Лъчезар Георгиев на брега на лисабон


За първоокривателите, техния паметник на брега на река Тежу, за приключенията и изпълнените с трагизъм истории



страница2/6
Дата14.10.2017
Размер1.36 Mb.
#32376
1   2   3   4   5   6

2. За първоокривателите, техния паметник на брега на река Тежу, за приключенията и изпълнените с трагизъм истории

На самия бряг на река Тежу, недалеч от манастира Жеронимуш /манастира на Йеронимитите/, се извива 52-метровия Паметник на първооткривателите, издигнат през 1960 г. по идея на архитекта Котилелли Телму и скулптура Леополд де Алмейда. Откриват момумента за петстотингодишнината от смъртта на Дон Енрики Мореплавателя. Енрики, живял между 1394–1460 г., трети син на крал Жоан I, има принос за първите открития по протежението на африканския бряг. Паметникът във формата на каравела, цепеща водната шир, на носовата част изобразява Енрики Мореплавателя19 с умален кораб-символ в ръката; зад него пък са прочути личности от времето на великите географски открития20. Тук са поетът Луиш Камоенш, държащ в ръка екземпляр от книгата си „Лузиадите”; тук са фигурите на математика Педро Нунеш и на художника Нуну Гонсалвеш, великият мореплавател Вашко да Гама, Алфонсу V, както и картографи, астрономи, прочути морски предводители и дейци, взели участие в пътешествията по морета и океани. Каменната каравела на Енрики е с португалския герб и изображение на кралския Авизски меч. Откъм кърмата, върху самата площадка пред паметника, е разтворена картата на света с обозначение на морския път на великите португалски мореплаватели. Паметникът ми припомня и за мемоарната книга „Плавания към неизвестни земи”, написана от Луис Алвизе /Луиджи да Мосто/21.

От върха на паметника човек може да отправи взир и към огромната река-езеро, която плавно е понасяла каравелите на първооткриватели в открития Атлантически океан. Обърне ли очи назад, ще види прочутия манастир Жеронимуш и Белемския културен център – открит в най-ново време, през 1990 г., чиито помещения са конгресни и концертни зали, музеи и изложбени халета, свързани с епохата на откритията.

Нека припомня, че една от преводните книги с морска тема у нас в по-ново време, попаднала в поредица с художествени текстове, е „Португалски хроники”22, съставена от Елена Ряузова на книгоиздателство „Георги Бакалов” – Варна, през 1979 г. Тя влиза в Библиотека „Морета, брегове и хора” под №42 под редакцията на Димитричка Железарова. Библиотечното оформлението е на Иван Кьосев, а художник на книгата е Николай Николов. Встъпителната статия от Елена Ряузова „Епоха на велики открития” припомня за откриването на морските пътища и експедицията на Вашку да Гама, за откриването на пътя към Индия от великия мореплавател и разцвета на Португалия през ХV–XVI век. „Златният век” на португалската империя бива възпят в поемата на Луиш Камойнш „Лузиадите”, която се определя от авторката като „поетична енциклопедия на географските открития”, а по същата тема, от позицията на пряк участ и свидетел в първото пътуване на Вашку да Гама, войникът и мореплавателят Алвару Велю пресъздава неповторима обстановка и събития от далечната епоха. Книгата на Велю под заглавие „Пътешествието за откриването на Индия” излиза далеч по-късно, през 1838 г. , но явно дълбоко е развълнувала съвременниците от времето на литературния романтизъм, затова скоро и бива преведена на френски, английски и немски. В сборника „Португалски хроники” варненското издателство дава следното заглавие: „Описание на пътешествието за откриване на Индия, което дон Вашку да Гама направи около нос Добра надежда (8юли 1497 г.–25 април 1499 г.)”. В сборника е включен драматичният мемоарен разказ от неизвестен автор „Корабокрушението на големия галеон „Сау Жоау”23. Нерадостната съдба на корабокрушенците от кораба „Сау Бенту” през 1554 г. е е разказано в мемоарната хроника, написана от Мануел Мешкита Перещрелу24 и отпечатана в далечната 1564 г. в Коимбра. Авторът е родом и починал в Аленкер. В активния си живот бива мореплавател, командва галеони, воюва в Индия, пътешества и картографира пътуванията си, особено тези от източния африкански бряг с крайбрежието, дълбочините, пристанищата, морските пътища25. Трагичен, прочуствен и същевременно увлекателен е наративът в тази мемоарна повест-хроника, особено в частта й след корабокрушението на най-добрия португалски кораб „Сау Бенту”, натоварен със скъпоценности, скъпи стоки и храни. Разбира се, нямам за цял да разказвам съдържанието на тази малко, но впечатляваща книга, припомням само, че тя е издателски факт в репертоара на едно от държавните ни издателства, които иначе предпочитаха да реализират издания с идеологически патос, а самата поредица „Морета, брегове и хора” вълнуваше с велики открития, приключения по морета и океани, даваше един друг, примамлив и вълшебен взор на тогавашния читател от времето на социализма.

Трийсетина години след появата на морската сага за откритията и пътешествията на португалските мореплаватели, издателство „Хрикер” – София, публикува поемата „С вятъра. По португалски хроники” (С., 2009) от българската поетеса Снежана Гавазова. В поемата авторката провежда въображаем разговор с духовете на Вашку да Гама, Дон Енрики Мореплавателя, Мануел ди Соуза Сепуледа, говори в рими за Фернау ди Алвариш Кабрал и други видни участници в експедициите, припомня за трагични събития, сполетяли корабокрушенците. Извор за вдъхновението на поетесата са португалските хроники за видяно и преживяно по чужди земи и морета през XV–ХVI век.

3. Кулата Белем - паметник на португалските мореплаватели от епохата на Вашку да Гама и неговите следовници. Мостът „25 април” и монументът на Христос-Властителя

До нея се стига и с влак, но за мен е по-удобно да ползвам маршрутните автобуси, които минават край железопътната линия, наблизо до пристанищните комплекси – там е акустирал огромен круиз от Панама с поетичното име „Ла Поезиа”, а хилядите му пасажери току-що са се пръснали из португалската столица. Отминаваме паметника на първооткривателите. По една крайбрежна алея достигаме до военен хидроплан, припомнящ за тревожното време на последната световна война. Край него десетки дребни търговци продават евтини китайски стоки, като че ли най-добре вървят шаловете и очилата. Всичко става с пазарлък, предимно на развален английски. Наблизо са неколцина бараки, сред които откриваме и една, държана от мургави българи.

По същата алея, право срещу манастира Жеронимуш, досами брега на вечната река Тежу, пред очите ни се извисява монументът, вписан през 1983 г. в списъка на световните архитектурни паметници, защитени от ЮНЕСКО – това е бялата снага на кулата Белем, откъдето през 1497 г. Вашку да Гама поема с кораба си към откриването на нови територии, а след завръщането си от Индия пак тук бива посрещнат лично от крал Емануил I и неговата свита. От далечната епоха в околните сграда на квартала е оставен отпечатъкът на мануелинския стил – с характерната декорация от морски фигури, раковини, листа, с хералдика, преплитаща религиозна символиза и апотеоз на великите открития, въздигнали до империя малката държава и столицата ѝ на брега на Тежу. На човек не му остава друго, освен да тръгне по тесните каменни стълби на кулата Белем, да изкачва етаж подир етаж, да се диви на морските далекобойни оръдия, насочили дула през каменните бойници и служили векове за отбрана на залива от неканени морски гости, и накрая да се изкачи на площадката при последния етаж, откъдето пред погледа със сребърни отблясъци просветва морския път – към океана синьозелената шир на безбрежното и загадъчното, един друг далеч свят за смелите покорители на океаните. Флотилията е извивала покрай Кабо де Роса, крайбрежното място, отстоящо най-западно от континента, а сетне корабите са поемали в открития простор на Атлантика – към Африканския бряг, към Бразилия, към Индия и още непознати територии и пространства.

От кулата Белем човек може да се полюбува и на старинния град, разположен върху седемте хълма, и да разгледа моста 25 април /Понте 25-ти абрил/, носещ своето име в чест на мирната революция от 1974 г., сложила край на дълголетната диктатура на Салазар. Мостът се счита за най-дългия на континента, като дължината му е 2278 м, а пилоните са високи 190 м26. Сега под автомобилния път минава и железопътна линия27. На отвъдния бряг се извисява внушителната статуя на Христос-Властителя, благославяща с вдигнати ръце Лисабон и напомняща божията статуя в Рио де Женейро.

Като ято чайки под моста се провират двайсетина яхти, използват попътния вятър и идват към кулата, сетне извиват грациозно тела и една по една навлизат в близкия пристан. Отдолу идва едва доловим аромат на току-що приготвено кафе, на водорасли, чуват се меланхоличните мелодии на акустични китари и сякаш времето на върха на кулата спира за миг, преди отново старият град да разтвори прегръдка и площадите да поемат смаяните пътници.

Докато обикалям из залите на кулата Белем, разплакана млада българка се спуска по стъпалата и през сълзи, с хлипания, съпроводена от служителка с бронзов загар на кожата, която кърши ръце в опит да разбере непознатия език, се спуска към изхода.

- Но какво се е случило? – озадачено пита разпоредителката на португалски, после се досеща и включва на английски. – Моля ви, успокойте се и обяснете!

- Изгубих току-що съпруга си!

- Как така? – вторачва се в нея синеоката португалката .

- Изчезна по етажите и вече двайсетина минути го няма никакъв! Изостави ме, а в него са всичките ми пари, кредитни карти, паспортът… Но те да вървят по дяволите, обаче… Обаче…

- Хайде, овладейте се и разкажете какво е станало!

- Какво ли!? – с мек кафяв блясък в насълзените очите, българката роши коси, после продължава. – И питате? Днес е четвъртата годишнина от сватбата ни! Дойдохме от хотела направо при Белем, щяхме да се снимаме отвисоко, прегърнати, на фона на океана, а ето!...

- Моля, продължете! – разпоредителката продължава настойчиво да разпитва, без да усети, че край двете жени се е събрала група чужденци, които надават ухо и опитват да разберат причината за сълзите на разплаканата и вече доста разрошена жена, която върти безсмислено току-що свалената шнола в ръцете си.

- Тъкмо щяхме да се снимаме – добавя българката, – когато съпругът ми видя топовете по бойниците, и се спусна да ги щрака с фотоапарата, сетне хукна нагоре по етажите и продължи да снима като луд! Изкачваше се още нагоре, опитах да го настигна, но група туристи ми препречиха пътя. Когато се качих на горния етаж, вече го нямаше. Търсих го из залите, обикалях навред, сякаш се беше изпарил!

- Да-а, доста неприятно – обажда се на английски някой от чужденците. – Винаги дръж съпруга си под око!

Младата жена не го чува и продължава да нарежда, хлипайки с глас:



  • Ами ако ме е зарязал? Просто така?! Форевър!?

Тя произнася думата „завинаги” на английски с такова отчаяние, по един толкова трогателен начин, че туристите съчувствено я наобикалят, а някои гледат укорително към разпоредителката.

Пот избива по челото на португалката, тя внимателно вади кърпичка и се подсушава. После притиска българката към себе си и прошепва:

- О, толкова ми е познато… Но не се бойте, ще открием мъжа ви, от Белем лесно не се бяга!

И като хваща за ръка сънародничката ни, повежда я към стаята на входа. Отвътре служителят отключва вратата и кани двете жени. В помещението са окачени монитори, от които той следи движението на туристите благодарение на десетки камери, окачени из залите, площадките и дори по стръмните каменни стъпала. Дали съзнателно, но сега той оставя полуоткрехната вратата и групата заинтригувани туристи, макар и отдалеч, следят действията му. Някой отвън прошепва, че португалецът така си прави реклама, други обаче го сбутват да пази тишина и продължават да се следят със затаен дъх събитията.

Мъжът зад таблото с мониторите се обръща към колежката си, която от своя страна кани на английски хлипащата българка да приближи, и започва бавно да мести позициите на камерите.

Изминават няколко минути, в които дори тълпата отвън като по невидим знак на съпричастие се е умълчала.

- Ето го там! На последния етаж! – изкрещява неистово българката и сочи към монитора.

Някак тържествено и плавно операторът приближава в близък план самотния млад мъж върху терасата с изглед към океана. Забравил за всичко, като омагьосан, българинът се е опрял на самите перила на площадката и стои лице в лице с двата кораба, които бавно напускат естуара на река Тежу, оставяйки сребърни дири зад себе си. Седи неподвижен, отляво през рамото му слънцето изпраща сутрешните си лъчи и напразно опитва да го отмести. Очите на мъжа са широко отворени, замечтани, сякаш в този върховен миг на самота искат завинаги да погълнат синьозелената шир, вълните, безкрайността.

- Да-а, понякога мъжът има нужда да остане сам, дами и господа! – философски заключава операторът португалец. – Не го забравяйте!

- А, не така!– сопва му се служителката и рязко дръпва младата жена, чието лице бавно се прояснява. – Да заловим беглеца! Колега, дръж българина под око! Хайде, сеньора, по-бързо!

Сега португалката присърце е взела ситуацията в свои ръце, повлича нагоре по стъпалата младата чужденка с кафявия пламък в очите, а публиката я окуражава, но не се разотива.

Когато след минути младото семейство слиза по стълбите към фоайето, протяжно фадо прозвучава носталгично; види се, операторът се е погрижил и за емоционалната страна на събитието. Тук, възхитени, всички захващат да аплодират и служителите, и щастливия завършек на семейната драма. Съпровождано от овации на няколко езика, българското семейство триумфално излиза през главния вход на кулата Белем.

Португалката също е щастлива и не крие влагата в очите си, наблюдавайки крадешком колегата с нескрито възхищение.

Операторът-звукорежисьор е доволен от рекламната стратегия и навярно вижда в мечтите си едно честно и заслужено повишение.


4. Поглед към книжовността и печатното дело в Португалия

За начало на печатарството съвременните португалски историци бележат годината 1489, когато в Шавеш бива отпечатана първата португалска книга; посочва се и периодът за възникване на местното книгопечатане – края на ХV век28. Известно противоречие в твърденията на съвременния португалски историк Ж. Сарайва откриваме в следващото му твърдение, че изобретената в Германия печатарска преса бива въведена през 1494 г. в Португалия29. Споменава се и фактът на наличие на малка еврейска печатница в Лейрия, където излиза „Алманах Перпетум” (Almanach’Perpetuum) от Салумау Закуту30. През 1536 г. бива отпечатан и първата чуждестранна пиеса „Отмъщението на Агаменмон”.31

Фернау Лопеш се счита за значим автор на португалския Ренесанс. Назначен за главен кралски хроникьор, но близък по дух до народа си, той съумява да създава няколко книги на достъпен език и стил – История на Португалия, Хрониките на Дон Педру и Дон Жуау /първа и втора част/, отстоявайки лични разбирания на движещите сили на събитията и превратностите на времето. По същото време се появява и оригинална творба – книгата с есета на крал Дон Дуарте. Новите географски открития и стъпването на португалците на други континенти раждат мемоарно-документални творби с висока стойност. Управителят на Индийската компания Жуау де Баруш публикува впечатляващата си книга „Десетилетия в Азия”. Между 1502–1536 г. твори драматургът Жил Висенте – „Монолог на краваря” е първата му авторска пиеса, а през 1562 г. е отпечатано издание, в която са включени негови авторски произведения. В 1516 г. излиза антология с песни, подбрана дворцова поезия със заглавие „Кансиунейру Жерал”, чийто съставител е Гарсия де Резенде. В 1572 г. излиза знаменитата творба „Лузитаните” от Луиш де Камойнш32.

През втората половина на 17 век в репертоара на издателско-полиграфическите дейности се появява нов акцент – историографското съчинение, което доразвива, вече от научни позиции, историческата хроника. Преходни произведения са „Хроника на Дон Мануел, най–щастливия крал” (1566) от Дамиау де Гойш, „Хроника за кралете на Португалия” (1600) от Дуарте Нунеш де Леау, а между 1597–1797 г. в осем части излиза капиталният изследователски труд „Лузитанската монархия”33. Век по-късно започва да се печата изследването на Жузе Лейте Вашконселуш „Религиите в Лузитания” (1897).

Дуарте Нунеш де Леау е един от енциклопедичните автори. Вълнуват го езиковедски въпроси и през 1606 г. издава „Произход на португалския език”, а четири години по-късно излиза историко-географското му съчинение „Описание на кралство Португалия”. Появяват се и издания, плод на конкретни наблюдения с живи участници и съвременници на епохата, и с известен пътеписен привкус, каквито са творбите на Франсишку де Анраде: „Хроника на Дон Жуау III” (1613), на Фернау Мендеш Пинту „Странствания” (1614); на йезуита-пътешественик Антониу де Андраде „Преоткриване на на Великия Китай или руините на Тибет” (1624).

Правят се сериозни стъпки в наукознанието – през 1675 г. е издадена книгата на Антониу Рибейру де Маседу „Върху въведението в свободните науки”. Появяват се и библиографски изследвания – през 1741 г. свещеник Диоргу Барбоза Машаду издава първия том от поредицата си Лузитанска библиотека. Друг отец – Мануел Кайтану де Соза дава началото на своята Генеалогична история на португалското кралско семейство (1735).

Насърчение за португалското издателско и печатарско дело бележи и откриването през 1720 г. на Кралската академия по история, а няколко десетилетия по-сетне – през 1779 г. и на Кралската академия на науките в португалската столица. През 1796 г. е открита Кралската обществена библиотека на Лисабон. Години по-късно, през 1969 г. e отворена модерна сграда на лисабонската Национална библиотека.

Литературните направления в Европа не отминават и Португалия. Особено силно е изразен романтизмът, трасиран с поемата на Алмейда Гарет “Камойнш” (1825) и продължен в началото на 40-те години на ХIХ век с издаването на творби от Алшандре Иркулану „Шутът” и „Ерих Презвитерианеца”; с произведения от Алмейда Гарет – „Пътешествия из моята родина” и драмата „Отец Луиш де Соза”. По-късно, през 1901 г. е издаден романът на Жузе Мария Еса де Кейрош „Градът и планините”. В наши дни тази забележителна творба е издадена през 2001 г. от софийското издателство „Агата-А”34. Да поеме назад към природата, далеч от постоянното молене и пълзене на бедняка; далеч от етикета, церемониите, ритуалите и традициите, оплитащи благородника в своеобразния му затвор, това е решението на младия и доста заможен португалски земевладелец, който отхвърля живота в Париж и решава да се върне към изконните ценности и покоя, сътворен от Бог. Книгата на Еса де Кейрош е повик към свободата и вик за връщане назад към естеството, към природното и хармоничното, към онова, завещано ни още от Века на просвещението с творбите на Жан Жак Русо, Дени Дидро и останалите френски просветители, а и сетне, с идеите на западноевропейския романтизъм. И днес романът на португалския писател звучи актуално, злободневно в един свят на изгубените илюзии, ценности, на прекъснати родови корени и на връзки с великата и вечна природа.

…Разбира се, тук нямам за цел да правя цялостен книговедски преглед на португалската книжнина, която е изключително богата и събрана в десетки библиотечни колекции. Нека само припомня, че кралската библиотека в двореца Мафра, на 45 км северозападно от Лисабон, притежава редки и ценни издания с кожени подвързии и златни инкрустации. Дворецът, базиликата и манастирът в епохата на крал Жоан V и съпругата му Анна Австрийска са издигнати със златото, донесено от Бразилия и благодарение труда на 50 000 строители, както и проектите на няколко архитекти. Самата зала на библиотеката обхваща 84 м и е смятана за една от най-изисканите в страната.

Библиотеката-музей „Жоанини” в университетския град Коимбра разполага също с ценна колекция от старопечатни издания и манускрипти, надхвърляща стотина хиляди заглавия. При това е уредена в старинно здание, построено със специално библиотечно предназначение и функционална уредба, мебелировка, изработена от слонова кост, дърво от Индия и Африка, златни инкрустации, отлична керамика от предхдни векове. Част от колекцията вече е в дигитален вид и на микрофилми.

Сградата на университетската библиотека в Куимбра е издигната в периода 1717–1728 г.35

И още един интересен факт – писателят-реалист Акилину Рибейру (1885–1963), измежду класиците на португалската литература, за известен период заема поста директор на Националната библиотека. Същевременно Рибейру е творец, утвърдил мястото си в периода между двете световни войни – започнал с белетристичните творби от 1913 г. „Градината на мъченията”, през 1918 г. с „Криволичещият път” и година по-късно със „Земи на Дему”, по-сетне той издава произведения, достойни за най-добрата съвременна белетристика на Протугалия: „Пътят към Сантяга”/1922/, „Божествата отиват към горите” /1926/, „Човекът, който уби дявола” /1930/, „Благословената Мария” (1933), „Моника” /1939/. В дълголетната епоха, трасирала диктатурата на Салазар, творбата на белетриста „Черният архангел” , излязла през 1940 г., е забранена чак до 1947 г., а за романа си от 1958 г. е арестуван. А. Рибейру изследва човека от социалното дъно, търси проблеми, свързани с живота на обигновените хора. У нас е преведен в по-ново време с разказа си „Кожа за тъпан”36.

Рибейру, заедно с други двама видни свои съвременници – Мануел Тейшейра Гомиш и Раул Брандау, сътрудничи на литературното списание „Сиера нова”. Считан за представител на класическия реализъм, М. Т. Гомиш търси и откроява новото място на жената в португалското общество, прониква в дълбините на нейната душевност, опитва да обясни стаените й пориви. С голям разказ „Местността „Убитата жена” М. Т. Гомиш е включен през 1979 г. в издадения на български сборник „Португалски разкази” от авторитетното социздателство за преводна книжнина „Народна култура”37 под редакцията на Симеон Владимиров и Емилия Юлзари и с бележки на Сидония Пожарлиева. Разказът на Гомиш е първият в това пъстро издание, което съдържа общо 34 португалски белетристи. Предговорът към белетристичния сборник е на Фани Наземи и Емилия Юлзари38. Макар и писан от двете авторки в едно далечно време, когато за чуждите писатели се пише от гледната точка на соцреализама, все пак в предговора се отбелязва развитието на съвременната португалска белетристика, представени в сборника – тук са представителите на неореализма Алвиш Редол, Сурейру Перейра Гомиш, Фернанду Намора, Жоаким Пашеку Немиш, Карлуш ди Оливейра, Жузе Кардозу Пириш. Други от авторите в книгата са белетристи, творили след Втората световна война – Урбану Товариш Родригеш, Мариу Енрике Лейрия, Жузе Виале Маутиню.

