Леден гамбит



Pdf просмотр
страница9/80
Дата23.05.2022
Размер3.07 Mb.
#114415
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   80
Bernar Minie - KMS 01 - Leden gambit
Чистокръвен кон, спомни си Серваз.
След малко се появи табела с надпис „Конна база“, която ги подкани да завият наляво.
Гората се отдалечи.
Минаха покрай ниски постройки, които приличаха на хамбари. Зад бариерите Серваз забеляза много правоъгълни терени с препятствия. Дълго здание приютяваше боксовете. До него зад загражденията в една по-внушителна сграда може би се намираше манежът. Отпред бе спряла кола на жандармерията.
– Хубаво място ― заяви Циглер, като слезе от пежото и обходи с поглед загражденията. ― Три манежа на открито:
един за скокове с препятствия, един за дресура, един за крос, а най-долу е хиподрумът.
Един жандармерист дойде да ги посрещне и те тръгнаха след него. Приветстваха ги цвилене и тропот на копита,
като че ли конете усещаха, че става нещо. Гърбът на Серваз плувна в пот. Като по-млад се бе опитал да язди.
Страхуваше се от конете. Също като от високата скорост, височината и многолюдните тълпи. Когато стигнаха до края на боксовете, видяха жълта лента с надпис „Национална жандармерия“, опъната от едната страна на сградата,
на два метра от нея. Наложи се да вървят в снега, за да я заобиколят. Маршан и капитан Майар ги очакваха отзад,

извън оградения периметър. С тях имаше още двама жандармеристи. В сянката на тухлената стена бе струпана голяма купчина сняг. Серваз се втренчи в нея и чак след известно време забеляза множество кафяви петна.
Потрепери, като осъзна, че две от петната бяха ушите на коня, а третото ― затвореното му око. Майар и хората му бяха поработили добре. Осведомени какво да търсят, бяха изолирали периметъра, без да се приближават до купчината сняг. Снегът със сигурност е бил утъпкан преди пристигането им от човека, намерил главата, но те бяха направили всичко възможно да не прибавят към неговите стъпки и своите. Криминолозите все още не бяха дошли и никой нямаше да влезе в терена, преди те да си свършат работата.
– Кой откри главата? ― попита Циглер.
– Аз ― обади се Маршан. ― Тази сутрин, като минавах край бокса, забелязах следи от стъпки в снега около сградата. Тръгнах по тях и открих купчината сняг. Веднага разбрах какво има в нея.
– Тръгнали сте по тях ли? ― попита Циглер.
– Да, но имайки предвид обстоятелствата, веднага се сетих за вас. Грижливо избягвах да ги тъпча и се държах на разстояние.
Вниманието на Серваз се изостри.
– Искате да кажете, че стъпките са непокътнати и че никой не е стъпвал върху тях?
– Забраних на моите служители да се приближават до тази зона ― отвърна управителят. ― Има само две следи:
моите и на убиеца, който е обезглавил коня ми.
– Ако можех да събера смелост, щях да ви прегърна, господин Маршан ― възкликна Ирен.
Серваз видя как старият управител се изчерви.
Върнаха се по стъпките си и погледнаха над жълтата лента.
– Ей там ― каза Маршан и показа стъпките покрай стената, които бяха толкова ясни, че всеки експерт по идентифициране на самоличността би мечтал да намери такива. Това са неговите, а ей тези ― моите.
Маршан бе внимавал и се бе движил на метър от стъпките на злосторника. Никъде следите им не се пресичаха.
Все пак управителят не бе устоял на изкушението и се бе приближил до купчината сняг, защото там свършваха отпечатъците от стъпките му.
– Не сте докосвали купчината, нали? ― попита Циглер, като видя докъде е вървял Маршан.
– Докоснах я. Изрових ушите и окото. Както вече казах на колегите ви, без малко щях да измъкна и цялата глава.
Само че размислих и се спрях навреме.
– Много добре сте направили, господин Маршан ― похвали го Ирен.
Маршан обърна лице към тях. Гледаше глуповато и в погледа му се четеше безпокойство и неразбиране.
– Какъв човек би могъл да стори подобно нещо на един кон? Как да разберем защо го е направил? Какво става в това общество? Всички ли ще откачим?
– Лудостта е заразителна ― отвърна Серваз. ― Психиатрите трябваше да го разберат доста отдавна.
– Заразителна ли? ― повтори объркано Маршан.
– Тя не скача от човек на човек като грипа ― поясни Серваз, ― а от една група население на друга. Заразява цяло поколение. Преносител на маларията е комарът. А разпространителите на лудостта или поне предпочитаният от нея разпространител са медиите.
Маршан и Циглер смаяно се спогледаха. Серваз махна с ръка, за да каже: „Не ми обръщайте внимание“, и се отдалечи. Циглер погледна часовника си. 9 часът и 43 минути. После вдигна очи към слънцето, което хвърляше пламъчета над дърветата.
– По дяволите! Ама защо се бавят? Снегът скоро ще се стопи.
И наистина, част от следите върху снега, които бяха на сянка, когато идваха, вече бяха изложени на слънцето. Беше все още доста студено. Снегът не бе започнал да се топи, но и това щеше да стане скоро. Най-сетне чуха сирена откъм гората. Минута по-късно изскочи бусът лаборатория на криминолозите.
ТРИМАТА ЕКСПЕРТИ УПОТРЕБИХА ЦЯЛ ЧАС, за да снимат и филмират всичко наоколо, да подготвят отливките от еластомер
9
на стъпките и да съберат снега там, където бе стъпвал посетителят, а накрая извадиха бавно главата на коня, без да престанат нито за миг да снимат и да правят замервания навсякъде в оградения периметър и извън него. Циглер държеше в ръка бележник със спирала и записваше всеки етап от операцията и всички коментари на експертите. А в това време Серваз крачеше наоколо и пушеше цигара след цигара на около десетина метра от тях, покрай поточе, което течеше между две стени от тръни. По едно време се приближи към групата, за да наблюдава мълчаливо работата на експертите. Без да пресича жълтата лента. Дойде един от жандармеристите с термос в ръка и му наля кафе.
До всяка улика експертите поставяха на снега жълто пластмасово трупче с черна цифра. Един от експертите бе

клекнал и снимаше уликите със светкавица, като въртеше обектива на фотоапарата, за да увеличи или да намали изображението. Върху снега лежеше линийка, с която замерваха отпечатъците. Дойде още един експерт с куфарче в ръка и го отвори. Серваз видя цял набор за вземане на отпечатъци. Първият експерт се приближи да му помогне, за да побързат: снегът вече се топеше. Докато двамата трескаво работеха, третият експерт вадеше главата на коня.
Задната стена на сградата беше северна, така че поне той, за разлика от колегите си, не бързаше. На Серваз му се струваше, че наблюдава търпеливата работа на археолог, който изкопава артефакт с особена стойност. Накрая се появи цялата глава. Серваз не разбираше нищо от коне, но би се обзаложил, че дори специалист щеше да оцени
Фридъм като страхотен екземпляр. Очите бяха затворени и създаваха впечатлението, че животното спи.
– Човек би казал, че животното е спяло, преди да го обезглавят ― отбеляза Маршан. ― Ако е така, поне не е страдало. И това обяснява факта, че никой нищо не е чул.
Серваз размени поглед с Циглер. Токсикологичният преглед потвърждаваше думите на Маршан, но това наистина бе първият отговор на техните разпити. От другата страна на лентата криминолозите вземаха последни проби и с пинсети ги слагаха в специални епруветки. Серваз знаеше, че по-малко от седем процента от случаите се разнищваха благодарение на доказателствата от местопрестъплението, открити от криминолозите, но това не му пречеше да се възхищава на търпението и усилията на хората, които вършеха тази работа.
Когато приключиха, той първи прескочи жълтата лента и се наведете над следите от стъпки.
– Номер четирийсет и пет или четирийсет и шест ― съобщи той. ― Мъж. 99 процента.
– Според експертите това са спортни обувки. Алпийки ― каза Циглер. ― Този тип стъпва повече върху петата и външната част на крака. Почти незабележимо. Това може да се види от ортопед. Тук и ей там се откриват и други характерни за вървежа му недостатъци.
Както и пръстовите отпечатъци, следите от обувките се различаваха не само по подметките и номера, но и по цяла серия от недостатъци на вървежа, които оставят следи при употребата им: набит чакъл по подметките, одрасквания и дупки, причинени от клони, пирони, парчета стъкло или метал, режещи камъчета… За разлика от пръстовите отпечатъци обаче тези отпечатъци имаха кратък живот. Само чрез бързо сравнение с истинските обувки можеше да се постигне идентификация, защото човекът щеше да продължи да върви с тях и пресните следи щяха да заличат старите.
– Казахте ли вече на господин Ломбар? ― попита Серваз Маршан.
– Да. Потресен е. Ще съкрати престоя си в Съединените щати. Ще се върне възможно най-бързо. Тази вечер взема самолета.
– Вие ли управлявате конюшните?
– Конната база? Да.
– Колко души работят тук?
– Базата не е голяма. През зимата сме четирима. Повече или по-малко поемаме цялата работа, вършим различни дейности. Значи тук сме аз, конярят, Ермин, която е конегледач на Фридъм и на още два коня, и един треньор по езда. Впрочем Ермин е съсипана, преживява го много тежко. През лятото наемаме допълнителен персонал:
треньори, гидове за екскурзиите. Сезонни работници.
– А колко спят тук?
– Аз и конярят.
– Тук ли са хората днес?
Маршан ги изгледа един след друг.
– Треньорът е в отпуск до края на седмицата. През есента тук е мъртвило. Не знам дали Ермин е дошла на работа тази сутрин. Много страда. Елате.
Прекосиха двора и тръгнаха към най-високата сграда. Още с влизането Серваз усети миризмата на животински тор. По лицето му начаса изби пот. Минаха покрай едно помещение, където държаха хамутите и седлата, и влязоха в покрития манеж. Жена яздеше бяла кобила, всяка стъпка на която бе изключително грациозна. Ездачката и кобилата бяха като едно цяло. Кобилата беше толкова бяла, че изглеждаше почти светлосиня. Отдалеч оставяше впечатлението, че тялото и главата ѝ са порцеланови. Серваз неволно сравни кобилата с женски кентавър.
– Ермин! ― извика управителят.
Ездачката обърна глава и бавно подкара животното към тях, спря го и слезе от гърба му. Серваз видя, че очите ѝ
бяха червени и подути.
– Какво има? ― попита тя, като гладеше ту врата, ту главата на коня над ноздрите.
– Върви намери Ектор. Полицията иска да ви разпита.
Тя мълчаливо кимна. Беше най-много на двайсет години. С ръст под средния, почти красива, с леко момчешко излъчване. Косите ѝ бяха с цвят на мокро сено и имаше петна по кожата. Вдигна очи към Серваз. В погледа ѝ се

четеше болка. Отдалечи се с наведена глава, водейки коня за поводите.
– Ермин обожава конете. Чудесна ездачка и треньор. Хубаво момиче, но с труден характер. Има нужда да узрее малко. Тя се занимаваше с Фридъм. Още от раждането му.
– В какво се състоеше работата ѝ? ― попита Серваз.
– Най-напред ― сутрин да стане в зори, да се грижи за коня и да го чисти, да го храни, извежда и успокоява.
Грумът е един вид ездач, който се грижи за конете. Ермин се занимава и с другите два чистокръвни коня.
Състезателни коне. Не е професия, в която се броят часовете работа. Разбира се, щеше да започне да обяздва
Фридъм едва догодина. И Ломбар, и Ермин очакваха това с нетърпение. Бе многообещаващ кон, чистокръвен. Нещо като талисман тук.
– А кой е Ектор?
– Той е най-възрастният. Цял живот е работил тук. Още преди да дойда аз. Преди всички нас.
– А колко коня има тук? ― попита Серваз.
– Двайсет и един. Чистокръвни. Френски коне и един холщайнер. Четиринайсет са наши, а останалите ― на тренировъчен пансион, вземаме и кобили с жребчета.
– Колко бокса имате?
– Трийсет и два. Плюс един бокс за раждане от четирийсет квадратни метра. С видеокамера. А също и места за оказване на медицинска помощ, стойки, център за осеменяване, два професионални хиподрума с препятствия, осем хектара оградени пасища, хиподрум за галоп.
– Много хубава база ― каза Циглер.
– Значи през нощта сте само двама души и надзиравате всичко това?
– Има алармена система, а и всички сгради и боксове са заключени, защото конете струват скъпо.
– И не сте чули нищо?
– Не. Нищо.
– Вземате ли нещо за сън?
– Тук не е като в града. Спи се добре. Живеем природосъобразно, както трябва да се живее. В ритъма на събитията.
– Дори и най-малкия шум? Или нещо подозрително? Което да ви събуди посред нощ? Опитайте се да си спомните!
– Вече мислих по този въпрос… Ако бях чул нещо съмнително, щях да ви кажа. Животните мърдат, дървото скърца. В близост има гора, тишината никога не е пълна. Отдавна вече не обръщам внимание на познатите шумове.
А освен това тук са Сиско и Енцо. Щяха да лаят.
– Кучета ли? ― учуди се Циглер. ― Каква порода?
– Ротвайлери.
– Не ги виждам. Къде са?
– Затворихме ги.


Сподели с приятели:
1   ...   5   6   7   8   9   10   11   12   ...   80




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница