Лъчезар Георгиев на брега на лисабон



страница3/6
Дата14.10.2017
Размер1.36 Mb.
#32376
1   2   3   4   5   6

Жузе Мануел Мендеш е интересна личност – бил е депутат в португалския парламент, дългогодишен председател на Португалската асоциация на писателите, поет и прозаик, един от изтъкнатите представители на третата фаза на неореализма в португалската литература. Разработва темите за морето, любовта, разрухата в периода на диктатурата, смъртта и безвремието, приятелството и солидарността, оптимизма. Стиховете му често са без главна буква в началото на стиха, реди безглаголни и кратки изречения, бързо сменя настроения, пейзажи, образи. В бележка към българското издание на „Отново е септември” преводачката и съставител С. Пожарлиева изтъква някои книжовни приноси на Мендеш – превел и публикувал в Португалия стихове на Ботев и други наши поети; включен в излязлата в България „Антология на португалската поезия на ХХ век” от 1993 г. и в издадената през 2006 г. от сп. „Пламък” антология „Португалска литература ХХ –ХХI век”101. Същата преводачка осъществява през 1995 г. подбор, въведение и превод на поетичната антология „Въжделения” (Aspirac̗ӧes), включваща Фернанду Намора, Педру Тамен и Жузе Мендеш102. Тук е редно да се добави още, че през годините книгите на Мендеш излизат в авторитетни португалски издателства като: лисабонските „Livros Horizonte, „Planeta de Agostini, „Editorial Caminho, „Editorial Presenc̗a, издателска къща в Порту Campos das Letras”. През 2002 г. у нас излиза и преводната белетристична антология от Жузе Мендеш „Внезапна светлина” (Luz Súbita)103. Ж. Мендеш е автор и на излезлия през 1984 г. в Лисабон и претърпял още две издания роман „Вдигането на мъглата” (O Despir da Nevoa)104. В превод на нашата преводачка Елена Ряузова през 2001 г. в Москва излизат и негови събрани разкази в книгата Балада за седемте луни” (Balada de Sete Luas )105. Ж. Мендеш реализира и няколко дискографски участия между 1998–2006 г. – записва съвместно с други португалски автори съвременна поезия и музика.

…Подхванах за книги, докато крача замислен под сенките на стрехите и палмовите дървета край старинния лисабонски площад Россиу. И тук се сещам за откъса от великолепното стихотворение на Жузе Летрия на тринайсета страница в книгата му „Пророкът на росата” (O Profeta do orvalho), равносметка за хората на книжовността и словото:



Тук сред тръстиките и цветовете на лотоса

разбрах, че адът и небето,

колкото и боговете, и книгите да ни карат

да мислим обратното, са в сърцето на човека.

Аз опознах и двете, странствайки вътре в себе си

и превръщайки сянката в желание за светлина,

а светлината – в тайно желание за сянка106.
Смятат Летрия за представител на обновения неореализъм, но и романтик. Познат е със своите над сто книги – поезия за възрастни, стихове за деца, разкази, приказки, но и с дейността си като журналист, редактор, композитор и певец отпреди революционните събития през 1974 г. В един от португалските ми пътувания отскачам до Кайкаш, родното градче на Жузе Летрия, сега модерен крайбрежен курорт недалеч от Лисабон и някогашна морска крепост, от 1870 г., превърната по разпореждане на крал Луиш I в летен дворец на монарха. Сега едното крило на двореца се ползва за лятна резиденция на португалския президент. Старинни тесни улички, магазинчета за сувенири и заведения за бърза закуска, ресторанти, но и доста паметници стигат, за да впечатлят. И да се посетят – великолепно украсеният храм на Божията майка на мореплавателите (Igreja de Nossa Senhora dos Navigantes), Музеят-библиотека на графовете Кащру-Гимараенш, да се любуват отблизо на кацналите като ято гларуси яхти на тукашния местен морски клуб, да се наблюдава регата в залива и дори някое състезание по уиндсърф. Като повърви човек извън Кайкаш по крайбрежната ивица, лесно се добира до плажа Консейсау и още един по-голям негов събрат с впечатляващи размери – плажа Гиншу, място за ценителите на огромните вълни и на разходката по тях с ундсърф. На запад от града, на не повече от три километра, скалистият бряг на океана е образувал страховито място, което тукашните жители наричат Устата на преизподнята (Бока ду Инферну). В Кайкаш се знае за Жузе Летрия и като съветник по културата в общината, и като културен мениджър, включително и на Бока ду Инферну, а също като редактор и издател на вестници, между които видния „Журнал де Летраш”. Летрия членува в Португалската асоциация на писателите, има международни награди за литература, дори от свищовския международен конкурс за сатиричен разказ през 1986 г.

И накрая на този дълъг и уморителен, но пълен с нови впечатления ден, се връщам в Лисабон. Отново минавам по алеите край брега на Тежу. Отдалеко се белее Паметникът на първоокривателите, по-нататък – кулата Белем. Панамският круиз „Ла Поезия” е още на пристана и прозорците на каютите святкат със синьозелените пориви на вълните, бризът донася приятна хладина, а вечерта бавно се спуска и мята удължени сенки над Лисабон. Отвъд реката все още в бронзовите лъчи на заника могъщата фигура на Христос Властителя благославя града и залива. Посядам в уютно кафене на открито на стотина крачки от Праса ду Комерсиу. Разнася се звън на китара и нежен глас ме отнася далеч от брега. Хиляди гълъби безгрижно се провират между туристите, а отвисоко, досами триумфалната арка бронзовата конна статуя на крал Жозе I наблюдава залеза и суетнята по площада, и сякаш с носталгия си припомня за военни паради, народни тържества и веселия.

…Седнал на пейка край пристанището, настроен съм да виждам в някаква особена светлина Лисабон, усещам полъха на океана, който прониква по естуара на Тежу от Атлантика, а покрай мен сякаш невидими прибягват силуетите на герои от историческите романи на Гарет и Иркулану, от славния португалски век на литературния романтизъм, след тях сякаш се догонва в едно с плясъка на вълните любовeн шепот на два скелета на фона на приглушена музика от пиано107. Иска ми се да изчета книгите на литературен Лисабон, да понауча повече за техните автори, но знам, за едно пътуване това си е непосилна цел, затова си обещавам, щом се завърна в България, да прегледам поне онова, което е преведено и издадено у нас и което ще остане в богатата съкровищница на родната ни книжнина. И да напиша още нещо за преводната португалска книга108.
5. По зъберите на крепостта Сан Жорже (Свети Георги)

За да се добере чужденецът до лисабонската крепост Сау Жорже /някои автори у нас я обелязват и като Сао Джорджи или Сао Жорже/ и от укрепленията да отправи поглед към Лисабон, трябва или да хване ретро-трамвая и да търпеливо да изчака, докато изпъпли до върха на хълма, та да слезе близо до подножията ѝ, или пък да се метне на някой от туристическите маршрутни автобуси и да разглежда тесните улички на квартал Алфама /в превод: Извор/, които твърде много напомнят със своята стъпаловидна структура стария великотърновски квартал Варуша. Казват, трамваите били доставени от Обединеното кралство още през 1898 г. Сега те още продължават да пъплят по каменните улички, под стрехите и висящото край стрехи и балкони пране, отнейде се чуват подвиквания на папагали, и още някакви странни птици, а по-упоритите туристи се дръпват почти до стените на старите сгради, за да сторят път на стария трамвай, който не пропуска да звънне предупредително с камбанката си.

Вековни дървета прокарват сенки и зелени тунели по най-широката каменна улица, отвеждаща към Сау Жорже. Легенда разказва, че древната крепост била издигната като замък от римляните, превърната е в крепост по времето на вестготите, при мавърското владичество я наричат Алкасова, а през 1147 г. е освободена от християнската войска, предвождана от крал Алфонсу Енрикеш. Храбрият португалец Мартин Мониш осигурил подстъпите към крепостната врата и загинал като герой в свирепата битка с мюсюлманите. Едно от паната в кварталната църква „Санта Лузия” е изобразена обсадата на крепостта и подвига на Мартин Мониш. Преди да се поеме по стръмния каменен път към Сан Жорже, човек непременно поспира на площада Ларгу даш Порташ ду Сол, наричан още Слънчевата врата – една от седемте врати-подстъпи към Лисабон по време на арабското присъствие в Ранното средновековие. От площадката при Санта Лузия, окъпан в светлина, кварталът Алфама просветва с прозорците на дошли от минали векове и накичени една над друга къщи и сгради, а над тях, при самия връх, белее с кулите и продълговатите си здания църквата Сан Мигел, малко по-нататък и встраши още една по-малка църква – Сан Ештевау. Няколко снимки към стария квартал, на фона на река Тежу, и поемам нагоре към крепостта. По пътя ме примамват малки и магазинчета за сувенири, картички, албуми и всевъзможни вещи за спомен. При главния вход е изправен монументът на освободителя на крепостта от маврите крал Алфонсу. Посрещат ме и няколко котки с особен вид триъгълни муцуни и дълги красиви опашки, види се, характерни за арабските страни. Тук котките са на почит, личи, че са гледани с обич и наред с няколкото наперени пауна по дърветата са сред любимите обитатели на крепостта.

Между зъбчатите стени и зъбери, под сенките на вековните крепостни дървета, човек може да се полюбува и към естуара на река Тежу, да проследи ширналия се сякаш под краката му град, да се снима с далекобойните топове, които са мерели всеки чуждестранен кораб, осмелил се да навлезе с недобри намерения в залива. В крепостта се намира и възстановеният през 1511 г. дворец, който често е посещаван от първенците на кралския двор. Впрочем, тук казват, че освен като арсенал и тъмница, крепостта била използвана и като място за театрални спектакли. Замъкът пък, известен по римско време като Оппидум, дал началото на Лисабон. Едва през 1938 г. били проведени реставрационни дейности.

Трябва с ръка на сърцето да кажем, че днешната туристическа индустрия се е постарала доста за любопитните и поуморени посетители, в сърцето на крепостта има заведение, където в топлите дни човек може да се подкрепи със студени напитки и сандвичи, наблизо има дори тоалетни. По този повод се сещам за прочутата старинна църква в етнографски комплекс, недалеч от старата ни столица, където до преди няколко години нямаше тоалетни и чужденците, дошли от акустиращите при Русе круизи, се оглеждаха, прималяли от жегата, а служителите вдигаха сконфузено рамене. Някой от чужденците се оплакал, та най-сетне взели мерки. Но това е една обичайна родна история, която би могла да се случи и на други места у нас.

Наред с това тук, на Сау Жорже, при все, че си е рисковано да се върви из бойниците и кулите, има доста обезопасителни съоръжения, а и достатъчно указващи табели, учтиви служители, които са готови да се притекат на помощ и да те упътят. Излишно е да си припомням как във Велико Търново преди време, на Царевец, в района на Балдуиновата кула, загина дете, защото някой бе пропуснал да се погрижи в достатъчна мяра за безопасността на туристите.



В едно от по-новите проучвания върху португалската история: „Сaлазар и раждането на „Новата държава” (1926–1936), Йордан Митев се спира на любопитен исторически факт, свързан с прочутата крепост. На 26 август 1931 г., по време на метежа срещу правителството, организиран от португалски изгнаници в Париж, Мадрид и Галиция с участието на португалски офицери от авиацията, ръководещият операцията Утра Машаду насочва артилерията по необитнаваната по това време крепост Сан Жорже, докато провителството се криело в казармите на националната републиканска гвардия. По-късно Машаду отговаря по повод на нелепата си постъпка, че поискал да се сравни със Салазар, който закопал монархията с топовни салюти, докато ръководителят на лисабонския метеж закопал „вечните революционери” и вероятно самия колеблив главнокомандващ в изгнание полковник Рибейру де Карвалю109. Това е финалът на поредицата от революции, последвали преврата на 28 май 1926 г., прекъснал живота на парламентарната република110. Редно е да се припомни, че Португалия се радва твърде малко на парламентарна република – тя е установена през 1910 г., година по-късно е приета първата републиканска конституция, следва диктаторският режим на Пимента де Кащру, режим на Новата република, наложен след революцията начело със Сидониу Пайш, революция на монархистите, военен бунт на 28 май 1926 г., дал началото на военната диктатура. И дълголетно присъствие на професора от университета в Коимбра в икономическите и финансовите дела на републиката.

6. По книжовните и други теми в изданията на автори от по-ново време и за двустранните отношения между републиките Португалия и България

Тук ще се наложи да прекъсна за малко разказа си, докато в хотелската си стая се любувам на изгрева с очи, вторачени към паметника на Маркеш де Помбал и се подготвям да посетя прелюбопитния квартал Ориент на Лисабон, за да си кажа впечатленията от местата, където между 22 май до 30 септември 1998 г. се организира крупна проява за португалската общественост, а и за Европа и света – Експо¢98 под мотото „Океаните – наследство за бъдещето”, и където отдалече – по сградите и съоръженията, личи колко пари, труд, амбиция и вкус са съчетали в едно архитекти, строители, организатори, за да сътворят в общ ансамбъл едно архитектурно чудо, на което и до днес се радват и жителите на Лисабон, и туристи от близо и далеч. Българите са участници със своя тема „От миналото към бъдещето” – излагат каменна котва от втори век преди новата ера, и най-старата лодка-еднодръвка, намерена в Черно море, показват и считаното за най-старо злато на цивилизацията – от Варненския некропол, а и редица предмети от далечното минало, свързващи България като морска държава още от древността; предлагат се научни открития на учените от Института по океанология при БАН, на Института по космически изследвания и на Института по метеорология и хидрология, а в залива на река Тежу пред очите на стотици лисабончани демонстрация прави един от най-скоростните ветроходи в света „Калиакра” – за тези любопитни подробности пишат бившият посланик Луиш Гонзага Ферейра и Мариета Георгиева в книгата си „България и Португалия в двата края на Европа”, издадена шест години по-късно от софийското издателство „Транслибрис” и с подкрепата на португалския интитут „Камойнш”111. Покрай хилядите справки за комуникацията между родната ни и португалската дипломация, в тази книга, напомняща на хроника и същевременно на енциклопедия, читателят ще намери и много податки за малко познати и нови издания, излезли у нас и в Португалия пред трийсетте години на възстановените след 1975 г. двустранни отношения, както и на редица съвместни книжовни прояви, допринесли за сближаването на двата ни народа. При това, от българска страна са ползвани богатите фондове на Централния държавен исторически архив, на Министерството на външните работи, както и по публикации на пресата у нас за различни двустранни контакти на дипломатическо, културно и спортно равнище. Нещо повече, в три части и общо седем глави са проследени и първите стъпки в двустранните отношения на двете държави, като се започне от края на XIX – началото на ХХ век, периода между двете световни войни и мъчителното време на Студената война между соцлагера и западните държави, до повратът след Хелзинкския процес, опитите за сближаване на режима на Тодор Живков с Португалия, предпазливите позиции и постепенното отваряне за книжовни прояви, решаващата подкрепа на България за кандидатурата на Лисабон за Експо¢98 пред тази на Торонто, и още десетки факти, за които малко се знае, а са полезни за тези, които искат да научат нещо повече и за за културната комуникация, и за сложните маньоври на дипломацията в едно преломно и динамично време. В книгата се съобщава за направено дарение от страна на Института за книгите и библиотеките на Португалия за Народна библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, включващо издания на португалски автори112. Дарението е огласено от португалския посланик у нас Мая и Силва пред публика в Народната библиотека на 26 март 1999 г. По време на проявата се представена двуезичната поетична антология „Дълбочини” в съставителство, превод и авторство на Сидония Пожарлиева и още една книга в неин превод и на Даринка Кирчева – „Антология на португалския разказ”, съставена от Мария Жудит де Карвалю113. Представена е и „Антология на португалската литература от XIII–XVIII”, съставена от Яна Андреева; рецитират се и стихове на съвременни португалски поети114.

И тъй като говорим за издателски прояви, редно е да отбележим и публикуваната преводна книга на Луиш Гонзага Ферейра „Революция на изток – Един португалец в София” /1997/, в която авторът – бивш посланик на Португалия у нас, е в ролята на очевидец на демократичните промени в България между 1989–1993 г., разказва се за културния обмен между двете страни, за стъпките в преподаването на португалски у нас; В София са получени първите екземпляри от лисабонското издание и се готви превод на български език115. Луиш Г. Ферейра идва на посещение в София от 23 ноември и участва в представяне на изданието в Националния дворец на културата, а два дни по-късно в Столична библиотека e на голямата премиера на книгата си с участието на чужди дипломати, интелектуалци, министри от предишни кабинети и политически дейци116. “Революция на изток” у нас е издадена от столичното издателство „Карина М” на Мариана Тодорова, със съдействието на португалското министерство на културата, в превод на Здравка Найденова и Наталия Чурова – Кулинска117. Оригиналът на португалски е издаден в Лисабон година по-рано от „Еdiçäo da Sociedade Histórica da Independência de Portugal”118. В предговора на Фернанду Амарал – бивш председател на португалския парламент, а също и депутат от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа, в който се изтъква: „Книгата Революция на Изток” е блестящ документ, основан на обективно, трезво, ерудирано наблюдение на свидетел. В нея един могъщ ум намира удоволствие във възхитителни, направени сякаш със скалпел, анализи и с изказ, изпълнен с красота и сила, за да ни постави в центъра на политически, социални, културни и човешки събития, на които сякаш сами сме присъствали… Авторът на Революция на Изток посланик Луиш Гонзага Ферейра е дълбок познавач на човешките взаимоотношения. С една фраза, с едно мазване на четката, с една точна дума очертава образ, определя характер, отдава дължимото на праволинейността у човека или разобличава демагогията на подлеца”119. По-нататък Ф. Амарал изтъква, че книгата е забележителен труд и не е трудно да се разбере причината, поради която президентът Желю Желев отправя молба към Гонзага Ферейра да я напише – а това е именно богатият опит на автора като посланик в различни държави – нека добавя, че Ферейра е заемал различни дипломатически служби на португалското външно министерство в Дакар, Хавана, Киншаса, бил е посланик в Берут, Никозия, Аман, Дамаск и София, автор е на публикации по съвременна външна политика и дипломация. В краткото си предисловие, озаглавено „Мотивът”, още в началото на книгата си Л. Г. Ферейра посочва, че като изхожда от преживяното, се е опитал да открои първите признаци на десидентството у нас, дворцовия преврат в комунистическата партия, превърнат от опозицията в демократична революция, но и периода на първите демократични промени, но заедно с това непоследователността на демократите, съпътвана от умората на населението и носталгията по отминалата сигурност120. Изданието е композирано стройно и премерено: включва въведение, пет части, четири приложения от автора, две притурки, библиография и именен показалец, в солидния обем от 576 страници. В първото приложение „Как се роди книгата” е описана прощалната среща на Л. Г. Ферейра с тогавашния държавен глава Желю Желев, който насърчава зародилата се идея напортугалския посланик у нас да опише преживените от него събития: „Така че бях развълнуван, когато чух Ж. Желев да ми предлага настойчиво да не се колебая да опиша в книга стъпките на промяната, на затвърждаването на демокрацията в страната му. Вълнението ми бе огромно, защото той сякаш бе чел мислите ми и плановете, които си бях чертал наум.”121 Подобно желание за написване на книгата изявяват и други колеги и приятели на посланика по време на прощалните срещи преди отпътуването му от България.

В третото приложение към „Революция на изток” Л. Г. Ферейра чрез спомените си дава важно сведение за създаването на португалска читалня в Столична библиотека и припомня, че тя е открита „с тържествена церемония през март 1993 г., като по тоя случай в България и в рамките на честванията на португалските открития излезе българският превод на творбата на Луиш Адау да Фонсека Тордесилският договор и португало-кастилската дипломация през ХV век122. С автентична документалност културният факт от живота на Столична библиотека е маркиран с ясни, пестеливи щрихи: „Това бяха дни на ентусиазъм и въодушевление. Церемонията по откриването на Центъра за разпространение на португалската литература и култура се превърна в голямо събитие. Станахме свидетели на радостта и задоволството на много чужденци, ценящи високо португалския език. В следобеда на 26 март 1993 г. почувствахме мъка и същевременно се радвахме, като гледахме как театралната зала на библиотеката побра едва една трета от хората, които искаха да се включат и участват в откриването на читалнята. Десетки говорещи португалски и други гости останаха в предверието, където бе представена изложбата „Португалските открития и срещата на цивилизациите”. В тази вечер бе съобщено, че се е обадил по телефона проф. Луиш Адау да Фонсека с предложение към проф. Янчулев, кмет на София, който присъстваше на откриването на португалската читалня, тя да се смята като първа стъпка към бъдещия португалски културен център в София.”123 Реализирана е стара мечта на говорещите португалски да имат библиотека, за да четат португалската преса, списания и книги, да преглеждат изданията на португалски език, излизащи в Бразилия, Ангола и други африкански португалоезични държави.

В „Революция на Изток” се изнасят и факти за станали в началото на 90-години на века културни, научни и книжовни прояви като проведения по инициатива на португалското посолство у нас симпозиум „Португалските географски открития и изграждането на образа на света” и съпътстващата го изложба на португалска картография, която се открива в Националния исторически музей в София и впоследствие се представя във Варна, Пловдив и Велико Търново, организирани са и пет предавания на БНТ по темата124.

Книгата на Л. Г. Ферейра е уникална сама по себе си в мемоарно-документалната ни книжнина и се родее с творбите на такива наши автори като Симеон Радев, Димо Кьорчев, Светослав Минков, Константин Константинов, а в по-ново време с публицистичните съчинения на Йордан Радичков, Николай Хайтов, Серафим Северняк. Нещо повече, „Революция на Изток” се появява в разделно за българския народ време – на сбогуване с илюзиите, на икономическа стагнация, но и на революционни сблъсъци, на нови надежди за уреждането на един по-добро, хуманно и справедливо общество в България.

Без да е художествен публицист, но прозорлив, наблюдателен, с усет за детайла и подтекстовата знаковост в обществената комуникация през един преломен период, Ферейра преплита есеистичното, документалното, не спестява пикантното и злободневното. В споменатото си първо приложение “Как се роди книгата” авторът споделя размисли и за написването на подобен тип мемоарно-документално съчинение. Разказът му за случка в резиденцията на португалското посолство в Токио е поучителен и впечатляващ – португалски историк от завръщаща се от Китай делегация, по време на обяда обижда публично писателя и дипломата Мартинш Жанейра. Луиш Ферейра остава потресен от несдържаната ярост и низостта на човека, нанесъл незаслужен удар на”личността, внесла в португалската литература уважението към една култура и страна” и е изумен от презрението на историка към творчеството на Жанейра, написал силна книга за Япония, пропита с любов и приятелство към тази далечна за португалците страна125. Ферейра защитава правото на автори като Франку Ногейра, Жуау де Дауш Рамуш, Кастро Брандау и моряка, а после дипломат Венсеслау де Морайш, събрали лични впечатления и оставили диря със своите книги в богатата съкровищница на португалската книжнина126. Размислите на Луиш Ферейра са и своеобразен манифест-защита на словото, на правото на автора да изразява с думи и творчество, със създаване чрез текста на книгата на онова важно и значимо, което е минало през личния му опит, независимо от заеманата професия. Самият книжовен и издателски факт с отлично написаната, добре композирана и поднесена с четивен стил „Революция на Изток” доказва, че португалският посланик в София е успял в начинанието си и е създал творба, която може да се ползва и от учени, и от обикновени читатели в опит да осмислят преломната епоха.

Не ми се иска да пропусна и да спомена накратко за мемоарнодокументалната книга с публицистичен привкус на Боян Михайлов „Португалия и революцията на карамфилите”, издадена през 2006 г. от софийското издателство „Шарпстоун”127.



Няколко думи и за една книга от Гуалдо Томарсон – романът-пътепис „Да сънуваш Портокалия”, жанр не особено популярен и не толкова лесен за написване. Не мислете обаче, че е от португалски писател. Творбата си е писана от български автор – Любомир Чолаков, и е създадена след негово пътуване до Португалия. Л. Чолаков е белетрист, драматург и филмов сценарист, с издадени у нас няколко книги и пиеси, автор е и на сценарии за телевизионни филми128. „Да сънуваш Портокалия” е публикувана от софийското издателство на Валентин Марков „Интервю-Прес” през 2008 г. , в поредицата „Нова българска проза”. В нашенските интернет книжарници този роман е факт. Впоследствие започват да снимат по романа португалски филм.

„Да сънуваш Портокалия” е композирана в три части: „Тръгването”, „През Европата” и „Вълшебният град”. Основните герои са Братчеда и Даскала, а съпътстващи персонажи, с които се пресичат пътищата им, са съпрузите гурбетчии Тинка и Ванчо, Фернандо – живял в България и първият, подал ръка на българите в Португалия. Авторът не спира да поддържа действието с образен език, води читателя напред и напред по пътищата на Европа с раздрънкания опел модел осемдесет и втора година, често поставя в комични ситуации Братчеда и Даскала по пътя към обетования португалски град Томар. Често героите си обменят пиперливи реплики – „шибаната Генуа” /с.91/, „кога стана калайджия, кога ти почерня задникът” /с. 119/, не пести епитети като”тъпанари” и „льохмани” /с. 127/, „тъпа и доверчива гъска”, реди пикантни разгърнати сравнения от типа на „издрънча глас, гръмотевичен като удар с чук по поцинкована ламарина” /с. 178/. По пътя към мечтаната Португалия нашите познайници попадат в неловки ситуации; в опит да си намерят работа и да стъпят на краката си се налага да преглъщат унижения, но пък в третата част на книгата Даскала вече се опиянява от средновековния замък на град Томар и от легендите за неговите защитници тамплиери, прогонили арабите от града; заедно с това прототипът на бедния и докаран до просешка тояга български учител с помощта на украински гурбетчии копае лозето на местен собственик и изкарва по някое евро; във Вълшебния град се запознава и с Далечния пешеходец – мечтател и инициатор за завръщане пеша от Лисабон до София. Сякаш с Далечния пешеходец подтекстово върви внушението за бавно придвижващия се прогрес на настоящето, за безсмислеността и дори обречеността на идеите на съвремието, част от което е и разпиляния, объркан свят на българските гастарбайтери в далечна Португалия. Все пак Замъкът във Вълшебния град се превръща в символ-лайтмотив, който носи във втория план на наратива внушението, че не всичко е загубено в този груб и нелеп свят, че все още има надежда за копнежи и дори обич. Едва ли случайно се развива сюжетната линия на финала – след приключенията в старинния град Томар и Замъка, и последвалата катастрофа със стария опел на Братчеда модел осемдесет и втора година, предизвикан от Даскала, когато за минути в отчаянието си изпитва угризения, смятайки спътника си за мъртъв, се появява инадеждата и любовта в лицето на Данчето Ганчева, гурбетчийка в Португалия и някогашна изгора на селския учител. Предопределено е в дни на изпитания любовта между двамата отново да се възроди. Те няма да се срещнат на уреченото място в старинния квартал на португалската столица, отвисокото Даскала вижда Атлантическия океан, а крепостната стена с топовете , без да е указано директно от автора, напомня крепостта Сау Жорже. Данчето Ганчева няма да се появи, в този момент тя излита от Лисабон към Бразилия, за да си дири за няколко месеца късмета, но се обажда по телефона от борда на самолета с обещанието да се върне на село. И да започнат на чисто. Терличките, които Даскала носи по поръча на майка ѝ, ще само след месеци ще потрябват. „Никога за нищо не е късно – бързо отвърна Данчето. – Наесен ще ми обуеш терличките”129. И тя добавя, че макар тук да е Поартугалия, понякога е хладно – тъй както е студено често в душите на заминалите на хиляди километри от родния край българи.

Даскала, съживен от копнежа на едно пробудено чувство, решава да се върне. Опелът е ремонтиран и Братчеда потегля за Испания, където е чувал, че „бичат мангизи като луди”. Нали затова са прекосили със старата трошка „шибания континент”. За него нещата са прости, колкото и Даскала да ги усложнява, щото е интелигент130. На сбогуване с град Томар, Даскала поглежда отдолу замъка с кулите, крепостните стени и развяващите се знамена – той ще остане завинаги в съзнанието му, тъй както никога няма да го запомни Братчеда. Те са различни, но едва тук, на финала, проумяват, че и пътищата им непременно трябва да се разделят. Финалната глава завършва с още един детайл-лайтмотив – терличките на Данчето. Даскала благополучно се завръща на село и ги предава на майката на Данчето, а тя му ги връща с пророческите думи: „Който е тръгнал веднъж, винаги ще отпраши пак... Скъсаш ли един път корена, вече накъдето те отвее вятърът, натам ти отива животът…”131 И му заръчва да пази терличките, да ги ръси с нафталин и да не ги забравя, щом поеме пак на път. В самия край на романа-пътепис Даскала продължава да сънува Замъка на тамплиерите, крачи към него и все не може да влезе вътре, но си казва, че щом човек веднъж е поел и не спира, рано или късно ще види стените и кулите му с развяващите се знамена132. Замъкът се превръща лайтмотив и символ на човешката мечта, на устрема човек да се измъкне от корените и да поеме нататък – защото континентът вече е малък, и светът е малък. С това сякаш писателят иска да вдъхне зрънце надежда на хилядите българи, устремили се към същия този път, далеч от бита и делника, далеч от недоимъка и посредственото съществуване. Дали тук Гуалдо Томарсон е прав – самият преживял превратностите на съдбата и озовал се в бленуваната, сънувана Португалия, нека читателят сам си отговори.

Откривам пространно интервю, публикувано е на нашенски сайт, което предава възгледите на Гуалдо Томарсон [Л. Чолаков] за духовността, за днешната художествена литература, за собствения му живот и творчество133. В интервюто си пред Стоян Велев писателят дава интересни сведения за най-новия си роман134. Впечатлих се от тази откровена изповед пред широка аудитория, което не е чак толкова срещан факт, когато става дума за съвременен наш писател. Съгласих се и с позицията на интервюиращия за липсата на достатъчно български издания за литература, за разкъсаните връзки и прекъснатата комуникация между родните ни писатели135. В същото интервю се отваря дума и за португалските пишещи братя, тук Л. Чолаков има някои наблюдения и споделя, че харесва Жуау Агиар, но отрича дълбочината и качествата на съвременната западноевропейска литература, смятайки я за безидейна, предъвкваща стереотипи, за „литература на едно агонизиращо общество”, на която противопоставя истинския мисловен, идеен и духовен център на света – Русия и Православието136. Навярно по тези въпроси има противоположни становища, но в това интервю едно е ясно – писателят има своята убеденост, своята неотклонна позиция и дори там, в далечна Португалия, продължава да я отстоява.

И тъй като заговорих за книги, тук ми се иска да добавя и един не дотам познат факт – година след основаването си през 1992 г., великотърновското университетско издателство „Св. св. Кирил и Методий” положи началото на библиотечната поредица „Диоген”, в която намериха място стойностни книги на автори, по един или друг начин свързани с темата за православната идея. По него време бях главен редактор на издателството и в съзнанието ми са се запечатали срещите с университетски преподаватели, с които обсъждахме възможности да бъдат преведат произведения от писатели и философи, предимно руски автори от първата половина на ХХ век. Незабравими ще останат творческите обсъждания с доц. д-р Радка Кърпачева – преподавател по руска литература във ВТУ и отличен преводач от руски. Така, с нейна помощ и с други колеги от университета, в Библиотека „Диоген” издадохме в превод на български книгите „Произход на религията” от Александър Мен, „Кратка повест за Антихриста. Три речи в памет на Достоевски” от Владимир Соловьов, „Нравствените основи на анархизма” от П. А. Кропоткин, „Новото Средновековие. Размишления над съдбата на Русия и Европа” от Николай Бердяев. Отделно от поредицата издадохме книгата „Сребърен век на руската литературна критика”, където представихме най-големите фигури в руската философия, естетика, литература и критическа мисъл от края на XIX–началото на XX век – Вл. Соловьов, Д. Мережковски, В. Розанов, Н. Бердяев, Б. Вишеславцев. Няма да забравя с какъв интерес се купуваха творбите на тези доскоро забранявани от предишната система автори и как българският им превод ги правеше популярни по панаирите на книгата в Националния дворец на културата в София; припомням си и колко заявки имахме от книжари из цялата страна. Хората искаха да научат повече за Русия и богатата ѝ духовност още в първите години на демократичния преход, обаждаха се в издателството, търсеха контакт с нас137. Доста по-късно щях да посетя Москва и Санкт Петербург, да се срещна и с обикновени хора, и с интелектуалци, за да се потопя в онази атмосфера на руската душевност и почитта, с която се отнасяха към Православието като към истински крепител на духовността и славянството.

И още много вода щеше да изтече, за да се озова в Лисабон, да усетя в другия край на Европа една друга култура и книжнина, да подиря онези духовни мостове на литературата и книгата, които свързват България и Португалия в един общ стремеж към приятелство и стремеж към взаимно опознаване. У нас все още недостатъчно знаем за тази страна на брега на Атлантическия океан, и ми се ще още много да видя тук, да се озова на причудливи места, да разкажа онова, както съм го видял и почувствал.


Каталог: 567 -> pub -> 6109
pub -> Води лекционни курсове по теория и композиция на книгата, графичен дизайн, управление на издателството, периодичен печат, технологии в книгоиздаването, интелектуална собственост и пр
pub -> Лисабонския дом на книгата в памет на жозе сарамагу
567 -> Програма за месец а п р и л 2015 г. Голяма сцена 01. сряда каквато ти ме искаш 20лв
pub -> Книга в предосвобожденски издания проф д-р Лъчезар Георгиев
6109 -> На брега на лисабон” от Лъчезар Георгиев разказва с вкус на порто и дъх на книги за видяно и преживяно в португалската столица


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница