Лека болка“ от Харолд Пинтър /режисьорска експликация на Йонко Цонев

Двадесети век започва с големи надежди. Човечеството тръгва в една нова посока – към модерния свят. Разпадат се големите империи – Османска и Австро-Унгарска. Раждат се нови държави. Това е времето на големите изобретения – Киното, Радиото, Телевизията, Компютрите, Интернет, Самолетите, Автомобилите, Ракетите. На големите пoстижения – проникването в космоса, откритието на квантовата теория, появата на психоанализата, възкръсването на демокрацията. Това е може би най-успешният период в науката от Древна Гърция на сам.

Харолд Пинтър е роден на 10 Октомври 1930г. В Източен Лондон. Написал е двадесет и девет пиеси, двадесет и един сценария, и е режисирал двадесет и седем театрални продукции по текстове на Джеймс Джойс, Дейвид Мамет, Саймън Грей и много собствени пиеси. Изявява се още като поет, актьор и политически активист. През живота си той подкрепя редица организации, занимаващи се с проблемите на бедността, човешките права и расизма. Обявява се срещу войната, като средство за решаване на международни конфликти. Държи речи пред съвета на НАТО против войните в Ирак и бивша Югославия. Към днешна дата Харолд Пинтър спонсорира или поддържа над двадесет международни хуманитарни организации, сред които Амнисти интернешънъл, Фондацията за мир на Бертран Ръсел, Национално движение против расизма и много други. За своята работа в сферите на театъра, литературата и политиката той е удостоен с над тридесет награди, върхът на които е Нобелова награда за литература, която получава през 2005г.

В творчеството на Пинтър личи неговият интерес към раздвояването на личността и изправянето на двете й същности лице срещу лице, една срещу друга. „Кой съм аз?“, „Коя от тези две незадоволителни същности е истинското ми аз и как да го понеса?“

Пиесата „Лека болка“ е една от най-ранните творби на Пинтър. Тя излиза през 1958г., като радио-пиеса, заедно с пиесата “Любовникът“, като по-късно и двете са преправени за театрална сцена.

В „пейзажа“ на Флора и Едуард стресът, дребните ежби, ритъмът на големия град нямат място. В техните взаимоотношения се е настанил духът на спокойствието, любопитството, разбирателството. Техният свят е светът на хармонията.Животът им в тяхната градина, спокойствието което цари, взаимоотношенията им не са отегчителен навик, а точно обратното - постижението на техния живот, което те градят с всеки изминал ден, онази алтернативна тяхната същност, която смятат, че им липсва. Ето защо появата на Кибритопродавачът, болката в очите на Едуард и дори осата се превръщат в едва ли не свръхестествени явления, които разрушават, изградената от тях идилия. Присъствието на Кибритопродавачът, „вперил застрашително очи“ в техния рай е обстоятелството, което отключва процеса на разпад на семейната идилия. Той е обстоятелството, което предизвиква сблъсъка с тяхното минало, с онази тяхна същност, от която героите се опитват да избягат.

В моето представление Кибритопродавачът е образ, подобен на образа на смъртта – неясен, потаен, загадъчен, стряскащ и едновременно с това привличащ.Влечението на Едуард и Флора за среща с този „загадъчен посетител“ е равносилно на желанието на жертвата да види убиеца си преди да умре. Той няма име, няма материална същност. Той се материализира на сцената единствено посредством въображението на Едуард и Флора. Дори за тях той всеки път е различен, придобивайки различни въплъщения на хора, или случки, свързани с тяхното минало. В моето представление, Кибритопродавачът играе ролята на кинолентата, върху която човек вижда живота си отпечатан в миговете преди да умре.

Едуард е прагматичен, разумен.Подбора на думите и набора на средствата, които той използва са винаги прецизни. Той е човек, който борави с факти, нарича нещата с точните им имена. В неговият свят няма място за ирационалното,неразумното, случайното. Всичко около него е подредено и установено - времето, в което закусва; мястото, където работи; маршрутът му по време на тренировка; задълженията му; задълженията на жена му. Той изследва подробно всяко явление, проявява интерес към науката, законите на природата.

Именно през призмата на разума той приема всичко случващо се в света около него.
Появата на Кибритопродавачът преобръща наопаки светът на Едуард. Неспособността му да си обясни присъствието на Кибритопродавачът; вярата му, че всяко нещо е плод на разумна преценка; неспособността му да приеме друга логика освен собствената е причината за фиаското на Едуард.


Флора

Флора е грижовна, всеотдайна. Тя е безупречна съпруга и домакиня. Нейният свят е Едуард. Тя е изцяло отдадена на него, на неговите занимания, на неговата градина. За Едуард тя е всичко – съпруга, любовница, приятелка, майка. Всичко случващо се с него рефлектира върху нея, чрез промяната в техните взаимоотношения.

Именно семейната идилия е постижението на нейния живот, постигнато с усилия и компромиси от нейна страна.
Разпадането на техните взаимоотношения е това, което Флора не може да понесе. Промяната, която се случва с Едуард, присъствието на трети,изместването й от света на Едуард, неспособността й да върне нещата в изходна позиция са обстоятелствата, които бележат нейния провал.


Жанрът

Пиесата “Лека болка” е интересна с необичайната си визия, с оригиналното пространство, което създава. Бих го нарекъл огледално пространство, защото всеки елемент от пиесата се оглежда в другия, така, както Ада се оглежда в Рая, както публиката се оглежда в представлението на което е дошла. В нея има една особена двойнственост, усещане, че нищо не е такова, каквото изглежда.

Такава двойнственост откривам и в жанра на пиесата. „Лека болка“ е драма, въпреки че част от сцените в нея, както и голяма част от средствата, които използвам в работата ми с актьорите, са комедийни.. Това е породено от факта, че в сблъсъка на героите с тяхното минало, в срещата им с осата и Кибритопродавачът, техните реакции са до голяма степен неадекватни. Ситуацията, в която са поставени е обърната – неадекватна. - Поставяйки ги да живеят в място, което наподобява представите ни за Рая, те реагират на съвсем обикновените и ежедневни случки, като на нещо извънредно. Този похват допълнително засилва внушението, че градейки своята крепост, героите всъщност изграждат своята гробница, градейки своя Рай, те построяват своя Ад.

Сценография

В работата ми със сценографа на представлението Алина Михайлова, потърсихме начин да изградим среда, коята да пренесе действието в пиесата, на място, което в съзнанието на зрителите да е, колкото реално и наподобяващо техния живот, толкова и илюзорно, нереално. Такова място открихме в образа на градината на Едуард и Флора; в образа на най-дългия ден в годината – “зенитът на лятото”. Зеленината на тревата, силната светлина на слънцето, дори музиката, която звучи са елементи, които създават внушението за рай.