ЛЕКУВАНЕ НА СКРИТОТО В НАС ДЕТЕ И НА ОСКЪРБЕНОТО ДЕТЕ

Напоследък се отделя огромно внимание върху леку­ването на "скритото вътре в нас дете". Джон Бредшоу доп­ринесе да се популяризира техниката, чрез която пациен­тът се връща назад във времето в релаксирано и леко хипнотизирано състояние, докато бъде открито обидено­то, разстроеното и уязвеното дете, останало в него. Тази идея произтича от психоаналитичните техники. В свобод­ните асоциации, които се правят по време на традицион­ната терапия, често се постига силен емоционален катар­зис на травмиращи детски спомени. След като пациентът изживее процеса на припомняне и емоционално освобож­даване, което клиницистите наричат отреагирване, нас­тъпват терапевтични промени и клинично подобрение.

Анализът на пренасянето избистри психоаналитична­та идея за откриване на потиснати или забравени болез­нени спомени от детството. В книгата на доктор Ерик Бърн "Аз съм О'Кей, ти си О'Кей" се твърди, че "всеки индивид някога е бил по-млад от сегашния момент и но­си в себе си фиксирани останки от минали години, които могат да бъдат активирани при някои обстоятелства... Буквално казано, всеки носи винаги със себе си малкото момче или момиче".

Ако болката от детството не е неутрализирана и изп­лува във възрастния, тя може да причини цял куп симп­томи, включително чувство за вина, срам, депресия, нис­ко самочувствие и саморазрушително поведение. Когато хората проявяват детинско поведение като цупене, честа смяна на настроението и изискват прекалено внимание, това значи, че скритото в тях дете е близо до повърхност­та. Ако механизмите, възбуждащи проявата на скритото дете, не се изяснят, неадаптивното поведение, което паци­ентът е показвал като дете, може да се обърне срещу не­го или да се насочи към другите.

Особено уязвими са собствените деца на такива паци­енти. Често родители, които проявяват агресивно оскър­бително поведение към децата си, са били обект на също­то поведение като деца от страна на собствените си родители. Фройдисткият етикет на това явление е "натрап­чивото повторение". Бредшоу го нарича "спонтанна въз­растова регресия".

В теорията на пренасянето психологическият модел на всяка личност се състои от три части: Детето (малкото момче или момиче, което носи в себе си), Възрастният (рационално-обективна част от личността в настоящия мо­мент) и Родителят (интернализиране мислите, чувствата и действията на родителя). В лечението, основано на тази теория, се осъществяват диалози между Детето, Възраст­ния и Родителя. Пациентът действа в различни ролеви си­туации.

Един вариант на това лечение, познат като ПСИ-ХОДРАМА, добавя още роли, за да може да се достигне до източника на страховете и уязвеността на скритото в нас дете по време на терапевтичния процес. Ролята на АЛТЕР ЕГО — личността, която наблюдава думите, поведе­нието и езика на тялото и коментира ролите като Дете, Възрастен и Родител — се възлага на другите. По-голе­мият брой участници допринася да се разграничат роли­те, да се разкрият драматичните конфликти и да се пре­дизвика изживяването на огромно емоционално облекчение, докато бъдат съзнателно осветени болезнени­те спомени от детството.

Бредшоу комбинира теорията на пренасянето с теори­ята на Ерик Ериксон за развитието на личността. По то­зи начин той очертава по-точно проблемите и адаптира своята терапия към определени състояния в детството.

Общата черта на всички тези техники, както и на дру­ги методи, основани на диалога с детето в нас, е припомнянето на болезнените детски спомени и емоционалното освобождаване от тях. В техниките, които се отнасят до "скритото дете" и които често успешно се прилагат при възрастни, израснали в трудни семейства, контактът със спомените от детството се прави, когато личността е в релаксирано състояние. Понякога се използват ключови ду­ми или фрази, за да се постигне фокусиране в определени моменти от детството, от които произхождат най-болез­нените спомени.

Когато детето е било постоянно отхвърляно и пренеб­регвано от страна на родителя или на някое друго значи­мо за него лице, травмите са повсеместни. Същностната част на тази терапия е да се изнесе на повърхността цяла­та тази негативна програмираност.

В релаксирано състояние възрастният бива изпратен да се върне назад, за да открие скритото през всичките тези години "дете" вътре в себе си. Припомня се къщата, къ­дето е протекло детството, извикват се картини чрез опи­сания на стаите, на семейството и накрая на малкото де­те. Тогава възрастният започва да говори на детето с порасналото разбиране на зрелостта, разсъждава заедно с него, прегръща го, обещава му да го закриля и го извеж­да от травмиращата обстановка към времето на настоя­щето. Всъщност извършва се спасителна операция.

Теоретично, когато се очертае по-широка перспектива на преживяното в детството, реакциите по отношение на детските травми се променят. Това се нарича "пренаписване на сценария".

Все едно че сценарият на живота се написва отново и се променя пиесата. Предполага се, че скритото дете сега може да разбере, че не е било виновно за лошото поведе­ние на родителите си към него и вече може да им прости или поне да разбере причините, поради които родители­те са се държали така. Възрастният става любящ родител за скритото в себе си дете.

Разбира се, че реалността на миналите събития въоб­ще не е променена. Единствената промяна е настъпила в реакциите на възрастния към тези събития. Той оставя болката да се уталожи, освобождава се от нанесените оби­ди и може да изцери раните от детството си. Тази техни­ка може да бъде много мощно въздействаща. Тя може да бъде първата крачка към излекуването.

Но често дори това емоционално и вълнуващо отреагирване на детството не е достатъчно. Понякога във всич­ко това е въвлечено повече от едно дете. Корените на бол­ката отиват още по-назад.

Линда е привлекателна адвокатка на трийсет и пет го­дини от малко градче в централна Пенсилвания. Развела се е с мъжа си, тъй като я малтретирал психически. Дой­де в кабинета ми облечена в морскосин костюм и блуза с деколте. Не носеше никакви други бижута освен огромен диамантен пръстен. Изглеждаше хладнокръвна, напълно се контролираше и без усилия произвеждаше впечатление на преуспяващ специалист.

Започнахме първия сеанс и докато Линда разказваше историята си, бях изненадан от клокочещия вулкан под студената й външност, тъй като се оказа, че детството й бе изпълнено с насилие.

Линда не помнеше нищо отпреди осемгодишната си възраст. Не можеше дори да обрисува как са изглеждали родителите й, когато е била малка. Но си спомняше как баща й я биел с колан, с юмруци, със закачалка за дрехи и дървена пръчка. Често я наричал "курва, мръсница, куч­ка", когато била съвсем малко момиченце. Майката на Линда й казала, че тези побоища били започнали още в най-ранната й възраст. Понякога майката се присъединя­вала, като биела и дращела с нокти дъщеря си. Освен то­ва не без знанието на родителите й Линда често била тормозена сексуално от чичо си.

Когато започнах да разбирам какво насилие е трябва­ло да понесе малкото дете, почувствах пристъп на гадене. Съвсем невръстна Линда е имала такова чувство на отго­ворност, че приела ролята на заместител на майката към по-малките си братя и сестри и се опитвала да ги закриля от подобно третиране. В резултат поемала изцяло удари­те от родителското насилие. Стигнало се дотам, че Лин­да няколко пъти се обърнала към отдела за защита на де­цата, но без резултат. Родителите й отричали всички обвинения. После, когато социалният работник си отивал, бащата на Линда я биел почти до безсъзнание.

В юношеските години Линда получила астма. Оплак­ваше се също от хроничен, остър страх от задавяне. Не можеше да понася нищо около врата си — нито бижу, ни­то кърпа, нито^дори пуловер. Разтягаше дрехите около шията си. Не можеше да закопчава горното копче на ни­каква блуза.

Линда се опитала да избяга от къщи няколко пъти, но нямало къде да отиде. Накрая постъпила в колеж и се омъ­жила много млада, за да бъде сигурна, че никога повече няма да се върне вкъщи.

По време на първата ни среща аз се опитах да разкрия същностните черти на нейната история, но Линда не мо­жеше да си спомни нищо преди времето, когато е била в четвърти клас. Не се изненадах. Такава загуба на паметта може да бъде въпрос на милосърдие към самия себе си, особено когато миналото е от такъв характер. Но Линда беше нещастна, пълна със страхове и обзета от хиляди симптоми, като натрапчиви кошмари, фобии, внезапни пристъпи на паника, страх от задавяне, от мъчителните опасения, че някой или нещо може да я докосне по врата.

Знаех, че непременно трябва да изследвам нейното ми­нало.

Дадох й една аудиокасета за вкъщи. На едната страна на касетата е записано указание за релаксираща медита­ция, а на обратната — упражнение за репресия. Моят глас води упражненията през цялото време. Казах на Линда, че може да избира да слуша и двете страни и да ми се оба­ди, ако записът предизвиква в нея прекалена тревога или отрицателни емоции.

Ежедневно тя слушала записа и от двете страни. Това й помагало да се отпуска. Всеки път, когато го включва­ла, Линда заспивала. Но въпреки всичко симптомите и па­рализиращите я страхове не се променили.

Дойде за втория ни сеанс нетърпелива да опита с хип­ноза. Бързо достигна относително дълбоко ниво на транс. Водех я назад към детството й и сега Линда можа да си спомни подробности от времето, когато е била в четвър­ти клас. Описваше детайлно класната стая и учителката си, която била много мила. Най-сетне беше в състояние да опише лицето на баща си, такова каквото е изглежда­ло, когато е била на осем години. Започна да хлипа. Ра­ботех по метода на "скритото дете", затова инструктирах Линда да изпрати своето възрастно "аз" назад, за да пре­гърне и успокои беззащитното осемгодишно момиченце, да му говори ласкаво и да го спаси. Тя бе изпълнена със страхове, с облекчение, с благодарност и накрая се успо­кои. Опита се да разбере и да прости на баща си.

След това използвах техниките, които бях развил с го­дини за уталожване на страховете и я помолих да види страховете си от перспективата на възрастна. Използвах методите на Джон Бредшоу и други, които бяха работи­ли с уязвими, наплашени, "скрити" във възрастния инди­вид деца. Ние разговаряхме, обсъждахме, чувствахме и проектирахме светлина и любов, правехме преглед на ми­налото, плакахме, анализирахме, синтезирахме и препис­вахме сценария на детството. Час и половина продължи прочистването на детството. Когато накрая изплува от хипнотичното състояние, Линда се чувстваше малко по-добре.

Започна отново да пее — нещо, което била правила с удоволствие и което не беше й се случвало от времето, когато пеела в църковния хор. Паметта й също се бе опреснила. Чувстваше се по-малко тревожна и настроението й се подобри. Но животът на Линда все още бе изпълнен със страхове. Тя не се освободи от ужаса от задушаване и все още не можеше да понася нищо около врата си. Аст­мата си остана.

Налагаше се да работим още много.

На третия сеанс използвах бърза индуктивна техника, която предизвиква дълбоко ниво на хипноза за трийсет секунди. Линда веднага избухна в хлипове и започна да извива врат.

— Някой ме сграбчва за косата и дърпа главата ми на­зад! — изпищя тя. — Те ще ме гилотинират.

Бе отишла направо в момента на смъртта. Предполо­жих, че Линда се намира във Франция, но тя ме поправи — в Англия. (Това ме смути, тъй като бях убеден, че смър­тно наказание с гилотина е имало само във Франция. Съ­щата вечер направих няколко справки и установих, че за кратко време гилотинирането се е практикувало в Англия, Шотландия и други европейски страни,)

От трансово състояние Линда се виждаше обезглавена. Каза ми, че в този живот тя има петгодишна дъщеря и че детето също е след тълпата, наблюдаващи екзекуци­ята. Сложиха главата в торба от зебло и я хвърлиха в близ­ката река. Преминахме през сцената на смъртта няколко пъти, като всеки път намалявахме постепенно емоцията, докато тя най-сетне бе в състояние спокойно да ми разка­же всичко, случило се тогава. Сърцето й се късало, че тряб­ва да изостави малката си дъщеря.

Минаха няколко минути. Виждах как трептят клепки­те й, а очите се движеха под затворените клепачи, като че следеше с поглед нещо. Изведнъж отново започна да хли­па, мятайки глава от една на друга страна.

— Това е той! Това е моят баща!

Знаех, че Линда има предвид баща си от сегашния живот и тя го потвърди след сеанса.

— Той е мой съпруг. Той нареди нещата така, че да ме екзекутират, за да бъде с друга жена. Той ме уби!

Сега Линда разбра защо майка й казвала, че мрази ба­ща си още от раждането. Започвала да плаче и пищи, ко­гато я вземал в ръце. Щом я оставял, преставала веднага. Вече това придоби смисъл за нея.

Линда си припомни два други предишни живота по време на този сеанс.

Преди няколко века била италианка, щастливо омъже­на за дядаси от сегашния живот. Виждаше се много жи­во в лодката, която принадлежеше на семейството. Обле­чена бе в бяла рокля и дългата й тъмна коса се развяваше на вятъра. Този живот бе протекъл щастливо, изпълнен с любов, и тя бе умряла в мир в дълбока старост. В сегаш­ния си живот Линда и дядо й бяха много привързани един към друг.

При едно надникване в третото си съществувание тя се видя в огромна ферма с обори и вятърна мелница. Беше стара жена с голямо семейство.

Попитах Линда какво е трябвало да научи от тези съ­ществувания.

— Да не мразя — бързо отвърна тя от по-високата пер­спектива на своето суперсъзнание. — Трябва да се науча да прощавам и да не мразя.

Енергията на взаимната омраза между нея и баща й бе това, което отново ги бе привлякло заедно в този живот и последствията бяха катастрофални. Но сега тя си СПОМ­НИ. Сега можеше вече да започне излекуването. Линда разбра защо бе отхвърлила веднага баща си и защо той под скрития наплив на чувството за вина, срам и насилие непрекъснато избухваше в ярост. Сега тя можеше да за­почне да прощава.

Когато регресията свърши, помолих Линда да закоп­чае горното копче на блузата си. Тя го стори без колеба­ние и без следа от нервност или страх.

Беше излекувана.

Лечението продължи в три сеанса. Симптомите й не се повториха. Дори астмата й почти бе излекувана.

Интензивно преминалият втори сеанс, когато работех­ме върху спасяването на "скритото дете" в Линда, бе ва­жен и той й помогна. Но регресията към времето на гилотинирането се оказа лечебният фактор.

В случаи като този работата върху "скритото дете" и последвалият катарзис действат като врата към оздравя­ването, което най-добре и най-успешно се постига чрез те­рапията с минали съществувания. Преживените в детство­то травми са понякога разновидности на травми от предишни животи. Същинският източник на мъките в нас­тоящото детство може да се намира в тези минали съществувания. Като се преживява отново източникът на проб­лема, "скритото дете" в сегашния живот може да бъде из­лекувано.

Лора, двадесет и пет годишна управителка на бутик, дойде при мене с много оплаквания. Страдаше от перио­дично повтарящи се депресивни състояния и имаше от дълго време смущения в храненето, заради които редов­но бе посещавала групи за подкрепа и сеанси на групова терапия (като "Анонимни преяждащи" подобни на "Ано­нимни алкохолици"). Но може би най-мъчителният сим­птом бе непрекъснато глождещият я въпрос, дали не е би­ла сексуално насилена в детството си. Тя нямаше нито пълен, нито частичен спомен от подобно преживяване. То беше повече натрапчиво чувство или изникващи от време на време усещания от докосване на някой по-възрастен до нея.

Когато снех първоначалната история на нейните оп­лаквания, тя ми каза, че взаимоотношенията с родители­те й били хладни. Имало дълги периоди, в които въобще не говорела с тях, а когато им проговаряла и двете стра­ни се чувствали толкова напрегнати, че тя имала усещане­то, че се "задушава". Открихме нещо, което може би бе най-значителната подробност от нейното минало. Кога­то Лора се опитваше да си спомни нещо от детството си, като че падаше пелена. Въобще нямаше спомени от детс­твото.

Решихме в началото да си изясним този синдром. Но щом започнахме да търсим спомена от миналото, се на­тъкнахме на нещо, което Лора вече беше преживяла пре­ди няколко месеца. Тогава тя посещавала един мой семи­нар. По време на групова регресия се видяла като тринадесетгодишно момче от Франция, въоръжено с лък и стрела. Била простреляна в гърдите от нечия чужда стре­ла и умряла. Освен това разпознала в тогавашната си ба­ба майка си от сегашния си живот. В един друг живот Ло­ра била обитателка на лондонските улици и се прехранвала с джебчийство. А в трето съществувание жи­веела в Испания през шестнадесети век.

Когато Лора навлезе в това време, тя се видя като три­надесетгодишно момиче, привързано за кол, което тряб­вало да бъде изгорено като вещица, защото излекувало момче от своето село. Тя разпозна в съдията, който про­изнасяше смъртната й присъда, сегашния си баща. Тези спомени не я ужасиха. Мисълта, че е вечна, я накара да се почувства свободна и щастлива. Това й даде надежда, че има разрешение на проблемите й и депресията до извест­на степен бе преодоляна.

Когато дойде за следващия сеанс, отново не можа да извика спомени от детството, но настояваше да разкрие корените на проблемите си. Тъй като по време на семина­ра Лора успешно бе изживяла репресия в минали време­на, решихме, че най-лесно ще бъде да опитаме отново.

Още веднъж тя изживя смъртта от предишен живот, когато умира съвсем млада. Този път бе четиринадесет­годишно момче във Франция през петнадесети век и от за­можно семейство. Родителите й притежаваха ябълкова градина. Някаква смъртоносна епидемия бе обхванала местността и заразата се пренасяше чрез ябълките от тях­ната овощна градина. Но семейството нямаше никаква представа каква опасност се крие в плодовете, Лора ум­ряла от тази епидемия, но не преди да разпознае в роди­телите си от онова време сегашните си майка и баща.

Когато излезе от хипнозата и отново разговаряхме върху това съществувание, на повърхността излязоха из­точниците на гнева, последвани от чувство на любов и оп­рощение. Лора прости на родителите си от онова време, защото не бяха я заразили нарочно. Тя трябваше да се ос­вободи от гнева.

В дома си Лора бе използвала касетата със записи на моя метод за релаксация и регресия, за да получи отговор на въпроса, какво се е случило в детството й. Отговорите, които получила, били от типа на духовни наставления и я съветвали да се научи на равновесие, умереност и хар­мония. Чрез повторното преживяване на предишни съ­ществувания, в които бе липсвало равновесие, сега тя се учеше да бъде по-търпелива и по-любеща. Интуитивното й съзнание й подсказваше, че тези опитности са реалната основа на истинската мъдрост.

След тази регресия изглеждаше, че товарът малко по малко олеква. На повърхността започнаха да излизат спо­мени от сегашното й детство и когато това стана, ведна­га се видя защо преди бяха блокирани. Неясното впечат­ление за някогашно насилие се оказа оправдано. Наистина Лора била сексуално насилена от баща си и чичо си. Още когато била двегодишна те я докосвали по интимните мес­та и я принуждавали да прави орален секс. Това насилие продължило години. Лошото било, че майката знаела за това, но не предприела нищо, за да го спре.

Тези спомени, и по-специално съучастничеството на майка й, за известно време отново възбудиха симптоми­те на Лора. Дадох й възможност да интегрира изживява­нията и чувствата си по време на терапията. След като го направи, нейният гняв започна да намалява и се нормали­зира начинът на нейното хранене.

Лора прояви способност да погледне от перспектива поведението на баща си и чичо си. Тя можа да установи, че историята с бащата, който тормози своята дъщеря, оти­ва много назад във времето. Наистина, в онова минало съществувание той не беше я изнасилил, но всъщност бе­ше виновен за нейната екзекуция. Вероятно възприятията на този човек за обичайните граници между родители и деца .са изкривени в сегашния му живот, но сексуалните му импулси към нея можеха да бъдат още по-големи, ако не беше връзката между двамата в предишния живот. Тя разбра, че в няколко предишни съществувания родители­те й не бяха я предпазили от смърт и бедност и че уроци­те от тези животи имат за цел да я научат на любов, тър­пение и мъдрост.

Връзката на Лора с баща й от минали съществувания има типични прояви в насилствените им взаимоотноше­ния в настоящето.

Често се случва да се прекрачват граници и да се нару­шават кръвосмесителни табута, когато в минал живот се­гашният насилник е заплашвал или наранявал настояща­та жертва. Обяснението е просто: отслабнали са естествените граници, които поддържат сигурността и добронамереността между двамата. Те вече са били пре­сичани. Много е трудно и за двамата да избегнат новата разновидност на този отдавнашен модел на насилие, бол­ка и импулсивност. Няма значение дали жертвите на на­силието го заслужават, или го търсят — те са обречени да повтарят този модел, съществувание след съществувание. Но има и свободна воля. Такава критична ситуация може да породи специални условия за ускорено емоционално и духовно израстване. Изкушенията се преодоляват и уро­ците се научават.

Много е показателно, че Лора не беше в състояние да достигне до детските си спомени, преди да бъде разбран техният контекст в миналото. Само след като получи по-голяма перспектива, споменът за болезненото й детство можа да изплува на повърхността. Едва тогава бе утеше­но "скритото" в Лора дете и настъпи катарзис. Лечението можеше да започне.

Друга повратна точка в нейното състояние беше нор­мализирането на нейния апетит. Теглото й постепенно за­почна да става постоянно, без резки напълнявания и отслабвания. Депресиите са все по-редки. Понякога се среща с родителите си, за да се опита да разреши по някакъв на­чин взаимоотношенията си с тях, и тези срещи все по-мал­ко я напрягат. След много години на борба със симпто­мите си чрез най-различни методи на лечение Лора намери бърз и траен път към изцелението.

Случаите на насилие спрямо деца са обезпокоително многобройни в нашата страна. Приблизително едно на всеки три момичета и едно на всеки пет момчета стават жертва на сексуално насилие. Терапията с минали същес­твувания може да се окаже съществено важна за оздрави­телния процес, тъй като предоставя бърз и сигурен под­ход за отключване и изясняване на преживяното. Тя предлага много по-голяма емоционална и духовна рамка за интегриране на спомени и чувства, освободени по вре­ме на лечебния процес. Терапията с предишен живот да­ва на пострадалите нови инструменти за достигане и ов­ладяване на последствията от травмата.

В ръцете на опитния терапевт лечението на сексуално­то насилие чрез регресия в минал живот не е опасно. В те­рапевтична ситуация повторното преживяване на болез­нените потиснати спомени няма вредни последствия за пациента. Според опита ми с пациенти като Лора повтор­ното преживяване е последвало от чувство за освобожде­ние. Терапията дава възможност да се утеши "скритото дете" в носителя на потиснат спомен от насилие. Много аспекти от живота на възрастния и особено взаимоотно­шенията му с околните значително се подобряват.

Блокираната памет за сексуално насилие представля­ва огромна пречка да изпитваме радост, удовлетворение и близост в нашите взаимоотношения като възрастни. Много често преживелите това избягват интимната бли­зост като зрели хора — символичен опит да се защитят от повторно изживяване на погребаната болка. Това е друга проява на същата динамика, която подбужда някои жени да маскират под излишните килограми своята физическа привлекателност, за да се предпазят от сексуално нараня­ване. Ще обсъдим този аспект в следващата глава.

Доктор Джон Брайър, изследовател от психиатричния факултет на Медицинския университет на Южна Кали­форния казва, че най-болезнената интроспекция, която възрастни жертви на насилие, преживяно в детството, пра­вят, е: "Татко ме нарани за негово добро. Татко предпо­чете своето удоволствие пред моите чувства."

Доктор Брайър наблюдавал как жертви на насилие в детството "... губят увереността, че някой топло и гриж­ливо бди над тях". Вместо това реалността е заместена с друга, където "на пръв поглед добър човек е способен да бъде "лош". Чувството за доверие е разклатено.

Доктор Дейвид Коруин, професор по психиатрия в ме­дицинския факултет на Вашингтонския университет е ус­тановил, че липсата на самочувствие или неадекватно ви­соката самооценка са резултат от бащиния тормоз в детството. Резултатът от такова третиране е, че се потис­ка способността на личността да се бунтува и да се защи­щава, да чувства, че има право да очаква и да изисква ува­жително, внимателно, адекватно отношение". Жените започват "да мислят за себе си като неспособни да запа­зят образа на идеализирания... баща". Лечението може "да помогне на жертвата на сексуално насилие в детството да се "отучи" от отрицателното самовъзприемане и да го над-живее в истинския смисъл на думата".

Емили беше жена на четиридесет и три години, измъч­вана от необосновани страхове. Получаваше пристъпи на безпокойство и паника, страх от изоставяне и отвращение от секса — по-специално от еякулацията. В резултат от­ношенията със съпруга й бяха много влошени. Страхува­ше се от мъжа, с когото бе делила по-голямата част от живота си. Не е необходимо да се каже, че много от кон­фликтите им бяха резултат от тези нейни чувства. Синът на Емили наскоро бе загинал при автомобилна катастро­фа и тя още бе в траур. Членуваше в "Анонимни алкохо­лици", където бе постигнала добри резултати.

По време на регресивната терапия Емили описа себе си като чернокоса жена, облечена в червена рокля, която танцува бавен танц с млад мъж на някакво празненство. Този млад мъж бе починалият й син.

В следващия ключов спомен на този сеанс Емили се видя като бедстваща млада майка от времето на цар И род. Неговата заповед да бъдат убивани всички деца под две години бе наскоро огласена и Емили неволно беше заду­шила собствения си син в усилието си да скрие плачещо­то дете от царските войници.

В средните векове Емили бе имала още едно същест­вувание със своя починал син. Този път тя бе негова сес­тра и двамата бяха много привързани един към друг. Бра­тът бе посечен в разгара на една битка върху коня си. Тя и баща й бяха съкрушени от смъртта на младежа. Баща­та вече не се възстанови от загубата. Емили се омъжи за богат човек, за да избяга от баща си и общата им скръб. Съпругът я подлагаше на груб, жесток и неприятен секс, без да се интересува от нейните усещания и желания. То­ва физическо отношение на насилие и незачитане я бе ужа­сило. От този брак се бяха родили три деца.

По време на следващия сеанс Емили си припомни, че е била френска циганка в средата на деветнадесети век. За да осигури прехраната на многобройната си челяд, се на­лагаше да проституира. Този занаят не й допадаше. Случ­ваше се да хареса някои от мъжете, но повечето се отна­сяха грубо към нея. В един особено отвратителен случай група мъже я изнасилиха и плюха върху нея.

Когато в това съществувание тя остаря и децата прес­танаха да зависят от нея, Емили започна да пие и накрая се самоуби.

След този сеанс не беше трудно да се направят много връзки със сегашния живот. Когато разбра, че е познава­ла и преди сина си, Емили придоби способността да се справи с дълбаещата я мъка от неговата смърт.

Много силна тема за нея беше любовта към децата. Емили работи в педиатрично отделение в болница и по­някога взема някое от тях в дома си.

Друга тема бе жестокостта и сексуалното насилие. Се­га Емили разбра къде се корени отвращението й от сексу­алния контакт. Тя можа да види, че в предишните й съ­ществувания сексът бе преди всичко средство за деградация и причиняване на болка. Направи връзката между отвращението си от еякулацията и онова заплюва-не, случило се във Франция през деветнадесети век. Сега страхът от секса можеше да бъде редуциран. Тя осъзна, че този страх всъщност я е предпазвал от болка, която не е преживявала в сегашния си живот, че тази болка при­надлежи към миналото.

С разбирането започна и началото на оздравяването. От години Емили се бе подлагала на традиционна психо­анализа, без да настъпи подобрение. Не бе по вина на ней­ния психоаналитик, това по-скоро се дължеше на покри­тия материал. Просто корените на проблемите й лежаха извън настоящето. Необходимо бе да се обърне към спо­мените от предишни животи, за да постигне успех. В то­зи смисъл терапията на преживяно изнасилване чрез регресия е просто прилагане на психоаналитични методи и лечение за по-големи отрязъци от време.

Днес сексуалните страхове на Емили са изчезнали. В резултат на това отношенията със съпруга й са по-леки. Те все още не са прекрасни, но значително са се заздрави­ли, защото Емили е способна да оценява минусите и плю­совете от много по-реалистична перспектива. Сега тя не се страхува да има връзка с друг мъж, ако реши да го нап­рави.

Сенките на миналото се разсеяха. Страховете й от сек­суален контакт и от мъжете се стопиха. Какъвто и избор да направи Емили за брака си, той ще бъде реалистичен и далновиден. Ще бъде резултат от спомените й от минали съществувания, а не на проекцията на собствените й стра­хове върху нейния брак.

Разбулят ли се веднъж спомените, оздравителният про­цес започва. Някои типични модели на излекуване от сек­суално насилие са документирани в чудесната книга "Ку­ражът да оздравеем" от Елен Бас и Линда Дейвис. Първата стъпка в този процес е решението да се излеку­ваме, за потърсим помощ.

Подобно на Лора жертвите често имат смътни спо­мени от насилието, преди да изплува на повърхността цялостният спомен. Често, както в случая на Емили, съ­ществува симптоматична неспособност за интимни отно­шения. И при всички случаи нивото на дискомфорт е ви­соко.

Както видяхме, споменът от насилието изплува много по-лесно по време на регресивната терапия. Жертвите за­почват да разбират, че ужасяващите фрагменти от техни­те сънища и фантазии и изплъзващите им се проблясъци от спомени всъщност са свързани с непоносима детска травма.

Следващият стадий от оздравителния процес е способ­ността да се приеме, че спомените от насилието са истин­ски. Да се постигне това е от жизнено значение за оздра­вяването. Хипнотичната регресия към детството и към предишни съществувания е техника, която идеално служи за тази цел. Пациентите виждат и проследяват епизоди от миналите си съществувания почти като на живо, а еднов­ременно с това се чувстват в безопасност, в защитена те­рапевтична ситуация. Пациентът знае, че това са спомени, а не фантазии и това се дължи на силата на емоциите по времена репресията. Тя е толкова голяма, че противодейс­тва на механизмите на отричане, характерни за менталната защита. За много пациенти да видят, значи да повяр­ват. Хипнотичната регресия позволява на иначе склонни към отрицание пациенти да възприемат своето минало по-непосредствено и с това оздравителният процес се уско­рява.

Претърпелите насилие често преминават през друг ста­дий на лечението — през чувството на срам от преживя­ното, срам че са били неволни участници в нещо, което е табу. Но пациентите, които достигат до тези спомени чрез хипнотична регресия, много по-лесно възприемат факта, че като малки деца не са могли да бъдат отговорни за по­ведението на възрастните. Споменът от предишен живот помага да се разпръсне срамът, тъй като обяснява защо са били прекрачени граници, които не би трябвало да бъ­дат нарушавани в рамките на установените формални от­ношения.

Жертвите на насилие, преживяно в детството, носят през целия си живот бремето на гнева. Психотерапевтите насърчават такива пациенти да изживеят своя гняв спря­мо насилниците си, за да изпитат неговото целебно въз­действие. Доколкото наистина гневът е състоянието, кое­то трябва да се преодолее, убеден съм, че когато се прилага терапия с минали съществувания, той бързо се преобра­зява в разбиране. В моята практика такова състояние е сравнително краткотрайно.

Не съм напълно сигурен защо става така. Очевидно е, че трябва да се направят нови изследвания. Може би по-голямата перспектива, предложена от изживяването на предишни животи, позволява на жертвите да се освобо­дят от страстите си много по-бързо. Или пък в някои от случаите духовният компонент на терапията осигурява по-бързо израстване и предизвиква прелом в процеса на оз­дравяването.

Откакто Елизабет Кюблер-Рос очерта състоянията на скръбта, често се приема, че трябва да се мине напълно и методично през всеки стадий на всеки процес, за да се пос­тигне пълно оздравяване. Но не всеки индивид, който е подложен на лечение, трябва да премине през всички ста­дии, особено когато времето не достига. Не е необходи­мо гневът ви непременно да бъде изразяван дълго време, дори ако вашият терапевт мисли, че така трябва. След пов­торното визуално изживяване на основни моменти при регресивната терапия разбирането идва бързо. Този вид терапия често съкращава фазата на гнева до продължи­телността на една светкавица.

Това насърчава пациента да търси свой собствен път, какъвто и да е той. Защо с месеци да преживява гняв, след като може да се отърве от него за час, за ден или за сед­мица? Както показват случаите с Лора и Линда, чрез раз­бирането, постигнато в резултат на регресивната терапия, гневът може да бъде снижен и травмата да бъде неутра­лизирана много по-бързо.

Казвам това не за да обещая мигновено чудо, нито пък да "смъмря" терапевти и пациенти, които процедират по по-бавен и може би по-подходящ за техните случаи начин. Само показвам възможност за друг избор.

Веднъж разбрали корените на вашия гняв, вие може да изберете да се освободите от него, когато поискате. Мо­жете да го съхраните, ако с него ви е добре, но когато ис­кате той да премине, може да го направите. Изборът е ваш. Всеки има свой собствен път към оздравяване и из­растване.

Пациент, който отключва спомени за насилие, случи­ло се в настоящия или в предишен живот, не забравя са­мия гняв. Но по всяка вероятност такъв пациент много по-бързо прощава на другите и на себе си. Опрощението, идещо от глъбините на съзнанието, много прилича на по­лучаване на духовен урок, урок, отнасящ се до насилието, разбирането и прощаването.

Лорейн знаеше, че опрощението е част от нейния урок, дори преди да дойде за лечение при мен. Когато започна своя разказ, тази тридесет и седем годишна преподавател-ха в колеж си спомни колко много й липсвало вниманието на нейните родители, когато била малка. Майка й бо­ледувала от остър ревматоиден артрит и тази болест пог­лъщала цялото внимание на родителите й. Лорейн чувс­твала как майка й и баща й били студени и безразлични към нея. И като капак на всичко бащата на Лорейн умрял от инфаркт, когато била на шест години.

Тя подозираше, че отношенията с родителите й и смъртта на баща й са причина много трудно да се сбли­жава с хората и да не прощава на себе си и на другите. Страхуваше се, че ако се сближи с някого, или ще го из­губи, или ще се скарат. Лорейн беше родена в резултат на изкуствено оплождане и нейният страх от безплодие се наслагваше върху страха й от интимност.

По време на терапията с минали съществувания Ло­рейн си припомни живот в древна Гърция. Сегашният й баща бил и тогава неин родител и я бил насилил сексуал­но в много ранно детство. Накрая разкрили какво прави и го изгонили. Лорейн предполагаше, че сигурно е бил убит от властите за това, което й е сторил. Показателно е, че в онзи живот бащата на Лорейн я напусна, когато бе­ше на шест години.

Лорейн изпитваше смесени чувства — на гняв и на ви­на, че по време на живота в Гърция е станала причина за наказанието на баща си. Тя разбираше, че в сегашния й живот се повтаря моделът от предишното съществувание — гняв, че е изоставена толкова рано от баща й, и вина, че му се сърди. Трябваше да прости първо на самата себе си, а после на баща си, за да се освободи от този гняв. Изясни се също, че неспособността на Лорейн да проща­ва в общуването си с други хора също е свързано със спо­мена за предишния живот.

Сега Лорейн се чувства много по-добре. Намаляват усещанията й за изоставеност и гняв. Тя разбра, че да по­лучиш сърдечен удар не е същото, както да те изгонят за извършено насилие. Постепенно се замисля за живота на баща си и вижда, че съдбата от настоящия му живот е ре­зултат на кармично плащане за предишния. Вярва, че той е бил принуден да я изостави отново на шестгодишна въз­раст, за да изкупи насилието, извършено от него преди. Голям лечебен ефект имаше осъзнаването на факта, че ба­ща й съвсем не е искал да я изостави, и че личността му от сегашния живот е много по-издигната от гръцкото му съществувание. Лорейн разбираше и съчувстваше на ба­ща си за неговия труден път към израстване.

Когато се осъзнава общата цел и логиката на събити­ята, причинили болка, излекуването може да настъпи чрез освобождаване от гнева и замяната му с опрощение. То­зи процес не е задължително логически. Виждал съм да се осъществява много пъти и по емоционален път.

Сега Лорейн много по-малко се страхува от интимна­та близост, отколкото преди, защото знае, че е била изос­тавена и насилена от баща си при много специфични си­туации. Това не бе станало по нейна вина. И затова вече нямаше причина да се бои, че другите също ще я изоста­вят.

Най-честите оплаквания, които довеждат в моя каби­нет много пациенти, са стресовите състояния, безпокойс­твото, кошмарите и главоболието. Мерседес — неомъже­на четиридесетгодишна жена с доста добър бизнес и вид на преуспяваща личност, страдаше от всичко това. Тя има­ше познания в духовната сфера, тъй като бе възпитана в частно църковно училище, а от много години практику­ваше и медитация. Веднъж по време на медитиране се слу­чило нещо странно. Внезапно почувствувала, че трябва да извърне глава настрани, като че да се предпази от нещо.

В доста сеанси опитвахме традиционни методи на ле­чение, но постигнахме много слабо подобрение. Накрая Мерседес се реши да опита с регресивна терапия. Когато най-напред я отправих към детството от настоящия й жи­вот, на повърхността излязоха доста травми от домогванията на нейния пиян и груб баща, починал преди десет години. По време на сеанса тя се видя как се извръща и й се гади от оралния секс, който баща й я принуждаваше да му прави. Това беше причината да извръща глава, когато медитираше.

Мерседес си припомни също срама и смущението, ко­гато след насилието баща й отивал при майката. За не­щастие това бил единственият израз на внимание, което детето получавало от него. Щом Мерседес си припомни емоциите на детството, свързани с насилието, страхът престана да бъде най-сериозният й проблем. На преден план изникна отвращението, но тя като че ли бе привик­нала към това чувство. Вероятно сексуалното насилие е продължавало дълго време.

В следващите сеанси се разкриха спомени за физичес­ко насилие от страна на майка й. Тя често я биела без при­чина и без предупреждение, от което детето ужасно се пла­шело. Сега Мерседес започна да разбира защо не се доверява на жените. Припомни си как баща й я докосвал отдолу, когато била на годинка и седяла на гърнето — много ранен спомен. Същевременно Мерседес бе обича­ла баща си и твърдеше, че той също я обичал, макар че правел тези неща с нея. Това силно притесняваше Мерсе­дес.

На следващия сеанс я върнах към нейното минало съ­ществувание като двадесет и шест годишна жена, живяла някъде в ранните векове. Тя си спомни, че била робиня, привързана с верига към стената на кухнята в замъка, къ­дето постоянно работела. В този живот Мерседес била ос­вобождавана от веригите само с една цел — да бъде вка­рана в затъмнена стая и използвана сексуално. Припомни си чувството на отвращение, което затъмнявало всички други усещания след тези срещи, твърде подобно на от­вращението, предизвикано от действията на любещия я баща.

Мерседес почувства незабавно облекчение след този сеанс. Започна да разбира много по-добре собствените си сексуални предпочитания и задръжки. Както за много други, изживели сексуално насилие, интимната близост бе преобладаващото препятствие в отношенията за Мерсе­дес. Изпитваше удоволствие от секса, но за нея сексуал­ният контакт бе повърхностен и механичен, а не пълно сливане. След тази регресия тя се почувства по-щастлива и изпълнена с надежда. Започва да разбира и да поставя в ред нещата от миналото и настоящето, да гледа напред в бъдещето.

Един от най-интересните моменти в случая с Мерседес беше свързан с нейните сестри. Тя имаше две сестри, но само едната от тях бе преживяла същото с бащата. Сред­ната сестричка винаги била оставяна на мира.

Едно възможно обяснение на това е, че средното дете и бащата не са били свързани в минало съществувание със сексуално насилие и прекрачване на табута. Ако са има­ли връзка, тя се е реализирала в различна сфера, в различ­но съчетание на поведения, уроци и обстоятелства.

Разпространена е идеята за "кармата", която повечето хора разбират така: каквото сме посели в един живот, това ще жънем в следващия. Но не винаги е точно така. Смя­там, че изживявания като описаните не са непременно на­казания за миналото или дори уроци и модели, извлече­ни от минали животи. Чрез избора да се появим в едно определено семейство или при дадени обстоятелства, ние не сме се съгласили да се подчиним на насилието. По-скоро се съгласяваме да участваме в някакъв урок или вид драма. От нашата свободна воля зависи как ще протече даденият урок и това важи по същия начин и за другите индивиди, които са избрали да споделят този живот с нас. Част от процеса на учене е да разберем как да не търсим най-болезнената или разрушителна пътека. По-лесно мо­жем да израстваме чрез борба и този избор е на много по-високо равнище.

Потенциалната опасност за насилие все пак ще същес­твува, то не е неизбежно. Всички семейства приличат на малки светове или вселени, малки емоционални и духов­ни екосистеми^ които непрестанно се преустройват, дейс­тват автономно и взаимодействат помежду си. Ето един начин да разберем защо насилието се осъществява между някои членове на семейството и не се случва между дру­ги.

Терапията с предишни животи ни помага да получим по голяма яснота за повече неща и имаме по-пълна кар­тина за голям брой ситуации. Когато спомените са неяс­ни и покрити със сенки, ние не знаем за какво скърбим и от какво да се освободим. Но когато се предизвикат съ­ответните спомени, жертвата на насилието намира пролу­ка, през която да се изскубне към бъдещо израстване.

Разберем ли причините, моделите и действията, ние сме способни да изпитваме това, което се нарича "благо­дат". Благодатта да разбираме ни позволява да прекра­чим традиционната идея за кармата, за да не се налага от­ново да бъдем въвлечени във познатата стара драма. Ние се освобождаваме от необходимостта да повторим всич­ко, а също и от необходимостта да изпитаме отново бол­ка. Влизаме в по-висш поток, където основен мотив на на­шите съществувания може да стане хармонията и радостта.

И накрая жертвите на сексуално насилие трябва да помнят, че дори в онези мъчителни обстоятелства на из­питание душата никога не бива наранена. Духът е нераз­рушим и безсмъртен.