Лекции изнесени в Берлин от 20 23. 1914 г превод от руски: петранка георгиева нередактиран превод изготвил: петър иванов райчев препис от ръкопис



страница1/5
Дата23.07.2016
Размер0.81 Mb.
  1   2   3   4   5






ЧЕТИРИ ЛЕКЦИИ

Изнесени в Берлин

от 20 – 23. 1. 1914 г.



превод от руски: ПЕТРАНКА ГЕОРГИЕВА

НЕРЕДАКТИРАН ПРЕВОД



Изготвил: ПЕТЪР ИВАНОВ РАЙЧЕВ – препис от ръкопис














С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.
1. ПЪРВА ЛЕКЦИЯ Берлин, 20. 1. 1914 г......................................3

2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ Берлин, 21. 1. 1914 г......................................15

3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ Берлин, 22. 1. 1914 г.......................................29

4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ Берлин, 23. 1. 1914 г...............................43



ПЪРВА ЛЕКЦИЯ


Берлин, 20. 01.1914 г.

В четирите лекции, които предстои да изнеса по време на нашето Генерално събрание, бих искал да ви говоря за връзката на човека със Все- лената от една определена гледна точка и бих я отбелязал по следния начин.

Човекът изживява себе си в онова, което можем да наречем мислене, и в него той може да почувства себе си като непосредствено деятелно същество, способно да разглежда своята деятелност. Ако ние наблюдаваме някакъв външен предмет, например, роза или камък и си съставим представа за този външен предмет, то с пълно основание могат да ни кажат: ти, всъщност, никога не знаеш, колко от твоята представа за камъка или розата се съдържа в самия предмет, в самото растение. Ти виждаш розата, нейния червен цвят, нейната форма, виждаш, че тя се състои от отделни листенца; ти виждаш камъка с неговата окраска, с неговите ръбове, но заедно с това винаги ще си принуден да признаеш, че в тях може да се съдържа още нещо, което външно може да остане незабелязано и не знаеш доколко пълна се явява представата за този камък и тази роза.

Когато у някого се появява някаква мисъл, тази мисъл той я образува сам. Иска ми се дори да кажа, че тогава той се намира във всяка жилка на тази своя мисъл, явява се участник на цялата мислителна дейност. Той знае: това, което се съдържа в тази мисъл – е това, което аз, сам, мислейки, съм вложил в нея. А това, което не съм вложил в тази мисъл, в нея не може и да го има. Аз виждам мисълта изцяло, напълно. Когато вътрешно виждам мисълта, вече никой не ще предположи, че в нея може да се намира още толкова и толкова нещо различно, както може да се направи, например, относно розата и камъка. Понеже аз сам създадох тази мисъл, аз присъствам в нея, и затова зная какво се намира в нея.

Действително, мисълта е най-заветното в нас. И ако ние установим отношение на мислите към Космоса, към цялата Вселена, то ние ще установим отношение на най-заветното у нас с Космоса, с Вселената. Затова, разглеждането на отношението на човека с Вселената, започвайки от неговите мисли, обещава да бъде наистина плодотворно и предполагам, ще се занимаем с тях. Това ще ни поведе към значителни висоти в Антропософските изследвания. Днес само трябва да положим основите, които ще се сторят на някои от вас малко абстрактни.

Все пак, в близките дни ние ще видим, че тази основа е необходима и че без нея ние само повърхностно бихме могли да се приближим към тези високи цели, които се стремим да достигнем в 4-те лекции. В този смисъл, всичко, което току-що казахме, съдържа в себе си обещание, че чо-


век, придържащ се към това, което се заключава в неговите мисли, ще успее да открие интимното отношение на своето същество със Вселената, със Космоса.

И все пак, ако ние пожелаем да застанем от тази гледна точка, то ще възникне едно голямо затруднение. Аз имам в предвид, че голямото за- труднение е свързано с обективното фактическо положение на нещата, а не с нашето разглеждане. И затруднението се състои в това, че макар действително да е вярно,че човек живее във всяка жилка на своите мисли и че поради това, ако в него има някаква мисъл, той трябва да я познава интимно повече, отколкото някаква друга представа; обаче, да, именно “обаче”...в болшинството от хората няма мислене. И това обстоятелство обикновенно не се взема под внимание достатъчно сериозно, не се обмисля достатъчно основателно по тази причина, че за това са не- обходими мисли. Необходимо е преди всичко да се обърне внимание на едно обстоятелство: в обширните области на живота като пречка за появата на мисли в хората се явява това, че за всекидневния им начин на живот не винаги е необходимо действително да стигат до мислене; вме- сто мисли те се задоволяват със думи. В значителна част това, което във взаимния живот наричат “мислене” протича “в думите”. Мислят “думите”. “Думите” мислят повече, отколкото можете да си представите. Много желаещи да получат обяснение на едно или друго обстоятелство се задоволяват с това, което им казва някоя позната дума, напомняща нещо, и те приемат за обяснение усещането, което изпитват в тази дума, предполагайки, че в нея има “мисъл”.

Това обстоятелство, за което аз говоря, е довело в даден момент от развитието на човешкия духовен живот към това, да се появи възглед, разделящ в днешно време много хора, наричащи себе си мислители. В новото издание на книгата ми “Световен и жизнен възглед на ХІХ-то столетие”, аз се опитах основателно да я преработя, предпоставяйки и историята на развитие на западните мисли, започвайки от ІV-то столетие до Рождество Христово чак до ХІХ-то столетие, и да се присъедини на- края към това, което беше дадено в първата книга, картината, така да се каже, на мисловния живот на човешкия дух чак до наши дни. Първоначалното съдържание на книгата също е подложено на преработка. Аз опитах да покажа, че мисълта, всъщност, се е появила само в определена историческа епоха. Тя наистина се появява примерно в VІ или VІІІ век преди Рождество Христово. До тогава, човешките души изобщо не са преживявали това, което може да се нарече “мисли” в днешния смисъл на думата. Какво се изживявали душите до това време? До това време те са изживявали образи. Често съм говорил за това от различни гледни точки. Изживяване на образите се явява последна фаза на изжи-
вяване на древното ясновиждане. В бъдеще “образа” преминава за човешката душа в “мисъл”.

Моето намерение се състоеше в това, да покажа този резултат на Духовната наука, проследявайки изключително хода на развитие на философията. Оставяйки изцяло на почвата на философската наука, аз показвам, как в определен момент в древна Гърция се родила мисълта, показвам, как тя е възникнала, когато внезапно се появява в човешкото душевно изживяване от изживяването на външния свят, протичащи в древ- ни времена в образи. След това се опитах да покажа, как тази мисъл е протекла по-нататък в Сократ, в Платон, в Аристотел, как тя е преминала различни форми, как се е развивала и в средните векове и е довела до това, за което аз сега възнамерявам да спомена.

По-нататъшния ход на развитието на мисленето ни довежда до съмнение, че в света въобще може да действа това, което се нарича “общи ми- сли”, “общи понятия”; той води до така наречения номинализъм – философски възглед, гласящ, че общите понятия могат да се явяват само назовани, или иначе казано, само думи. В този смисъл “относително в общи мисли” ние откриваме у философите напълно определен възглед, - и у много той се съхранява и по-нататък; - а именно: тези общи мисли – са само думи.

За пояснение на казаното да вземем едно лесно обозримо и в същото време общо понятие – понятието “триъгълник”. Този, който подхожда към него от гледна точка на номиналиста, който не може да се откъсне от това, което се е изработило в номинализма в периода между ХІ и ХІІІ век то казва приблизително следното: “нарисувай ми триъгълник”. Добре, аз ще му нарисувам триъгълник, например, такъв.



“Прекрасно, - казва той, това е частен триъгълник с остри ъгли; има такъв триъгълник. Но аз ще ти нарисувам друг”. И той рисува един триъгълник с прав ъгъл и друг, имащ така наречен тъп ъгъл.



Да наречем първия триъгълник остроъгълен, втория – правоъгълен, а третия тъпоъгълен. Тогава този човек ще каже: “Аз ти вярвам съществуват остроъгълни, правоъгълни, тъпоъгълни триъгълници. Но все пак


това не е “триъгълник”. Триъгълника трябва въобще да съдържа в себе си всичко, което изобщо може да съдържа в себе си триъгълника. Под общата мисъл за триъгълника трябва да попадат и първия, и втория и третия триъгълника. Заедно с това не може да бъде така, че остроъгълния триъгълник да бъде заедно с тези правоъгълния и тъпоъгълния. Остроъгълният се явява частен случай на триъгълника; това не е триъгълник изобщо. Също правоъгълният и тъпоъгълният са частни. Триъгълника изобщо не съществува. По такъв начин, триъгълника въобще представя от себе си дума, която обхваща всички особени, частни триъгълници, но общо понятие за триъгълник не съществува. Това – е дума, която обхваща отделните неща”.

Но нещата отиват и по-нататък. Да допуснем, че някой каже думата “лъв”. Тогава този, който стои от гледна точка на номинализма, ще каже: “В Берлинския зоопарк има лъв, в Хановърския също има лъв, в Мюнхенския – също съществуват отделни лъвове, но лъв въобще, който би имал общо с берлинския, хановърския и мюнхенския, не съществува. Тази проста дума, която обхваща отделните лъвове. Съществуват само отделни неща, а без участието на отделните неща,- това говори номиналиста,- няма нищо, освен дума, която обхваща отделните неща”.

Такъв възглед, така да се каже, е възникнал в своето време. Но и днес продължават да го изповядват някои остроумни логически мислители. Който макар и малко поразмисли над това,той всъщност, също трябва да признае, че в това все пак има нещо странно; така просто, без разсъждение аз не мога да разбера, съществува ли този “лъв въобще” или този “триъгълник въобще”, защото аз не виждам това добре. И ако някой би дошъл и каже: “Виждаш ли приятелю, аз не мога да се съглася с това, което ми показваш като мюнхенския, хановърския и берлинския лъвове. Ако ти потвърждаваш, че съществува лъв “въобще”, то трябва да ме заведеш някъде където съществуват лъвове “въобще”. Ако показваш мюнхенския, хановърския е берлинския лъвове, то с това не доказ- ваш, че има лъвове “въобще”,- и от появилата се необходимост да му се покаже “лъв въобще”, би могло да се стигне до смущение. Не е леко да се отговори на въпроса, къде трябва да се отведе човек, за да му се покаже “лъв въобще”.

Сега ние няма да се насочваме към това, което ни дава Духовната наука; към това ще дойдем по-късно. За сега нека да се спрем над това, какво може да се достигне чрез мислене. Но тогава трябва да си кажем: ако искаме да останем на тази основа, то от това, да се поведе някой съмняващ се човек към “лъва въобще”, нищо няма да излезе. От това наистина нищо няма да излезе. Тук се среща затруднение, което трябва просто да се признае. Иначе, нежелаейки да се признае тази трудност на основата


на обикновеното мислене, не си струва да се вниква в трудностите на човешкото мислене въобще.

Да се върнем към триъгълника, защото в края на краищата изобщо е безразлично, ще изясним ли на себе това за триъгълника, за лъва или за нещо друго. В началото е безнадеждно да изобразим “триъгълник въобще”, който заключава /съдържа/ в себе си всички свойства на всички триъгълници. Имайки в предвид , че това се явява не само безнадеждно, но и наистина безнадеждно за обикновеното човешко мислене, цялата външна философия се намира тук до своя предел; тя би трябвало да направи откровено признание, че като външна философия те е стигнала своя предел. Но този предел – предел именно за външната философия. И все пак има възможност да се мине зад този предел, и с тази възможност ще се запознаем сега.

Да си представим, че ние не просто така рисуваме триъгълник и си говорим: “Аз съм нарисувал триъгълник, ето го”. Нали винаги може да се възрази, че това е именно остроъгълен триъгълник; това не е триъгълник въобще. Все пак триъгълник може да се нарисува и по друг начин. Всъщност не трябва да се рисува. Но сега ние ще видим, как тези “може” и “не трябва” се отнасят едно към друго.

Да допуснем, че рисуваме триъгълник и позволим на всяка отделна негова страна да се движи във всяко направление, както си иска. При това нека те да се движат с различна скорост /Рудолф Щайнер говори това и рисува на дъската / виж схемата по-долу/.

Едната страна се движи така, че в следващия миг заема това положение, а другата – така, че в следващия миг заема това. Едната се движи много бавно, другата бързо и т.н. След това посоките се сменят на обратно.

Накратко казано, ние се включваме в неудобно представление и казваме следното: “Аз не само ще нарисувам триъгълник и ще го оставя в този вид, но ще поставя определени изисквания пред твоята представа. Ти ще трябва да си представиш, че страните на триъгълника се намират в непрекъснато движение. И движейки се, в зависимост от характера на



движението могат да възникнат едновременно правоъгълен и тъпоъгълен триъгълници и всякакви други различни”.


Това може да стане по два начина, а също и да потърсим обяснение на тази основа. Първо, можем да поискаме, за да се достигне известно удо- бство, а именно: когато някога някой нарисува триъгълник, и той бъде готов, и бъде известно как той изглежда, то би било възможно да се успокои в своите мисли, защото налице е това, което е желателно да се има. Може, разбира се, да се постъпи и по друг начин: едновременно да се разглежда триъгълника като изходен пункт и да се даде на всяка страна да се движи с различна скорост и в различни направления. В последния случай няма това удобство, което имаме в първия случай, и в своите мисли сме принудени да направим известни движения. Но затова пък, тук ние действително имаме обща мисъл “триъгълник”, която не може да се достигне,ограничавайки се само до един триъгълник. Общата мисъл “триъгълник” ще бъде налице ако се държи мисълта в непрекъснато движение, ако мисълта е подвижна.

Доколкото философите не правят това – не привеждат мислите в движение, както току-що изложих по-горе,- те, по необходимост, стигат до пределна граница и възпроизвеждат номинализъм. Сега ще преведем това, което току-що казах на познат език.

Когато искаме да се издигнем от частната мисъл към общата, от нас се изисква да приведем в движение частната мисъл; значи приведената в движение мисъл се явява “обща мисъл” – от една форма тя прелива в друга форма. Аз казвам “форма”. Ако правилно се мисли, то цялото се движи, а всичко, което е отделно, което произтича от движението се явява затворена сама в себе си форма. До сега аз чертах само отделни форми: остроъгълен, правоъгълен и тъпоъгълен триъгълници. Сега аз ще нарисувам нещо – всъщност, няма да рисувам /аз вече говорих за това/, но мога да си го представя,- нещо, което трябва да предизвика представа за това, че общата мисъл се намира в движение и поражда отделни форми, преустановявайки своето движение.

И тук ние виждаме, че философите на номинализма, които по необходимост стигат до пределна граница, се движат в известно царство – в царството на Духовете на Формите. В пределите на намиращото се около нас царство на Духовете на Формите властват формите, и по силата на това, че там властват формите, в това царство се намират отделни, са- ми по себе си завършени неща. От това, можете да видите, че философите, които имам в предвид, никога не са си поставяли за цел да излязат от царството на формите и затова в своите общи мисли те наистина не могат да имат нещо различно освен думи, само думи. Ако те биха излезли от царството на отделните неща, т.е. на формите, то те биха проникнали до представата, която се намира в непрекъснато движение. Това значи, че те в своите мисли биха поставили през себе си царството на


Духовете на Движението – царство близко до висшите йерархии. Но до това болшинството от философи не достигат. А когато веднъж в последната епоха от развитието на западните мисли един човек е започнал да мисли именно в този дух, той би се оказал малко неразбираем, макар че за него много се говори и се измислят разни неща.

Да вземем това, за което е писал Гьоте в “Метаморфоза на растенията”, това, което е наричал “пра-растение”; след това да вземем това, което е наричал “пра-животно”, и ще видим, че с понятията пра-растение, пра-животно можем да се справим само в случай, че ги мислим в подвижно състояние. Допускайки тази подвижност, за която говори самият Гьоте, ще получиш не завършено и ограничено в своите форми понятия, а такова, което живее в тези форми, проникващо цялото развитие на животинското или растителното царство, и което при това проникване се променя точно така, както се изменя триъгълника преминавайки в остроъгълен или тъпоъгълен, и може би този “вълк”, този “лъв”, този “бръмбар” в зависимост от това как се построява тази подвижност, благодарение на която свойствата на нещата при преминаване през частни проявления се изменят. Гьоте е привел втвърдените форми на понятията в движение. Това е било неговото най-велико и главно деяние.Това е било най-значителното от всичко онова, което той е допринесъл в естествознанието на своето време.

От този пример виждате, че това, което наричаме Духовна наука, наистина, е способно да освободи хората от това, което в днешно време тря- бва да се придържат, дори те да са философи. Защото без придобиване, с помощта на Духовната наука понятия е съвършено невъзможно, ако искаме да бъдем честни, да се признава нещо различно освен това, което са общите мисли – това са само думите. Ето защо аз казах: в болшинството от хората няма мислене. И ако им се говори за мислите те ги отричат.

Кога се говори за мислене на хората? Кога, например , се говори, че при животните и растенията има “групови души”. Дали тук ще се каже “общи мисли” или “групови души” /в течение на лекцията ще видим, какви съотношения съществуват между едните и другите/ - за мисленето това е едно и също. Груповата душа не трябва да се разбира различно, освен представяйки си я в непрекъснато движение – вътрешно и външно движение, по друг начин не може да се дойде до груповата душа. Но хората не приемат това. Ето защо, отричайки “груповата душа”, следователно, те отричат и общата мисъл.

За разбирането на външния свят не са необходими никакви мисли; а е необходимо само спомена за това, което сме видели в царството на фор- мите. По този начин, болшинството от хора знаят само това, което са
видели в царството на формите. При това общите мисли остават само думи. Ето защо мога да кажа, че при “болшинството от хора няма мислене”, че общите мисли си остават за тях само на думи. Но ако между различните духове на висшите йерархии не би било също така и Гения на езика, образуващ общи думи за общи понятия, то сами хората не биха ги създали. Така че понастоящем хората получават своите общи мисли преди всичко от езика и няма твърде много други, освен общите мисли съхранили се в езика.

От това, разбира се,съзираме, че мисленето на действителни мисли трябва да се свърже с нещо особено. Че трябва да се свърже с нещо съвсем своеобразно, ние можем да видим от това, доколко е трудно да бъдеш човек достигнал яснота в мислена основа. Във външния тривиален живот,е възможно , често да се изказват мнения, когато искат малко да се похвалят,- като че ли мислят лесно. Разбира се, това не е така. Защото действителното мислене изисква винаги много близко, в известно отношение безсъзнателно докосване до дишането на царството на Духовете на Движението. Ако мисленето би било изключително лека дейност, то на негова основа не биха ставали колосални грешки и хората нямаше да се мъчат така дълго с всевъзможни проблеми и заблуждения. Така, между впрочем, вече повече от столетие се мъчат с една мисъл, която е изказал Кант и която аз често привеждам.

Кант е искал да отстрани така нареченото “антологично доказателство за Божието битие”. Това антологично доказателство за Божието битие също се отнася към времето на номинализма, когато са казвали, че общите понятия съответстват само на думите и че не съществува нищо общо, което да отговаря на отделните мисли подобно на това, както отделните мисли отговарят на определена представа. Това антологично доказателство за Бога ще го приведа като пример за това, как мислят хората.

То гласи приблизително следното. Ако допуснем съществуването на Бог, то Той трябва да бъде най-съвършената същност. Ако Той е най-съвършената същност, то в него не може да отсъства битие, съществуване, защото иначе би могла да съществува още същност още по-съвър- шена, която би притежавала същите тези качества на мислене и която освен това би съществувала. Затова Бога не трябва да се мисли различно от съществуващ, ако мислим за него като за най-съвършената същност. Това означава, че от самото понятие може да се направи значение за това, че съгласно антологичното доказателство за Божието битие, Бог трябва да съществува.

Кант е искал да опровергае това доказателство, стремейки се да покаже, че не трябва да се прави заключение за съществуването на предмета, из-
хождайки от понятието. При това, той е изказал своята знаменита фраза, която аз също често цитирам: “Сто действителни талера представляват не повече и не по-малко, отколкото 100 възможни талера”. Това означава:че ако един талер съдържа 300 пфенинга, то трябва да се смятат и 100 възможни талера по 300 пфенинга, и по същия начин, 100 действителни талера по 300 пфенинга. Следователно 100 възможни талера съдържат толкова, колкото 100 действителни талера. Това означава, че няма никаква разлика в това дали мисля за 100 действителни талера или за 100 възможни талера. Затова, само от едно мислене за най-съвърше- ната същност не бива да се правят изводи за нейното съществуване, доколкото простата мисъл за възможния Бог притежава същите свойства както и мисълта за действителния Бог.

Твърде много разсъждения се представят за това. И хората цяло столетие се мъчат над въпроса, как стоят нещата със 100-те възможни и 100-те действителни талера. Да застанем, от най-близката ни гледна точка, а именно от гледна точка на практическия живот. Възможно ли е от тази гледна точка да се потвърди, че 100 действителни талера съдържат не повече отколкото 100 възможни талера? Може да се каже, че 100 действителни талера съдържат точно 100 талера повече, отколкото 100-те възможни талера. Това е съвършено ясно. Разбира се има разлика, дали ще бъдем от едната страна и мислим за 100 възможни талера, или от другата страна и имаме 100 действителни талера. От другата страна ще има 100 талера повече. А в повечето случаи в живота въпросът се касае именно за стотици действителни талера.

Този въпрос има и по-дълбок аспект. Той може да се постави и по друг начин, а именно в какво се заключава разликата между 100 възможни и 100 действителни талера? Всеки, аз мисля, ще се съгласи, че за този който може да има 100 талера, разлика между 100 възможни и 100 действителни талера несъмнено съществува. Представете си, че ви са необ- ходими 100 талера и някой ви предоставя избор да получите от него 100 възможни или 100 действителни талера. Ако вие имате възможност да ги получите, то разликата, разбира се,ще има. Сега да допуснем, че вие се намирате в такова положение, че в действителност не можете да имате тези 100 талера, тогава твърде е вероятно, да ви бъде до голяма степен безразлично, дали някой няма да ви даде 100 възможни или 100 действителни талера. Когато не могат да се имат, тогава 100 действителни талера съдържат точно колкото и 100 възможни талера.

Разбира се, в това има смисъл. И смисълът се заключава именно в това, че да се говори за Бог така, както говорил Кант, било възможно само в това време, когато Бог повече “не трябвало да го има”, с помощта на човешкия душевен опит. Когато той престанал да бъде досегаем като


действителност, тогава понятията за възможния и действителния Бог са станали дотолкова еднакви, доколкото са еднакви 100 възможни и 100 действителни талера, които не могат да се имат. Ако в душата няма път към действителния Бог, то до него, разбира се, няма да ни доведе никакво – в духа на Кант – развитие на мисленето.

И така, вие виждате, че процеса има и по-дълбока страна. Аз ви привеждам това, защото бих искал по този начин да изясня следното: когато се отнася за процеса на мислене е необходимо да се проведе задълбочено разследване, тъй като грешките на мисленето се промъкват понякога дори през най-просветените души, и дълго време остава неизяснено, в какво, всъщност, се заключава грешността на такива мисли, като например на Кант за 100-те възможни и 100-те действителни талера. Ако се изказва някаква мисъл, проблема винаги ще се състои в това, да се отчете общата ситуация в която тази мисъл е възникнала.

В началото от природата на общата мисъл, а след това, главно от наличието на такава грешка на мислене, като при Кант, аз се опитах да ви покажа, че пътя на мислене не бива да се разглежда без да се задълбочава в същността на нещата. Но ми се иска да подходим към въпроса и от още една трета страна.

Да предположим: ето тук се намира планина или хълм, а тук – отвесен склон. От този отвесен склон извира източник, той пада отвесно по склона, като истински водопад. От другата страна също има източник, намиращ се в същите условия. Този източник се стреми към същото, към което и първия, но не прави това. Той не може да пада надолу като водопада, а се стича спокойно във вид на ручей или река.

Притежава ли водата от втория източник различни сили, от тези на първия източник. Очевидно не. Втория източник би правил същото като първия, ако планината не би му създала препятствия , не направляваше своите сили нагоре., ако ги нямаше тези въздържащи сили, които пла-

нината отправя нагоре, то той би падал надолу, като първия източник. Тук, следователно, трябва да се вземе под внимание две сили: сдържащата села на планината и притеглянето на земята, която принуждава да пада единия източник. Тя, наистина, действа също така и на втория източник и за това може да се каже: тя е тук, аз виждам как влече водата


надолу. Разбира се, ако човек е скептик, той би могъл да отрече това относно втория източник и да каже: “тук все още не е видно, тогава как при първия източник всяка водна частица се носи надолу”. Значи, към всяка отделна частица от втория поток е необходимо да се приложи сила, противодействаща на земното притегляне, а именно задържащата си- ла на планината.

Да допуснем сега, че някой идва и казва: “Аз не вярвам в това, за което разказваш за силата на притегляне и за задържащата сила. Нима планината се явява причина, че източника избира този път? Аз не вярвам на това”. тогава би било възможно да го попитаме: “На какво вярваш тогава? И той би отговорил: “Аз мисля, че долу има някакво количество вода, отгоре над него – още някакво количество вода, по-високо – отново, и т.н. Аз предполагам, че водата, намираща се долу, тласка надолу водата, която се намира над нея, и че тази намираща се по-нагоре вода отново тласка надолу тази, която се намира още по-високо. Всяка намираща се по-високо маса вода тласка постоянно вода надолу, която се намира под нея”.

Разликата е съществена. Първият човек твърди, че водната маса се стича надолу под въздействието на земното притегляне. Вторият казва, че частиците вода постоянно тласкат надолу тези, които са по-долу, благодарение на което водата намираща се отгоре тече надолу.

Човекът, който би говорил за такова тласкане на водата надолу, би бил много глупав, не е ли истина. Да допуснем, обаче, че се касае на за ручей или река, а за историята на човечеството и последния охарактеризиран по-горе би казал: “Единственото на което аз вярвам, е това, че ние живеем в 20-то столетие, в него са се разиграли различни събития, те са предизвикани от събитията имащи място в последната третина на 19-то столетие; тези последните са обусловени на свой ред от тези, които са имали място през втората третина на 19-то столетие; а те отново по същия начин са обусловени от тези, които имат място през първата третина”. Това се нарича прагматично разбиране на историята, когато се говори за причините и техните следствия, а последващите ги събития постоянно се обясняват от съответните предидущи. Подобно на този, който отрича силата на притегляне и казва, че нещо постоянно тласка частиците вода надолу, по същия начин стоят нещата, когато някой се занимава с прагматичната история и състоянието на нещата от 19-то столетие и обяснява като следствие от френската революция. Ние, разбира се, казваме: “Не, там действат още и други сили освен тези, които тласкат отзад и които по настоящем съвсем не съществуват. Предшествуващите събития в историята на човечеството предизвикват последващи в такава малка степен, в каквато силите при планинската река и действат отзад.


От духовния свят постоянно идват нови влияния както на източника постоянно въздейства сила на притегляне, и те се пресичат с други сили, като при потока силата на притегляне се пресича със задържащата силата на планината. Ако би действала само една сила, би видял, че историята се развива по друг начин, но не се различават в нея различните сили. Ти не виждаш това, което се явява физическо развитие на света, което беше описано като следствие на развитието на Сатурн, Слънцето, Луната и Земята; и не виждаш това, което непрекъснато се случва с човешките души, които минават през духовния свят и отново слизат на земята, това, че всичко отново влиза в това развитие от духовните светове. Ти просто отричаш това!”

В нас, обаче, се съхранява такова разбиране за историята, както при този човек, чиито възгледи току-що охарактеризирахме; и това не се среща твърде рядко. През 19-то столетие то се е признавало дори за твърде остроумно. Какво може да каже за това, изхождайки от току-що изказаната гледна точка? Ако някой би твърдял за горния случай същото, както при историята, той би потвърдил абсолютна глупост. В какво, обаче, се състои причината, че тази безсмислица би потвърдил относно историята? Историята е толкова сложна, че хората не забелязват, че навсякъде я поднасят като прагматична история.

Изхождайки от изложеното, ни виждаме, че Духовната наука, която трябва да донесе здрави принципи за постигане на живота, има в различните области задачи, и че в действителност е необходимо да се изучи мисленето, да се запознаем с вътрешните закони и импулси на мислене. Иначе с човека могат да се случат всякакъв род нелепости /Gro- teske/. Така например, в наше време сам човек куца и се препъва в проблема за мисленето и за езика. Знаменитият критик Франц Маутнер, който дори е написал голям философски речник “Критика на езика” е претърпял вече трето издание и по този начин е станала известна книга сред нашите съвременници. В нея има много остроумни, но заедно с това и много ужасни неща. Така, например, в нея може да се срещне куриозната грешка на мислене, на нея се натъкваме почти на всеки пети ред: добрия Маутнер се съмнява в ползата от мисленето, понеже за него “да се мисли” – означава въобще само “да се говори”, и затова няма смисъл да се занимава с логиката, достатъчно е да се занимава само с граматиката. Освен това той казва “Доколкото логиката не може да има, то, значи, че всички които се занимават с логика са глупаци. Чудесно. И по-нататък: “В обикновения живот от заключенията възникват съждения, а от съжденията представата”. Така правят хората! Къде е логиката, ако действат така, че от заключението да възниква съждение, а от съждението представата? Това е толкова остроумно, колкото ако някой каже: “За
какво ни е ботаниката? Нали миналата година,и преди две години растенията все още продължават да растат”. Такава логика ние срещаме у този, който отхвърля логиката и е напълно ясно, че я отхвърля. Още по-любопитни неща откриваме в тази странна книга, която по въпроса за отношението между мислене и език стига до конфузна ситуация, а не до яснота.

Аз казах, че ни е необходимо основа за нещата, които без съмнение ще ни доведат до висотите на духовното изследване. Фундаментът, в този вид, в който в настояще време се издига, на много може да им се стори абстрактен, но той ни е необходим. И аз предполагам, че все пак се опитах да обясня тези няколко неща, че стана ясно в какво се състоят нещата. Аз бих искал да обърна внимание, че в резултат на тези прости разглеждания, може да се получи понятие за това къде минава границата между царството на Духовете на Формите и царството на Духовете на Движението. Придобиването на такова понятие е свързано с това, имаме ли право да допуснем въобще “общи” мисли или имаме право да допускаме само представи и понятия за отделните неща? Аз категорично казвам: “Имаме право да допускаме?”

Към тези предпоставки, аз нищо повече няма да добавя, защото те са малко абстрактни и ние утре ще продължим да градим по-нататък.

  1   2   3   4   5


База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2016
отнасят до администрацията

    Начална страница