”, носещ в наши дни името на олимпийския шампион по маратон от 1984 г. Той е най-атрактивната сграда на парка, където се провеждат спортни състезания, концерти, уреждат се изложби, конференции.

В долния край на парка Едуард VII, само на петдесетина метра от хотел „Феникс” се е притаил асфалтиран паркинг, обслужващ туристическите маршрути-обиколки на португалската столица. Срещу 18 евро можеш да си вземеш билет за две линии, по който да се движиш в срок от 48 часа – да се качваш и да слизаш без допълнително таксуване на всеки един от маршрутните автобуси. Предлагат се маршрути и за четири линии, за по-къси и по-дълги преходи по протежението на града. Разбира се, наблизо може да се хване и старият и доста по-евтин туристически трамвай, чийто маршрут преминава покрай най-забележителните места на Лисабон. Все пак, повечето европейски туристи предпочитат дългите линии на туристическите лисабонски автобуси. През няколкото дни на престоя си в Лисабон ще обикалям заедно с възрастни компании, организирани на малки или по-големи групи. От името на родните пенсионери отправям завистливи погледи към тях.

От шестия етаж на хотела се любувам на невероятна гледка към проспектите на съвременен Лисабон. В същата девететажна сграда се помещава банка „Еспирито Санто” /Banco Espirito Santo/, от другата страна на площада, от изток, е бразилската банка /Banco do Brasil/. Наблизо, на североизточния булевард се откроява друга внушителна сграда с лого „Liberty Seguros”. Право надолу, на юг от площад Маркеш де Помбал, към река Тежу, излиза широк булевард с по две двулентови платна и дълга алея между тях, палмови дървета и зеленина. В началото е здание с огромен рекламен надпис от лицевата страна: Diario Notisias. В тази част на града личи, че съвременната архитектура, администрацията на фирми и банки се съчетава модерния облик и почитта към достойното минало на някогашната велика морска държава.

Поемам от площада на великия маркиз де Помбал по булеварда Фонтеш Перейра де Мелу, продължаващ в Авенида до Република. Така се стига до построената през 1938 г. църква на Светата Божия Майка Фатимска, украсена с художествени творби на Алмади Негрейруш.

Маршрутният автобус на Lisbon Sightseeng ме понася по широки и чисти булеварди по линията „Belem–Oriente” /от историческата кула „Белем” при пристанищната част на река Тежу, до „Ориент” – източната част на Лисабон.

По пътя, покрай река Тежу, недалеч от автобусна спирка, снимам цяла стена, изрисувана с графити. Учудвам се, че и тук този вид модерно графично изкуство присъства легално по фасади и огради в португалската столица. Първите графити възникват в Ню Йорк и из метро станциите. Първата творба или „парче”, включващо в себе си графични фигури, сенки, фонове, лъчи, било създадено през 1972 г. и през същата година Хюго Мартинес заедно с графити-художници основал организация, която имала за цел да представлява и опазва графитите като форма на изкуство пред света. Седем години по-късно в Рим е открита първата международна изложба на графити. Световна слава добиват Кийт Харинг /Англия/ и Жан-Мишел Баскуа / Франция/. В Бруклин, в Музея на изкуството днес намират място графитите като вид изкуство. То се знае, големи мултинационални компании като „Сони”, „Пума”, „Ейпъл” и пр., включват графитите като мощна форма на ефектна външна реклама с цветни изображения, използват се за изображения на брандове – на Coca Cola, Soni, Nike, McDonalds, Sprit, MTell. На места обаче иронията на графитите като бунтарско изкуство влиза в противоречие с масовата комерсиализация. Но и в София, и в Лисабон графити-художниците са не само драскачи, а заемат легитимно предоставените им подходящи места, а вече и самите общински власти влизат в ролята си и регламентират тази дейности, организират се и графити фестивали.

Пътят ни следва посоката към една от най-старите зоологически градина в Европа – строена още в далечната 1752 г., види се, също в епохата на великия маркеш де Помбал, и е изпълнена с най-разнообразни животински видове от няколко континента. Недалеч от нея се извисява модерна сграда от стъкло и олекотени материали – автосалонът на „Мерцедес Бенц”, до него хотел и още сгради в същия стил, с тъмни стъкла и алуминий, една искряща на слънцето сграда на кино от стъкло и мрамор, а в предверията – модни магазини за обувки, чанти, аксесоари. И скоро след съвременния блясък на столицата – арабска джамия в двор с екзотични дървета сменя гледката, подсилвайки усещането за вековна връзка с Ориента – думата тук е по-скоро синоним, маркиращ дълголетните връзки със северозападните арабски държави от Африка.

В централната част на Лисабон се завъртаме и край двореца Сан Бенту /през шеснайсети век бенедектински манастир със същото име/, познат още като дворец на Националната асамблея на републиката – седалище на португалския парламент. Откъм продълговатото здание с неокласическа фасада може да се подходи през внушителна парадна стълба, отвеждаща към вътрешна декорация с мраморни колони и статуи, отново в стил неокласицизъм. Достолепно, подредено и поне пред нашите очи изключително спокойно място, несмущавано от протестни групи, знамена и викове за оставка. Сещам за нашенската идилия пред Народното събрание, за кордоните от полиция, метални заграждения и разярени граждани, и цял рояк нерадостни мисли за секунди преминават през съзнанието ми; добре че любопитните европейски туристи край мен дори и не подозират откъде идвам идвам и къде ми предстои да се завърна. М-да, безгрижен свят, свободни хора…

По време на маршрутната обиколка се срещаме и с първомайска манифестация на неголяма група млади хора, които веят знамена, скандират някакви лозунги и ме връщат назад, у нас, в не чак дотам далечната епоха на родния социализъм, когато излизането на манифестация се подготвяше усърдно в училищата, имаше репетиции, а по градските площади се изсипваше пъстро множество от хора – работници, служители, ученици, студенти; задължителна маршировка по главния булевард начело с духовите оркестри и знаменца, които преминаващите са длъжни да размахват с ведри лица пред трибуната с партийните вождове, които пък на свой ред махат на манифестиращите, обзети от ентусиазъм тълпи. Тукашните демонстранти не са чак толкова гръмогласни и многолюдни, но пък изпълняват в карнавални костюми танци заедно с малък оркестър и повече напомнят на онези наши фестивали, които всяко лято събират в старата ни столица, около паметника на Майка България и парка Марно поле фолклорни групи от цял свят. Макар и външно в Лисабон всичко да е лъскаво и блестящо, младите хора в държавата имат основание да протестират – казват, че тук всеки един от трима младежи е безработен. Но към редиците на младежите се виждат и мнозина представители на синдикатите. Потвърждават го сутрешните заглавия и снимки в националните лисабонски ежедневници. В. „Diario de Notisias” на цялата си втора страница на следващия ден отразява с две големи цветни снимки и коментари първомайските манифестации10.

На няколко места из португалската столица пък се натъквам на бездомници. Няколко думи за тях – те не са толкова много, колкото из София и някои наши по-големи градове, не могат да се сравняват и с нашите клошари, но се види, че през пролетта спят на пейки из паркове и алеи по булевардите, подслонени под фасади и балкони, не са особено угледни, но пък всичко, което имат, е на тях или около тях, раници, спални чували, някоя дреха или наметало. Никой не се интересува от тях; хилядите гости и туристи ги подминават с безразличие. Има и друга група от крайречните обитатели на града, това са десетки дребни спекуланти, продавачи на очила, сувенири, картички и пътеводители, шалчета и евтини парфюми, може да послуша улични музиканти и да хвърли монета в кутията им. Любопитният европейски турист ще ги види край прочутата кула Белем, по крайбрежните алеи и из градините около пристанището и пред манастира Жеронимуш. А луксозните яхти, отдъхващи си от честите ветроходни регати, от луксозните уикенди и скъпите партите с елита на Лисабон, привечер сякаш са заспали край Паметника на първооткривателите, до кулата Белем и на още неколцина места по живописното крайбрежие на Тежу – една огромна река-море, по-голяма от залив, с два грандиозни моста, свързващи наглед несъвместими квартали и хълмове от общата палитра на Лисабон.

…Вечерта към 21 часа, тъкмо се каня да заспивам, през завесите на хотелската стая нахлуват свиркания, радостни възгласи, десетки клаксони отекват между сградите и ме карат да скоча. Край площада на Маркеш де Помбал се движат бавно автомобили, от тях се подават разгорещени запалянковци, някои мятат факли, други веят знамена. Едва сега се сещам, че футболния тим на „Бенфика” е победил турския „Фенербахче” за купата на Лига Европа и сега феновете ликуват. Чак до среднощ продължава фиестата на победителите, някои скачат, прегръщат паметника на маркиза и дори успяват да изрисуват със спрей части от монумента. Но нито една строшена витрина, нито един погром над автобус, нито обърнати кошове, нито побоища, каквито може да види човек у нас край стадионите на столицата и по-големите ни градове.

Още в ранна сутрин службата по чистотата е почистила всичко на площад Маркеш де Помбал, и агитационните материали, и цветните лозунги по стените на паметника, а долу работници кротко и усърдно поставят ситни павета край кръговото движение и правят алеи за велосипедисти. С такива малки бели павета са наредени почти всички тротоари на португалската столица; нещо повече, майсторите изграждат във формата на филиграни и причудливи цветя черни и цветни павета, та човек се диви на търпението и умението, което влагат, за да сътворят един общ проект за целия град. Между гранитните алеи и тротоари, насред широките булеварди растат палми и субтропически дървета, с удобни, наредени през двайсетина метра пейки. Докато обикалям квартала и търся хранителни магазини да осигуря вечерята, сядам да отдъхна. Наблюдават строгия и дисциплиниран трафик – да се чудиш, и шофьори с най-скъпи возила чинно спират на пешеходните пътеки, изчакват търпеливо и дори се усмихват. Къде ти такова нещо у нас! Какви пейки, какви пет лева, ще ми речете. И докато седя недалеч от площада на великия маркиз, за миг оживява споменът за озъбени и свирепи физиономии по булевардите на големите ни градове, за псувни, агресия и нещо диво, озверяло в нашенските физиономии и загрозяващо иначе симпатични наглед лица.

На следващия ден, в началото на кръговото движение, пред паметника с Маркеш де Помбал застава жена регулировчик. Точни, премерени команди на автомобилистите как и в какъв интервал да заобикалят лентите, които се реконструират, и въпреки огромния трафик, в най-напеченото време дамата с униформа цял следобед регулира без почивка движението. Та ми иде на ум за нашенските порядки по родните пътища, за рушветите, мързела, и какво ли не. Слава Богу, на пет хиляди километра е друго; шофьорите в Лисабон изразяват негодувание или протест спрямо колега с подсвиркване на клаксона, нещо, което не впечатлява тукашната полиция. Из булевардите на Лисабон има трафик и едва ли е по-малък от софийския, но из пътните платна с по няколко ленти динамиката и задръстванията са рядкост. Дори и в старата част на града туристическите маршрутни автобуси са с предимство, има очертани ленти, намират се места за паркиране. Но никъде не видях из близо тримилионния град поне един автомобил, качен върху тротоар. Санкциите са строги и безпощадни. Не зърнах обаче и прототипи на родните ни „паяци”, така ненавиждани у нас. Как ли вдигат колите на провинилите се? Може би пък тук вече няма такива…



През последните години, в началото на май Лисабон става място и за международния Иберийски маскен фестивал (Interndtional Iberian Mask Festival), в чиято програма влизат конценти, изложби на бита , културата и дори гастрономията на региони от Иберийския полуостров11. Празненствата се провеждат в зоната на Росио и Байха – две любими места за развлечение на лисабончани и туристи от Европа и света. Но тръгне ли човек привечер по крайбрежните улици и из стария квартал на Лисабон, все ще се отбие в някоя уютна гостилница таска, където на чаша отлежало португалско вино Еспорао ще се потопи в меланхоличната фадо музика, изпълнявана от две или три китари и вокален изпълнител. В Лисабон познават високата класа на покойната Амалия Родригеш12, но като оставим фадо дивата, вдигнала високата летвата на най-носталгичната и пропита с тъга музика, извираща сякаш от дъното на португалската душевност, то в тукашните каса до фадо /къща; дом за фадо/ песните в китарен съпровод се изпълняват предимно от мъже. Някои от тях и свирят, и пеят. Оркестърът в заведението е малък, има по една класическа и по една португалска китара /у нас позната като дванайсет струнна; с шест двойни струни/. В китарната комбинация могат да се включат и други инструменти като цигулка и виолончело, щрайхова група /струнни инструменти/. Все пак доминираща е импровизацията на китарата и елегичната вокална мелодия, които са в рязък контрапункт на енергичната и на места буйна испанската метроритмика13. Едно от популярните вечерни заведения е Кафе Luso, къде може да се послуша музика, при това след предварителна резервация. Известно е, че фадо музиката (от лат. Fatum – съдба) възниква в началото на XIX век и по мнението на експерти е комбинация от бразилска, романска, гръцка и арабска музика, а днес е обособена в два големи центъра – португалската столица и университетското средище Коимбра, където е позната като студентско фадо14. Становищата за появата на фадо музиката са в няколко посоки – произлязла е от робите в Бразила и проникнала тук чрез португалските колонизатори; дошла е от средновековната епоха; пренесена е от маврите и пр. Произходът едва ли е толкова важен, колкото това, че тази необичайна музика изразява дълбока тъга по раздялата, страдание от загубата на любимия човек – през вековете хиляди португалци загиват в търсене на нови територии и пространства, пометени от по стихиите на океани, морета, непозната и враждебна природа. Това са песните на мореплавателите, на рибарите, на пътуващите през океаните търговци, на техните любими. Невероятните интерпретации на този стил в най-ново време достигат и у нас. В София на 31 март 2011 г. в Националния дворец на културата, световната изпълнителка на фадо Мариза изнася спектакъл, който удивлява и вълнува със стилистика, майсторство, вглъбяване и артистичност. Едва ли е случайно, че този концерт и въобще фадо музиката в нашенска публикация биват сравнени с лек за душата15. В Лисабон, две години по-късно, се уверявам с очите си, че тази пропита с нежност, тъга и копнеж музика се изпълнява дори на улицата, а туристите се спират и удивено се заслушват в протяжните извивки на мелодиите. Не липсват и майски концерти като този в Културния център Белем с познати и обичани изпълнители на фадо, водени от Артур (Artur Batalha) и солистите Беатрис, Мария да Фе, Винсенте Камара16. Като заговорихме за музика, в майските културни празници на Лисабон не липсват и класически образци – така в Театро насионал „Сао Карлош” представят трилогията на Верди „Травиата”, „Трубадур” и „Риголето”17. С подобен характер е и музикалният фестивал Arko do Cedo, включващ изпълнения на творби от класиците Моцарт и Бетовен, забележете – във фоайето на метро станцията Saldanha.

Едва ли случайно излизащият на руски всекидневник за Португалия, Испания и Италия „Слово” отбелязва, че Лисабон е любимо и предпочитано направление за круизните пътешественици от Европа, като класацията се води от британците; предпочитат се зоните, разположени в близост до пристанището – Байша, Шиаду, Белем, Бару Алту, Кайш ду Содре18.


  1   2   3   4   5   6


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница