Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Забеляза нещо необичайно във формата на конструкцията. Нещо в повече. Като сянка между металните трегери и стоманените греди, брулени от напора на вятъра. „Орел, заплел се във въжетата и макарите...“ ― помисли си той. Нe, абсурд. Все пак беше нещо пoдобно. Голяма птица с разперени крила. Лешояд пленник, омотал се между решетките. – Ей, я вижте! Гласът на Жоаким. И той бе забелязал странното видение. Другите се обърнаха към платформата. – Боже мой, какво е това?! „Не е птица!“, реши Юисман. Обзе го безпокойство. Нещото бе закачено над платформата точно под въжетата и макарите. Сякаш висеше във въздуха. Приличаше на гигантска пеперуда ― черна и злокобна, открояваща се върху белия сняг и синевата на небето. – Какво е това, по дяволите?! Кабината намали скорост. Пристигаха. Видението се уголеми. – Господи! Не беше нито пеперуда, нито птица. Кабината спря, вратите автоматично се отвориха. Леден вятър със сняг като стружки шибна лицата им. Ала никой не слезе. Застинаха на място, съзерцавайки видението. Нямаше да го забравят, докато са живи. Вятърът виеше около платформата. Юисман вече не чуваше гълчава на изплашени деца, а непоносими викове на изтезавани хора, поглъщани от воя на вятъра. Всички отстъпиха назад, обхванати от ужас. Юисман се хвърли към каската със слушалките и я надяна на главата си. „Централата ли е! Тук Юисман! Повикайте жандармерията. Бързо! Тук има труп! Деяние на болен мозък!“ I. ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОБИЧАШЕ КОНЕТЕ 1. ДИАН БЕРГ ВИДЯ ПИРЕНЕИТЕ да се изправят пред нея, когато преваляше един хълм. Бяла бариера, която заемаше целия хоризонт. Граблива птица описваше кръгове в небето. Девет часът сутринта. 10 декември. Ако се вярва на разтворената върху таблото на колата пътна карта, трябваше да завие в следващата отбивка и да поеме на юг към Испания. Нямаше нито GPS, нито лаптоп в старата си, почти антична ланчия. На магистралата се мярна указателна табела „Отбивка № 17, Монтрежо/Испания 1 ― 1000 метра“. Диан бе прекарала нощта в Тулуза. В скромен хотел, в стая с миниатюрен телевизор и душ-кабина с пластмасови стени. През нощта я събуди продължителен вой. С разтуптяно сърце тя седна в леглото и застана нащрек, но в хотела беше съвсем тихо. Помисли, че е сънувала, но воят се поднови. Беше още по-силен. Стомахът ѝ се сви, но тя бързо разбра, че под прозореца ѝ се биеха котки. Заспа трудно. А предишната вечер беше в Женева и отбеляза заминаването си с колеги и приятели. После дълго оглеждаше стаята си във факултета и се питаше как ли ще изглежда новата ѝ стая. Докато отключваше колата си на паркинга на хотела, насред снега, който стигаше до каросерията, осъзна, че оставя зад гърба си своята младост. Знаеше, че до седмица-две ще забрави предишния си живот. И че за няколко месеца ще се промени изцяло. Нямаше как да бъде другояче предвид мястото, където щеше да протече животът ѝ през следващите дванайсет месеца. „Бъди самата себе си“, я бе посъветвал баща ѝ. Докато напускаше този малък край, за да поеме по вече задръстената от коли магистрала, се запита дали промените щяха да бъдат положителни. Някой бе казал, че когато човек се адаптира към нещо, преживява един вид ампутация. Дано нейният случай не бъде такъв. Не преставаше да мисли за института. И за хората, затворени там… Целия предишен ден Диан бе обладана от песимистични мисли: Няма да успея. Няма да бъда на висота. Въпреки че съм подготвена и съм най-квалифицираната за тази длъжност, не зная какво ме очаква. Ами че те ще четат в мен като в отворена книга… Мислеше за тях като за хора, като за мъже, а не като за… чудовища. А всъщност те представляваха точно това: индивиди чудовища в пълния смисъл на думата. Напълно различни от нея, от родителите ѝ, от всички, които познаваше. Както тигърът е различен от котката. Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|