Леден гамбит
Изтегляне 3.07 Mb. Pdf просмотр
|
| Боже мой, кога ли ще успея да почистя тавана със спомените си? ― каза си той. Имаше период, когато посещаваше психолог, но след три години онзи разтвори безпомощно ръце и каза: „Бих искал да ви помогна, но никога не съм срещал такава съпротива...“ Серваз се бе усмихнал и бе отговорил, че няма значение. Веднага си бе помислил, че краят на лечението ще има положителен ефект върху бюджета му. Серваз хвърли поглед наоколо. Да, рамката е налице, липсва само картината. Канте бе заявил, че не знае нищо. А Кати д’Юмиер ― прокурорката, в чиито правомощия бе Сен Мартен, бе настояла той да дойде сам. Но защо? Винаги внимаваше да не признае, че това го устройва. Бе начело на екип, състоящ се от седем души (шестима мъже и една жена), а те си имаха достатъчно работа. Предишната вечер бяха приключили разследването за убийството на един бездомник. Обезобразеното му от удари тяло бе намерено в блатото, недалеч от пътя, по който се движеше сега, до селцето Ное. Достатъчни им бяха четирийсет и осем часа да открият виновните. Хората бяха забелязали шейсетгодишния скитник няколко часа по-рано в компанията на трима тийнейджъри от селото. Най-големият бе на седемнайсет години, най-малкият ― на дванайсет. Най-напред отрекоха да са извършили убийството, но после доста бързо направиха признания. Нямаха мотив, а също и угризения. А най-големият заяви: „Той бе просто измет, отрепка, негоден за нищо…“ Никое от децата не бе познато на полицията и социалните служби. Бяха все от добри семейства. Нормално поведение в училище и добри оценки. Нямаха и „лоши приятели“. Безразличието им смрази кръвта на участниците в разследването. Серваз все още не можеше да се отърси от спомена за кукленските им лица и големите им очи с ясен и внимателен поглед, които го гледаха без никакъв страх и дори с предизвикателство. Опита се да разбере кой бе подвел останалите, защото при такива постъпки винаги имаше „лидер“. Струваше му се, че го е открил. Не бе най-големият, а средният по възраст. Момче, което по ирония носеше името Клеман (милостив)... – Кой ни издаде? ― попита хлапакът пред смаяния си адвокат, защото бе отказал да говори с него, както имаше право. Претекстът бе, че адвокатът бил „нацист“. – Тук аз задавам въпросите ― отсече полицаят. – На бас, че е баба Шмиц, тая курва. – Спокойно! Внимавай какво говориш! ― предупреди го наетият от баща му адвокат. – Не се намираш в двора на училището ― добави Серваз. ― Знаеш ли какви рискове поемате ти и приятелчетата ти? – Малко прибързано! ― слабо възрази адвокатът. – Тази глупачка ще си изгуби главата. Ще я убия! Бесен съм, мамка му! – Престани да ругаеш! ― скара му се раздразненият адвокат. – Чуй ме! ― каза изнервеният Серваз. ― Рискувате двайсет години затвор. Като излезеш, ще си вече стар… – Стар колкото теб ли? Ти на колко си? На трийсет? Четирийсет? Кадифеното ти сако не е лошо! Сигурно струва бая мангизи. Какво ме обработвате тук? Не сме ние! Нищо не сме направили, мамка му! Ама наистина… Вие тук глупаци ли сте? „Хлапакът е чист…“, си помисли Серваз, борейки се с надигащия се в гърдите му гняв. Не е имал неприятности нито с полицията, нито в училище. Адвокатът беше много блед и бършеше едри капки пот. – Не си в телевизионен сериал! ― каза спокойно Серваз. ― Няма да се измъкнеш. Вече си арестуван. И глупакът тук си единствено ти. Всеки друг щеше да се стресне. Но не и този младеж на име Клеман. На Клеман не му пукаше от фактите и от обвинението. Серваз вече бе чел доста статии за малолетните, които насилват, убиват и измъчват хора, и на които сякаш не им пука от ужасите, които са извършили. Сякаш са участвали само във видео- или в друга игра, която не се е развила в тяхна полза. Не му се вярваше, смятайки написаното за журналистически преувеличения. А ето, че лично се сблъска с феномена. Особено ужасяващ, по-страшен и от апатията на младите убийци, бе фактът, че постъпката им бе нещо обичайно… Светът се бе превърнал в огромно опитно поле с все по-налудничави деяния, които Бог, Дяволът или случайността приготвяха в епруветките си. У ДОМА СЕРВАЗ ДЪЛГО МИ РЪЦЕТЕ СИ, свали дрехите си и остана двайсет минути под душа ― докато водата не стана хладка. Сякаш искаше да се обеззарази. След това взе от етажерката томчето на Ювенал и отвори на сатира XIII „Има ли такъв празник, на който злодеите, мошениците, измамниците, крадците, убийците, отровителите или онези, които гонят парите, си почиват и на който да няма някое долно престъпление? Почтените хора са рядкост, толкова са, колкото и вратите на Тива.“ 3 Изтегляне 3.07 Mb. Сподели с приятели:
|