Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Беше съвсем наблизо… Диан се обърна, стигна до ниския парапет и ги видя. На другия бряг, покрай реката, над склона се издигаха две каменни сгради. Въпреки разстоянието тя можа да прецени размерите им. Гигантска архитектура. Същата архитектура за циклопи, каквато можеше да се види навсякъде в планината, в електроцентралите, покрай язовирите и хотелите през миналия век. Да, така беше: приличаха на пещерата на циклопа. Но в нея не беше само Полифем, а и много други циклопи. Диан не бе от жените, които се впечатляват от подобни неща. Беше пътувала на много места, които не се препоръчваха за туристи, още в юношеските си години практикуваше рискови спортове, но нито като дете, нито като възрастна бе изпитвала страх. При тази гледка обаче в стомаха ѝ заседна буца. Не се боеше от риска, не. Причината бе друга: че щеше да скочи в нещо непознато. Извади мобилния си телефон и набра номера. Не знаеше дали има обхват, но след три позвънявания чу познат глас. – Шпицнер. Диан веднага почувства облекчение. Топлият, уверен и спокоен глас притежаваше дарбата да я успокоява и да прогонва съмненията ѝ. Беше Пиер Шпицнер, менторът ѝ във факултета, благодарение на който бе проявила интерес към съдебната психология. Неговият интензивен курс „Сократ“, провеждащ се под егидата на европейската междууниверситетска мрежа под наслов „Правата на децата“, я сближи с този дискретен и съблазнителен мъж, добър съпруг и баща на седем деца! Прочутият психолог я взе под крилото си в сърцето на Факултета по психология и образователни науки и ѝ даде възможност да се превърне „от какавида в пеперуда“, въпреки че това сравнение бе прекалено нагласено за взискателния ум на Шпицнер. – Диан е на телефона. Безпокоя ли те? – Разбира, че не… Как вървят нещата? – Ами, още не съм пристигнала… По пътя съм… От мястото, където съм, виждам института. – Да не би нещо да не е наред? Пустият му Пиер… Интуитивен дори по телефона. Успяваше да улови всичко по интонацията ѝ. – О, не, всичко е наред. Само че… Пожелали са да изолират тези типове от външния свят и са ги затворили в най- зловещото и отдалечено място, което човек може да си представи. Настръхвам, като гледам долината… Веднага съжали, че изрече тези думи. Държеше се като тийнейджърка, която за първи път остава сама, или като влюбена в научния си ръководител студентка, която прави всичко, за да привлече вниманието му. Каза си, че сигурно Шпицнер се пита как ли тя ще понесе предстоящите събития, щом само видът на сградите я плаши. – Хайде, хайде! ― каза ѝ той. ― Ама ти вече си срещала немалко сексуални маниаци ― параноици или шизофреници, нали така? Просто си кажи, че и сега ще бъде същото. – Само че не всички бяха убийци. Всъщност имаше само един убиец. Диан не можеше да прогони образа му от мислите си. Слабо лице, ирисите на очите с цвят на мед… Гледаше я похотливо, като хищник. Курц бе автентичен социопат, единственият, когото познаваше. Студен, манипулатор, нестабилен. В него нямаше дори и намек за угризения. Бе изнасилил и убил три майки ― най-младата на четирийсет и шест, а най-възрастната ― на седемдесет и пет. Това бе класическият му номер ― предпочиташе зрелите жени. А също и въжетата, възлите, парцалите в устата. Всеки път, когато се опитваше да не мисли за него, той се настаняваше в съзнанието ѝ с двусмислената си усмивка и изражението на дива котка. Напомняше ѝ табелата, която Шпицнер бе закачил на вратата на кабинета си, на първия етаж в сградата на факултета по психология „В никакъв случай не мислете за слон“. – Не ти ли се струва, че е малко късно да си задаваш подобни въпроси? Бузите ѝ пламнаха от забележката му. – Сигурен съм, че ще бъдеш на висота… Идеална си за длъжността. Не казвам, че ще бъде лесно, но ти гарантирам, че ще се справиш. – Прав си ― отвърна тя. ― Смешна съм. – О, не… Всеки би реагирал по този начин. Познавам репутацията на това място. Не се задълбочавай на тази тема. Концентрирай се върху работата си. Като се върнеш при нас, ще си най-големият специалист по неуравновесени психопати в цяла Швейцария. Трябва да затварям. Чака ме деканът. Ще разискваме финансови въпроси. Трябва да мобилизирам всичките си сили и умения… Желая ти успех, Диан! Дръж ме в течение. Звуков сигнал. Шпицнер бе затворил. Тишината, нарушавана единствено от шума на реката, се стовари върху Диан като мокро платнище. Огромен къс мокър сняг се откъсна от един клон и тя подскочи. Прибра мобилния си телефон в джоба на пухеното си яке, сгъна картата и влезе в колата. Направи нужната маневра, за да се върне на пътя. Тунел. Светлината на фаровете ѝ се отрази в лъскавите му черни стени. Нямаше осветление, а на изхода я очакваше завой. Отляво ― малко мостче над реката и най-после първата указателна табела върху бариерата: ЦЕНТЪР ПО ЗАТВОРНИЧЕСКА ПСИХИАТРИЯ „ШАРЛ ВАРНИЕ“. Диан зави бавно и прекоси моста. Изведнъж пътят стръмно тръгна нагоре. Описа няколко зигзага покрай елите и снежните преспи. Уплаши се да не би старата ѝ таратайка да се хлъзне по заледения склон. Караше без вериги, нямаше и зимни гуми. Когато сградите я посрещнаха през пелена от снежинки, мъгла и гора, тя се отпусна на седалката. Беше единайсет и четвърт на 10 декември. 1 Действието на романа се развива в Окситания ― административна област във Франция, която граничи с Испания ― бел. прев. 2. ВЪРХАРИ НА ЗАСНЕЖЕНИ ЕЛИ. Гледани отвисоко във вертикална и главозамайваща перспектива. Покрай тези ели, чиито стволове са потънали в мъгла, минава част от пътя ― прав, дълъг, губещ се в далечината. Зелените върхари се движат с голяма скорост. Между дърветата, в подножието на елите, лети джип „Чероки“. Гледан отгоре, изглежда колкото бръмбар. Фаровете му пробиват изпаренията на мъглата. Миналият неотдавна снегорин е оставил високи преспи край пътя. А отпред белите планини преграждат хоризонта. Изведнъж гората изчезва. Появява се скалист склон. Пътят го заобикаля, а после тръгва покрай буйна планинска река. Пенливите ѝ води пресичат малък язовир. На другия бряг изскача черната уста на електроцентрала, която сякаш се отваря като жива в планината. Най- сетне се появява първата указателна табела, забита между пътя и канавката: „Сен Мартен дьо Коменж ― страната на мечките, 7 километра.“ Пътьом Серваз погледна табелата. Пиренейска мечка, нарисувана на фона на планини и ели… Пиренейска ― друг път! Представител на словенските мечки, които овчарите наоколо си умират да застрелят. Според тях въпросните мечки приближавали твърде много домовете им: застрашавали стадата им, били опасни и за хората. „Единственият вид, опасен за човека, е самият човек!“, помисли си Серваз. Всяка година се сблъскваше с нови трупове в моргата на Тулуза. И те не бяха убити от мечки! Sapiens nihil affirmat quod no probet („Мъдрият не твърди нищо, преди да го докаже“) ― каза си той. Намали скоростта, когато пътят направи завой, и отново навлезе в гората. Това вече не бяха високи ели, а нещо като „горичка под гората“, цялата в сечища. Отново някъде наблизо бълбукаше реката. Серваз чуваше шума през отвореното въпреки студа стъкло. Кристалната ѝ песен почти заглушаваше музиката от CD плеъра в колата: Петата симфония на Густав Малер, алегро. Тревожна, трескава музика, която подхождаше на всичко, което щеше да му се случи. Изведнъж пред него запримигваха сини буркани по покривите на коли, насред пътя се появиха силуети, които размахваха светещи палки. Жандармеристи… Когато жандармерията 2 не знаеше откъде да започне, поставяше заграждения. Серваз си спомни думите на Антоан Канте от регионалното управление на следствената полиция: „Нещо се е случило тази нощ в Пиренеите… На няколко километра от Сен Мартен дьо Коменж. Обади се Кати д‘Юмиер. Мисля, че вече си работил с нея…“ Канте, гигант с твърд и отсечен югозападен диалект, бивш играч на ръгби. Беше доста проклет и погаждаше какви ли не номера на противниците си по време на мелето. Беше полицай, тръгнал от най-ниското стъпало, издигнал се сам. В момента заемаше длъжността заместник-началник на местната криминална полиция. Лицето му бе сипаничаво като набразден от дъжда пясък. Очите му на игуана следяха неотлъчно Серваз. „Нещо се е случило ли? Но какво точно?“ ― попита Серваз. А устните на Канте, чиито краища бяха запечатани с бяла слюнка, се отвориха едва-едва: „Нямам никаква представа…“ Объркан, Серваз втренчи упорито поглед в него: „Ама как така?“ „Тя не поиска да ми каже нищо по телефона. Каза само, че те очаква и че разчита на максимална дискретност…“ Това обърка Серваз още повече и той попита шефа си: „Това ли е всичко?“ Отговорът бе: „Да.“ „Сен Мартен не е ли селището, където се намира онази лудница?“ ― бе настоял Серваз и Канте бе потвърдил: „Да, институтът „Варние“, единственото по рода си психиатрично заведение във Франция и дори в Европа. Там затварят убийци, за които правосъдието е отсъдило, че са луди…“ Бягство и престъпление, извършено по време на преследването? Това би обяснило загражденията. Серваз намали скоростта. Позна картечните пистолети МАТ-49 и пушките помпи „Браунинг BPS-SP“ на жандармерията. Смъкна стъклото на колата. Веднага нахлуха студен въздух и десетки снежинки. Размаха картата си под носа на един жандармерист. – Откъде? – Трябва да отидете в електроцентралата ― каза мъжът високо, за да надвика съобщенията по радиостанцията, а от устата му излизаше бяла пара. ― Тя е на десетина километра оттук, в планината. На първото кръгово движение на влизане в Сен Мартен карате надясно. А после пак надясно на следващото кръгово движение. По посока на езерото Асто. Тогава трябва само да следвате пътя… – Чия е идеята за тези заграждения? – На госпожа прокурорката. Рутинна процедура. Отваряме багажниците. Проверяваме документите. Човек никога не знае. – Хм-хм ― промърмори недоверчиво Серваз. Увеличи звука на музиката. Колата се изпълни с тържествените тонове на валдхорните. За миг престана да гледа пътя и взе студеното кафе в картонена чашка, закрепена на поставката. Всеки път следваше един и същ ритуал и винаги се подготвяше по един и същ начин. От опит знаеше, че първият ден и дори първият час на разследването са решаващи, че в тези моменти трябва да е буден, съсредоточен, с бистър ум. Използваше кафето, за да се събуди, музиката ― за да се концентрира и за да прочисти съзнанието си. Кофеин и музика… А сега ели, че и сняг…, каза си той, като гледаше пътя, и усети, че стомахът му се свива. В душата си Серваз беше градски човек. За него планината бе враждебна територия. Спомняше си обаче, че невинаги е бил такъв и че баща му всяка година го водеше на разходка из същите тези долини. Като съвестен учител му обясняваше особеностите на дърветата, скалите и облаците. Малкият Мартен го слушаше внимателно, а в това време майка му разстилаше покривката върху тревата и отваряше приготвената за пикника кошница, като наричаше съпруга си „педант“ и „досадник“. В онези мартенски дни в света цареше невинност. Без да изпуска от очи пътя, Серваз се запита дали истинската причина да не идва тук не беше, че планината бе свързана със спомените за родителите му. Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|