Нека отдадем дължимото и на софийското издателство „Пет плюс”, което издаде през 2002 г. „Антология на съвременния португалски разказ39.

В един от кратките часове, през които си отдъхвам от уморителните преходи из португалската столица, преглеждам местната преса. Натъквам се на нещо по темата за издателското и печатарското дело в Португалия. Намирам го в неголямото по обем списание Gestao global (Фирмено управление), издавано от издателството на вестника Jornal de noticias (Новинар) – Лисабон. Статията „Дом на книгата” e позиционирана на няколко страници, с ефектни илюстрации и любопитно подзаглавие „Къде се раждат книгите? Историите се раждат изпод перата на писателите. А ... книгите? Те се раждат на мястото, което известната португалска писателка Лидия Жорж нарече „ДОМ НА КНИГАТА”40. Текстът е публикуван по повод на 20-годишнината на издателско-полиграфическата фирма Norprint (Норпринт). Тя е специализирана през последните две десетилетия в графичен дизайн и офсетов печат на книги и списания, изработване на рекламни материали като каталози, флаери, бележници и пр. Според Жузе Мануел Лопес де Касто голямата страст на Norprint, със седалище в малкото португалско градче Санту Тирсу41, са книгите, независимо дали с твърда или с мека корица, и техния графичен дизайн и разказва как фирмата е създадена през 1992 г. от четирима професионалисти, които решават да се заемат с този нов полиграфичен проект. „Започнахме в труден момент, в години на криза (1992–1993 г.), но всеки от нас беше натрупал сериозен професионален опит в този сектор и решихме да не се отказваме, а да работим за място на книгоиздателския пазар.” – спомня си Лопеш де Кащру, един от основателите на фирмата и президент на Изпълнителната дирекция на Португалската асоциация на графичните производства за визуална комуникация… Така фирмата поставя основите на една нова действителност, която определя съдбата на целия регион. Преди десет години, по време на Литературните четения, които от 14 години се провеждат в гр. Пóвоа де Варзим (родният град на писателя Еса де Кейрош), а Norprint, е техен организатор още от самото начало, писателката Лидия Жорж нарича Norprint „Дом на книгата”, като още на другия ден името е регистрирано официално като тяхна запазена марка.”42 По-нататък авторът на материала разказва как Norprint постъпателно внедрява съвременни полиграфически технологии и цитира отново Лопеш де Кащру: „Пазарът, който винаги сме търсили е този, който не ни позволява да се отпуснем, постоянно ни кара да творим, да сме в крак с модерните технологии.”43 Оказва се, че през годините фирмата привлича не само португалски, но и множеството чуждестранни клиенти от Испания, Франция, Англия, Финландия, Норвегия, Швеция, Дания, Мозамбик, Ангола), участва и във всички международни изложения44.

Интересна е и оптимистичната позиция на автора на този текст, предавайки думите на опитния мениджър в света на печатната комуникация: „В епохата на дигиталната информация, са много гласовете, които поддържат спора около мястото на книгата и на печатното слово в живота на съвременния човек. На въпроса какво ще се случи с книгите, бизнесменът категорично отговаря: „Убеден съм в бъдещето на книгата. Ще настъпят значими промени, но книгата няма да загуби значението си. Връзката между човека и хартията ще се променя, ще се намества, и след време, никой не знае кога, всички ще съжителстват мирно, новите технологии и книгите ще се допълват. Никой не може да устои на допира, на мириса на мастило, на личния контакт.”45 В заключение се изтъква, че в края на своята 20-годишнина Norprint предстои да изработи своето специално издание „500 години типография” с автор, починалия вече Мануел Перейра да Силва. Както отбелязва списанието, изданието предстои да бъде изработено луксозно и да се представи в Музея на полиграфията в град Порто46.

Докато преглеждам сутрешния брой на лисабонския информационен всекидневник „Diario de Notisias” (Ежедневник за новините), сещам се, че това е един от най-дълголетните и престижни издания на вестникарския пазар в Португалия. Диариу де Нутисиаш възниква като евтин вестник с цена само от десет реала /останалите политически издания се продавали по 40 реала/ и с тираж в края на първата година десетина хиляди, който се увеличава двайсетина години по-късно на 26 000 екземпляра, давайки пример и на други печатни издания да тръгнат в посока на независими издания, които не включват политически коментари и полемики. Само в периода между 1861–1890 г. в страната излизат 3 300 печатни медии, които обаче не издържат финансово или приключват, щом отминел „предизборният ентусиазъм”47. Жузе Сарайва бележи, че след революцията от 1820 г. в Лисабон вече имало шест политически всекидневника. В провинцията вестниците, повечето с политическа окраска, се печатат в примитивни печатници на ръка, а първите печатни машини, задвижвани с парна тяга, се появяват през 1860 г., което увеличава и тиража, а оттам и броя на читателите; в. „А Револусау де Сетембру” /Септемврийската революция/ пък става една от обществено престижните печатни медии. Дял за развитието на португалската преса има развитието на телеграфа и печатната реклама в средата на века48. Основан на 29 декември 1864 г., в. „Diario de noticias” е рожба на двама новатори в лисабонската преса на ХХ век – писателят и журналистът Едуардо Куелю (мениджър на вестника в продължение на трийсет години) и от Томаш Кинтину Антунеш – един от значимите полиграфисти индустриалци, проправил път и с иновации в графиката на изданието. През 2011 г. средният тираж на „Diario de noticias” е около 29 000 екземпляра и е четвърти сред водещите информационни всекидневници в Португалия. Днес вестникът е притежание на фирмата Global Notícias, част от издателската компания Controlinveste Media49. Десетки години вестникът отразява най-значими световни и важни за страната събития като края на монархията, началото на републиката, Втората световна война, края на диктатурата на Салазар и Революцията на червените карамфили от 24 април 1974 г., демократичните промени и приемането на Португалия в Евросъюза. Сега изданието има и своя онлайн еквивалент50.

В „Диариу де Нутисиаш” покрай новинарската информация попадат и сведения за писатели и книги. В броя, който разгръщам, цяла статия от Ана Бела Ферейра51 е посветена на излязлата и нашумяла из Лисабон книга „Да се учим от мафията” от Луис Феранте52. Във въдедението на книгата си бившият мафиот изтъква, че ако се оставят настрани нашите предразсъдъците, ще открием как успехът на мафиотите е много близък до този на бизнес-лидерите и политиците. Мафиотската структура е идентична с тази на всяко правителство или бизнес, тъй като човешката природа е неизменна в това как придобилият дипломатически умения и лидерски качества е в състояние да мотивира другите да бъдат успешни, независимо дали това е организация, правителството, търговско дружество или пък самата мафия. Луис Феранте e бивш член на семейството Гамбино и в основата на най-крупните обири в САЩ. След осем и половина години в затвора той решава да промени живота си, но с изненада открива, че в законния свят – на банките, легалния бизнес и компаниите е налице дори повече мафиотски тип организация. В книгата си Феранте споделя мениджърския си опит и 88 разнообразни техники и правила, приложими и в законния бизнес от рода на: и стените имат уши; никога не говори лошо за шефа; не си водете бележки; не убивай изгряваща звезда; полезно е да се присъства на погребение, при условие че то не е нашето и т.н.53

И още един факт. Писателят Марио де Карвальо печели литературната награда за 2013 г. „Инес де Кастро” за сборника си с разкази „Свобода на парцела”. „Диариу де Нутисиаш” по-късно ще отрази тази новина в рубриката си за културна информация “Art”54. Марио де Карвальо (Mario Costa Martins de Karvalho) е роден на 25 септември 1944 г. в Лисабон. Още като младеж се включва в съпротивата срещу диктатурата на Салазар. При отбиване на военната си служба е арестуван и подложен на мъчения. Емигрира нелегално в Швеция, а след Революцията на червените карамфили през 1974 г. се завръща в страна и започва работа в областта на правото. Писателят започва кариерата си като белетрист през 1981 г. със сборник къси разкази. В първата си книга, Приказки от Седмата сфера, смесва фикция, невероятно и фантастично в умел белетристичен изказ. Оттук насетне се пробва успешно в литературни жанрове – романи, разкази и написване на театрални пиеси. През 1996 г. е отличен с литературната награда „Пегас” (Pegasus) за книгата си “А Бог, разхождайки се в прохладата на вечерта” (Um Deus Passeando Pela Brisa Da Tarde), преведена и на няколко европейски езика, включително и на български55. В България Марио де Карвальо става познат в средата на 90-те години на ХХ век с романа, озаглавен „Един Бог низ Рая”, благодарение на софийското издателство „Карина М” и превода на Йорданка Велинова ду Насименто56. Писателят е автор на 21 художествени книги, част от които преведени и в чужбина57. По време на моето посещение в Лисабон вече бяха току-що излязлезли отзивите и за новото издание на нашумелия роман на Марио де Карвальо Um Deus Passeando Pela Brisa Da Tarde, което щеше да се осъществи от издателството Portoeditora през април 2013 г.58 По същото време се появи информация за електронно издание „Есета върху Марио де Карвальо”, осъществено от университетското издателство „Куимбра Юнивърсити прес”59.

…Недалеч от хотел „Феникс”, в една от близките улици близо до площад „Маркеш де Помбал”, откривам цял комплекс-галерия на изкуствата, класическата и фолклорната музика, в първия етаж на който е уредената книжарница за научна, справочно-енциклопедична и художествена литература Livraria Buchholzи прилежащата към комплекса Ģaleria de arte música clássica e folclórica. В книжарницата могат да се разгърнат произведенията на романиста Жозе Родригеш душ Сантуш, на примата на детско-юношеската литература в Португалия Мария Тереза Майя Гонзалеш, на популярната в иберийския полуостров актриса и писателка Фернанда Серано60, на Жуау Агиар, Жузе Сарамагу, Лидия Жорж, Марио де Карвальо и още много писатели.

Подобни издания прелиствам и в книжарничките на стария квартал Алфама, докато изкачвам пътя към крепостта Сау Жорже. Отвисоко наблюдавам църквата „Санта Енграсиа”, днес национален пантеон с мемориал в памет на Енрике Мореплавателя, откривателят на морския път до бреговете на Индия Вашку да Гама, вицекралят на португалските колонии в Индия Алфонсу Албуркерк, великият поет на Португалия Луиш Камойнш. Днес храмът-пантеон на великите португалци белее измежду крайбрежните червени покриви на сградите и само на неколкостотин метра под нея река Тежу едва доловимо плиска меките си синьозелени води, а сред залива самотен кораб белее, подобно на застинал върху вълните гларус.

Докато се взирам в тъмносинята шир и мислено си представям необятната безбрежност на Атлантическия океан, сещам за сензационната информация на тукашни медии и сайтове – край Азорските острови португалски любител моряк на име Диоклесиано Силва случайно се натъква на само на 12 метра под водата на 60-метрова пирамида с площ 8000 кв. м. За мистериозната пирамида в океанските дълбини между Терсейра /Лилавият остров/ и Сао Мигел /Зеленият остров/ на Азорския архипелаг се твърди, че изглежда е част от древния изгубен континент Атлантида. Медиите в Португалия се занимават с подводното откритие, а впоследствие наш всекидневник посвещава цяла страница със снимки и коментари за хипотезите, свързани с изгубения архипелаг61. Да нищят случая се заемат дори учени от факултета по океанография и рибарство и от адмиралтейството на Азорската морска зона62.

От хипотезите за азорската следа в Атлантида се връщам към по-книжовни теми. В една от книжарничките на стария квартал Алфама откривам исторически романи на Нобеловия лауреат за литература Жузе Сарамагу (16 ноември 1922 г. с. Азиняга, община Рибатежу). Считат го за самобитен и някак самотен, стоящ от всички останали писатели, представители на неореализма. У нас е познат с издадения още през 1989 г. исторически роман „Възпоминание за манастира”, издаден в края на социалистическата епоха от авторитното софийско издателство „Народна култура”63 и преиздаван у нас през 2005 г. Самотник, стоящ встрани от груповите литературни прояви; писател, невписващ се в литературните среди, той пише така, че издига високо летвата на европейския роман. В интервю Жузе Сарамагу споделя: „При мен успехът започна да идва с “Въздигнат от земята”, а после нарасна с “Възпоминание за манастира” и аз съзнавах, че са две добри книги. Те бяха посрещнати с аплодисменти от критиката и читателите и, ако ставаше въпрос за грешка, значи много хора щяха да са сбъркали64. Писателят е свързан с културата на португалската столица, която му отдава дължимото – за излезлия през 1980 г. роман „Въздигнат от земята” получава наградата на Лисабон, а за излезлия през 1982 г. роман „Възпоминание за манастира” е удостоен с литературната награда на община Лисабон и е награден от ПЕН-клуба на Португалия. Романът му от 1984 г. “Годината на смъртта на Рикарду Рейш” (в памет на Фернанду Песоа) получава още една награда на Португалския ПЕН-клуб, както и приза “Дон Диниш” от името на фондацията “Kаза де Матеуш”. За творчеството си и най-вече в областта на белетристиката година е удостоен с наградата и на португалската литературна критика65. Идва ред и на още една книга – през 1986 г. е издаден романът му „Каменният сал”, година след това и пиесата “Вторият живот на Франциск от Асизи”. Заради приноса в творчеството си в Италия го удостояват с почетната титла доктор хонорис кауза на Торинския университет.

Последното десетилетие на ХХ век е благодатно за писателя, особено през 1991 г., когато излиза „Евангелието според Исуса Христа”. Романът е награден от Асоциацията на португалските писатели, а Университетът в Севиля му връчва почетната титла доктор хонорис кауза. „Евангелието според Исуса Христа” е номиниран година след издаването си за Европейска литературна награда. Португалското правителство, подкрепяно от Ватикана, отклонява искането на културни организации в страната и забранява номинацията, обявявайки романа за богохулен. Писателят, дълбоко засегнат, напуска родината си и през 1993 г. се установява на остров Лансерот /Канарските острови, Испания/66, където започва да публикува своите дневници67. За издадения през 1995 г. роман „Есе за слепотата” получава високата награда „Камойнш”, а три години по-късно става Нобелов лауреат за литература. Жузе Сарамагу напуска този свят на 18 юни 2010 г.

Нека добавя и това, че покрай романите си Ж. Сарамагу публикува пиеси, сборници с разкази, печата публицистични материали в лисабонската преса и най-важното – пътят му на писател всъщност тръгва от 1924 г., когато семейството му идва в Лисабон и се заема да учи технически науки, но след мимолетните дейности като шлосер и застраховател навлиза в издателската работа – става редактор в издателство „Кор”, работи като журналист, заема поста на заместник-директор в авторитетния вестник „Диариу де Нутисиаш”. Преминал през школата на издателския бизнес и печатните медии, обиграл перото си в лисабонския печат, Жузе Сарамагу е готов да се оттегли и да напише значимите си творби. Струва си по този повод да припомня един цитат от интервюто на писателя с журналиста Батища Бащуш и преведено от видния наш преводач от португалски Здравка Найденова, в което Жузе Сарамагу изповядва нещо съкровено и поучително за хората на перото и книгата: „…Ако след 25 ноември [1974 г. – б.м., Л.Г.] не бях решил да проверя докъде мога да стигна като автор на книги, написаното от мен нямаше да съществува. Тъкмо защото се възприех като безработен, аз си казах: сега ще живея както мога и ще се опитам да видя на какво съм способен. “Въздигнат от земята” нямаше да съществува, ако не бях заминал за Алентежу, а аз нямаше да замина за Алентежу, ако имах работа с нормирано работно време.”68 Нелекият избор на Жузе Сарамагу да напусне шумния и даващ възможности за сносен живот столичен град е всъщност едно негово преосмисляне на стореното до момента, но и начало на един път на големия творец, който пише в откровена самота, прави преоценка на творчеството си и достига с романите, пиесите, публицистиката си до истинските висоти на словото. В романите му се откриват полифонични идеи, многопластовост и сложна композиция на наратива. Състрадателен, ироничен и проникновен тълкувател на историята, белетристът Жузе Сарамагу си остава непреходна емблема и един от културните символи на съвременен Лисабон. Творчеството на големия португалски писател бива представено у нас на 11 януари 1999 г. в Пловдивски университет „Паисий Хилендарски”69.

Минавайки край лисабонските книжарници, отбивам се за кратко пред спретнато подредените витрини със съвременни писатели и срещам книги на познатият на българските читатели Жозе Родригеш душ Сантуш. Известният журналист, документалист и писател опитва перото си като белетрист и създава истински бестселъри в областта на историческия трилър, които при това се превеждат в Европа и у нас, при това в значителни тиражи. Световна известност придобива с романа си „Кодекс 632” (2005), в който се проучва личността на мореплавателя Христофор Колумб, представя се дръзка теза за произхода му, опровергават се фалшиви исторически документи, свързани с дейността и личността му. Следват успехите му с романите „Божията формула” (A Fórmula de Deus – 2006), „Седмият печат” (O Sétimo Selo – 2007) и „Божият гняв” (Fúria Divina – 2009)), „Последната тайна” (O última segredo – 2011), превеждани и продавани с успех и в България70. Издава и документални книги.

Оригиналното издание на романа „O Kodex 632” e публикуван през 2005 г., а издаден през 2012 г. от издателска къща „Хермес”, като сега на посттитула присъства логото на португалското министерство на културата и Генерална дирекция на книгата и библиотеките, с чиято подкрепа е осъществена публикацията71. Преводът е на Йорданка Велинова ду Насименто, превела за „Хермес” и други романи на португалския писател. Отговорен редактор на издателството за поредицата книги от Жозе Родригеш душ Сантуш е Даниела Атанасова. На с. 479, след финала на романа, е поместена кратка анотация „За автора”, даваща кратки биографични данни за него. И тази, и следващите романи на португалския писател са отпечатани в хасковската печатница „Полиграфюг” АД. Любопитен момент от книгата /с.84/ разказва как главният герой проф. Томаш Нороня се натъква на рядко и ценно издание – „История на португалската колонизация на Бразилия”, съставена и подготвена за публикуване от Малиейро Диаш и издадена през 1921 г. в Националната литография на град Порто, а също и за прегледани други ценни издания, съхранявани в португалската национална библиотека като епическата поема на Луиш де Комойнш „Лузиадите” от 1521 г. и други редки книги и ръкописи от богатата колекция72.

По-нататък издателска къща “Хермес" осъществява преводните романи на Жозе Родригеш душ Сантуш с посредничеството на литературната агенция „Права и преводи” – Белград.

Романът „Божията формула” е публикуван на български от „Хермес” през 2012 г., като отново е отбелязано посредничеството на Генерална дирекция на книгата и библиотеките на Португалия73.

Романът на португалския писател „Божият гняв” също излиза в български превод през 2012 г. – преводач на книгата е Велин Мануел ду Насименто74.

През 2013 г. пловдивското издателство издава романа „Последната тайна”, публикувана две години по-рано от Gradiva Publicaçȏes. Преводач на българското издание е Дарина Миланова, художник на корицата е Георги Станков. Композиран в класическа романна структура – пролог, изложение на художествения текст и епилог, в края са дадени и заключителни бележки на автора с редица позовавания на исторически източници от изтъкнати учени за живота на Исус Христос. В тях се упоменава и позоваването върху библейски цитати – взети са от „Светата библия”, издание на Verbo, което се основава според писателя на „най-добрите преводи на най-старите гръцки ръкописи във Ватикана" и е публикувано през 1976 г. „в чест на посещението на папа Йоан Павел в Португалия през същата година”75. Любопитно е, че в XVIII и ХХ глава са предадени сцени от стария Пловдив, историческата Балабанова къща и загадъчното убийство на световно известния професор по молекулярна медицина Вартоломеев. В устата на момичето от книжната будка Даниела авторът вкарва реплика с рекламен характер, напомняща продуктовото позициониране в някои сериали: „Хермес” са издали още една от онези книжки, които толкова харесвате”76. Исторически проучвания на португалския учен Томаш Нороня, съпроводени със заплетената интрига на загадъчни убийства в Дъблин и Пловдив, отвеждат разследването до Светите земи /чиято карта е представена още в началото на книгата, преди пролога/, а на финала се прави опит за разкриване истинската самоличност на Спасителя. Опитът да се извлече божествения ДНК и да се клонира Месията се оказва на пръв поглед невъзможна мисия, но финалът остава открит за благата вест: Исус отново ще ходи по земята. В романа се преплитат елементи на изненадата, на криминални и исторически загадки, издирват се и се анализират документални свидетелства за живота на Исус Христос и неговото семейство. Отделно под линия в българския превод /като редакционни бележки/ се цитират съвременни български издателства – „Персей”, осъществило през 2006 г. преводно издание на апокрифно „Евангелие от Филип” /2006/ и „Гутуранов и Син”, публикувало през същата година „Евангелие от Мария Магдалена”77.

Ето щрихи от биографията на този надарен човек на словото с превратности и устремна кариера. Жозе Родригеш душ Сантуш се ражда през 1964 г. в някогашната колония Мозамбик. Наблюдава ужасите на гражданската война, свидетел е на усилията на баща си, лекар по професия, да оказва подкрепа на страдащото население. На десет години, с майка си, заживява в Лисабон, сетне заминава при баща си, който практикува в Северна Португалия. Семейството се мести в португалската колония Макау в Китай, където амбициозният младеж участва като репортер в тамошното радио. Осемнайсетгодишен вече е студент по журналистика в Нов Лисабонски университет, сетне изкарва тримесечен стаж в Би Би Си в Обединеното кралство, където работи в продължение на три години в Лондон. Връщайки се в Лисабон, постъпва на работа в националната телевизия, говорител е на вечерните новини и печели обаяние, а заедно с това сътрудничи на Си Ен Ен, прави репортажи за конфликтни събития в Палестина, Южна Африка, Босна и Херцеговина, Грузия, Либия. Получава високи международни отличия за журналистическата си дейност в отразяване на конфликти, като и за цялостна журналистическа работа. Завършва с докторат и сетне става професор по журналистика в Нов Лисабонски университет. Заема и поста на директор по информацията в националната телевизия на Португалия78.

…За щастие, литературните българо-португалски връзки не се ограничават с изложените до тук примери. Португалският институт на книгата и библиотеките – Лисабон, при тамошното министерството на културата, през 2001 г. заедно със софийското издателство на Мариана Тодорова „Карина М” подкрепя издаването на преводна антология, включваща съвременни португалски поети. Така излиза книгата „Съвременна португалска поезия” в съставителство и превод на Георги Мицков. Родният читател се запознава със стиховете на Ерберту Елдер, Фиама Паиш Брандо, Гащау Крус, Арманду Силва Карвальо, Антонио Франку Алешандър, Нуну Жудис, Елбер Мора Перейра, Фатима Малдонаду, Жил де Карвальо, Фернанду Луиш, Паулу Тейшера79. Кратка анотация предхожда включената поезия от всеки автор, дават се сведения за използваните стихосбирки, датата и мястото на раждане, местоработата.

Интересен факт из съвременната издателска дейност у нас е издаването на португалски и на български език на лекция от и.д. шарже дʹафер в посолството на Португалия в София д-р Жуау Мира Гомеш O Ser Português: Identidade Nacional e Mitos. Португалското битие: Национална идентичност и митове80. Лекцията си д-р Гомеш изнася по времето на научната сесия, посветена на честването на 40-годишнината от откриването на Испанска филология в Софийския университет „Св. Кл. Охридски”. Лекцията е изнесена в София на 5 юни 2001 г., а наскоро след това и отпечатана чрез столичната издателска къща „Пет плюс”. Докато крача из улиците на португалската столица, в главата ми изплуват фрази от тази знаменателна лекция, очертаваща радикализма в националистическото мислене на лисабончани: „Чувството за „имперски национализъм” било използвано от републиканското движение…през 1880 г., при отбелязването на 300 години от смъртта на епическия поет Луиш де Камойнш. Тогава републиканците предложили „три празнични дни” за честването на Камойнш, за да се преодолее „кризата на духа” и насърчи „националното възраждане”81.

Спирам пред множеството паметници на достолепното португалско минало и си давам сметка за символите на т. нар. масов национализъм – знамето, националният химн, паметниците на паднали в значими сражения герои, образа на републиката, олицетворяван и ренципрочен на образа на отечеството. Всъщност диктаторът и идеолог на „новата държава” Оливейра Салазар между двете световни войни, като контрапункт на катастрофалното участие на Португалия в Първата световна война, издига девиз за национално възраждане – Бог, Отечество, Семейство, което пък кореспондира с великите географски открития и португалските приноси в тях, с имперската идея и неделимата общност с португалските колонии. Макар и заменени с нови ценности и символика след 25 април 1974 г. и постепенната интеграция към демократична Европа, все пак и днес на Лисабон витаят духът на изконните добродетели, а знамената, хералдиката и паметниците на културното минало предизвикат носталгия, удивление и преклонение. Защото край тези паметници се събират не само европейци, американци, япоци, китайци и какви ли не народности, но и стотици гости от португалската провинция, измежду които групи деца, идват и отлично приеманите тук туристи от португалоезичните африкански страни, от Бразилия.

С една любопитна бразилка на средна възраст се срещаме на закуска в хотела, която ни бърка с руснаци.

- Напротив, българи сме! – поправяме я и щом споменаваме за родината на жената-президент на най-голямата португалоезична държава Дилма Русев, лицето ѝ грейва в широка приятелска усмивка.

- Заповядайте, нашенска картичка за спомен! – пожелаваме ѝ скоро да посети България, където има също прекрасни места и за културен туризъм, и за отдих на море и планина. Бразилката кимва, благодари и усмихната, ни праща благопожелания.

Преди да поема към набелязаните за деня обекти, решавам да напазарувам. Става ми навик да заобикалям кръговото движение на площад „Маркеш де Помбал” и след две преки надолу по булеварда да навляза по тиха уличка край Лисабонския автономен университет (Universidade Autonoma de Lisboa). Заобикалям група весели студенти, които тъкмо излизат от лекции, и продължавам по уличката с живописни малки магазини, настанени в приземните етажи на стари къщи. Влизам в един от тях. Вече няколко пъти пазарувам оттук и продавачът собственик вече ме познава, знае откъде идвам, даже разговаряме на леко развален английски.

- Търся някакви зеленчуци! Подходящи за по-твърд алкохол…

От България си нося шише първокласна домашната ракия, която сам съм приготвял на вилата си в курортното селце Вонеща вода, и предвкусвам как вечерта в хотелската стая ще си направя домашна салата, която вече ми липсва, затова се оглеждам за нещо по-познато. Споделям с продавача, приветлив черноок мъж с прошарена коса и шарена риза, намеренията си, а той досетливо вади малка щайга с отлично изглеждащи домати.

- Португалски или внос? – питам недоверчиво.

Той завърта глава и добавя с усмивка:

- Съвсем пресни са, има едно градче край Лисабон, където ги произвеждат ваши сънародници. Стопанинът на зеленчуковата ферма случил с тях, наетите българи били работливи и дори го научили на една нова технология…



  • Ами?!

  • По-скоро техен си трик, за който нашите фермери не са се сещали –той вади десетлитрова бутилка минерална вода Carvalhelhos, поставя я на рафта пред мен и добавя. – Българите събирали в ранна пролет ето такива празни шишета с голям литраж, изрязвали им дъното и ги поставяли върху коренче от засадения и предварително подхранен с тор разсад. Растението си било на топло и в студените дни, греело го, през отворената капачка пък влизал дъждец и си го поливал, и тъй, оранжерията скоро започнала да дава вкусни домати. Тъй вашите сънародници за кратко време се прочули с реколтата си, разширили работата… Вземете и опитайте, няма да съжалявате.

Не пропускам да се възползвам от доматите, които разнасят старата слава на зеленчукопроизводителите ни чак до брега на Атлантика, и за тяхно здраве вечерта пия чаша от домашната ракия с вкусна доматена салата, по нашенски.

Отново минавам откъм гърба на хотел „Феникс”, в тихата улица пак се връщам пред уединената, но подредена с вкус книжарница Livraria Buchholz”. Цял рафт е отреден за актрисата и писателката Fernanda Serrano (Фернанда Серану). Струва си да кажа няколко думи и за колоритната ѝ личност. Родена в Лисабон на 15 ноември 1973 г., като гимназистка пее в рок-група, сетне за кратко е студентка в Лисабонския автономн университет, после работи като манекен, получава и първите си роли в игрални филми. След кратка кариера на телевизионна водеща, Серану записва участия в сапунени опери и теленовели, между които и популярния в края на 90-те години сериал „Журналисти”. Прави успешен дебют в киното с филмите “Джейм” /Jaime/, “Разходка в парка”, теледрамата „Теорема Питагор”, играе и в теленовели и филми от по-ново време като „Аз ти дадох почти всичко”, „Големият залог”, „Вълците”, „Ти и аз”. През последните години участва ив театрални постановки. Излязлата ѝ през 2013 г. в издателство „Oficina do Libro” книга „Também Há Finais Felicez (Има и щастлив край)” е откровена изповед на съвременна жена, преминала през трънливия път на успеха, но и на болезнени изпитанията в житейския си път82.

Като започнах за прояви, ще припомня факт извън българската столица, говорещ добре за съвременната културна комуникация – между 13–18 май 2013 г. във Велико Търново се провежда Седмица на културите на Португалоезичните държави Ангола, Бразилия, Гвинея-Бисау, Кабу Верде, Мозамбик, Португалия, Сау Туме и Принсип Източен Тимор. Голямата културна проява се случва в зала „Европа” на Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”, а съорганизатори заедно с университета са Португалския културен институт „Камойнш” и Университетът на Сао Паоло. Вторият по ред семинар за обучението и изследователската дейност в университета е участието на лектори от двата университета и от институт „Камойнш”; наред с това се откриват лингвистична и театрална изложба, пред ректората на ВТУ организаторите дават почерпка на чаша портвайн, прожектират се филми от португалски и бразилски режисьори и дори има купон с лузофонска музика и самба.

…Мислено се връщам назад и към добрата практика и издателските комуникации на софийската издателска къща „Светулка 44” и Главната дирекция на книгите и библиотеките към Министерството на културата на Португалия. Добър пример в издаването на преводна белетристика на български бяха книгите на Мария Тереза Майя Гонзалеш – още през 1997 г. издателството осъществи българско издание на получилия ѝ световна популярност роман „Луната на Жуана”, през 2010 г. издаде повестта „Пазачът на плажа”83, а година по-късно и повестта ѝ „Гашпар и Мариана”84, и двете книги в превод на Маргарита Дренска. Сътрудничеството на „Светулка 44” с португалското министерство на културата и дирекцията му Direcc̗äo-Geral do livro e das Bibliotecas е един удачен пример за това, как водещата културна институция на една неголяма европейска държава може да разпространява родната си книжнина и особено своето съвременно литературно богатство, с успех из останалите държави на Европа, а и по света.

През 1999 г. издателска къща „Светулка 44” публикува с подкрепата на Министерството на културата на Португалия, Португалския институт на книгата и библиотеките и Институт „Камойнш” – Лисабон, романа на Жуау Агиар „Кръв и бисери в Макау”, също в превод на Маргарита Дренска85. Лисабонският писател и журналист Жуау Агиар е също популярно име в съвременната португалската белетристика, познат като романист, включително и в областта на детско-юношеската литература.

…В един от дните на пребиваването ми в Лисабон се спускам до площад Россиу (Rossio), за да се добера до писателското кафене „Никола” – любимо място за срещи на интелектуалци, творци на словото от няколко поколения. Кафенето, както още други, се помещава в една от онези здания на ХIX–XX век. Сред площада се извисява паметникът с излятата от бронз фигура на крал Дон Педру IV86, изобразен с протегната към народа либерална конституция87. В северната част на площада, зад монумента на краля, се белее неокласическата сграда на Националния театър „Мария II”88. Шест белокаменни колони са издигнати пред входа на зданието и върху тях е стъпил триъгълник с алегорически фигури, от чийто връх ме посреща статуята на създателя на португалския класически театър Жил Висенте. Фонтан с причудливи фигури в неокласически стил допълва усещането за хармония, а край него настилката по площада сякаш рисува пред очите красиви чернобели вълни от настилката, изпълнена със ситни павета – едно от характерните неща, с които чужденецът ще запомни Лисабон. На самия Росиу има пазар за цветя, но в миналото тук се намирал Двореца на инквизицията, провеждали се наказания за назидание пред широка публика. Все пак имало и хубави моменти – ставали военни паради, народни увеселения, даже се водели турнири по бой с бикове.

Като заговорих за съвместни книжовни прояви на Португалия и България в сферата на белетристиката, нека отбележа и дейността на лисабонското издателство „Вега”, което през 2000 г. издава на португалски историческия роман „Странният рицар на свещената книга” от Антон Дончев, а през 2007 г. публикува и романа на Красин Кръстев „Подвижни пясъци”89. Тук нека отдам дължимото и на едно изследване на публициста и преводача Румен СтояновЧака ме светът. Никола Вапцаров в испано- и португалоезичните страни” (2009), където авторът добросъвестно, види се, с голямо търпение и обич, е проучил солиден материал за присъствието на големия наш поет, позовавайки се при това на добре свършената издателската работа в редица страни от Европа и Латинска Америка, отразили с книги и публикации в медии присъствието на Никола Вапцаров. Р. Стоянов е отделил и цяла глава за португалските издателски приноси в тази посока, спирайки се върху самостоятелно издадената на португалски книга на Н. Вапцаров „Стихотворения” от издателство „Лимяр” в Лисабон през 1980 г., в превод на Ежито Гонсалвеш90. Пак там авторът се позовава на публикацията на информационния всекидневник „Диарио популар” – Лисабон, от 10 януари 1980 г. за Н. Вапцаров91. Покрай други издателски прояви в Португалия, свързани с творчеството на наши поети, Р. Стоянов отделя място и за лисабонския сборник „Песента и схватката”, публикуван през 1989 от издателство „Ешкритор” – Лисабон92.

В средата на 90-те години на ХХ век идва ред и за съвместни рецитали на българската и португалската поезия, какъвто е организиран с участието на поетите Гинка Билярска и Педру Тамен в София по проекта „Твоята и моята Европа” на Сдружението на говорещите португалски език в България, португалското посолство у нас, фондация Калуст Гюлбенкиян (Fundaçäo Calouste Gulbenkian) и с насърчението на Европейската комисия в България93. Сдружението е формирано в средата на 1998 г. като културна организация, отворена към лингвистика наука, книжовност, изкуство и обществено-политически живот за държавите, говорещи португалски. Нека припомним на читателя, че в Софийския университет „Св. Кл. Охридски” се изучава Португалска филология94, във ВТУ „ Св. св. Кирил и Методий” има специалността Приложна лингвистика с изучаване на португалски и със самостоятелен кабинет (Sala de lingua Portuguesa), където е разположен и центърът Сеntro de estudos Portugueses e estudos brasileros; в София като втори език в Испанската гимназия се изучава и португалски; че наши инженери, медицински персонал, агрономи, учители са работили в Ангола, Мозамбик и Португалия, и обратно – у нас завършват висше образование доста специалисти от тези и други държави, където португалският е официален език95. Споменатото сдружение в първото десетилетие на новия век работи по европейски проект и вече е дало възможност да се осъществят контакти с Лисабонския държавен университет и с португалската Национална библиотека, в тези контакти се е включила и Асоциацията на португалските преводачи.

Проф. Маргарита Дренска и гл. ас. Бойка Недева са първите стипендианти на фондация „Гюлбенкиян” от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”. Те получават стипендии за изследователска работа по „Португало-български речник” и „Българо-португалски речник” (М. Дренска)96 и по едно лингвистично помагало и за „Българо-португалски икономически речник” (Б. Недева)97. Третото финансиране от фондацията получава Даниела Петрова (заедно с Вл. Драгнев) за публикуването на превода на „История на Португалия” (2002) от Жузе Ирману Сарайва98.

…И като заговорих за книжовни приноси в сферата на поезията, нека кажа няколко думи и за усилията на издателска къща „Славяни”, която в София през 2008 г. публикува поетичния сборник с творби на Жузе Мануел Мендеш „Отново септември”99 и антологията „Живото колело”100 от Жузе Жорж Летрия – текстовете на двете поетични издания са подбрани, в превод и с встъпителни статия от Сидония Пожарлиева, като преводачката добросъвестно се е позовала на български и португалски на книгата-източник, от които е взета съответната поетична творба. И двете издания са публикувани под покровителството и с подкрепата на Генерална дирекция на книгата и библиотеките при Министерство на културата – Лисабон, като това участие пък е указано с логото на съответната португалска институция върху контратитула и на двете издания. Отправени са и специални благодарности към авторите.



Каталог: 567 -> pub -> 6109
pub -> Води лекционни курсове по теория и композиция на книгата, графичен дизайн, управление на издателството, периодичен печат, технологии в книгоиздаването, интелектуална собственост и пр
pub -> Лисабонския дом на книгата в памет на жозе сарамагу
567 -> Програма за месец а п р и л 2015 г. Голяма сцена 01. сряда каквато ти ме искаш 20лв
pub -> Книга в предосвобожденски издания проф д-р Лъчезар Георгиев
6109 -> На брега на лисабон” от Лъчезар Георгиев разказва с вкус на порто и дъх на книги за видяно и преживяно в португалската столица


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница