Леден гамбит

извергът, извършил тази мерзост.
Отново ги прониза с поглед. В сините му очи се четеше болка, но също твърдост и властност.
– Искам да сте наясно, че можете да ме търсите по всяко време на деня и нощта, за да ми задавате въпроси, ако ще и най-абсурдните. Помолих ви да дойдете тук, за да се убедя, че няма да пренебрегнете нито една следа, нито една улика, нито една възможност, която е от полза за разследването. Искам да имам пълна яснота по случая. Казаха ми,
че сте чудесни в работата си ― усмихна се, но усмивката му изчезна начаса. ― Ако се случи обратното, с други думи, ако проявите небрежност и гледате на случая отгоре-отгоре под претекст, че се отнася само за някакъв си кон,
ще бъда безмилостен.
Дори не се постара да прикрие малко заплахата си. Искам... Говореше без заобикалки. Нямаше време за губене и вървеше право към целта. Стори се почти симпатичен на Серваз. Хареса му и привързаността му към коня. Само че
Ирен Циглер очевидно не го възприемаше по този начин. Забеляза, че бе силно пребледняла.
– Няма да постигнете нищо със заплахи ― възрази тя и в думите ѝ се долови студен гняв.
Ломбар се втренчи в нея. Изведнъж изразът на лицето му се смекчи и на него се изписа разкаяние.
– Моля да ми простите. Убеден съм, че и двамата сте извънредно компетентни и съвестни. Вашите началници не пестят похвалите си. Аз съм глупакът. Защото тези… събития ме изкараха от релси. Приемете извиненията ми,
капитан Циглер. Те са искрени.
Циглер неохотно кимна, но не каза нищо.
– Ако нямате нищо против ― намеси се Серваз, ― щом като сме вече тук, бих искал да започнем веднага да ви задаваме въпроси.
– Разбира се. Последвайте ме. Позволете ми да ви предложа кафе.
Ерик Ломбар отвори друга врата в дъното на помещението. Появи се поредният салон. Слънцето проникваше през вратите прозорци и огряваше два кожени дивана и ниска масичка, върху която имаше табла с три чаши и кана, която се стори на Серваз стара и много скъпа. Както и цялата мебелировка. Всичко беше приготвено, включително и петифурите. Имаше и съд с мляко.
– Първият ми въпрос е ― впусна се в атака Серваз без никакъв увод ― познавате ли някого, който би могъл да извърши това престъпление или поне да има основание да го извърши?
Ерик Ломбар тъкмо се канеше да сервира кафето. Прекъсна работата си и впи поглед в Серваз. Русите му коси се оглеждаха в огледалото зад гърба му. Носеше поло в цвят екрю и сив вълнен панталон. Бе силно загорял. Дори не примигна, когато отговори на въпроса.
– Да.
Серваз трепна. До него Циглер реагира почти по същия начин.
– И да, и не ― добави Ломбар начаса. ― Въпросът ви се състои от два въпроса. Да, познавам много хора, които имат мотив да го сторят. Не, не познавам никого, който би могъл да го извърши.
– Уточнете смисъла на отговора си ― намеси се раздразнено Циглер. ― Защо ще имат мотив да убият един кон?
– За да ми сторят зло, за да ме впечатлят… Съмнявате се в това, но с моята професия и моето богатство човек си създава врагове. Изпитват ревност, защото съм им взел пазарите, отхвърлил съм офертите им, разорил съм някого,
уволнил съм стотици хора. Ако направя списък на всички, които ме мразят, той ще заприлича на годишен справочник.
– Не можете ли да бъдете малко по-конкретен?
– За съжаление не. Следвам мисълта ви: убили са любимия ми кон и са го закачили на горната станция на лифта,
който притежавам. Посланието е насочено към мен. Съгласен съм с вас, че всичко сочи към мен. Само че нямам и най-малката представа кой го е извършил.
– Устни или писмени заплахи, анонимни писма?
– Не.
– Вашата фирма има представителства в седемдесет и пет страни ― уточни Серваз.
– В седемдесет и осем ― поправи го Ломбар.
– Поддържа ли макар и косвени контакти с мафията или с организираната престъпност? Мисля, че има страни, в които този тип контакти са неизбежни.
Ломбар отново впи поглед в Серваз, но този път в него нямаше агресивност. Дори си позволи да се усмихне.
– Директен сте, майоре. Може би си мислите за отрязаната конска глава във филма „Кръстникът“, нали? Не, моята фирма няма контакти с организираната престъпност. Във всеки случай, поне аз не зная подобно нещо. Не казвам, че няма страни, в които трябва да си затваряме очите пред някои мерки и действия. Например в Африка или в Азия, но става въпрос за диктатура, а не за мафия.
– Това не ви ли притеснява?

– Че правите бизнес с диктатори ― уточни Циглер.
Ломбар отново се усмихна ― усмивка на монарх, който се колебае дали да се засмее на наглостта на поданиците си, или да ги обезглави на мига.
– Не мисля, че отговорът ми на вашия въпрос ще помогне на разследването. Трябва да знаете обаче, че аз не съм единственият „господар“ въпреки привидностите. В много области имаме партньори и на първо място ― във френската държава. Понякога се появяват и политически аспекти, които не мога да управлявам…
„Директен е, но знае кога да използва и клишета, ако се наложи“ ― помисли си Серваз.
– Искам да разбера и още нещо: как така никой нито е чул, нито е видял какво става. Нито в конната база, нито в централата. Не се мъкне току-така мъртъв кон посред нощ…
Лицето на Ломбар се омрачи.
– Прав сте. И аз си зададох този въпрос… Някой непременно лъже. И много бих искал да разбера кой е ― натърти той заплашително.
Остави чашата си на масата толкова шумно, че Серваз и Циглер подскочиха.
– Събрах всички… персонала на централата ― и дневния, и нощния. Като пристигнах, ги разпитах един по един…
Отне ми четири часа… Използвах целия натиск, на който съм способен. Никой нищо не е чул през онази нощ…
Разбира се, това е невъзможно. Нямам никакви съмнения относно искреността на Маршан и Ектор. Никога не биха сторили зло на конете, а и са на служба в семейството ми доста отдавна. И двамата са компетентни и праволинейни хора, отношенията ми с тях са отлични. Те са част от семейството. Можете да ги зачеркнете от списъка си. Същото се отнася и за Ермин. Страхотно момиче. Обожаваше Фридъм. Тази история я срази.
– В течение ли сте, че пазачите са изчезнали? ― попита Серваз.
Ломбар смръщи вежди.
– Да. Само тях не разпитах.
– Двама са. Били са необходими поне двама души, за да закачат коня горе. А и имат съдебно досие.
– Идеалните заподозрени ― заяви Ломбар с глас, пропит от съмнения.
– Не сте убеден.
– Ами не знам. Защо тези двамата ще закачат Фридъм на мястото, където работят? Това е бил най-добрият начин да бъдат заподозрени, нали?
Серваз кимна одобрително.
– Но все пак са си плюли на петите? ― отбеляза той.
– Поставете се на тяхно място. Не се впрягайте, ама те знаят, че когато полицията задържи някого като тях, рядко продължава да търси друг виновен.
– Кой ги е наел? ― попита Циглер. ― И какво знаете за тях? Обзалагам се, че сте се осведомили от вчера насам.
– Така е. Наел ги е Марк Моран, директорът на централата. В рамките на програма за реинтеграция на бивши питомци от изправителния дом в Ланмезан, където са изтърпявали наказанията си.
– Били ли са вече набъркани с някакви истории в централата?
– Моран ме убеждава, че няма такова нещо.
– Има ли служители, които са били уволнени от централата или областта през последните години?
Ломбар ги изгледа един след друг. Косите, брадата и сините му очи наистина му придаваха вид на съблазнителен морски вълк. Приличаше на снимките си.
– Не се занимавам с такива подробности. С управлението на персонала се занимават други. Естествено, това се отнася и за такива малки звена като централата, но вие можете да проверите всички досиета на персонала и моите сътрудници са на ваше разположение. Вече са получили заповеди по този въпрос. Секретарката ми ще ви изпрати списък с имена и телефонни номера. Не изпитвайте колебания и ги поразтресете! Обадете ми се, ако някой създава трудности… Както вече ви казах, случаят е от първостепенно значение, така че самият аз съм на ваше разположение двайсет и четири часа в денонощието ― извади визитна картичка и я подаде на Циглер. ― Впрочем вече сте видели централата. Старичка е и изобщо не е рентабилна. Още я държим по причини, свързани с историята на семейството ни. Сегашния ѝ директор Марк Моран познавам от детинство. Бяхме заедно още в началното училище… Само че не бях го виждал от години.
Серваз разбра, че последната забележка целеше да подчертае йерархията. За наследника на империята директорът на централата беше служител като всички други, почти на същото ниво като работниците.
– Колко дни в годината прекарвате тук, господин Ломбар? ― попита Циглер.
– Труден въпрос. Нека помисля. Да кажем, между шест и осем седмици. Не повече. Естествено, прекарвам повече време в парижкия си апартамент, отколкото тук, в замъка. Също и в Ню Йорк. Честно казано, през половината година пътувам, но обожавам да идвам тук по време на ски сезона и особено през лятото, за да се порадвам на

конете си. Може би това жилище изглежда зловещо, но тук съм преживял толкова много неща ― и хубави, и лоши. С
времето дори лошите преживявания започват да ни се струват хубави. Паметта си върши работата…
Гласът му се промени, докато произнасяше последните думи. Сякаш го покри воал. Серваз се вкамени и застана нащрек. Очакваше продължение, но то не дойде…
– Какво искате да кажете с „и хубави, и лоши неща“ ― попита внимателно Циглер, която седеше до него.
Ломбар махна с ръка, за да пропъди въпроса…
– Няма значение. Всичко е толкова далече… Пък и няма връзка със смъртта на коня ми.
– Нека ние преценим това ― възрази тя.
Ломбар се поколеба.
– Човек би помислил, че животът на момче като мен тук е бил изпълнен с идилия, но нещата не стоят така…
– Наистина ли?
Серваз забеляза, че предприемачът ѝ хвърли предпазлив поглед.
– Слушайте, не мисля, че…
– Какво?
– Зарежете това. Не представлява интерес…
Серваз чу как Циглер въздъхна.
– Господин Ломбар ― поде тя, ― притиснахте ни, като ни казахте, че ще съжаляваме, ако гледаме на този случай през пръсти. Подканихте ни да не пренебрегваме нито една следа, пък била тя и най-абсурдната… Ние сме разследващ екип, а не магьосници или гадатели... Искаме да знаем всичко, свързано с разследването… Кой знае дали тази касапница не е свързана с миналото?
– В крайна сметка наша работа е да откриваме връзките и мотивите ― добави Серваз.
Ломбар изгледа отново и двамата и те усетиха, че преценяваше наум всички „за“ и „против“. Серваз и Циглер не помръдваха. Бизнесменът се поколеба и накрая сви рамене.
– Нека ви разкажа за Анри и Едуар, за баща ми и дядо ми ― каза той неочаквано. ― Историята е доста поучителна. Кой бе в действителност Анри Ломбар? Мъж, студен като лед, твърд като камък, напълно закоравял.
Също така насилник и егоист. Фанатичен привърженик на реда, какъвто е бил и баща му…
По лицето на Циглер се изписа учудване. Серваз също се изненада. Ломбар отново замлъкна и ги изгледа внимателно. Двамата полицаи зачакаха мълчаливо продължението.
– Както вероятно знаете, предприятието „Ломбар“ започна да процъфтява по време на Втората световна война.
Трябва да ви кажа, че баща ми и дядо ми съвсем не гледаха с лошо око на идването на германците. Баща ми тогава е бил едва двайсетгодишен, а дядо ми е ръководел предприятието и тук, и в Париж. Това е един от най-успешните периоди в историята му. Сключвал много добри сделки с клиентите си ― нацисти.
Ломбар се наведе напред. Движението се повтори от отражението му в огледалото. Като че ли копието се дистанцираше от това, което щеше да каже оригиналът.
– След Освобождението дядо ми е бил съден като колаборационист, осъден на смърт, но по-късно помилван. Бил е в затвора в Клерво, където ― казвам го между другото ― негов съсед бил Рьобате
12
. Освободили го през 1952 година.
Умрял е след година от инфаркт. Междувременно синът му Анри поел ръководството на предприятието. Започнал да го разширява и модернизира. Баща ми, въпреки или може би заради младата си възраст, усетил накъде духа вятърът още през 1943 година и за разлика от дядо ми се сближил със Съпротивата. О, не заради идеали, не… От чист интерес. Бил блестящ млад мъж, извънредно далновиден. След битката при Сталинград разбрал, че дните на Третия райх са преброени. Така че се заиграл на два фронта ― и с германците, и с хората от Съпротивата. През петдесетте,
шестдесетте и седемдесетте години превърнал групата „Ломбар“ в това, което е днес. След войната успял да създаде мрежа от контакти с привържениците на Дьо Гол и с хората, участвали в Съпротивата, всички от които заемали ключови постове.
Бе страхотен индустриалец, човек, който създава империя, но у дома беше същински тиранин: брутален баща и съпруг ― безчувствен и недопускащ никого до себе си. Физически беше импозантен ― едър, висок, винаги облечен в черно. Някои от жителите на Сен Мартен го уважаваха, други ― мразеха, но всички до един се бояха от него. Беше човек, който изпитва силна любов към себе си, и затова нямаше какво да даде на останалите. Дори на жена си и децата си…
Eрик Ломбар стана. Серваз и Циглер видяха как се приближава до един шкаф, взе една снимка в рамка и им я подаде. Видяха белокос мъж в тъмни дрехи, с безупречно бяла риза, висок, със строго лице, с очи на граблива птица,
носът му издаваше сила и енергия. Ерик Ломбар не приличаше на баща си, който имаше вид на духовник, или по- скоро на фанатичен изповедник. Серваз неволно помисли за своя баща ― слаб и колоритен мъж, чието лице в момента някак отказваше да се появи във фотографската лента на паметта му.

– И у дома, както и във фирмите, цареше същинска тирания. Защото той упражняваше и психическо, и дори физическо насилие върху служителите си, жена си и децата си…
Серваз усети, че гласът на Ерик Ломбар леко пресипна. Модерният любител на приключения, иконата на списанията сякаш изведнъж бе станал друг човек.
– Майка ми почина от рак на четирийсет и девет години. Беше третата му жена. Бе омъжена за баща ми деветнайсет години и през цялото време трябваше да понася тормоза, гнева, сарказма и ударите му. Баща ми уволни много служители и домашни прислужници. Произхождам от среда, в която студенината и твърдият характер са качества. Но у него те надвишаваха приемливата норма. Мозъкът му бе разяждан от сенки.
Серваз и Циглер се спогледаха. И двамата бяха наясно, че наследникът на империята им поднася невероятна история. Всеки папарак би се възползвал чудесно от нея. Ерик Ломбар бе решил да им се довери. Само че защо?
Серваз изведнъж разбра. Вероятно през последните двайсет и четири часа бизнесменът бе провел много разговори.
Серваз си спомни главозамайващите цифри, които бе видял в интернет, и усети неприятен гъдел по гръбнака си.
Ерик Ломбар имаше достатъчно пари и власт, за да получи всяка желана информация. Запита се дали не бе провел паралелно разследване ― не само за смъртта на коня си, но и за официалните разследващи. Очевидно го бе направил. Ломбар вероятно знаеше толкова за тях, колкото и те за него.
– Информацията е важна ― заяви накрая Циглер. ― Добре направихте, че я споделихте с нас.
– Смятате ли? Съмнявам се… Всички тези истории са отдавна погребани. Разбира се, това, което ви разказах, е строго поверително.
– Ако това, което ни разказахте, е точно ― обади се Серваз, ― имаме мотиви: омраза, отмъщение. От страна на някой бивш служител, например стар познат или отдавнашен враг на баща ви.
Ломбар недоверчиво поклати глава.
– Но тогава защо толкова късно? Баща ми почина преди единайсет години…
Канеше се да добави още нещо, когато мобилният телефон на Циглер забръмча. Тя провери от какъв номер я търсеха и погледна и двамата.
– Извинете ме.
После стана и отиде в един ъгъл.
– Баща ви е роден през 1920 година, ако не се лъжа ― каза Серваз, ― а вие през 1972-ра… Бил е доста възрастен,
когато сте се родили… Има ли други деца?
– Сестра ми Мод. Родена през 1976 година, четири години след мен. И двамата сме от третия му и последен брак.
Преди това не е имал деца. Не знам причината. Срещнал е майка ми в Париж, където тя е била актриса…
Ломбар сякаш се запита отново докъде може да им се довери. Вгледа се изпитателно в Серваз и се реши.
– Майка ми наистина е била чудесна актриса, но не е припарвала до сцената ― нито в киното, нито в театъра,
нито за публиката, разбира се. Използвала е таланта си, за да играе комедия пред богати и зрели мъже ― предимно предприемачи, които заплащали щедро за компанията ѝ. Била е извънредно търсена. Изглежда е имала верни клиенти, а баща ми е бил сред най-усърдните. Започнал да я ревнува, защото я искал само за себе си. Държал навсякъде да бъде на първо място и отстранил съперниците си един след друг. Оженил се за нея, или по-скоро я купил. Никога не е престанал да я смята за… проститутка, въпреки че били женени. Когато я довел у дома, бил на петдесет години, а тя ― на трийсет. От своя страна майка ми вероятно е преценила, че на „кариерата“ ѝ бил дошъл краят и че било време „да се преквалифицира“. Само че не знаела (понеже си изгубила ума по него), че човекът, за когото се омъжва, бил жесток насилник.
Лицето на Ерик Ломбар изведнъж помръкна. Очевидно никога не бе простил на баща си.
Серваз потръпна, защото осъзна, че между Ерик Ломбар и него самия имаше нещо много общо. И за двамата семейните спомени бяха смес от радости и страдания, слънчеви мигове и ужас. С крайчеца на окото си наблюдаваше Циглер. Тя все още говореше по телефона в другия край на стаята, с гръб към двамата мъже. Изведнъж се обърна и погледите им се срещнаха. Явно бяха ѝ казали нещо по телефона, което я бе разтревожило.
– От кого научихте всички тези неща за родителите си?
Ломбар се засмя, но в смеха му нямаше радост.
– Наех един журналист. Преди няколко години. За да се поразрови в семейната ми история ― пак се поколеба за миг. ― Отдавна исках да науча повече за майка ми и баща ми, защото знаех, че не са били хармонична двойка. Но не очаквах да ми стоварят чак такава информация. А после купих мълчанието на журналиста. Платих скъпо.
– И оттогава не е идвал друг журналист да си вре носа в биографията ви?
Ерик Ломбар изгледа отново Серваз. Бе станал предишният твърд делови човек.
– Напротив. Купих ги всичките. Похарчих цяло състояние. Над определена сума всеки се продава…
Погледна Серваз и той разбра какво иска да му каже: дори вие. Усети как в гърдите му се надига гняв.

Арогантността на Ломбар го вбесяваше, но същевременно знаеше, че човекът срещу него беше прав. Да, той ―
Серваз, би имал силата да му откаже поради етичния кодекс, който спазваше, откакто бе влязъл в полицията. Но да предположим, че бе журналист и че предложат за дъщеря му най-добрите училища, учители, университети и по- късно работа, за която тя е мечтала. Щеше ли да има смелостта да лиши Марго от такова бъдеще?! До известна степен Ломбар имаше право: над определени граници всички се продаваха… Баща му бе купил жена си, синът купуваше журналистите, а несъмнено и някои политици. Ерик Ломбар приличаше на баща си повече, отколкото самият той допускаше.
Серваз нямаше повече въпроси. Остави празната чаша на масата. Циглер се върна при тях. Той отново я погледна крадешком ― беше напрегната и разтревожена.
– Е, добре ― заключи студено Ломбар. ― За момента бих искал да знам дали разполагате с някаква следа…
Симпатията, която Серваз бе изпитал за момент към него, изчезна веднага. Този тип отново им говореше като на слуги.
– Съжалявам ― побърза да отговори той с дежурна усмивка на лицето, ― на този етап предпочитаме да избягваме коментарите по разследването с всеки, който по един или друг начин е свързан с тази история.
Ломбар го изгледа продължително. Серваз разбра, че той се колебае между два подхода: нова заплаха или временно отстъпление. Предпочете втория…
– Разбирам. Във всеки случай знам към кого да се обърна, за да получа информация. Благодаря ви, че дойдохте и ми отделихте от времето си.
Стана. Срещата бе приключила. Нямаше какво повече да се добави. Върнаха се по същия път. Мракът постепенно завладяваше салоните. Навън вятърът се усили. Огъваше дърветата, които сякаш проскърцваха. Дали няма да завали отново сняг... Слънцето залязваше. Сенките на моделираните от чемшир животни се стелеха по земята. Той погледна през рамо към фасадата на замъка и видя Ерик Ломбар зад един прозорец. Стоеше неподвижно и ги наблюдаваше. До него стояха двама мъже, единият бе прословутият Ото. Серваз се сети за хипотезата си: самите разследващи бяха обект на разследване. В тъмната рамка на прозореца Ломбар и помощниците му приличаха на отражения в огледало. Щом се качиха в колата, Серваз се обърна към Циглер.
– Какво става?
– Обадиха се от Росни су Боа. Приключили са анализа на ДНК.
Серваз я изгледа недоверчиво. Пробите бяха взети едва преди четирийсет и осем часа и нито един ДНК анализ не можеше да се направи толкова бързо, защото лабораториите се задъхваха от работа. Някой от много високо място сигурно бе поставил досието най-отгоре върху чакащата купчина.
– Повечето следи от ДНК, намерени в кабината ― косми, слюнка, коси, нокти, ― са на работниците или на служители в централата. Но има и следа от външен човек, който обаче присъства в картотеката с генетични проби.
И този някой изобщо не е трябвало да бъде там…
Серваз усети, че се напряга. В картотеката имаше генетични проби не само на насилници, убийци и педофили, но и на хора, извършили далеч по-дребни престъпления: кражби и притежание на няколко грама канабис например. В
резултат броят на регистрираните бе достигнал 470 492 души. Напразно се опитваха да направят картотеката юридически най-контролираната във Франция. Това „отклонение“ от правилата ― включването на дребни престъпници, безпокоеше основателно и адвокатите, и магистратите. Само че тенденцията картотеката да се разширява извън възприетите граници бе позволила няколко добри „улова“. Например един насилник можеше да се окаже в същото време и крадец. Така че ДНК находките при някои обири бяха помогнали за задържането на рецидивисти, разобличени и като сексуални насилници.
– Кой? ― запита Серваз.
Циглер му хвърли поглед, който издаваше колко е разтревожена.
– Юлиан Хиртман говори ли ви нещо?
Из студения въздух отново заваляха снежинки. Буйният вятър проникна в колата.
„Невъзможно!“ ― кънтеше глас в мозъка на Серваз.
Беше чел много статии в „Депеш дю миди“ за преместването на прочутия швейцарски сериен убиец в Пиренеите.
Подробно се описваха изключителните мерки за сигурност, съпровождали прехвърлянето. Как тогава Хиртман е успял да премине през охранителната система на института „Варние“, да извърши безумния акт и да се върне в килията си?
– Невъзможно ― прошепна Циглер като ехо на собствените му мисли.
Той продължаваше да я гледа невярващо. Погледна през предното стъкло и се втренчи в падащите снежинки.
– Credo quia absurdum ― каза накрая.
– Пак латински ― въздъхна Циглер. ― Какво означават тези думи?

– Вярвам, защото е абсурдно ― отвърна Серваз.

11 Така се нарича и най-западният департамент във Франция в областта Бретан, на брега на Атлантическия океан ― бел. прев.
12 Грео Рьобате ― прочут през онази епоха търговец, държащ гигантска мрежа от магазини ― бел. прев.

9.
ДИАН БЕШЕ В КАБИНЕТА СИ вече повече от час, когато вратата рязко се отвори и веднага се затвори. Тя вдигна очи в очакване да види доктор Ксавие или Лиза Ферне.
Нямаше никого.
Напълно объркана, продължи да гледа вратата. Отекнаха стъпки, но в кабинета ѝ нямаше никого. Нахлуващата през прозореца сиво-синя светлина осветяваше лист избеляла цветна хартия и метален класьор. Стъпките вече не се чуваха, но наблизо някой дръпна стол. Чу се тракане на женски токчета, което след миг също заглъхна.
– Как са пациентите ни днес? ― отекна гласът на доктор Ксавие.
Диан загледа втренчено стената. До нея беше кабинетът на психиатъра. Значи шумът идваше от съседното помещение, но стената, която го делеше от нейния кабинет, беше доста дебела. За секунди съобрази откъде идваха стъпките и гласът: вдигна очи и видя на тавана вентилационния отвор.
– Нервни ― отвърна Лиза Ферне. ― Всички говорят само за случката с коня. Тя като че ли ги възбужда.
Странният акустичен феномен усилваше многократно всеки звук.
– Увеличете дозите, ако е необходимо ― каза Ксавие.
– Вече го направих.
– Много добре.
Диан долавяше и най-малкия нюанс, най-малката промяна в гласовете им. Запита се дали Ксавие знаеше за това.
Едва ли е предполагал, защото преди пристигането ѝ в помещението не е имало никого, а пък и тя не вдигаше шум.
А може би звуците проникваха само в едната посока. Кабинетът ѝ бе малко прашно помещение с размери четири на два метра, което по-рано е било склад. Бяха поставили бюро, кресло и компютър, но все още в единия ъгъл се търкаляха купища стари документи. Миришеше на прах, но и на още нещо неприятно, което тя не можеше да определи. Имаше усещането, че кабинетът ѝ се намира до кофи за боклук.
– Какво мислиш за новата? ― попита Лиза Ферне.
Диан се изправи и наостри уши.
– Ами ти? Ти какво мислиш?
– Не знам. Там е работата, че не знам. Мина ли ти през ума, че полицията непременно ще дойде тук, за да разпитва за случката с коня?
– Е и? Какво от това?
– Ще се ровят навсякъде. Не те ли е страх?
Мълчание. Диан вдигна очи към вентилационния отвор.
– Защо да се страхувам? Нямам какво да крия.
В гласа на психиатъра обаче се долавяше противното. Диан начаса изпита неудобство. Макар и неволно,
шпионираше разговор, който всеки момент щеше да стане доста смущаващ. Особено ако я изненадаха на
„местопрестъплението“. Побърза да извади от джоба на престилката си мобилния телефон. Изключи го, макар да бе малко вероятно някой да я потърси.
– На твое място щях да се постарая да видят възможно най-малко неща ― каза Лиза Ферне. ― Възнамеряваш ли да им покажеш Юлиан?
– Само ако поискат.
– Може би трябва да го посетя…
– Да.
Диан чу, че Лиза Ферне се размърда. После отново настъпи мълчание.
– Спри ― промърмори Ксавие след секунда. ― Не е моментът.
– Много си напрегнат. Мога да ти помогна.
През вентилационния отвор гласът на старшата сестра прозвуча весело и гальовно.
– О, за Бога, Лиза… Ако някой дойде…

– Ей, прасенце, ама на теб веднага ти става…
– Моля те, Лиза, моля те… Не тук… О, Господи, Лиза…
Диан усети как бузите ѝ пламват. Откога ли Лиза и Ксавие бяха любовници?! Защото психиатърът беше в института едва от шест месеца… Диан неволно се сети как тя и Шпицнер… Въпреки това не успяваше да приравни случилото се помежду им със сцената зад стената. Може би причината бе това място и свързаните с него негативни импулси, омраза, психози, гняв… мании, които вряха на тих огън, но в общуването между двамата зад стената имаше нещо много нездравословно…
– Искаш да спра ли? ― попита сладникаво Лиза от другата страна на стената. ― Кажи и спирам веднага…
– Неее…
– ХАЙДЕ ДА ТРЪГВАМЕ. Наблюдават ни…
Навън съвсем се беше стъмнило. Циглер обърна глава и видя Ломбар на прозореца. Беше сам.
Включи мотора и описа полукръг по алеята. Серваз също хвърли поглед към прозореца, който ставаше все по- малък, и забеляза зад него силуета на Ломбар, който се отдалечаваше. Както и преди, решетките се отвориха пред тях.
– Ами пръстовите отпечатъци и другите проби?
– За момента не доказват нищо. Само че експертите далеч не са свършили цялата си работа. Разполагат със стотици отпечатъци и следи. Имат какво да правят за дни напред. Засега всички намерени отпечатъци са на персонала. Човекът, който е нанесъл удара, очевидно е бил с ръкавици.
– Добре, но все пак върху стъклото в кабината на лифта има и малко слюнка…
– Мислите, че това е послание от страна на извършителя?
Циглер откъсна за миг очи от пътя и погледна Серваз.
– Предизвикателство… Кой знае? ― отвърна той. ― Нищо в този случай не е за пренебрегване…
– Може и да се отнася за глупаво недоглеждане… Такива неща стават по-често, отколкото си мислим…
Достатъчно е само да e кихнал срещу стъклото…
– Какво знаете за онзи… Хиртман?
Циглер пусна чистачките. Падащите от сивото небе снежинки ставаха все по-многобройни.
– Имаме работа с доста организиран престъпник, а не с някой смахнат и бълнуващ индивид като пациентите на института. Убиецът е перверзен психопат и един вид социален хищник, доста страховит и умен. Осъден е за убийството на жена си и любовника ѝ, извършено при ужасяващи обстоятелства. Освен това е заподозрян в убийството на още четирийсет души. Всички са жени. В Северна Италия, Швейцария, Австрия, в Савоа
13
... В
няколко страни... Не е признал нищо. А и нищо не е доказано. Дори в случая с жена му нямаше да го хванат без злощастно за него стечение на обстоятелствата...
– Изглежда добре познавате досието му...
– Заинтересувах се от случая и го проучих в свободното си време преди шестнайсет месеца, когато го прехвърлиха в института „Варние“. Пресата му посвети доста материали. Само че никога не съм го виждала.
– По един или друг начин тези факти променят всичко. Отсега нататък винаги трябва да тръгваме от хипотезата, че именно Хиртман е човекът, когото търсим. Дори ако на пръв поглед подобно нещо изглежда невъзможно. Какво знаем за него? При какви обстоятелства е бил затворен в института? Това са въпроси от първостепенна важност.
Тя кимна с глава в знак на съгласие, без да откъсва очи от пътя.
– Трябва да помислим и какво ще му кажем ― добави Серваз, ― да обмислим въпросите, които ще му зададем.
Нужно е да се подготвим за посещението си. Не познавам досието му така добре като вас, но е очевидно, че
Хиртман не е случаен човек.
– Възможно е да има съучастници вътре в института ― вметна Циглер, ― а и трябва да разберем как е станал пробивът в охранителната система.
Серваз кимна.
– Необходимо е да организираме предварителна среща с нашите хора. Нещата като че ли се поизясниха, но може и да се усложнят. Трябва на всяка цена да разгледаме всички възможни аспекти, преди да се качим горе.
Циглер се съгласи. Институтът ставаше приоритет, но те нямаха нужната компетентност, нито пък държаха в ръцете си всички карти.
– Психологът пристига от Париж в понеделник ― каза тя. ― А утре аз трябва да дам пресконференция в Бордо.
Няма да я отменя заради един кон! Предлагам да изчакаме до понеделник и тогава да отидем в института.
– От друга страна ― продължи да разсъждава Серваз, ― ако Хиртман наистина стои зад всичко това и е успял да излезе от института, трябва да се уверим, че други „пансионери“ няма да направят същото.

– Поисках подкрепление от колегите в Сен Годан. Хората са на път.
– Трябва да контролираме всеки достъп до института, да претърсваме всички коли, които влизат или излизат оттам... дори колите на персонала. А също и да скрием наш екип в планината, който да наблюдава околността...
Циглер кимна утвърдително.
– Подкрепленията ще поемат дежурството тази нощ. Поисках съоръжения за нощно виждане и нощна стрелба, а също и разрешение да удвоим наличния състав, но се съмнявам, че ще го получим. Имаме и два екипа с кучета,
които ще се присъединят към останалите. Във всеки случай някои от планините около института са недостъпни без специална екипировка. На практика имаме достъп само до пътя и долината. Така че, дори ако Хиртман отново премине някак през охранителната система на института, няма да успее да продължи нататък.

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: