ПРЕКАЛЕНАТА ПЪЛНОТА И ЛЕКАРСТВЕНАТА ЗЛОУПОТРЕБА СА ЛЕЧИМИ

При мен дойде да лекува състоянието си на постоян­на тревожност тридесет и осем годишната Кати, изпълни­телен директор в една преуспяваща фирма. Тя се безпоко­еше от все по-засилващия се напоследък страх от шофиране, проявяващ се в пристъпи на паника, връхли­тащи я насред магистралата.

По време на тези пристъпи Кати се изпотявала, полу­чавала сърцебиене, дишането й се затруднявало и започ­вала да трепери, а пред очите й падала пелена. Когато ме посети, Кати бе толкова уплашена, че преди да тръгне на път, взела транквилизатор, за да не загуби контрол над кормилото.

Беше се подлагала на психотерапия, но без резултат. Поисках да видя резултатите от проведените й преди нев­рологични тестове и видях, че са нормални. Тя нямаше и заболяване на митралната клапа, което често се свързва с пристъпите на тревожност. Докато снемах данните, про­ведох психологическо интервю с Кати и в него нямаше ни­що особено травматично. Физическото й здраве беше доб­ро, с изключение на теглото й, което беше с 15 килограма над нормата.

Когато започнахме втория сеанс, реших да опитам хипноза. Кати бе способна да се релаксира и бързо дос­тигна дълбоко хипнотично състояние, под затворените й клепачи можеше да се проследи движението на очите й, които като че наблюдаваха нещо. Още преди да я насоча да потърси назад във времето източника на своята фобия от шофирането, Кати започна да ми разказва за две от­давна забравени, но много трагични автомобилни катас­трофи от ранното й детство. Това било нейното първо пъ­туване в автомобил. Колата се подхлъзнала на леда и излязла от контрол. Кати ужасно се изплашила от- пос­ледвалия трясък и от раните на своите близки, макар че на нея й нямало нищо. При втората катастрофа отказали спирачките, когато колата се спускала от един хълм. За малко всички да загинат. Кати плачеше, когато си спом­няше ужасните епизоди, но след като забравените травми отново се възстановиха в нейното съзнание, фобията от

шофирането постепенно изчезна. Самочувствието й по­расна и тя вече не се страхуваше, че ще загуби контрол над кормилото. Намаляха и пристъпите на паника.

Сияеща от успеха и в, прекрасно самочувствие, Кати си записа час за нов сеанс, за да види дали ще може да нап­рави нещо за теглото си. Каза ми, че е била доста пълна

— "откакто се помня". Диетите й помагали за известно време, но след това бързо наваксвала загубеното тегло.

На фотьойла в кабинета ми Кати се потопи в познато­то й вече състояние на транс. Скоро тя навлезе в минал живот. Съобщи ми, че се вижда като "много кльощава же­на, кокалеста и без никакви форми, същински скелет. Има мъже в униформи... Имам изгаряния от киселина върху тялото си! Те правят медицински експерименти... мъче­ния... върху мен!"

Кати заплака, когато се видя жертва на нечовешките нацистки експерименти в концентрационните лагери през Втората световна война. Тя умря в един от тях и безпо­мощният скелет най-сетне се освободи от болките. После се издигна над тялото си и скоро откри брилянтна свет­лина, от която магнетично бе привлечена. Светлината я успокои и Кати изпита чувство на невероятен покой и лю­бов.

Сеансът, още не беше свършил. Очите на Кати отново затрепкаха.

— Аз съм в някакъв град, който ми прилича на френ­ски. Това е Нови Орлеан. Имала съм много мъже, защо­то съм проститутка.

В този живот Кати се беше заразила от болест, преда­вана по сексуален път, и сега умираше от изтощение. Бе­ше се стопила от болестта и от принудителното гладува-не, тъй като не можеше да изкарва хляба си. Още веднъж тялото й приличаше на жив скелет. Кати умря в същото легло, където бе прихванала смъртоносната болест. Тя от­ново се понесе над тялото си. И пак откри брилянтната светлина, която не дразнеше очите й.

— Не можах да намеря кого да обичам в този живот - с тъга отбеляза тя.

Духът й бе гладувал така, както и тялото й.

В спомените от тези две минали съществувания бе ум­ряла от изтощение и от глад. Буквално бе стигала до ко­жа и кости.

— Има ли връзка между тези два живота и сегашните ти проблеми с теглото? — попитах, като й напомних пър­воначалната цел на този сеанс.

Отговорът дойде бързо и непосредствено:

— В този живот исках да се подсигуря с по-голямо тег­ло за всеки случай. Необходимо ми бе да си създам га­ранция, че няма отново да стана скелет.

След пауза Кати добави:

— Но сега повече не се нуждая от такава защита. Тъй като си бе припомнила травмите, причинени от

гладуването, на нея вече не й трябваха пластове тлъстини, за да я пазят.

През следващите шест или осем месеца Кати бавно и постепенно нормализира теглото си. Когато пиша това, тя е успяла да задържи постигнатото. Може би е още по-показателно, че в живота й се появи нова любовна връз­ка, след като отслабна. Доброто й самочувствие и начи­нът, по който вече изглеждаше, определено изиграха важна роля за това.

Когато Дий, банкерска съпруга, ме посети, основният й проблем бе пълнотата. Наднорменото й тегло се движе­ше между 20—25 килограма и тя се бе опитвала да го сва­ли години наред. Дий бе пробвала всичко — специални диети, хипноза, физически упражнения. Нищо не бе по­могнало. Беше от класическите "пишман-диетици". Смък­ваше определено тегло, но диетата започваше да й омръзва и бързо наваксваше загубените килограми.

Ако се пресметне, Дий е сваляла и качвала стотици ки­лограми през всичките тези години.

Тя е поразително красива жена и един от нейните те­рапевти бе изказал подозрението, че пациентката му се бои да отслабне, за да не хукнат мъжете подире й. Но продъл­жителното лечение в тази насока било безрезултатно как­то и всички останали.

В моя кабинет Дий с готовност се подложи на хипно­за, в която се видя като млада жена от коренните жители на Америка преди двеста или триста години. Тя бе отвле­чена от мъж от друго племе, който я бе избрал заради из­ключителната й красота. Дий прекара остатъка от този живот в мъки и страдания. Въпреки че бе оцеляла на из­питанията, понесената от нея мъка я накара да реши ни­кога повече да не бъде красива.

И наистина индианката стана дебела. Тази пълнота присъстваше дори и в настоящия й живот.

Терапевтът на Дий се оказа прав. Наистина тя се стра­хуваше, да отслабне, за да не започне да привлича сексу­ално разни чужди хора. Дий не бе имала сексуален кон­такт със съпруга си, преди връзката им да й се стори достатъчно стабилна, а мъжът да й вдъхне чувство на бли­зост и безопасност. Но тъй като основната причина за проблема й не произтичаше от сегашния й живот, негово­то лечение бе претърпяло неуспех.

Дий бе излекувана в един-единствен хипнотерапевтичен сеанс. Килограмите бързо започнаха да се топят и тег­лото й падна под най-голямото от предишните й пости­жения. Дий продължи да отслабва, докато не реши да задържи едно определено равнище. Освен това тя преста­на да се чувства неспокойна, не изпитваше вече страх или неосъзнати пориви за ядене. А за награда изгуби предиш­ната си боязън от смъртта. Не само че бе успяла да стане стройна, но и разбра, че е безсмъртна. Само за един сеанс!

Дий поддържа идеално тегло от четири години. Пре­живяната регресия възбуди интереса й към духовното и този аспект на живота сега е особено важен за нея.

Дий и Кати са само две от цяла група пациенти, пре­димно жени, които успешно се пребориха с пълнотата с помощта на регресия в минали съществувания. Моите наблюдения ме карат да предполагам, че първопричина­та за прекомерната пълнота се корени в необходимостта от защита на физическото тяло от болка, гладуване, сек­суално насилие или някакво друго посегателство, изпита­но в предишни животи.

Някои хора мислят, че прекомерната пълнота може да им служи като магическа защита срещу определени бо­лести, изтощаващи тялото. Например хора, които се стра­хуват от рак, често напълняват, защото си мислят, че пре­комерното тегло ги прави неуязвими. За други пък излишните килограми представляват изолиращ пласт между същинското аз и тялото. Този пласт притъпява ос­тротата на всяка опасност (реална или въображаема) и предпазва дебелия човек от болезнените удари на външ­ния свят.

Когато в дъното на прекомерната пълнота лежи сек­суалното насилие, терапията с минали съществувания мо­же успешно да лекува както симптома, така и причината, тъй като тя е не по-малък психологически товар, откол­кото излишните килограми".

На лечение се подлага цялата личност. На повърхност­та е изведена причинната травма и едновременно се леку­ват и вътрешното, и външното "аз".

За някои пациенти регресията в детството от настоя­щия живот може да бъде достатъчна, за да излекува хро­нична и опасна за здравето прекомерна пълнота.

Преди няколко години за известно време бях консул­тант към гастроентерологичното отделение на болница­та. Разговарях с пациенти, страдащи от прекомерна пъл­нота, преди да бъдат подложени на интензивни процедури за смъкване на теглото.

Една от тези пациентки по-късно се обърна за лечение към мене. Тя се казваше Шарон и тежеше около 130 ки­лограма. Заедно с други пациенти бе участвала в болнич­ните програми за отслабване, но без резултат. Беше проб­вала също и една форма на хипнотерапия, която предизвиква положителни емоции, необходими при от­слабването, но и това не бе помогнало. Безуспешна се ока­зала и традиционната психотерапия. Многобройните ди­ети не бяха се отразили съществено върху теглото й. Възстановяваше бързо всеки свален килограм, докато не достигнеше обичайните за нея 130 килограма.

В своето детство и юношество Шарон е превишавала нормата само с пет до десет килограма. Експлозивното напълняване до 130 килограма започнало скоро след като се омъжила. Когато още само излизали с бъдещия си съпруг, тя го идеализирала и била дълбоко влюбена в не­го. В същото време нейното подсъзнание отказвало да възприеме (тоест не й позволявало да види или осъзнае) някои от неговите най-неприятни черти на характера като непрекъснатото му флиртуване с жените. След като се оже­нили обаче, Шарон повече не можела да пренебрегва дейс­твителността. Една връзка на нейния съпруг станала пуб­лично достояние и това разкритие сложило началото на бързото й напълняване.

Хипнотичната репресия разкри, че в ранно юношество Шарон била оскърбена от момче, малко по-голямо от нея, което се подигравало пред другите на наедряващата й фи­гура. Това вече бе известен прогрес, но трябваше да има и нещо повече. Със сълзи на очи Шарон си припомни пър­вопричината за своята пълнота. Вторият й баща я докос­вал отдолу, когато била около четиригодишна. Тези спо­мени бяха дълбоко потиснати от много години.

Изневярата на нейния съпруг бе станала спусък, но куршумът е бил зареден в цевта, когато е била още на че­тири години, а ударникът вдигнат, когато й се подиграли в годините на нейното съзряване. Вече не можела да се до­верява на мъжете. Трябвало да се пази от тях. Разрешила въпроса, като станала толкова дебела, че нито един мъж да не я счита за привлекателна и да не може да й причи­ни болка.

След този хипнотичен сеанс Шарон започна да отслаб­ва. Нейният ненаситен апетит намаля и тя започна да се храни нормално. Краткотрайна психотерапия бързо я ос­вободи от недоверието към мъжете. Успя да отслабне за непродължително време с 60 килограма и да задържи тег­лото си на това ниво.

Джералд Кейн, изтъкнат хиннотерапевт, е лекувал хи­ляди хора от прекомерна пълнота повече от двадесет и пет години. Когато го попитах за мнението му по тези и по­добни на тях случаи, той ми каза, че по негови наблюде­ния постхипнотичното внушение (вида хипноза, която Шарон бе опитала безрезултатно, преди да дойде при ме­не) не помага на пациентите да намалят теглото си, ако то е с петнадесет-двадесет килограма над нормата и пъл­нотата им датира отдавна.

С други думи смята, че традиционната хипноза, по вре­ме на която се внушава нещо от рода: "Ти ще ядеш само три пъти на ден, твоят стомах ще се чувства пълен в ин­тервала между храненията, ще ядеш само подходяща хра­на", не може успешно да лекува хроничната пълнота. Вну­шенията биха могли да помогнат за по-лесното понасяне на диетата и за временно смъкване на теглото, но то ви­наги се възстановява съвсем скоро.

При това Кейн е установил, че връщането към причи­ната за хроничната пълнота — независимо дали тя се ко­рени в някое значително преживяване в детството или в минали съществувания на пациента — лекува заболяване­то. Той е открил също, че когато прекомерната пълнота успешно се лекува чрез регресивна терапия, отслабването става необратимо.

Опитът, който натрупах с Кати, Дий, Шарон и с дру­ги пациенти, напълно съответствува на наблюденията на Кейн. Когато истинската причина за прекомерната пъл­нота се разкрие из основи независимо дали се намира в детството на настоящия живот или в минали съществува­ния, излишното тегло просто се стопява.

Повечето от моите пациенти, подложили се на регресия, са в състояние да не допуснат възстановяване на ки­лограмите. Ако някой започне да наддава отново, доста­тъчен е един сеанс, за да се спре този процес.

Методът се прилага успешно и върху пациенти с нас­ледствена пълнота. В наши дни се обръща много голямо внимание на генетичното предразположение към хронич­на пълнота. Доколкото действително съществува такова генетично наследство, важно е да се помни, че предразпо­ложението е само предразположение, а не обреченост.

Регресията в минали съществувания дава на пациенти­те силата и инструментите да преодолеят такъв вид пред­разположение. То не е неизбежно, не е необратимо и на него можем да се противопоставим. С регресията, послед­вана от разбирането, физическото предразположение мо­же да бъде преодоляно също толкова лесно, както и пси­хологическото, за което говорихме в предишните глави.

Може би познанието за първоизточника на заболява­нето е дълбоко вкоренено в нас. Винаги, когато питам ня­кой пълен човек откога носи товара на наднорменото си тегло, обикновено ми се отговаря "от цяла вечност".

Хората, които прекаляват с употребата на упойващи средства, са също дълбоко убедени, че техният проблем е "от цяла вечност".

Понякога склонността към злоупотреба с лекарства може да е пренесена от предишни съществувания. Или проблемите, които личността се надява да притъпи и мас­кира чрез алкохол и хапчета, може би са пренесени от друг живот и това придава усещането за безвремие и вечност.

Пациентите, които са приели предизвикателството да се подложат на лечение, често си приличат по едно нещо със страдащите от прекомерна пълнота — това е необхо­димостта от защита.

Също както излишното тегло, лекарствата и алкохо­лът привидно създават защитен слой между пациента и неговите чувства, страхове и причинени от другите стра­дания. Лекарствата могат да бъдат добро оправдание на пристрастения, който не поема отговорност за начина на живота си, а обвинява хапчетата и алкохола за проблеми­те си. Лесно е да извиняваме грешките, разочарованията и провалите си с нашата пристрастеност, вместо да пог­леднем на тях реалистично и да ги използваме като въз­можност за своето израстване.

За разлика от прекомерната пълнота, мотивацията за злоупотреба с лекарства и алкохол често включва елемент на искейпизъм⁶ и отклоняващо поведение. Типичното тук е, че чрез хапчетата и алкохола се потискат спомените и чувствата.

В този смисъл затъпяването на ясното съзнание чрез успокоителни и алкохол може да бъде форма на бавно са­моубийство. Злоупотребата с различни вещества също е начин да се избяга от непоносимата реалност. Когато та­кива хора преминават през регресивна терапия, понякога откриват, че са се самоубивали в други съществувания и при обстоятелствата, от които са искали да избягат тога­ва. Сега те отново са изникнали, и то в много по-лошо съ­четание. Този път необходимостта от бягство е прерасна­ла в бавното самоубийство на пристрастяването.

В някои случаи възможностите за растеж в предишни животи са били пропилени, тъй като личността не се е про­тивопоставила на болезнените обстоятелства. Може би в такова предишно съществувание някои важни обстоятел­ства са били преодолени с помощта на измамното було на алкохола и наркотиците. Дори сега обстоятелствата да са различни, изкушението да се използва същият "авариен изход", за да се избегне болката, отново може да се поя­ви.

Единственият начин да се избавим както от поражда­щата причина, така и от капана на злоупотребата с упойващи вещества, е да ги погледнем такива, каквито са, и да ги разрешим.

Терапията с предишни животи третира дълбоко скри­тите причини за пристрастяването, които могат да имат корени в лоши семейни взаимоотношения или в насилие, преживяно в детството. За някои пациенти първопричина­та може да се крие в гнева и насилието, защото употреба­та на алкохол и лекарства улеснява изразяването на тези състояния. За други проблемът може да се състои в лип­сата на смелост да обичаме себе си. Алкохолът в такива случаи ни придава лъжливо самочувствие.

Много рядко лекувам пациенти, които са в остър ста­дий на пристрастяване към алкохол и наркотици. Когато личността е под влиянието на тези вещества, хипнозата не е ефективна. В тези тежки случаи пациентът би трябвало да търси помощ в групите за подкрепа от рода на Ано­нимни алкохолици (АА) или Анонимни наркомани (АН). Онези, които идват в кабинета ми, обикновено са преми­нали през дезинтоксикация и са решени да излекуват съ­щинските причини. Нерядко те изпитват необходимост да признаят, че пристрастяването им е симптом, който бло­кира болезнени житейски травми или им дава възможност да избягат от тях. С времето пристрастяването е започна­ло да ги измъчва повече от първоначалната травма.

Работата по метода на лекуване на "скритото дете" и регресията в минали съществувания предоставя възмож­ност да се освободят както първичната болка, така и от неадекватното поведение. От позицията на "скритото в нас дете" изглежда, че лошите навици са цената, която плащаме, за да облекчим огромната болка. Но от гледна точка на възрастния болката е нещо, с което той може да се справи. Понякога тя може да бъде облекчавана от защит­ни навици, които замъгляват съзнанието и чувствата. Страдащите от пристрастяване в по-голямата си част са великолепни потенциални пациенти за терапия с мина­ли съществувания, защото проблемът за алкохолизма и „злоупотребата с наркотични вещества твърде често е в сърцевината на духовния път. Възнаграждението за превъз­могнатото пристрастяване е много ценно. Процесът мо­же да открие ускорен път за духовно израстване. Алкохолизмът и наркоманията се преодоляват чрез раз­биране, вяра и мъдрост.

Сара беше алкохоличка от много години. Получаваше чести пристъпи на бясно пилеене на пари. Въпреки това тя не беше маниакално-депресивна. Внимателното изслед­ване на нейното детство откри значително разстройство в семейството й. Психоанализата, на която се бе подлагала осем години, не бе успяла да промени поведението й. Опи­тала и с групова терапия, но без успех.

Драстичното подобрение при нея настъпи едва когато започнахме да изследваме миналите й съществувания. Тя откри, че в предишните си животи постоянно е била във­лечена в отношения на алкохолизъм и насилие заедно с родителите и съпруга си. Имало убийство, самоубийст­во и невъобразима плетеница от поразии. Сара беше ре­шена да разчупи този модел, защото разбираше, че ако не го стори, семейството й ще бъде обречено да повтаря без­крайно тази разрушителна пиеса, без членовете му да мо­гат да получат своите уроци.

— Трябва да им простя — мълвеше тя в междинно със­тояние след поредната травмираща смърт — и мога да го направя само чрез любов. Трябва да изразя своята любов чрез опрощение... трябва да им простя... и да простя на себе си.

И го направи. Сега Сара редовно медитира, добровол­но се занимава с трудни случаи, не злоупотребява с алко­хол и наркотици и не използва парите за утвърждаване на своето его.

Разбирането за моделите на повтарящо се деструктивно поведение, които следваха Сара живот след живот за­едно със семейството й, помогна за нейното възстановя­ване. Изживяването на изключително релаксирано и почти блажено състояние чрез хипнотичната регресия съ­що много й помогна. Тя като че ми говореше от по-висо­ка и по-ясна перспектива. Сара не беше нито гневна, нито тревожна, нито осъждаща. Виждаше ясно моделите, при­чините и резултатите, корените на симптомите, действия­та и т.н.

Нейните възприятия за действителността бяха много по-остри.

Аз установих, че преживяването на регресивна терапия може да подпомогне възстановителната програма "Два­надесет крачки", прилагана от Анонимните алкохолици.

За ваша информация тук излагам нейните основни поло­жения:

Първа крачка: Признаваме, че сме безпомощни пред алкохола, че нашият живот е станал не­контролируем.

Втора крачка: Дошли сме до убеждението, че по-висша СИЛА от нас може да ни върне към здравето.

Трета крачка: Взели сме решение да преобразим волята и живота си с помощта на Бога, такъв, какъвто го разбираме.

Четвърта крачка: Направили сме си задълбочена и безпощадна морална самопреценка.

Пета крачка: Признахме пред Бога, пред себе си и пред другите човешки същества същ­ността на грешките си.

Шеста крачка: Станахме напълно готови Бог да от­страни всички недостатъци на характе­ра ни.

Седма крачка: Смирено Го помолихме да премахне нашите слабости.

Осма крачка: Направихме списък на всички хора, оби­дени от нас, и пожелахме да ги възмез­дим.

Девета крачка: Изкупихме грешките си към тези хора по всички възможни начини, с изклю­чение на случаите, когато чрез това бих­ме могли да нараним тях или други хо­ра.

Десета крачка: Продължихме да си правим личностна самопреценка и когато отново грешех­ме, веднага го признавахме.

Единадесета крачка: Опитахме се чрез молитви и медита­ция да подобрим съзнателния си кон­такт с Бога, какъвто го разбираме, ка­то се молехме само да познаем Неговата воля за нас и да имаме сили да я осъществим.

Дванадесета крачка: Когато постигнахме духовно про­буждане в резултат на тези крачки, ние се опитахме да доведем посланието до алкохолиците и да прилагаме тези принципи във всичките си дела.

Много от темите в терапията с минали съществувания съответстват на тези дванадесет крачки. Основата и на две­те е духовността. И двете признават първенството на по-висша сила или по-висок план. Тук не се има предвид фор­мален религиозен контекст. Силата може да бъде открита и в личността.

Духовността е жизненоважна сила. Тя променя живо­та. Тя променя ценности. Хората стават по-малко склон­ни към насилие, алчност и егоизъм. Те се боят по-малко. Когато някой има подобен опит, той го споделя с други­те, които предават посланието на още повече хора.

И най-накрая както при прекомерната пълнота, така и при злоупотребата с упойващи вещества, а и при всички форми на страдание механизмът на оздравяването включ­ва процеса на освобождаване от страха.

Основният оздравителен механизъм на регресивната терапия е преобразяването на страха в любов. Това е пос­ланието на лечението, което преживелите регресии в ми­нали съществувания носят на другите и прилагат в соб­ствените си действия.

Как да го постигнете? Като познаете себе си. Като се взрете навътре и прогледнете. Чрез разбиране и мъдрост. Като се изпълните с радост и покой. Това е същността на всяко лечение чрез минали съществувания.

В голяма университетска болница умирал от рак на бе­лите дробове петдесет и пет годишен мъж. За известно вре­ме химиотерапията била спряла процеса на болестта, но накрая смъртоносният рак спечелил битката. Когато бил по-добре, мъжът разговарял с жена си Евелин или с лека­рите. За щастие това били лекари, които намирали време за пациентите си.

"След колко време ще умра? — попитал ги един ден.

"Не се знае. Може да се случи всеки момент, а може и по-късно" — му отговорили.

След това Лионард и лекарите заговорили как да на­мали своята напрегнатост и да се подготви за смъртта. Жена му също участвала в разговора и получила извест­но успокоение.

Съпрузите продължили да говорят за това и насаме. Като че нещо се било отключило в тях, за да им донесе облекчение. Лионард и Евелин прекарвали дълго време заедно.

Когато положението му започнало да се влошава, Ли­онард все по-често бил нащрек. Понякога изпадал в по-лукоматозно състояние. В други моменти изглеждал въз­буден. Евелин мислела, че той има халюцинации.

"Лионард изпитва чувство, че се носи" — казала тя на лекаря.

"Може би това не е халюцинация — бил отговорът. — Много пациенти ми казват същото. Съобщи ли ви нещо друго? Интересувам се от тези неща."

По този начин онкологът символично открехнал вра­тата и я оставил отворена. Искал Евелин да знае, че е доб­ре да му съобщи такива неща, без значение колко неверо­ятни и странни й изглеждат.

На другия ден, когато лекарят правел обичайните си визитации, Евелин имала да му съобщи нещо ново.

"Той каза, че отново се носел над тялото си и му било приятно. Чул, че някакви хора си говорят при вратата и доплувал до тях."

Лекарят предположил, че Лионард е чул разговор меж­ду сестрите по коридора.

"Не — поправила го Евелин. — Това били хора, дош­ли да го посрещнат."

На следващия ден Лионард бил на косъм от смъртта.

"Той каза, че отново летял — споделила Евелин с ле­каря, — бил ходил при хората зад вратата."

Докато Евелин разказвала за случилото се, Лионард кимал утвърдително от леглото.

"Хората му показали огромна книга и там било запи­сано името, което ще носи в следващия си живот. Звуча­ло като пакистанско или индийско. Каза ми първото си име, но не можал да види последното."

Самият Лионард се оживил:

"Те прикриха последното име — прошепнал с труд болният. — Казаха: Не, още не трябва да видиш това."

По-късно същия ден Лионард рекъл на Евелин, че ви­дял автобус, който дошъл, за да го отведе някъде. След това произнесъл още няколко думи, които едва можели да се чуят.

"Да се умре не е загуба — прошепнал Лионард на же­на си. — Това е част от живота."

Тези му думи били последни. Умрял същия следобед.

Евелин скърбяла за смъртта му, но чувствала извест­на утеха. Сега била сигурна, че душата на Лионард ще продължава да живее след неговата смърт. А последните думи на Лионард променили собствените й схващания за живота и смъртта. Тя много по-спокойно приемала неиз­бежността на смъртта в собствения си живот.

Повече никога не би се бояла от смъртта.

Лекарят на Лионард е моят най-малък брат, доктор Питър Уейс. Той и жена му, доктор Барбара Хорн, са спе­циалисти по хематология и онкология в Сен Луис, щата Мисури. В частната си практика те са се специализирали в лечението на рака.

Животът на Питър и Барбара се промени професио­нално и личностно благодарение на разговорите, които водехме за собствения си опит и опита на нашите колеги по отношение на живота и смъртта. Контактите с пациен­тите и споделените наблюдения ни научиха какво наисти­на значи да се умре.

Благодарни сме на пациенти като Лионард и много други за това, че техният опит ни дава повече информа­ция за процеса на умирането и за неговите нови перспек­тиви, които ние споделяме с други умиращи пациенти и скърбящите им близки, за да им помогнем. От тези паци­енти ние научихме, че смъртта не трябва да бъде прежи­вяване на страх, загуба и разлъка. Тя може да бъде време за лечение, разширяване на мирогледа и ново начало.

Питър имал пациент на име Матю. Шестдесет и пет годишният професор бил стоик и нямал особено желание да говори за чувствата си, докато умирал от болезнен и бързо развиващ се рак на панкреаса. Накрая Питър и про­фесорът започнали да общуват на по-личностно равнище. Питър дал да се разбере по много елегантен начин, че е добре да се говори за всичко, без значение колко необичайна може да е темата.

"Щом като мислите така, мога да ви кажа, че наисти­на се случи нещо странно — признал си професорът. — Един ангел дойде при мен и ме попита дали съм готов да си тръгна. Попитах го трябва ли. Ангелът каза "не" и си отиде."

Питър попитал професора откъде знае, че посетителят е ангел.

"От ярката светлина, която струеше навсякъде, и по то­ва, че бе толкова високо в религиозната йерархия" — проз­вучал загадъчният отговор.

Няколко дни по-късно ангелът отново се появил.

"Готов ли си вече" — внимателно попитал той.

"Не още" — отвърнал професорът.

Ангелът се поколебал. По това време болестта на Матю бързо напредвала и се налагало да приема мощни обезболяващи средства, които само притъпявали острите му болки. Независимо от това този мъж бил запазил яс­но и будно съзнанието си.

Матю наблюдавал как ангелът посегнал към коремна­та му област и извадил нещо, наподобяващо на кафява тухла. Болката веднага изчезнала и пациентът се почувс­твал много по-добре.

След това ангелът отново си отишъл.

Постепенно болките на Матю се върнали, а заедно с тях и ангелът. Още една тухла била отстранена. Сега ве­че изчезнала всякаква болка и спрели да му дават болкоуспокояващи лекарства. Посещенията на лекуващия ангел дарявали на този твърде земен човек със стоически харак­тер огромна утеха и надежда.

По-нататък клиничното му състояние се влошило, но пациентът починал тихо и спокойно, освободен от пре­дишните разкъсващи болки. Сигурно Матю най-сетне бе отговорил "да" на въпроса на ангела.

Повечето лекари и терапевти знаят твърде малко за смъртта, за умирането и скръбта. Онези, които имат ли­чен опит по отношение на скръбта, разбират може би мал­ко повече, но всъщност всичко, което представителите на лечителските професии сега правят, е да опишат стадиите на смъртта и умирането, а също и симптомите на скръб­та.

Те не обясняват какво става с тези, които се прибли­жават към смъртта и преминават отвъд. Те не могат да предложат инструменти за смекчаване на скръбта. Ясно е, че не можем да претендираме, че знаем всичко за духовния процес на умирането, но изживявания като тези на Лионард и Матю започват да ни дават подобни инстру­менти.

Лекуването на скръбта трябва да включва освен оби­чайни лекарствени средства и духовни размисли. Хора, преживели състояния близки до смъртта, регресии в пре­дишни животи и междинни състояния между две същест­вувания, обикновено не скърбят толкова неутешимо дъл­боко. Същото се отнася и за изпиталите определени психически феномени, свързани с живот или съзнание из­вън тялото. Те знаят нещо повече от останалите. Те знаят, че съзнанието никога не умира. .

Хора, които знаят, че ще умрат, често жалеят за соб­ствената си смърт в един продължителен процес, който започва с поставянето на окончателната диагноза, като например метастазирал рак. Умиращият може да изжи­вява чувства на гняв, отричане и отчаяние. Случва се се­мейството и приятелите също да започват да скърбят, много преди да е дошла смъртта.

Скръбта лесно може да се превърне в клинична депре­сия. Умиращият или скърбящият се чувства паднал ду­хом, безпомощен и без надежда. Психологическата бол­ка става всепоглъщаща и непоносима. Всичко се руши — сънят, способността за концентрация, апетитът и общото енергийно равнище. Приятелите се опитват да ободряват страдащия, да го разсейват от неговото отчаяние, но без успех.

А скръбта и на пациентите, и на техните семейства мо­же да бъде лекувана преди смъртта. Ако научат за прежи­вявания като разказаните в тази книга и много други, те биха могли да започнат да изпитват по-голяма надежда. Умиращите и скърбящите могат да бъдат насърчени да споделят своите изживявания и вътрешни прозрения по­между си. Те могат да говорят за възможността отново да са заедно. Могат да изразяват своята любов. Много по-лесно и по-спокойно могат да приемат смъртта. Ужас­ното преживяване може да се посрещне с достойнство, споделена любов и понякога дори с хумор.

Една пациентка на Питър, истинска матриархална ца­рица на огромно италианско семейство, умирала от ост­ра форма на левкемия. Силвия била приела приближаването на смъртта, но мислела, че тя ще настъпи много по-скоро, отколкото очаквал Пит.

"Аз ще умра в събота" — обявила един ден Силвия.

"Откъде знаеш?" — попитал Пит.

"Знам си го" — настояла тя.

Когато в събота сутринта Питьр влязъл в болничната стая, цялата фамилия се била струпала в нея. На Питър му се сторило, че ще се разиграе сцена от някаква пиеса. Присъствал и свещеник, за да извърши последните риту­али.

В един момент от драмата свещеникът казал:

"А сега ще има послание от Бога."

Точно тогава иззвънял телефонът.

Това не бил Бог.

Всички се засмели и напрежението спаднало.

Същия ден Силвия преживяла много живо отделяне от тялото, след което била привлечена от прекрасна, топла и утешаваща светлина. По-късно тя описала светлината на Питьр като триизмерна и мамеща. Възможно е все пак това да е било божието послание.

Силвия починала след една седмица.

Питър ми описа един друг случай с умиращ пациент и с неговото семейство:

"Те бяха седемнадесет души в това голямо и сплотено ирландско семейство. Но всички бяха обхванати от страх и безпомощен гняв, че техният роднина си отива. Занима­вах се със всички, като им разказвах за смъртта, как да се простят с любов, как да си кажат довиждане и как да при­емат това, което става. Промяната и облекчението, което изпита семейството, бяха изумителни. Това Дълбоко ме развълнува."

Някои преживявания често са толкова завладяващи и изключителни, че се случва пациентът да се бои да ги спо­дели с лекарите, от страх да не омаловажат или отрекат прекрасното събитие. Когато пациентът е убеден, че няма нищо лошо в това да обсъжда своите преживявания, общуването между него и лекаря се издига на ново равни­ще. Засилва се контактът между тях. И Питър, и Барбара отделят време за разговори и изслушват пациентите и тех­ните семейства. Те се чувстват отговорни да бъдат с уми­ращите си пациенти не само за да им осигурят отлични медицински грижи, но и за да им предложат психологи­ческа подкрепа. Това им дарява огромно удовлетворение, утешава и учи другите.

"Сега вече не се чувствам толкова изпепелен — казва Питър, — тъй като знам, че смъртта е естествена част от живота. Правя всичко възможно, за да помогна и да из­лекувам пациента, но вече не приемам неизбежната смърт като личен провал."

Ние сме на границата на нова форма на помощ. Тези, които се занимават с професии, даряващи помощ, все още не могат да определят точно стадиите на скръбта, но ве­че могат да общуват на много по-духовно ниво, да бъдат открити и да улесняват разбирането за смъртта като про­дължение на живота. Да се надяваме, че на тази граница и умиращите, и скърбящите, и тези, които се грижат за тях, ще са способни да учат и да израстват заедно.

Според едно допитване на Галъп, направено през 1990 година, приблизително половината от американците вяр­ват в екстрасензорните възприятия. Както изключителни­те преживявания, които могат да се случат в процеса на умиране, така и особената психична връзка между разде­лените влюбени са в състояние да предизвикат дълбоки промени в живота на човека и в отношението му към смъртта и умирането. Излекуването и израстването нас­тъпват, когато тези значителни събития се интегрират.

Дълбоката скръб и страхът от смъртта намаляват до незначителни, особено когато психическите изживявания са свързани с "отвъдното".

Мъж и жена — уважавани лекари в Майями — дойдо­ха при мен, за да опишат необичайния феномен, на който и двамата станали свидетели. Неотдавна в Колумбия бил починал бащата на съпругата. Около седмица след смърт­та му тя и мъжът и видели тялото на баща й, излъчващо ярка светлина и леко прозрачно. Привидението им пома­хало с ръка от вратата на спалнята.

По това време и двамата били будни. Те пристъпили, за да го докоснат, но когато се опитали, ръцете им пре­минали през тялото.

Бащата махнал за довиждане и изведнъж изчезнал. Всичко било без думи.

Когато по-сетне сверявали впечатленията си, и двама­та лекари установили, че са видели същото физическо тя­ло, същото излъчване около него и същото помахване за довиждане.

В друг случай високоуважаван професор по психиат­рия от университета в Маями дойде да поговори с мен, след като прочел "Вестители от отвъдното".

Очаквах той да бъде учтив, скептичен, но не познах.

— Знаете ли — започна той, — от много години тай­но смятах, че парапсихологическите феномени са действи­телни. Преди доста време баща ми бе сънувал много яс­но своя брат. Определено с добро здраве в живота, братът се явил в съня, за да му каже довиждане. "Трябва да те напусна — казал брат му, — но съм добре. Грижи се за себе си." Когато баща ми се събудил сутринта, вече знаел, че брат му е умрял.

Телефонно обаждане потвърдило това интуитивно чувство. През нощта брат му получил масивен инфаркт на пет хиляди мили оттук.

За друг интересен случай научих от едно писмо до ме­не, изпратено от Маями:

"Макар че вече много години ми е трудно да говоря за това, бих искала да споделя преживяното във връзка със смъртта на един любим човек. Бях сгодена две години с един свой състудент. Скъсахме и след още две години аз се омъжих за друг. По това време работех в Ню Йорк Си­ти и научих, че той си намерил работа в Лос Анжелис. Трябва да бяха минали няколко месеца, когато ми каза­ха, че загинал при автомобилна катастрофа. Преди да на­уча за това от общи приятели, той ме посети в съня ми и това продължаваше няколко седмици.

Всеки път, когато се появяваше, бе разстроен, смутен и плачеше — по всяка вероятност заради мястото, където се намираше. Молеше ме да му помогна, не можеше да разбере къде е попаднал и не беше сигурен умрял ли е, или не. Не ме беше страх, по-скоро бях загрижена за не­го. По това време още не знаех, че е загинал. След някол­ко посещения при един медиум и консултант по спиритически въпроси разбрах, че въпросният човек е починал, но понеже е бил много привързан към мене, в своята обър­каност се обърнал към мен за помощ."

При многобройните интервюта с пациенти и от ръководените от мене репресии в минали съществувания бях разбрал, че не е рядкост постигнатите от внезапна и на­силствена смърт да се вкопчат за земната си форма и да се чувстват объркани за известно време от пребиваването си в преддверието. Въпреки всичко накрая те успяват да намерят път към прекрасната светлина. Помага им духов­ното присъствие на водач или всепоглъщащата универ­сална любов.

Описвали са ми подобни гостувания скоро след физи­ческата смърт на техните любими много напълно трезви и реалистично настроени хора. Някои ми разказваха, че наскоро починали близки са им се обаждали по телефо­на, което предизвикало в тях тръпки на ужас. Според мне­нието ми на професионалист горните описания, както и други, за които съм слушал, са дело на нормални, нехалюциниращи хора.

Изглежда, че основната цел на такива преживявания е да се окуражат живите и да се облекчи скръбта им чрез разбиране. Също като пациентите на брат ми Питър оне­зи, които придобият този опит, стигат до знанието, че ни­кога няма да умрат, че умират само техните тела. Защото смъртта е неизбежна. Тя идва, за да израстем, за да пре­минем от урок в урок, от едно съществувание към друго. Всички ще умрем и от наученото от регресивната терапия мога да кажа, че повечето от нас са умирали много пъти преди сегашното ни съществувание.

Това е добра вест. Тя ни показва, че повечето от нас значително са израснали, било им е позволено да вкусят преживяването на нови съществувания и да пренесат през тях предишните си сили, таланти и дори любов. Това зна­чи също, че ние продължаваме да израстваме дори и след нашата смърт.

Марта бе пациентка, която получи като премия от регресията в минали съществувания утеха за своята скръб.

Двадесет и шест годишната продуцентка на филми дойде в кабинета ми, за да се подложи на регресивна те­рапия от любопитство да види "какво ще излезе от това". Марта ми каза, че нямала специални оплаквания.

Желанието да се изследва непознатото и да се придо­бива повече знание е прекрасна причина да се опита рег­ресивната терапия. Страдащите от различни симптоми не са единствените, които могат да се облагодетелствуват от израстването и да изпитат повече радост от живота чрез този специален метод на духовно извисяване. Марта веднага се гмурна в потока на ключовия мо­мент. Първоначално се видя като малко момче, което наб­людава обесване върху издигната платформа. В този клю­чов момент Марта се почувствала неприятно, тъй като по-големите й братя я дразнеха. След това видя дома си от онова съществувание и откри, че баща й в онзи живот е нейният баща от настоящето, който беше починал. По-късно в онзи живот тя се записа във войската, където ос­тана. Ожени се, животът й премина без много събития и накрая умря на почтена възраст в каменно легло. Когато преживяваше смъртта, Марта видя светлина и полетя към нея, устремена през пространството и времето заедно с други духове, за да може накрая да направи преглед на живота си, осветен от златните лъчи. По време на този преглед Марта направи коментар, че денят, в който бе гле­дала обесването, е бил от голямо значение за нея, тъй ка­то тогава осъзнала разликата между доброто и злото, без­полезността на насилието, независимо че основното 1увство в онзи момент било раздразнението от закачките на братята й.

Когато Марта премина в друго съществувание, тя се видя като старец, облечен в дреха, наподобяваща тога. Имаше бяла брада и свиреше на лира. Това бе единственият й спомен от този живот, макар че бе изпълнена с яс­на увереност, че тогава е била щастлива през цялото вре­ме. В третото си съществувание, което си припомни, беше чернокоса жена със зелени очи, майка на две малки деца, които й създаваха много радост.

След като свърши сеансът, в останалото време интег­рирахме преживяното от Марта. Каза ми колко прекрас­но се чувства от факта, че си е припомнила три съществу­вания, изпълнени с радост и щастие. Каза ми също, че регресията много й помогнала. Като млад човек в нача­лото на зрелите си години Марта бе доволна да узнае, че може да си припомня щастливите си предишни съществу­вания, за да изгради трайно щастие в този живот. Това вече не й се струваше абстрактно, а напълно реално и пос­тижимо.

За своя изненада Марта се почувства излекувана от постоянното дълбоко чувство на скръб по починалия преди четири години неин баща. Освен това беше се избист­рило и собственото н разбиране за смъртта. Сега знаеше, че те са били заедно и преди и че самата тя бе живяла пре­ди сегашното си битие. Следователно съществуваше въз­можност двамата отново да се срещнат. Изживяването й бе показало, че смъртта като окончателен край не същес­твува. Може би баща й няма да бъде с нея физически, но тя бе въодушевена да открие, че неговото съзнание про­дължава да съществува.

Специално за Марта получената утеха от скръбта бе неочаквана премия. Но други пациенти се обръщат към регресията в предишен живот именно с тази цел.

Рена работи като адвокат в социалната полиция и е на двадесет н осем години. Тя била омъжена за известен жур­налист на около тридесет години. Само няколко години след сватбата съпругът на Рена разбрал по един трагичен начин, че има раково заболяване. Джим и Рена много го­ворели за живота след смъртта и спорели върху същест­вуването на други реалности. Рена силно вярвала в тях, но Джим бил изключително скептично настроен.

Като журналист с изключителни логически способнос­ти той страдал от професионалния порок да не приема съ­ществуването на каквото и да било, ако то не може да се докаже с факти. Джим не само отказвал да приеме тази възможност за себе си, но се опитвал да принизи лично­то убеждение на Рена, че има живот след смъртта и че ду­шата е безсмъртна, което единствено я поддържало пред лицето на неизбежната смърт на съпруга й. Когато поло­жението на Джим се влошило, споровете им не секнали. Джим все повече се сърдел на състоянието си и на вярата на Рена. Обхващал го страх от предстоящото.

Накрая приели Джим в болница. И двамата с Рена зна­ели, че смъртта е неизбежна. Непосредствено преди него­вата смърт обаче се случило нещо изумително. Джим на­пълно спокойно казал на Рена, че видял някакъв възрастен мъж, седнал на стол в болничната стая, който му съоб­щил, че чака да го вземе. Добавил, че през цялото време била права и че той бил този, който грешал. Извинил се за закостенелите си разбирания и изказал надежда, че тя ще продължи да изучава тези неща и да се интересува от тях и след неговата смърт.

След като казал това на изненаданата Рена, доскорош­ният гневен, напрегнат и уплашен мъж се изпълнил с по­кой пред лицето на неизбежната смърт. Джим починал на следващия ден. Когато Рена дойде да ме посети, каза ми колко е благодарна, че успели да се помирят с Джим по тези спорни неща пред неговата смърт. Чудесното преобразяване, пре­дизвикано от появата на стареца, било целебно не само за Джим, а и за Рена. То й донесло потвърждение на соб­ствената вяра и го смяташе за ценен подарък.

Причините Рена да се обърне към мене бяха много. Тя все още скърбеше за неотдавнашната загуба. Имаше нуж­да да интегрира получения важен урок за смъртта, който бе предизвикал у нея не само утеха, но и разцвет на дъл­боко израстване и освобождаване. Освен това визитата на Рена бе част от поетото обещание към Джим да продъл­жава да изследва и изучава въпросите за духовността, за безсмъртието на душата, за живота след смъртта.

Интересното е,че регресиите на Рена не бяха директно свързани с нейното отношение към Джим. Напротив, спо­мените от миналото като че й даваха послание за друго поле на знание и израстване, все още непокътнато и не­познато.

Рена се върна към времето на седемнадесети век, кога­то беше мъж, коренен жител на Америка и помагаше в от­глеждането и лекуването на деца на пришълци от Евро­па. След сеанса тя си припомни как като ученичка винаги си избирала за класно теми, свързани с пилигримите⁷, и показвала широки познания за тях.

Когато сеансът свърши, Рена вече притежаваше непос­редствено доказателство за собственото си безсмъртие." Още по-показателно е, че преживяната регресия разкри в миналото на Рена неподозирани таланти, които тя би трябвало да доразвие в този си живот. Дали това ще бъде умение да лекува, да работи с деца или особен интерес към ранната история на Америка — предстои да се видя. Подсъзнателната, скрита мъдрост, която водеше Рена спе­циално към този живот, може би носеше посланието, че самата тя е помогнала на Джим да посрещне умирането и смъртта.

Този сеанс ускори израстването на Рена и нейното самопознание, макар че неговата цел първоначално бе да облекчи скръбта й. Той й посочи нови направления и въз­можности, които я очакваха.

Това, което Джим и Рена преживяха, е дълбок пример, какъв потенциал за израстване и лечение може да има приближаването до момента на смъртта. Много от уми­ращите съобщават, че са били посетени от водач или мъд­ра личност, която им казвала, че ги очаква. Това, че паци­ентите са били в будно състояние, не е от значение. Дали пациентът е буден или не, дали е бил под влияние на ме­дикаменти или не, такива изживявания не бива да бъдат окачествявани като халюцинации. Ако вашият обичан близък ви разкаже за подобно преживяване непосредстве­но преди смъртта, вие можете да изоставите собствените си съмнения и да бъдете напълно сигурни, че преживява­нето е действително.

Филип бе специалист по компютърен софтуер и се под­ложи на регресивна терапия, за да облекчи своята скръб. Той и жена му Ева бяха загубили две съвсем малки деца, момиче и момче, от много рядък вроден дефект. Може би най-трагичното в тази история бе, че загубата на второто дете е могла да се предотврати. След смъртта на първото им дете — дъщеричката, лекарите казали на Филип и Ева, че дефектът не е наследствен и няма причини да не си ро­дят второ, здраво дете. Този съвет обаче не бил коректен и двамата съпрузи трябвало да преживеят още веднъж за­губа на дете, този път със съзнанието, че трагедията и стра­данията на сина им са могли да бъдат спестени. Чувство за отговорност, загуба и скръб съсипвали живота им и се смесвали в неразплитаем възел.

Когато Филип се реши да потърси помощ, бяха мина­ли няколко години от тази трагедия, но той все още беше във властта на мъката. Като научен специалист с висока квалификация Филип бе приучен да използва логически и аналитически доказателства, но същевременно бе възпи­тан в строго католическо обкръжение. Това бе причината той да се почувства напълно удобно сред всички духовни феномени и преживявания, през които бе преминал. След загубата и на двете деца Филип няколко пъти посещавал екстрасенс с широка известност, който твърдял, че общува с момченцето и момиченцето. За да намали скръбта, той се вкопчил в тази възможност и чувствал, че сеансите с медиума му помагали. Но наскоро екстрасенсът почи­нал. Филип нямал повече възможност да се свързва с де­цата си и тази липса на контакт задълбочила неговата скръб.

Въз основа на наблюденията ми върху други пациен­ти струваше ми се, че регресията би могла да му даде но­ва перспектива, за да приеме загубата.

Оказа се, че Филип е добър за субект за хипноза. Той потъна бързо в дълбок транс и, изглежда, преживяваше някакъв много ярък момент от предишен живот. Описа ми, че се намира на прекрасна алпийска поляна високо в планината и чудният аромат на диви цветя го обгръща от­всякъде. Изведнъж той видя децата си, тук малко по-го­леми, да се приближават към него. Разказваше с пресек­нал от вълнение шепот как те тичат към него, танцуват наоколо му, как пеят и се смеят. След това към тях се при­съединиха починалите родители на Филип заедно с дядо му по майчина линия, към когото Филип бил особено при­вързан.

Първо децата му, а след това родителите и дядо му се приближиха до него, за да му подържат ръцете. Филип описваше докосването на детските ръце до неговите, кол­ко действително било усещането, колко силно го били стиснали, колко по-укрепнали били те сега и колко мно­го били пораснали. За проникновеното общуване било достатъчно дълбокото вглеждане в очите. Казваха му, че го обичат. Казваха му да не се тревожи, че всичко е чудес­но и че се чувстват много добре. Уверяваха го, че са мно­го щастливи на тази поляна и в това измерение. Според Филип радостта буквално бликала от очите и смеха им.

Стана ми ясно, че освен яркото впечатление от окол­ната обстановка това въобще не бе преживяване на пре­дишен живот. В състояние на транс, изглежда, Филип бе влязъл в друго измерение.

Дори преди да започнем процеса на интегриране за то­зи сеанс, бе очевидно, че преживяното бе предизвикало във Филип емоционален катарзис. Той ми каза колко щас­тлив е бил да преживее директен контакт с децата си. Ко­гато описваше усещането от докосващите го ръце, буквал­но започна да плаче от радост. Преживяното на поляната позволи на Филип да се освободи от вината, да облекчи мъката и чувството за безпомощност, които го бяха из­мъчвали от години. Той придоби разбиране за безсмър­тието на душата и животът му се изпълни с нов смисъл. Филип отново е способен да изпитва радост. Товарът, който носеше от толкова години, се бе смъкнал.

Скептиците биха коментирали това събиране с изгубе­ните любими близки като фантазии, целящи да осъщест­вят желаното. Но фантазията и осъществяването на жела­ното не отприщват мощни лечебни сили. Това става, когато пациентът се приобщи към вечната природа на ду­шата и преживее връзките с напусналите го любими съ­щества. Марта, Рена и Филип — те всички се бяха почув­ствали несравнимо по-добре, след като бяха преживели в хипнотичен транс срещата с любимите си. Общото им усе­щане бе освобождение от симптомите на скръбта и стра­данието.

Всеки, чиято история бе разказана в тази глава, научи, че смъртта не е абсолют. Всъщност точно в това позна­ние е голямото лечебно въздействие. Любимият човек не е загубен. След смъртта остава връзката с неговата лич­ност.

Хората, преминали през подобни изживявания или познание, научават, че смъртта е по-скоро преход, откол­кото край. То е, като да се премине през вратата в друга стая. В зависимост от нивото на духовното и психическо развитие или интересите общуването с някого в съседна­та стая може да бъде пряко или опосредствано, а може и въобще да няма комуникация. Въпреки това, каквато и да е природата на основната връзка, тя може да бъде подоб­рена, ако скърбящите разберат, че раздялата не е безвъз­вратна и абсолютна. Както в случая с Марта и нейния ба­ща, те сигурно са били заедно и преди и са се разделяли така, както е станало в сегашното им съществувание. Но въпреки това отново им е дадена възможност да бъдат за­едно. Те научават, както се случи с Филип, че съзнанието на любимия човек е умряло само във физическата си фор­ма.

Това дава на скърбящите огромна надежда за бъдеще­то, надежда, че те отново ще се срещнат. Разбира се, те може да не са в същия тип отношения или обстоятелства, както в настоящия живот. Например баща и дъщеря мо­гат отново да се срещнат като приятели или като брат и сестра, а дори и като дядо с внучка. Без значение как, ду­шите продължават да се срещат отново и отново.

В известен смисъл скръбта по умиращия е скръб за за­губата на част от нашето аз и в това отношение репреси­ята в предишни съществувания може да бъде от голяма полза. Онези, които са я изживели, разбират, че смъртта не значи потъване на Аз-а в забрава и вечен мрак. От мъд­рото междинно състояние пациенти са ми казвали, че смъртта просто е знак за такова израстване, когато душа­та не се нуждае повече от тяло. Дошло е време тя да прек­рачи тялото и да съществува в нефизическо, духовно със­тояние. Но съзнанието е безсмъртно-както и характерните черти на личността.

Често душата се връща за нов живот със същите та­ланти и способности, които личността е показала в пре­дишния си живот. Понякога хората придобиват неподо­зирани в настоящия живот таланти, след като извикат спомена за тези таланти от предишно съществувание.

Има толкова много различни равнища на Аз-а. Ние сме необикновени многоизмерни същества. Защо трябва мисловно да се ограничаваме с толкова стеснено самооп­ределение като личности и тела, които съществуват само тук и сега? Цялостният дух не е капсулиран в тялото и в будното съзнание. Част от нашето Аз, което съществува сега, по всяка вероятност е само фрагмент от цялостният дух.

Без съмнение съществува и възможност, както показа срещата на Филип с децата му на поляната, друг аспект от душите на неговите син и дъщеря да се развива по-на-татък в ново превъплъщение. Многообразието и възмож­ностите на душата са безгранични, безкрайни. Идеите и опитностите, набелязани в тази глава, вероятно са само върхът на айсберга по отношение на схващането ни за пълното измерение на душата.

Мистичната ЙОГАНАНДА казва, че животът е като дълга златна верига, потънала дълбоко в. океана. Можем да измъкнем и изучим една брънка, но останалите ще проблясват под повърхността, мамещи и недостижими. Това, което сега знаем за смъртта и, разбира се, за живо­та и душата, по всяка вероятност е само една брънка от тази златна верига. Ако успеем да трансформираме своя­та скръб в израстване, ние ще можем да вадим от океана на битието още и още брънки от златната верига на ра­достта и мъдростта и ще се устремим към светлината/