Лекции държани в Дорнах от 16 до 26. 1910 г

СКАЗКА ПЪРВА

Преди да за­поч­на то­зи ци­къл от сказки, бих ис­кал днес, след из­ми­на­ли­те два дни, да за­сег­не не­що ин­тим­но антропософско, имен­но за­що­то мо­жем да пре­ка­ра­ме пред пог­ле­да си под­го­тов­ка­та по то­зи цикъл. Още в на­ча­ло­то на ми­на­ло­го­диш­ния ци­къл /"Изтокът в свет­ли­на­та на Запада. Децата на Луцифер и бра­тя­та Христови"/ аз тряб­ва­ше да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху това, кол­ко важ­ни в сим­во­лич­но от­но­ше­ние са имен­но те­зи на­ши мюн­хен­с­ки праз­нен­с­т­ва за на­шия ан­т­ро­по­соф­с­ки живот. И тряб­ва­ше да обър­на вни­ма­ни­ето на това, как го­ди­ни на­ред ни е кре­пя­ло това, ко­ето в ис­тин­с­ки ан­т­ро­по­соф­с­ки сми­съл бих­ме мог­ли да на­ре­чем "тър­пе­ние на чакането", до­ка­то си­ли­те уз­ре­ят за оп­ре­де­ле­на работа. Позво- лете ми още вед­нъж да припомня, че дра­ма­та "Децата на Луцифер",

Вие бих­те мно­го се удивили, ако бих­те срав­ни­ли уважението, ко­ето днес хо­ра­та хра­нят към ду­хов­ни­те си­ли и ду­хов­ни­те ра­бо­ти на ми­на­ло­то от ед­на или дру­га епоха, бих­те мно­го се удивили, ако срав­ни­ли то­ва днеш­но ува­же­ние с онова, ко­ето е ца­ру­ва­ло в съз­на­ни­ето на то­га­ваш­ни­те съвременници. Днес хо­ра­та лес­но смес­ват начина, по кой­то те мис­лят вър­ху Гьоте, вър­ху Шекспир, вър­ху Данте, с това, ко­ето тех­ни­те съв­ре­мен­ни­ци са би­ли в със­то­яние и спо­соб­ни да проз­рат и об­гър­нат с пог­лед от ду­хов­ни­те сили, ко­ито та­ки­ва лич­нос­ти са внед­ри­ли в прог­ре­си­ра­щия чо­веш­ки дух. И осо­бе­но ка­то ан­т­ро­по­со­фи тряб­ва да осъзнаем, че в не­го­во­то съв­ре­мие чо­ве­кът на­й-­мал­ко мо­же да оцени, кол­ко важна, кол­ко ук­реп­ва­щи са за ду­ши­те ду­хов­ни­те де­ла на съвременниците. Когато помислим, как бъ­де­ще­то ще съ­ди съ­вър­ше­но раз­лич­но за нещата, от­кол­ко­то мо­же да сто­ри то­ва съвремието, то­га­ва на­ис­ти­на мо­жем да кажем, че по­ява­та на кни­га­та "Великите посветени" ще бъ­де счи­та­на ня­ко­га ка­то има­ща не­имо­вер­но го­ля­мо зна­че­ние за ду­хов­но­то съ­дър­жа­ние и за ду­хов­но­то за­дъл­бо­ча­ва­не на на­ша­та епоха. Защото днес ве­че от мно­го ду­ши лъ­че­за­ри в да­леч­ни­те кръ­го­ве на кул­ту­ра­та на на­ше­то съв­ре­мие ду­шев­но­то ехо, ко­ето е ста­на­ло въз­мож­но бла­го­да­ре­ние на това, че те­зи

Защото и в на­ча­ло­то на таз­го­диш­ния наш ци­къл от сказ­ки аз тряб­ва да повторя: най-важното, на­й-­съ­щес­т­ве­но­то при ед­но та­ко­ва мероприятие, то­ва са сър­ца­та на онези, ко­ито имат раз­би­ра­не да пред­п­ри­емат ед­но та­ко­ва дело. Тази е ве­ли­ка­та греш­ка на на­ша­та епоха, че хо­ра­та вярват, че мо­же да бъ­де съз­да­де­на ед­на твор­ба и тя тряб­ва да действува. Защото не е са­мо това, че в све­та съ­щес­т­ву­ват та­ки­ва ве­ли­ки твор­би на Рафаел или на Микеланджело: важ­но­то е в све­та да жи­ве­ят сърца, да съ­щес­т­ву­ват души, ко­ито мо­гат да нап­ра­вят да ожи­вее в тях оча­ро­ва­ни­ето от те­зи творби. Рафаел и Микеланджело не са тво­ри­ли са­мо за се­бе си: те са тво­ри­ли в от­к­лик с онези, ко­ито са би­ли из­пъл­не­ни от она­зи култура, ко­ито са би­ли спо­соб­ни да при­емат това, ко­ето те са по­ве­ри­ли на платното. Нашата съв­ре­мен­на кул­ту­ра е хаотично; на­ша­та съв­ре­мен­на кул­ту­ра ня­ма ни­как­во един­с­т­во в чувствуването. Оставете на­й-­ве­ли­ки­те тво­ре­ния на из­кус­т­во­то да дейс­т­ву­ват вър­ху ед­на та­ка­ва култура: те ще ос­та­ват сър­ца­та незасегнати. Тази тряб­ва да осо­бе­нос­т­та на на­ше­то Антропосо- фско движение, че ние се съ­би­ра­ме ка­то един кръг от хора, в ко­ито жи­ве­ят ед­нак­ви чувства, ко­ито се оду­ше­вя­ват от ед­нак­ви мисли, в ко­ито ще

Само та­ка ние сме в из­вес­тен сми­съл ед­но ду­хов­но семейство, ка­то се нак­ло­ня­ва­ме към об­щия от­чес­ки пър­ви­чен Принцип, кой­то жи­вее в на­ши­те сър­ца и кой­то то­ку що се опи­тах да охарактеризирам. И ко­га­то по то­зи на­чин об­х­ва­ща­ме с на­ше­то сърце, с ця­ло­то нас­т­ро­ение на на­ша­та ду­ша това, ко­ето изживяваме, ко­га­то го обхващаме, чув­с­т­ву­вай­ки го ка­то при­над­ле­жа­що на на­ше­то ан­т­ро­по­соф­с­ко семейство, то­га­ва ние из­пит­ва­ме в ис­тин­с­кия сми­съл щас­тие и на­й-­дъл­бо­ко се радваме, че ав­то­рът на "Децата на Луцифер" при­със­т­ву­ва­ше и на две­те пред­с­тав­ле­ния и с нас и през след­ва­щи­те дни.

Приемете то­ва така, че дейс­т­ви­тел­но да мо­жем да почувствуваме: жи­вот­вор­ни­те ан­т­ро­по­соф­с­ки си­ли жи­ве­ят днес в кръга, от кой­то тряб­ва се раз­лее онова, ко­ето през пос­лед­ни­те дни ос­та­вих­ме да пре­ми­не през на­ши­те души.

Обични мои ан­т­ро­по­соф­с­ки приятели, за ме­не и през ми­на­ла­та го­ди­на бе­ше ед­но при­ят­но за­дъл­же­ние да обър­на вни­ма­ни­ето вър­ху оно­ва ра­бот­но място, на ко­ето мо­жех­ме да пос­та­вим един гра­ни­чен ка­мък на на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ка дейност. И при­ят­но за­дъл­же­ние е за ме­не - под­чер­та­вам тук ду­ша­та "приятно" и из­рич­но бих ис­кал да отбележа, че то­ва "задължение", ко­ето не тряб­ва да се раз­би­ра в обик­но­ве­ния три­ви­ален сми­съл - за ме­не бе­ше и е ед­но при­ят­но за­дъл­же­ние и в то­зи час да обър­на вни­ма­ни­ето Ви вър­ху това, как тук за съз­да­ва­не­то на на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки ме­роп­ри­ятия /сце­нич­но­то пред­с­та­вя­не на драмата/ на­ши­те при­яте­ли ра­бо­ти­ха не са­мо с усър­ди­ето с от­да­ва­не на всич­ки­те си сили.

Вчера в ед­на ху­до­жес­т­ве­на сце­на /"Вратата на посвещението". Розен- кройцерска дра­ма от Рудолф Щайнер/ се опи­тах­ме да пред­с­та­вим пред Вашия пог­лед пъ­тя към висините, къ­де­то чо­век мо­же да из­пи­та това, ко­ето тряб­ва да те­че през ан­т­ро­по­соф­с­ко­то развитие; това, ко­ето та­ка да се ка­же из­с­ле­до­ва­те­лят на ду­ша­та тряб­ва да изживее. Може би във връз­ка с това, ко­ето има­ме да ка­жем в нас­то­ящия цикъл, ще се на­ме­ри слу­чай да

Да, обич­ни мои ан­т­ро­по­соф­с­ки приятели, с ду­ми­те "све­тът е майя, илю- зия" или "чрез поз­на­ни­ето ние про­ник­ва­ме до мъдростта", с те­зи ду­ми е ка­за­но твър­де много, но въп­ре­ки то­ва твър­де малко. Това, ко­ето е ка­за­но с те­зи думи, все­ки един тряб­ва да го из­жи­вее по ин­ди­ви­ду­ален начин. Ето за­що това, ко­ето има об­ща валидност, мо­жа да бъ­де пред­с­та­ве­но пълното, ка­то го по­ка­зах­ме в из­жи­вя­ва­не­то на един от­де­лен образ, на ед­но от­дел­но лице. Трябваше да бъ­де показано, как все­ки се приб­ли­жа­ва към посвещението, но как съв­сем ин­ди­ви­ду­ал­на­та фи­гу­ра на Йоханес Томасиус мо­же да се приб­ли­жи до вра­та на пос­ве­ще­ни­ето из­хож­дай­ки от ней­ни­те соб­с­т­ве­ни условия. И би би­ло съ­вър­ше­но неправилно, ако ня­кой би помислил, че събитието, ко­ето бе по­ка­за­но в ста­ята за меди- тация, из­лъч­ва­не­то на Мария от ней­но­то тя­ло и въз­ли­за­не­то и в Дева- кана, би тряб­ва­ло да се пред­с­та­ви ка­то ед­но об­що за всич­ки събитие. Събитието е аб­со­лют­но действително, духовно-действително; но то е ед­но събитие, чрез ко­ето имен­но ед­на та­ка ус­т­ро­ена личност, как­ва­то е та­зи на Йоханес Томасиус, тряб­ва­ше да по­лу­чи под­ти­ка да се на­диг­не в ду­хов­ни­те светове.

Уверявам ви, че то­ва на е ня­ка­къв образ, ня­ка­къв символ, а то е опи­са­но реалистично, ко­га­то сцената, къ­де­то мла­ди­ят Капезиус раз­ви­ва сво­ите иде­али из­хож­дай­ки от чув­с­т­ва на сърцето, ко­ито са на­пъл­но оп­рав­да­ни за се­тив­ния свят, ни показва, как това, ко­ето той за­ед­но със Щрадер казва, раз­тър­с­ва стихиите, раз­вър­з­ва свет­ка­ви­ци и гръмотевици. Това е така, за­що­то иде­али­те на Капезиус по от­но­ше­ние на ду­хов­ния свят се ко­ре­нят са­мо във външния, въз­п­ри­емем чрез се­ти­ва­та свят. Човекът съвсем не е едно изолирано същество. Това, което той изговаря в сво- ите думи, което действува в неговите мисли, което живее в неговите чувства, е свързано с целия космос. И всяка дума, всяко чувство, всяка мисъл продължава да действуват в света; без човек да знае това, неговата грешка, неговото изопачено чувство действуват разрушител- но в елементарните царства на нашето съществуване. И това, което преди всичко заляга в душата на този, който върви в пътя на познание- то, което се събужда в душата му от тези опитности в духовния свят, е великото чувство на отговорност, което ни казва: "това, кое- то вършиш като човек, то не се ограничава само на мястото, на което твоите усилия се движат, на което ти мислиш, на което твоето сър- це тупти: това принадлежи на целия свят. Ако е плодотворно, то е плодотворно за целия свят; ако е една разрушителна грешка, то е една разрушителна сила в целия свят".

Всичко, ко­ето по то­зи на­чин мо­жем да пре­жи­ве­ем при на­ше­то възлиза- не, дейс­т­ву­ва от­но­во вър­ху на­ша­та ду­ша по-нататък: ако действувало правилно, то ни повдига в по-висшите области на духовния живот, как­то се опи­тах­ме да ги опи­шем ка­то об­лас­ти на Девакана, в ко­ито Мария за­ед­но с ней­ни­те спът­нич­ки про­ник­на пре­ди Йоханес Томасиус. Прие- мете това, не ка­то от­в­ле­че­ни мисли, е ка­то ед­на ду­хов­на действителност, ко­га­то казвам, че те­зи по­мощ­нич­ки - Филия, Астрид и Луна - са силите, ко­ито ние обоз­на­ча­ва­ме по един от­в­ле­чен начин, ко­га­то го­во­рим за фи­зи­чес­ко­то поле, ка­то ги на­ри­ча­ме Сетивна душа, Разсъдъчна ду­ша и Съзнателна душа. Но не се по­да­вай­те на илюзията, че с то­ва вър­шим нещо, ко­ето се прави, ко­га­то в ед­но ху­до­жес­т­ве­но тво­ре­ние се пра­ви опит об­ра­зи­те да бъ­дат сим­во­ли­зи­ра­ни чрез от­в­ле­че­ни понятия. Не та­ка са за­мис­ле­ни те­зи образи; те са дейс­т­ви­тел­ни образи, дейс­т­ву­ва­щи сили.
В Девакана Вие не ще на­ме­ри­те табели, на ко­ито е записано: "Сетивна душа, Разсъдъчна душа, Съзнателна душа"; там Вие ще на­ме­ри­те дейс­т­ви­тел­ни същества, та­ка дейс­т­ви­тел­ни за ду­хов­ния свят, как­то мо­же да бъ­де дейс­т­ви­те­лен чо­ве­кът в плът и кръв на фи­зи­чес­ко­то поле. Човек тряб­ва да има съзнанието, че той от­не­ма бо­гатс­т­во­то на нещата, ко­га­то ис­ка всич­ко да обоз­на­чи със сим­во­лич­ни абстракции. В света, през кой­то бе­ше ми­нал до тогава, Йоханес Томасиус бе­ше из­жи­вял са­мо това, ко­ето мо­же да се нарече: ду­хов­ни­ят свят се прос­ти­ра­ше пред не­го­ви­те ду­шев­ни очи във фор­ма на образи. Дали той са­ми­ят ка­то су­бек­тив­но съ­щес­т­во про­из­веж­да­ше то­зи свят, да­ли той пред­с­тав­ля­ва­ше ед­на по­чи­ва­ща на се­бе си дейс­т­ви­тел­ност, то­ва той не мо­же­ше да ре­ши до тогава. До как­ва сте­пен то­зи свят е илюзия, до как­ва сте­пен действителност, то­ва той мо­же­ше да ре­ши ед­ва в она­зи по­-вис­ша област, в ко­ято срещ­на ду­ша­та на Мария.

Представете си, че през ня­коя нощ, ко­га­то сте заспали, бих­те би­ли вне­зап­но пре­не­се­ни в един съ­вър­ше­но друг свят и в то­зи свят не бих­те мог­ли да на­ме­ри­те аб­со­лют­но нищо, ко­ето да Ви пос­лу­жи ка­то опор­на точка, с ко­ято да мо­же­те да свър­же­те из­жи­вя­но­то по­-ра­но от Вас. Тогава Вие съв­сем не бих­те би­ли съ­щия човек, съ­що­то същество. Вие тряб­ва да на­ме­ри­те възможност, пре­ми­на­вай­ки в дру­гия свят, да вземете, да до­не­се­те със се­бе си не­що и там от­но­во да го гледате, с ко­ето да Ви бъ­де га­ран­ти­ра­на истината. Човек мо­же да сто­ри то­ва за ду­хов­ния свят са­мо тогава, ко­га­то още в то­зи свят до­би­ва ед­на здра­ва опор­на точка, ко­ято да му оси­гу­ри ис­тин­нос­т­та на вижданото. Драматично то­ва тряб­ва­ше да бъ­де пред­с­та­ве­но така, че на фи­зи­чес­ко­то по­ле Йоханес Томасиус е свър­зан със съ­щес­т­во­то на Мария не са­мо със сво­ите чувства, със сво­ите страсти, но с глъ­би­ни­те на сво­ето сърце, та­ка що­то в та­зи връз­ка той из­жи­вя­ва не­що дъл­бо­ко ду­хов­но още на фи­зи­чес­ко­то поле. Ето за­що то­ва мо­жа да бъ­де за не­го он­зи цен­тър на те­жес­т­та и в ду­хов­ния свят, от кой­то всич­ко ос­та­на­ло в то­зи ду­хо­вен свят до­каз­ва сво­ята истинност. Чрез това се раз­ли­ва си­гур­ност на ис­тин­нос­т­та вър­ху всич­ко ос­та­на­ло в ду­хов­ния свят. Тази ис­тин­ност се раз­ли­ва бла­го­да­ре­ние на това, че Йоха- нес Томасиус на­ми­ра ед­на опор­на точка, ко­ято още във фи­зи­чес­кия свят е опоз­нал по друг начин, а не са­мо чрез из­мам­ни­те об­ра­зи на се­тив­нос­т­та или на ума. Благодарение на то­ва за не­го два­та свя­та се свързват, той уз­ря­ва да раз­п­рос­т­ре по един дейс­т­ви­те­лен на­чин сво­ята па­мет вър­ху ми­на­ли цик­ли на жи­во­та и с то­ва да из­рас­не ду­шев­но над се­тив­ния свят, такъв, ка­къв­то той ни заобикаля. Ето за­що в то­зи точ­ка се явя­ва нещо, ко­ето - ако мо­жем да се из­ра­зим та­ка - включ­ва в се­бе си оп­ре­де­ле­на тай­на на ду­хов­ния свят. Теодора, ко­ято на фи­зи­чес­ко­то по­ле виж­да в бъ­де­ще­то и е в със­то­яние да ви­ди про­ро­чес­ки важ­но­то събитие, пред ко­ето

Както то­ва е възможно, обич­ни мои ан­т­ро­по­соф­с­ки приятели, та­ка на ду­хов­но­то по­ле са въз­мож­ни още без­б­рой из­ма­ми от на­й-­раз­лич­но ес- тество. Това не тряб­ва да нап­ра­ви ни­ко­го малодушен; но то тряб­ва да съз­да­де та­ко­ва настроение, че от ед­на стра­на тряб­ва да бъ­де вни­ма­те­лен по от­но­ше­ние на ду­хов­ния свят, а от дру­га стра­на сме­ло да гле­да сре­щу въз­мож­нос­т­та за ня­как­ва греш­ка и да не из­па­да ни­как в малодушие, ко­га­то по ня­ка­къв на­чин му се пред­с­та­вя нещо, ко­ето се по­каз­ва ка­то ед­но пог­реш­но све­де­ние от един ду­хо­вен свят. Човекът тряб­ва да ми­не на­пъл­но дейс­т­ви­тел­но през всички, те­зи неща, ако ис­ка дейс­т­ви­тел­но да се приб­ли­жи до това, ко­ето мо­жем да на­ре­чем храм на познанието, ако ис­ка да се из­диг­не до дейс­т­ви­тел­но раз­би­ра­не на оне­зи че­ти­ри ве­ли­ки Съ- щества на света, ко­ито в из­вес­т­но от­но­ше­ние нап­рав­ля­ват и ръ­ко­во­дят ми­ро­ва­та съд­ба и ко­ито са пред­с­та­ве­ни чрез че­ти­ри­те жре­ци на храма.

Ето, мои обич­ни ан­т­ро­по­соф­с­ки приятели, аз съв­сем нак­рат­ко се опи­тах да Ви ка­жа това, ко­ето вче­ра показахме. Че мо­жах­ме да го по­ка­жем при от­но­си­тел­но теж­ки условия, то­ва ста­на въз­мож­но са­мо бла­го­да­ре­ние на вяр­на­та и все­от­дай­на ра­бо­та на мно­го от на­ши­те ан­т­ро­по­соф­с­ки прия- тели. И поз­во­ле­те ми да из­ка­жа това, ко­ето е за­лег­на­ло в сър­це­то ми ка­то дъл­бо­ка нужда, че са­ми­ят аз и всички, ко­ито зна­ят не­що за това, не мо­жем дос­та­тъч­но да бла­го­да­рим на всички, ко­ито ра­бо­ти­ха за­ед­но с нас, за да се ос­ме­лят да нап­ра­вят то­зи опит, за­що­то то­ва тряб­ва­ше да бъ­де са­мо един опит. Условията за не­го­во­то про­веж­да­не съв­сем не бя­ха от най-леките. Онези, ко­ито сътрудничеха, тряб­ва­ше сед­ми­ци на­ред и осо­бе­но през пос­лед­на­та сед­ми­ца да вло­жат всич­ки­те си си­ли и да ра­бо­тят всеотдайно. И тряб­ва да счи­та­ме ка­то ед­но прек­рас­но пос­ти­же­ние на­шия ан­т­ро­по­соф­с­ки живот, че меж­ду нас има­ме хо­ра на изкуството, ко­ито ве­че от две го­ди­ни сто­ят с вяр­ност до нас със сво­ите ху­до­жес­т­ве­ни сили. Позволете ми да бла­го­да­ря пре­ди всич­ко на на­шия мил при­ятел Дозер, кой­то не са­мо миналата, но и та­зи го­ди­на пое труд­на­та за­да­ча да пред­с­та­ви на сце­на­та Фосфорос, а ос­вен то­ва та­зи го­ди­на прие да пред­с­та­ви оно­ва лице, ко­ето ми бе­ше осо­бе­но при­сър­це и ко­ето е не­из­ме­ри­мо важ­но за това, ко­ето се опи­тах­ме вче­ра да покажем: об­ра­за на Капезиус. Може би Вие пос­те­пен­но ще доловите, за­що то­зи об­раз на Капезиус е тол­ко­ва осо­бе­но важна. От го­ля­мо зна­че­ние е съ­що в та­зи връз­ка и дру­ги­ят образ, об­ра­зът на Щрадер, пред­с­та­вен от на­шия лю­бим Зайлинг, кой­то ве­че от две го­ди­ни стои вяр­но до нас. При то­ва не тряб­ва да из­пус­на да спомена, че чрез сво­ята осо­бе­на дар­ба на гла­са на­ши­ят лю­бим

Нас ни за­ся­гат всич­ки те­зи неща, ко­ито ста­ват меж­ду нас, ко­ито ста­ват в на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ка работа; те ни засягат, по­не­же в ду­хо­вен сми­съл ние сме ед­но ан­т­ро­по­соф­с­ки семейство. Ето за­що чувствуваме, че дъл­жим бла­го­дар­ност на онези, ко­ито за­ра­ди нас се пос­ве­ти­ха на та­ка­ва ед­на за­да­ча с тол­ко­ва го­ля­ма всеотдайност. Това е ед­на задача, ко­ято дру­га ед­на лич­ност не би мог­ла мо­же би да раз­ре­ши по то­зи на­чин - аз мо­ля пос­то­ян­но да има­те предвид, че външ­нос­то­ящи­ят не би мо­гъл да съ­ди за труд­ни­те условия. От те­зи ду­ми мо­же­те да раз­бе­ре­те и да из­ме­ри­те ця­ло­то величие, всеотдайността, ко­ито иг­ра­ещи­те ро­ли­те раз­ви­ха през по- с­лед­ни­те дни и седмици, и кол­ко пра­вил­но е имен­но в то­зи мо­мент да го­во­рим за дъл­бо­ка благодарност. Би тряб­ва­ло да го­во­ря дълго, дълго, ако бих ис­кал да спо­ме­на всич­ки по отделно, ко­ито през вче­раш­ния ден се при­съ­еди­ни­ха към нас. Позволете ми пре­ди всич­ко да спо­ме­на чове- ка, кой­то с ця­ло­то си сър­це и с всич­ки­те си си­ли е ви­на­ги там, къ­де­то се ка­сае да се нап­ра­ви не­що в сми­съ­ла на антропософията. Позволете ми да спо­ме­на на­шия лю­бим при­ятел Аренсон, кой­то как­то ми­на­ла­та го­ди­на та­ка и се­га ни по­мог­на със сво­ите прек­рас­ни му­зи­кал­ни спо­соб­нос­ти и кой­то нап­ра­ви въз­мож­но да мо­жем да пре­не­сем "Децата на Луцифер", а съ­що и това, ко­ето из­не­сох­ме вчера, по един дос­то­ен начин, на оп­ре­де­-

И по­доб­ни не­ща са въз­мож­ни са­мо тогава, - как­то ве­че ка­зах от са­мо­то на­ча­ло - ко­га­то все­ки един ра­бо­ти сво­бод­но и все­от­дай­но от сърце. И през та­зи го­ди­на тряб­ва да ос­мис­лим за работата, ко­ято ед­ва ли би мог­ла да бъ­де лес­но обгърната, но ко­ято за­ан­га­жи­ра сед­ма­ци на­ред един чо­век с ця­ла­та му ду­ша и сърце, за работата, ко­ято тряб­ва­ше да оси­гу­ри под­хо­дя­що из­ра­бот­ва­не на изис­к­ва­ни­те костюми. И как­то ми­на­ла­та го­ди­на та­ка и та­зи то­зи то­вар пое вър­ху се­бе си на­ша­та лю­би­ма гос­по­жи­ца фон Екардтщайн, тя се пос­ве­ти на та­зи ра­бо­та и то­ва нап­ра­ви не са­мо с отдайност, но, ко­ето е важно, съ­що и с ви­со­ко раз­би­ра­не за всич­ки под­роб­нос­ти и за цялото, ко­ето ни­ко­га не би­ва да се из­пус­ка из­п­ред­вид в та­ки­ва случаи.

Но всич­ко то­ва са са­мо слаби, за­гат­ва­ния за това, ко­ето - как­то ка­зах­ме - днес тряб­ва­ше да ка­жем из­хож­дай­ки от чув­с­т­во­то на ан­т­ро­по­соф­с­ко семейство, за да знае все­ки един, как раз­би­ра­ме ние то­ва сът­руд­ни­чес­т­во и то­ва съдействие. И ако зав­че­ра и вче­ра мо­жах­ме да из­пи­та­те ед­но за­до­вол­с­т­во за ва­ше­то сърце, за ва­ша­та душа, то на­со­че­те чувствата, ко­ито из­пъл­ват ду­ши­те Ви, към тези, чи­ито име­на бя­ха спо­ме­на­ти тук и към оне­зи­,ко­ито гле­дах­те на сце­на­та ка­то Ваши доб­ре поз­на­ти приятели.

С то­зи - ако мо­га да ка­жа та­ка - кра­йъ­гъ­лен ка­мък на на­ша­та ан­т­ро­по­соф­с­ка дейност ис­ках да кажа, как тряб­ва да се раз­би­ра вли­ва­не­то на ан­т­ро­по­соф­с­ки­те идеи, на ан­т­ро­по­соф­с­кия жи­вот в културата. И ако и днеш­но­то чо­ве­чес­т­во не е още склон­но да при­ема в ос­та­на­ла­та външ­на кул­ту­ра това, ко­ето мо­же да се раз­лее от ду­хов­ния живот, бих­ме ис­ка­ли да по­ка­жем по­не в ху­до­жес­т­вен образ, как мо­же да се пре­вър­не в жи­вот това, ко­ето се струи в ду­ши­те ка­то мисли, ка­то вът­ре­шен жи­вот и про­ник­ва в душата. Такива чув­с­т­ва мо­гат да се за­па­лят при предчувствието, че от сво­ето нас­то­яще чо­ве­чес­т­во­то все пак ще нап­ред­не към ед­но бъ- деще, и ко­ето ще мо­же да чувствува, как се раз­ли­ва ду­хов­ни­ят жи­вот от­го­ре на­до­лу през ду­хов­ни­те и ду­шев­ни жи­ли на хо­ра­та вър­ху фи­зи­чес-­