Леден гамбит

Погледите на двамата мъже се спряха върху нея. Диан се запита как ли ще я приемат. Дали доктор Ксавие вече е споменал за нея? Дали вече не ѝ е подлял вода?
За миг си спомни с носталгия за студентската си стая, за приятелите си в университета, за кабинета си във факултета… А после си помисли за един мъж и усети, че червенина залива бузите ѝ. Затова побърза час по-скоро да прогони образа на Пиер Шпицнер.
СЕРВАЗ СЕ ОГЛЕДА В ОГЛЕДАЛОТО на мъждукащата неонова светлина. Беше доста блед. Облегна се с две ръце на разнебитената мивка и се опита да успокои дишането си. После се наведе и си наплиска лицето със студена вода.
Краката едва го държаха. Имаше странното усещане, че стъпва върху подметки, пълни с въздух.
Пътуването на връщане беше доста драматично. Горе времето наистина се беше развалило и капитан Циглер държеше здраво управлението. Раздрусван от поривите на вятъра, хеликоптерът бе слязъл от планината,
клатушкайки се като спасителна лодка в бурно море. Веднага щом ските му докоснаха земята, Серваз изтича в тоалетните на централата, за да повърне.
После се обърна, като се подпираше в редицата мивки. Графити с химикалка и флумастер придаваха просташки вид на някои врати. Биб е царят на планината (следваха обичайните ругатни) и София е мръсница, като бе изписан мобилният ѝ телефон. Директорът е мръсник и глупак (може да е следа?) А върху друга врата бяха нарисувани малки човечета в стила на Кийт Харинг
6
, наредени в индианска нишка, които извършваха содомски грехове.
Серваз извади от джоба си малкия цифров фотоапарат, подарен му от Марго за последния му рожден ден,
приближи се до вратите и ги засне една по една. После излезе и тръгна по коридора към залата.
Навън бе завалял сняг.
– По-добре ли сте? ― Серваз видя, че Ирен Циглер му се усмихва снизходително.
– Да.
– Дали да не разпитаме работниците?
– Ако нямате нищо против, искам да ги разпитам сам.
Видя как хубавото лице на капитан Циглер помръкна. Отвън се чуваше гласът на Кати д’Юмиер, която разговаряше с журналистите: Серваз долавяше откъслечни думи от стереотипни изказвания в обичайния стил на бюрократите.
– Хвърлете един поглед на графитите в тоалетните. Ще разберете какво имам предвид. Може би в присъствието на мъж работниците ще се изкушат да споделят нещо, а присъствието на жена ще ги накара да мълчат.
– Много добре. Но не забравяйте, че и двамата водим разследването, майоре…
ПРИ ВЛИЗАНЕТО МУ ПЕТИМАТА МЪЖЕ впериха очи в него. В погледите им се четеше безпокойство, умора и гняв. Серваз си спомни, че бяха затворени в тази стая от сутринта. Бяха им донесли храна и вода. Върху голямата маса за съвещания се търкаляха картончета от пица, опаковки от сандвичи, празни картонени чашки и пълни пепелници. Всички мъже бяха с наболи бради. Бяха рошави като корабокрушенци на пуст остров. С изключение на готвача, който беше с гол лъскав череп и носеше брада, а по меката част на ушите му блестяха обици.
– Добър ден ― поздрави Серваз.
Не последва отговор, но все пак мъжете бавно се изправиха на крака. Прочете в очите им, че са изненадани от вида му. Бяха им съобщили, че ще дойде майор от криминалната полиция, а пред тях стоеше човек, който приличаше на учител или журналист. Четирийсетгодишен мъж в добра форма, със зле избръснати бузи, кадифено сако и протрити джинси. Серваз побутна едно мазно картонче от пица и чашка, на чието дъно в остатък от кафе плуваха фасове. Седна в края на масата, прокара ръка по кестенявите си коси и се обърна към работниците.
Изгледа ги един по един. Задържа погледа си върху всеки близо половин минута. Всички сведоха очи. С
изключение на един.
– Кой го видя пръв?
Мъж, седнал в ъгъла на помещението, вдигна ръка. Бе облечен в нещо като суитчър с къси ръкави с надпис
UNIVERSITY OF NEW YORK, а под него се показваше карирана риза.
– Как се казвате?
– Юисман.
Серваз извади бележника от джоба на сакото си.
– Разкажете ми.
Юисман въздъхна. Не беше от търпеливите, а през последните няколко часа нервите му бяха изложени на сериозно изпитание. Вече бе разказвал историята поне шест пъти, така че разказът му бе по-скоро механичен.
– Върнали сте се обратно долу, без да слезете на горната станция. Защо?
Мълчание.

– Страхувах се ― призна най-после мъжът. ― Страх ни беше да не би онзи тип да броди още наоколо или да се е скрил в галериите.
– Какво ви накара да мислите, че е мъж?
– Представяте ли си жена да извърши това?
– Има ли разправии и караници между работниците?
– Като навсякъде ― обади се друг мъж. ― Разправии между пияници. Женски истории. Между мъже, които не могат да се траят. Това е всичко.
– Как се казвате?
– Грасиен Ечьовери.
– Сигурно животът горе понякога е тежък, така ли е? ― попита Серваз. ― Рискове, изолация, теснотия. Всичко това създава напрежение, нали?
– Мъжете, които изпращат горе, са корави хора, господин комисар. Директорът сигурно ви е казал това. Иначе щяха да си стоят долу.
– Не съм комисар, а майор… Ама все пак бурята и лошото време… Човек като нищо може да сдаде багажа, нали така? ― настоя Серваз. ― Казаха ми, че заради височината не можело и да се спи.
– Вярно е.
– Обяснете ми.
– Първата вечер сме толкова скапани от височината и бачкането, че спим като умрели. Ама после спим все по-зле и все по-малко. А през последните нощи ― най-много два-три часа. Заради планината е. Възстановяваме се през почивните дни в края на седмицата.
Серваз изгледа отново мъжете. Някои от тях кимнаха с глава, за да потвърдят думите на Ечьовери. А той гледаше тези калени в тежкия живот мъже, които не бяха учили в университети и не се смятаха за нещо кой знае какво, нито пък търсеха лесна печалба, а вършеха, без да вдигат шум, убийствената си работа ― работа, от която всички имаха интерес. Бяха горе-долу на неговата възраст ― между четирийсет и петдесет години, само най-младият бе на около трийсет. Имаше и един по-възрастен. Неочаквано изпита срам от това, което вършеше. А после срещна отново погледа на готвача, който отбягваше неговия.
– Този кон говори ли ви нещо? Познавате ли го? Виждали ли сте го вече?
Мъжете изненадано се втренчиха в него. А после енергично поклатиха глави.
– Имало ли е вече някакви инциденти там горе?
– Много ― отвърна Ечьовери. ― Последният е отпреди две години. Един тип си остави ръката горе.
– Какво прави сега?
– Работи долу, в канцеларията.
– А името му?
Ечьовери се поколеба. Изчерви се. Изгледа смутено останалите.
– Шааб…
Серваз си каза, че ще трябва да научи повече за този Шааб. Кон губи главата си, работник губи ръката си…
– А смъртни случаи?
Ечьовери отново отрицателно поклати глава.
Серваз се обърна към най-възрастния мъж. Як тип, който носеше тениска, за да подчертае мускулите си. Само той и готвачът още не бяха обелили и дума. Беше единственият, който не свеждаше очи под погледа на Серваз. В
светлите му очи блестеше предизвикателство. Лицето му беше едро и грубо. Погледът ― студен. Ограничен ум, без никакви нюанси, принадлежащ на човек, който никога не изпитва съмнение.
– Вие ли сте най-възрастният?
– Мда… ― отвърна мъжът.
– От колко време работите тук?
– Горе или долу?
– И горе, и долу.
– Двайсет и три години съм горе. А общо работя тук четирийсет и две години.
Глас с равна интонация. Гладък като планинско езеро.
– Как се казвате?
– Защо ти е да знаеш?
– Аз задавам въпросите. И така: как се казваш? ― на обръщението на „ти“ Серваз отговори с „ти“.
– Тарийо ― отвърна раздразнено мъжът.
– На колко си години?

– На шейсет и три.
– Какви са отношенията ти с дирекцията? Можеш да говориш спокойно. Нищо няма да излезе оттук. Преди малко видях един надпис в тоалетната „Директорът е глупак“.
Тарийо направи полупрезрителна, полуразвеселена физиономия.
– Вярно е. Само че, ако ставаше въпрос за отмъщение, той щеше да виси там, а не онзи кон. Не мислиш ли,
господин полицай?
– Кой ти говори за отмъщение? ― възрази Серваз със същия тон. ― Искаш ли да водиш разследването на мое място? Или имаш желание да бачкаш в полицията?
Чуха се хихикания. Серваз видя как ярка червенина облива лицето на Тарийо. Очевидно той бе склонен към насилие. Само че до каква степен? Вечен въпрос. Мъжът отвори уста, за да отговори нещо, но в последния момент се въздържа.
– Не ― заяви той накрая.
– Някой от вас знае ли нещо за конната база?
Готвачът с обиците на ушите вдигна смутено ръка.
– Как се казвате?
– Марусе.
– Яздите ли, Марусе?
Тарийо се ухили зад гърба му, а другите последваха примера му. Серваз усети, че го обзема гняв.
– Ами… не… аз съм готвачът. От време на време ходя да помагам на готвача на господин Ломбар в замъка…
Когато е празник… за рождени дни… на 14 юли… А базата е точно до замъка…
– А този кон виждали ли сте го?
– Не се интересувам от коне… Може би… Пък и там е пълно с коне…
Марусе имаше големи светли очи с ясно видими зеници колкото глави на топлийки. Потеше се обилно.
– А често ли виждате господин Ломбар?
Марусе поклати глава.
– Ами че аз ходя там веднъж на годината… Или два пъти… и почти не излизам от кухнята…
– Ама все пак го виждате от време на време?
– Да.
– Идва ли понякога в завода?
– Ломбар да дойде тук? ― обади се саркастично Тарийо. ― Та този завод е като зрънце пясък за него. Да не би да оглеждаш всеки стрък трева, като косиш моравата си?!
Серваз се обърна към останалите мъже. Всички леко кимнаха с глава.
– Ломбар си живее другаде ― продължи Тарийо със същия предизвикателен тон. ― В Париж, в Ню Йорк, на
Антилите, в Корсика… А за този завод изобщо не му пука… Запазил го е, защото в завещанието на родителя му пише, че трябва да го запази… Ама изобщо не му пука за него… Няма чий да го търси тук…
Серваз поклати глава. Имаше желание да отговори нещо язвително на Тарийо. Само че защо?! Може би Тарийо имаше основание да говори така. Може да е попадал на некадърни или корумпирани ченгета. „Хората приличат на айсберги! ― помисли си той. ― Под повърхността винаги тлеят много недоизказани неща: болки или тайни. Никой не е точно такъв, какъвто изглежда…“
– Мога ли да ти дам един съвет? ― попита неочаквано Тарийо.
Серваз се стресна и застана нащрек. Но тонът на Тарийо се бе променил: в него нямаше нито враждебност, нито недоверие, нито пък сарказъм.
– Слушам те.
– Пазачите ― каза възрастният мъж. ― Заеми се с тях, вместо да си губиш времето с нас. Разпитай ги. Поразтърси ги малко.
– Защо?
Тарийо вдигна рамене.
– Ти си ченгето… ― каза той.
СЕРВАЗ ТРЪГНА ПО КОРИДОРА и блъсна летящата врата. Изведнъж от нажежената атмосфера при работниците попадна в ледената зала. Отвън примигваха светкавици от камерите и фотоапаратите, които заливаха помещението с кратки проблясвания и го населяваха с едри тревожни сенки. Серваз видя как Кати д’Юмиер се качва в колата си.
Падаше здрач.
– Е, какво става? ― попита Циглер.

– Тези типове вероятно нямат нищо общо, но все пак искам допълнителна информация. Най-напред за Марусе,
готвача, после и за Тарийо. Също и за някой си Шааб, който е загубил ръката си при нещастен случай през миналата година…
– Защо точно за първите двама?
Отново пред очите му се появи бляскавият поглед на Марусе.
– Нека се свържат с Отдела за борба с наркотиците. Може да са в тяхната база данни.
Капитан Циглер го изгледа внимателно, но не възрази.
– А докъде стигна разследването на тукашните колеги? ― попита той.
– Разпитват жителите на селото, които живеят около пътя за централата. Да не би случайно да са видели някакво превозно средство миналата нощ. Досега няма никакъв резултат.
– Нещо друго?
– Графитите навън по стените на централата. Ако художниците им са се мотали по това време навън, може да са видели нещо. Защото подобни постановки изискват подготовка и проучвания. А това ни води към пазачите. Може би знаят кои са хората, дето рисуват графитите. А не знаем и защо не са чули нищо…
Серваз се сети за думите на Тарийо. В това време към тях се присъедини Майар, който записваше нещо в бележника си.
– Ами институтът „Варние“? ― вметна Серваз. ― Имаме деяние, очевидно извършено от някой побъркан, а в същото време затворени престъпници на няколко километра оттук… Макар директорът на института да твърди, че никой не е излизал, ще трябва да проучим сериозно тази следа.
Той изгледа продължително Циглер и Майар.
– Знаете ли дали има психолог при вас?
Те се спогледаха.
– Тези дни там трябва да пристигне психолог криминолог ― отговори Ирен Циглер.
Серваз едва забележимо смръщи вежди. Психолог криминолог за един кон… Знаеше, че жандармерията е доста по-напред от полицията и в тази, както и в много други области, но се запита дали пък в случая не прекаляваха малко… Дори жандармерията не трябваше да мобилизира с такава лекота експертите си…

Изтегляне 3.07 Mb.

Сподели с приятели: