Лекции изнесени в Берлин от 31. 10. до 12. 1911 г

ЦИКЪЛ от 5 ЛЕКЦИИ

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

СТР.

Вътрешните ас­пек­ти на Стария Сатурн - пър­во­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на Земята. Духовете на Волята: бу­шу­ващ оке­ан от сме­лост -„Време- то" ка­то пос­ле­ди­ца от жер­т­ва­та на свръх­се­тив­ни­те Същества - Ужасът пред свръх­се­тив­ния свят - Защо Хегеловата фи­ло­со­фия е не­по­сил­на за човека.

2. ВТОРА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 7 Ноември 1911…………….............14

Вътрешните ас­пек­ти на Старото Слънце - вто­ро­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на Земята. Зад топ­ли­на­та е скри­та жер­т­ва­та на оп­ре­де­ле­ни Същества - Двата по­лю­са на ду­шев­ния живот: без­ко­рис­т­но­то се­бе за­ли­ча­ва­не пред вис­ши­те све­то­ве и апо­те­озът на сво­ево­ли­ето - Окултна ха­рак­те­рис­ти­ка на „въздуха" - Архангелите ка­то съз­да­те­ли на свет­ли­на­та - Възникване на „пространството" -Христос ка­то кос­ми­чес­ки ек­с­т­ракт на ми­лос­т­та и състраданието.

3. ТРЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21 Ноември 1911…………………....28

Вътрешните ас­пек­ти на Старото Слънце и пре­хо­дът към Старата Луна - тре­то­то пла­не­тар­но въп­лъще­ние на Земята. Резигнацията ка­то про­ти­во­по­лож­ност на во­ля­та -В ду­хов­ния свят ста­ва­ме сил­ни не ко­гато про­явя­ва­ме воля, а ко­га­то про­явя­ва­ме ре­зиг­на­ция - За оду­хот­во­ря­ва­не­то на „въздуха" и „водата" - Резигнацията на Боговете ка­то пър­воп­ри­чи­на за изос­та­ва­не­то на лу­ци­фе­ри­чес­ки­те Същества - За връз­ките меж­ду чо­веш­ка­та сво­бо­да и злото.

4. ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 21 Ноември 1911…...................43

Вътрешните ас­пек­ти на Старата Луна - тре­то­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на Земята. Копнежът ка­то раз­но­вид­ност на неп­ро­яве­на­та во­ля - „Балса- мът на образите" - Старата Луна: пла­не­та на копнежа; Земята: пла­не­та на спа­се­ни­ето - Кои хо­ра вли­зат в Антропософското Движение - Далеч- ната пре­дис­то­рия на чо­вешки­те ду­шев­ни пре­жи­вя­ва­ния - Хайнрих фон Клайст и пре­диш­ни­те пла­не­тар­ни въп­лъ­ще­ния на Земята.

5. ПЕТА ЛЕКЦИЯ, Берлин, 5 Декември 1911…..............................56

Вътрешните ас­пек­ти на Земята - чет­вър­то­то пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та пла­не­та­. У­див­лени­ето ка­то из­точ­ник на чо­веш­ко­то поз­на­ние - Жертвената суб­с­тан­ция на свръ­хес­тес­т­ве­ни­те Същества - Огънят ка­то ви­дим из­раз на свръх­се­тив­но­то жер­т­воп­ри­но­ше­ние - Смъртта в мине- ралното, растителното, жи­во­тин­с­ко­то и чо­веш­ко­то цар­с­т­во - Мистерия- та на Голгота ка­то ус­ло­вие за пос­ти­га­не на Азово съз­нание.

6. БЕЛЕЖКИ………………………………………………................72

Указания от­нос­но пуб­ли­ку­ва­не­то на езо­те­рич­ни­те лек­ции от Рудолф Щайнер

За ха­рак­те­ра на те­зи час­т­ни из­да­ния Рудолф Щайнер (1861-1925) каз­ва след­но­то в сво­ята ав­то­би­ог­ра­фия „Моят жиз­нен път" (Събр. Съч. №28, гл.35):

„Съдържанието на те­зи из­да­ния бе пред­ви­де­но да се из­не­се под фор­ма­та на устни, неп­ред­наз­на­че­ни за из­да­ва­не съобщения...

Никъде и в ни на­й-­мал­ка сте­пен не е спо­ме­на­то нещо, ко­ето да не пред­с­тав­ля­ва чист ре­зул­тат от из­г­раж­даща­та се Антропософия... Читателят мо­же на­пъл­но да ги при­еме за това, ко­ето Антропософията има да каже. Ето защо... пър­во­на­чал­но тръг­нах­ме от условието, те да бъ­дат раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ни са­мо всред чле­нове­те на Антропософското Общество. Нека оба­че се има предвид, че в те­зи неп­рег­ле­да­ни от мен ръкописи, има и не­пъл­ни неща.

Право за оцен­ка на по­доб­но час­т­но из­да­ние оба­че се приз­на­ва са­мо на онзи, кой­то знае как­во е ус­ло­ви­ето за та­ка­ва оценка. А за по­ве­че­то от те­зи из­да­ния ус­ло­ви­ето се със­тои по­не в ан­т­ро­по­соф­с­ко­то поз­на­ние за чо­ве­ка и космоса, до­кол­ко­то същ­нос­т­та им е из­ло­же­на от Антропософията и в поз­на­ни­ето на това, ко­ето под фор­ма­та на „ан­т­ро­по­соф­с­ка история" се съ­дър­жа в съ­об­ще­ни­ята от ду­хов­ния свят."

ПЪРВА ЛЕКЦИЯ

Ако ис­ка­ме да про­дъл­жим лекциите, ко­ито из­на­сях­ме през из­тек­ли­те го­ди­ни в на­ши­те Антропософски Дружества*1 на­ла­га се да вклю­чим и мал­ко по­-раз­лич­ни понятия, от­кол­ко­то тези, с ко­ито си слу­жих­ме до- сега. Ние доб­ре знаем, че не бих­ме мог­ли да нап­ред­ва­ме в познанието, ако се опи­рах­ме един­с­т­ве­но на Евангелията и дру­ги ре­ли­ги­оз­ни източ- ници, без да се съ­об­ра­зя­ва­ме с она­зи гран­ди­оз­на ево­лю­ция на ця­ла­та ми­ро­ва система, про­тек­ла в пос­ле­до­ва­тел­ни­те пла­не­тар­ни пре­въп­лъ­ще­ния на на­ша­та Земя, обоз­нача­ва­на от нас ка­то Сатурново, Слънчево и Лунно съществувания*2. Ако чо­век си при­пом­ни кол­ко чес­то сме при­бяг­ва­ли до те­зи ос­нов­ни понятия, ще се убеди, че те са аб­со­лют­но не­об­хо­ди­ми за вся­ко окул­т­но раз­г­леж­да­не на об­що­чо­веш­ка­та еволюция. Ако Вие нап- ример, се за­мис­ли­те за опи­са­ни­ята на Стария Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, вклю­чи­тел­но и на се­гаш­на­та Земя, да­де­ни от мен в „Тай- ната наука"*3 се съгласите, че в слу­чая ста­ва ду­ма са­мо за приб­ли­зи­тел­на схе­ма - макар, че ако тя би би­ла раз­ши­ре­на с по­ве­че подробности, то­ва не би про­ме­ни­ло с ни­що нейния ос­но­вен спи­сък -, са­мо за пър­во на­чал­ни данни, ко­ито мо­гат да бъ­дат из­не­се­ни от ед­на или дру­га глед­на точка. Защото как­то на­ша­та плане­та Земя пред­ла­га без­к­рай­но бо­гатс­т­во

Ако бъ­дем запитани: Добре, но от­къ­де ид­ват всич­ки ва­ши описания? - ние вед­на­га отговаряме, че те ид­ват от т.н. „записи" в Хрониката Ака- ша*4. Ние знаем: това, ко­ето ве­че вед­нъж се е случ­ва­ло в хо­да на ми­ро­во­то развитие, мо­же от­но­во да бъ­де „разчетено", ся­каш е един вид „впи- сано" в ед­на фи­на ду­хов­на субстанция, а имен­но в Хрониката Акаша, в суб­с­тан­ци­ята на Акаша. Всички съ­би­тия и процеси, ко­ито ня­ко­га са се ра­зиг­ра­ли в хо­да на еволюцията, са ос­та­вя­ли сво­ите „следи" в Хроника- та Акаша. Естествено, ние мо­жем да предположим: как­то за обик­но­ве­ния поглед, кой­то об­г­ръ­ща на­шия фи­зи­чес­ки свят, раз­по­ложе­ни­те наб­ли­зо не­ща са мал­ко или мно­го доб­ре очер­та­ни и ясни, до­ка­то раз­по­ло­же­ни­те на­да­леч ста­ват все по­-не­яс­ни и смътни, та­ка и събитията, ко­ито - по от­но­ше­ние на вре­ме­то - не са тол­ко­ва от­да­ле­че­ни от нас и са се раз- играли, примерно, на на­ша­та Земя или на Старата Луна, мо­гат да бъ­дат „разчетени" сравни­тел­но добре; но кол­ко­то по­-­от­да­ле­че­ни във вре­ме­то са, тол­ко­ва по­-не­яс­ни очер­та­ния до­би­ват те за пог­ле­да на ясновидеца, осо­бе­но ако ста­ва ду­ма за Старото Слънце или за Стария Сатурн.

Но за­що изоб­що ние при­да­ва­ме та­ка­ва стойност на събития, ко­ито са тол­ко­ва от­да­ле­че­ни от нас? Някой би мо­гъл да запита: Защо ан­т­ро­по­со­фи­те се за­ни­ма­ват с те­зи без­к­рай­но от­да­ле­че­ни от нас яв­ле­ния и факти? Днес всич­ки ние има­ме дос­та­тъч­но грижи, за да об­ръ­ща­ме вни­ма­ние на по­доб­ни неща.

Такъв въп­рос е твър­де погрешен. Защото това, ко­ето ня­ко­га се е случи- ло, то про­дъл­жа­ва да съ­щес­т­ву­ва в све­та до­ри и днес. Това, ко­ето се е слу­чи­ло на Стария Сатурн не е ос­та­на­ло там, а про­дъл­жа­ва и днес, са­мо че по един скрит, не­ви­дим начин, бла­го­да­ре­ние на це­лия вън­шен фи­зи­чес­ки свят, всред кой­то е поста­вен човекът. И наистина, всичко, ко­ето се е ра­зиг­ра­ло ня­ко­га на Стария Сатурн, днес е ста­на­ло твър­де скрито, твъ- р­де невидимо. Обаче за чо­ве­ка про­це­си­те на Стария Сатурн про­дъл­жа­ват и днес. Нека да се раз­мис­лим вър­ху следното: Ние знаем, че на­й-­дъл­бо­ка­та и сък­ро­ве­на със­тав­на част на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е не­го­ви­ят Аз*5. Разбира се, за днеш­ни­те хо­ра то­зи Аз, та­зи на­й-­дъл­бо­ка и сък­ро­ве­на част на чо­веш­ко­то съ­щес­т­во е, бих казал, прека­ле­но свръх­се­тив­на и фак­ти­чес­ки не мо­же да бъ­де въз­п­ри­ета по ни­ка­къв начин. Че то­ва е така, лес­но мо­жем да се убе­дим от факта, че днес има мно­го те­ории за душа- та, вклю­чи­тел­но и т.н. „офи­ци­ал­ни пси­хологии", ко­ито изоб­що ня­мат как­во­то и да е пред­чув­с­т­вие за при­ро­да­та на Аза.

А то­ва е на­й-­го­ля­мо­то безсмислие, ко­ето мо­жа да се про­мък­не в днеш­ни­те „те­ории за душата"; по­-го­ля­мо без­с­мис­лие ед­ва ли мо­жем да си представим; и въп­ре­ки всич­ко днеш­на­та пси­хо­ло­гия се на­ми­ра из­ця­ло под не­го­во­то влияние. Да, то­ва „ду­шев­но уче­ние без душа" днес е приз­на­то в це­лия свят. И бъ­де­щи­те ис­тори­ци ще срещ­нат го­ле­ми трудности, ко­га­то тряб­ва да обяс­нят на сво­ите съв­ре­мен­ни­ци и то дос­та­тъч­но убе- дително, как та­ка през 19 и на­ча­ло­то на 20 век по­доб­ни въз­г­ле­ди са би­ли при­ема­ни за не­що прог­ресив­но в об­лас­т­та на психологията. Казвам това, са­мо за да за­гат­на до как­ва сте­пен офи­ци­ал­на­та пси­хо­логия се раз­ми­на­ва с Аза, със сре­дищ­на­та точ­ка на чо­веш­ко­то същество.

Ако бих­ме мог­ли да об­х­ва­нем Аза в не­го­ва­та ис­тин­с­ка същ­ност и да го разгледаме, как­то пра­вим то­ва с външ­но­то фи­зи­чес­ко тя­ло на човека, ако се замислим, че Азът за­ви­си от сво­ето ду­хов­но обкръжение, също как­то фи­зи­чес­ко­то тя­ло за­ви­си от фи­зи­чес­ко­то об­к­ръ­же­ние на це­лия при­ро­ден свят, от облаците, плани­ни­те и т.н., ако приемем, че Азът е за­ви­сим от сво­ето ду­хов­но об­к­ръ­же­ние в съ­ща­та степен, в ко­ято фи­зи­чес­ко­то тя­ло е за­ви­си­мо от хра­ни­тел­ни­те средства, то­га­ва бих­ме стиг­на­ли до ед­на ми­ро­ва ха­рактеристика, до ми­ро­ва па­но­ра­ма от образи, спо­ред ко­ято на­ше­то се­гаш­но об­к­ръ­же­ние е ся­каш втъкано, импрегнирано, ма­кар и по един не­ви­дим начин, в ми­ро­ва­та ха­рак­те­рис­ти­ка на Стария Са- турн. Или с други думи: Който ис­ка да изу­чи Аза в не­го­во­то пър­вич­но обкръжение, в не­го­ва­та пър­вич­на среда, той тряб­ва да из­ви­ка пред своя ду­хо­вен пог­лед не друго, а све­та на Стария Сатурн. За днеш­ния чо­век то­зи свят не съществува, или по­-с­ко­ро ве­че се е пре­вър­нал в не­що твър­де далечно, не­що скрито, в не­що свръхсетивно. В се­гаш­на­та си ево­лю­ци­он­на сте­пен чо­ве­кът прос­то не е в със­то­яние да по­не­се то­зи свят. Между све­та на Стария Сатурн и чо­ве­ка зас­та­ва Пазачът на прага*7 и за­се­га то­зи свят ос­та­ва дъл­бо­ко скрит за човека; а за да из­дър­жим пред из­г­ле­да на то­зи свят, се изис­к­ва ед­на ви­со­ка сте­пен на ду­хов­но развитие.

Практически ста­ва ду­ма за един изглед, с кой­то та­ка или ина­че тряб­ва да свикнем. Преди всичко, Вие трябва да стиг­не­те до убеждението, кол­ко не­об­хо­ди­мо е за нас да въз­п­ри­ема­ме ед­на та­ка­ва ми­ро­ва па­но­ра­ма от об­ра­зи ка­то не­що на­пъл­но действително. За та­зи цел се на­ла­га Вие да се

Обикновено хо­ра­та не кул­ти­ви­рат у се­бе си те­зи две усещания. Ето за­що лип­с­ват и вся­как­ви тех­ни ли­те­ратур­ни описания. Тези усе­ща­ния оба­че са доб­ре поз­на­ти на оне­зи хора, ко­ито раз­по­ла­гат с яс­но­вид­с­ки сили*8 и мо­гат да про­уч­ват не­ща­та в хо­да на времето.

Официалната ли­те­ра­ту­ра - не­за­ви­си­мо да­ли съ­от­вет­ни­те про­из­ве­де­ния са от­пе­ча­та­ни или не - пред­ла­га край­но ос­къд­ни дан­ни за това, че хо­ра­та мо­гат да из­пит­ват не­що ка­то ужас пред без­к­рай­на­та пус­то­та на битието, или не­що ка­то стремеж за пре­одо­ля­ва­не на то­зи ужас.

Преди из­вес­т­но вре­ме аз се опи­тах да от­к­рия в по­-но­ва­та ли­те­ра­ту­ра та­ки­ва произведения, ко­ито по­не за­гат­ват не­що за то­зи ужас пред не­из­ме­ри­ма­та пус­то­та на битието. Обикновено фи­ло­со­фи­те са твър­де ум­ни и из­бяг­ват да го­во­рят за по­доб­ни слож­ни изживявания. При тях ни­как не е лес­но да се от­к­ри­ят подроб­нос­ти за нещата, ко­ито об­съж­да­ме в момента. Така, че аз не ис­кам да Ви въ­веж­дам в ед­на област, къ­дето не съм от­к­рил нищо. И все пак, аз ус­пях да на­ме­ря един слаб от­з­вук от въп­рос­ни­те усещания. Имам пред­вид хе­ге­ли­ане­ца Карл Розенкрайцер*9 и по­-точ­но не­го­вия Дневник: по­ня­ко­га там той опис­ва ня­кои из­вън­ред­но ин­тим­ни чувства, ко­ито са се по­ро­ди­ли в ду­ша­та му при изу­ча­ва­не­то на Хегело- вата фи­ло­софия. Да, в Дневника на Карл Розенкранц аз се на­тък­нах на за­бе­ле­жи­тел­ни пасажи, и там те са записани, бих казал, с го­ля­ма до­за невинност. Карл Розенкранц е наясно, че Хегеловата фи­ло­со­фия се гра­ди вър­ху „чис­то­то битие". фи­ло­соф­с­ки­те спо­ро­ве през 19 век от­нос­но

За да вник­нем в ос­но­ви­те на све­та съв­сем не е дос­та­тъч­но да си слу­жим с ня­кол­ко по­ня­тия и идеи; за та­зи цел се на­ла­га не­що мно­го по-различ- но: да из­г­ра­дим у се­бе си пред­с­та­ва­та за оно­ва усещане, ко­ето ви­на­ги е у нас, ко­га­то се из­п­ра­вим пред без­к­рай­на­та пус­то­та на Стария Сатурн. Дори и да има са­мо да­леч­но пред­чув­с­т­вие за то­ва страш­но усещане, ду­ша­та из­т­ръп­ва от ужас. Ако яс­но­ви­де­цът ис­ка да се из­диг­не до не­пос­ред­с­т­ве­но виж­да­не в процесите, ра­зиг­ра­ва­щи се на Стария Сатурн, той тряб­ва да се под­гот­ви мно­го ста­ра­тел­но и да се на­учи да пре­одо­ля­ва ед­но чувство, ко­ето е мал­ко или мно­го поз­на­то на все­ки човек, кой­то ня­ко­га е зас­та­вал пред дъл­бо­ка про­паст и е за­губ­вал здра­ва­та поч­ва под кра­ка­та си; чувството, че ся­каш рух­ваш и по­ли­таш надолу, тег­лен от та­ки­ва сили, вър­ху ко­ито ти ня­маш ни­как­ва власт. Обаче в на­шия слу­чай то­ва е са­мо пър­во­на­чал­но­то усещане. Защото пос­ле чо­ве­кът гу­би не са­мо поч­ва­та под кра­ката си, но и всич­ко онова, ко­ето очи­те виждат, уши­те чу­ват и ръ­це­те докосват, изоб­що всич­ко онова, ко­ето съ­щес­т­ву­ва във фи­зи­чес­ко­то пространство; и се­га нас­тъп­ва ед­но от две­те състояния: или чо­ве­кът гу­би своя раз­съ­дък и по­тъ­ва в един вид пом­ра­че­ние на съзнанието, ко­ето го ли­ша­ва от как­во­то и да е познание, или у не­го се про­буж­да спо­ме­на­то­то ве­че усе­ща­не за ужас пред пустотата. Да, чо­ве­кът тряб­ва да бъ­де подготвен, за­що­то в про­ти­вен слу­чай той из­па­да в пъл­на безпо- мощност.

За днеш­ния чо­век съ­щес­т­ву­ват две възможности. Една си­гур­на въз­мож­ност се свеж­да до пра­вил­но­то раз­би­ра­не на Евангелията, до пра­вил­но­то вник­ва­не в Мистерията на Голгота*10. Ако чо­ве­кът дейс­т­ви­телно вник­не в тях­на­та дъл­бо­чи­на - ес­тес­т­ве­но не по при­ме­ра на съв­ре­мен­ни­те теолози, а след­вай­ки сво­ите вът­реш­ни опит­нос­ти -, то­га­ва той прос­то вна­ся в пус­то­та­та не­що важно, не­що по­доб­но на сме­лост и та­зи сме­лост ид­ва от съ­еди­ня­ва­не­то му с оно­ва Същество, ко­ето бе­ше раз­пъ­на­то на Кръста вър­ху Голгота. Този е еди­ни­ят път.
Другия път има­ме тогава, ко­га­то про­ник­ва­ме в ду­хов­ни­те све­то­ве без по­мощ­та на Евангелията, ко­га­то про­ник­ва­ме в ду­хов­ни­те све­то­ве един­с­т­ве­но чрез антропософията. Вие знаете, че аз чес­то повтарям: ко­гато раз­г­леж­да­ме Мистерията на Голгота, ние не из­хож­да­ме от Евангелията, а я раз­г­леж­да­ме така, ся­каш не съ­щес­т­ву­ват ни­как­ви Евангелия. Естест- вено, пре­ди Мистерията на Голгота то­ва не би мог­ло да се случи; оба­че днес по­ло­же­ни­ето е друго: чрез Мистерията на Голгота в све­та нас­тъ­пи­ха та­ки­ва промени, ко­ито ни поз­во­ля­ват да има­ме не­пос­ред­с­т­ве­ни въз­п­ри­ятия в ду­хов­ния свят. Тук ние опи­ра­ме не до друго, а до навли­за­не­то на Светия Дух в на­шия свят, до нав­ли­за­не­то на ми­ро­ви­те мис­ли в на­шия свят.

И така, зас­та­вай­ки пред ужа­ся­ва­ща­та пустота, ние все пак бих­ме мог­ли да не се заб­лу­дим и, бих казал, да не се сгро­мо­ля­са­ме в бездната, ако вне­сем там оп­ре­де­ле­но съдържание, оп­ре­де­ле­на сила. Когато се прибли­жа­ва­ме до та­зи ужа­ся­ва­ща пус­то­та след из­вес­т­на подготовка, как­ва­то нап­ри­мер пред­ла­га мо­ята кни­га „Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?", или чрез дру­ги са­мос­то­ятел­ни упражнения, и нав­ле­зем в един свят, кой­то е оп­раз­нен от всичко, ко­ето бих­ме мог­ли да си представим, ко­га­то за­жи­ве­ем в то­зи свят, то­га­ва ние, бих казал, прос­то „влизаме" в Стария Сатурн и на­й-­нап­ред сре­ща­ме там оп­ре­де­ле­ни свръх­сетив­ни Съ- щества, са­мо че те по нищо не при­ли­чат на про­це­си­те и съществата, ко­ито ние виж­да­ме в жи­вотинското, рас­ти­тел­но­то и ми­не­рал­но­то царство; те оби­та­ват един съв­сем друг свят, ли­шен от облаци, лишен от светлина, ли­шен от звуци, и спо­ред на­ша­та терминология, то­ва са Духовете на Во- лята или Престолите*11. Тези Духове на Волята зас­та­ват пред нас ка­то ед­на поч­ти осе­за­ема ре­ал­ност и за тях бих­ме мог­ли да кажем: Те са ка­то един бу­шу­ващ оке­ан от смелост!

Това, ко­ето чо­век пър­во­на­чал­но мо­же са­мо да си представи, за яс­но­ви­де­ца се прев­ръ­ща в реалност. Представете си, че сте по­то­пе­ни в то­зи океан, че сте по­то­пе­ни в не­го ка­то ед­но ду­хов­но същество, ко­ето се чув­с­т­ву­ва съ­еди­не­но с Христовото Същество, но­се­но от Христовото Съще- ство, оба­че не вър­ху вод­ни ма­си, а всред без­к­ра­ен оке­ан - кол­ко труд­но се на­ми­рат под­хо­дя­щи ду­ми за те­зи не­ща - от кло­ко­че­ща енергия, от кло­ко­че­ща смелост! Това не е ня­ка­къв недиференциран, рав­но­ду­шен океан, а кон­цен­т­ри­ран из­раз на все­въз­мож­ни­те ка­чес­т­ва и осо­бе­нос­ти на всич­ко онова, ко­ето ние обоз­на­ча­ва­ме ка­то чув­с­т­во за смелост. Ние се на­уча­ва­ме да раз­поз­на­ва­ме Същества, ко­ито са из­тъ­ка­ни от смелост, но ма­кар и да са из­тъ­ка­ни са­мо от смелост, те са твър­де различни. Естест- вено, зву­чи дос­та странно, ко­га­то ня­кой заявява, че сре­ща Същества, ко­ито са съ­що тол­ко­ва реални, кол­ко­то и чо­ве­кът от плът и кръв, ма­кар и те да са със­та­ве­ни не от плът и кръв, а от смелост. Обаче не­ща­та сто­ят
точ­но така. Да, ние сре­ща­ме те­зи Духове на Волята и пър­во­на­чал­но свъ- р­з­ва­ме имен­но тях и са­мо тях с ес­тес­т­во­то на Сатурновото същест- вувание. На пър­во вре­ме не­ка да ог­ра­ни­чим Стария Сатурн един­с­т­ве­но с Духовете на Волята. За Стария Сатурн ние не можем да твърдим, че пред­с­тав­ля­ва един свят, със­та­вен от сферични, шес­то­ъгъл­ни или че­ти­ри­ъгъл­ни форми. Тук те­зи прос­т­ран­с­т­вен­ни съ­от­но­ше­ния не са валидни, по­не­же на Стария Сатурн ня­ма как­ва­то и да е въз­мож­ност да бъ­де от­к­рит ня­ка­къв край, ня­ка­къв завършек. Ако ис­ка­ме още вед­нъж да си пос­лу­жим с об­ра­за на океана, тряб­ва да подчертаем: то­зи оке­ан не раз­по­ла­га с ни­как­ва повърхност, но в съ­що­то вре­ме Духовете на Смелостта, или Духовете на Волята са навсякъде.

В след­ва­щи­те си лек­ции аз ще посоча, че до те­зи под­роб­нос­ти не се сти­га веднага; се­га бих ис­кал са­мо да се при­дър­жам имен­но към та­зи пос- ледователност: Старият Сатурн, Старото Слънце, Старата Луна, по­неже тя е за пред­по­чи­та­не пред об­рат­на­та последователност, за­поч­ва­ща от Земята и за­вър­ш­ва­ща със Стария Сатурн, как­то и всъщ­ност се пред­с­та­вят те­зи фак­ти пред пог­ле­да на ясновидеца. Сега аз опис­вам не­ща­та в об­ра­тен ред, но то­ва не про­ме­ня нищо.

Своеобразното тук се свеж­да до следното: ко­га­то чо­век се из­ди­га до по­до­бен род наблюдения, е из­вънред­но труд­но да бъ­дат на­ме­ре­ни нуж­ни­те понятия, осо­бе­но ако лип­с­ва ед­на про­дъл­жи­тел­на и доб­ро­съ­вестна под- готовка. Защото тук спи­ра да съ­щес­т­ву­ва нещо, ко­ето е здра­во свър­за­но с обик­но­ве­ни­те чо­веш­ки пред­с­та­ви и понятия: тук спи­ра да съ­щес­т­ву­ва са­мо­то пространство. Сега ве­че ня­ма ни­ка­къв сми­съл да казваме, че не­що се но­си на­го­ре или надолу, нап­ред или назад, вля­во или вдясно; про- с­т­ран­с­т­ве­ни­те съ­отно­ше­ния ве­че не са валидни; прос­т­ран­с­т­во­то не съ- ществува! Обсъждайки ес­тес­т­во­то на Стария Сатурн, ние тряб­ва да заб­ра­вим пространството! Обаче има и дру­га подробност: ко­га­то сти­га­ме до на­чал­ни­те епо­хи на Стария Сатурн, прес­та­ва да съ­щес­т­ву­ва не са­мо пространството, но и времето! Вече не съ­ществу­ва, „по-рано" или „по-късно". Естествено, за днеш­ния чо­век е мно­го труд­но да си пред­с­та­ви това, по­неже не­го­во­то мис­ле­не про­ти­ча във времето: ед­на ми­съл въз­ник­ва пре­ди или след дру­га мисъл. Обстоятелството, че вре­ме­то прес­та­ва да съществува, мо­же да бъ­де раз­б­ра­но не с мисъл, а с по­мощ­та на ед­но усе­ща­не и то­ва усе­ща­не не е ни­как приятно.

Представете си за миг, че Вашите пред­с­та­ви из­вед­нъж се втвър­дя­ват и ста­ват неподвижни, че вся­ка Ваша ми­съл и вся­ко Ваше на­ме­ре­ние ста­ват не­под­виж­ни ка­то стена: в то­зи слу­чай Вие не бих­те мог­ли да твърди- те, че Вашите из­жи­вя­ва­ния нас­тъп­ват ед­но след друго, че нас­тъп­ват „по-рано" или „по-късно". Времето прес­та­ва да има как­во­то и да е значение. Ето за­що е на­пъл­но без­с­мис­ле­но да се пита: Добре, Вие го­во­ри­те за Ста-

А след ка­то ве­че сме стиг­на­ли до тук, нас­тъп­ва ед­на ця­лос­т­на про­мя­на в ми­ро­ви­те съотношения. Сега се оказва, че въп­ре­ки ця­ла­та застиналост, въп­ре­ки безвремието, в то­зи без­к­ра­ен оке­ан от смелост, вед­но с не­го­ви­те Същества, ко­ито на­ре­кох­ме Духове на Волята, нах­лу­ват Същества от дру­ги Йерархии. Човек за­бе­ляз­ва Съществата от дру­ги­те Йерархии ед­ва в момента, ко­га­то е усе­тил спи­ра­не­то на времето. Той ня­ма ни­как­во точ­но оп­ре­де­ле­но изживяване, а са­мо констатира, че из­жи­вя­ва­не­то е нали- це, че то е тук, всред без­к­райния оке­ан от смелост. Първоначално нас­тъп­ва ед­но ле­ко просветление, ед­но проблясване, ся­каш не­що тлее и прип­лам­ва в далечината. Тази е пър­ва­та диференциация. И все пак чо­век ня­ма усе­ща не­то за ня­как­ва на­рас­т­ва­ща светлина. За да вник­не­те в мо­ето описание, мо­ля Ви да си пред­с­та­ви­те след­но то: Ето, Вие сре­ща­те един човек, кой­то се об­ръ­ща към Вас с ня­как­ви ду­ми и Вие вед­на­га има­те усещането: Колко умен е то­зи човек! - и про­дъл­жа­вай­ки да го слушате, усе­ща­не­то Ви неп­ре­къс­на­то се засилва. Да, каз­ва­те си Вие, то­зи чо­век е мъдър, без­к­рай­но мъдър. И в след­ва­щия мо­мент Вие до­ла­вя­те един не- жен, въл­ше­бен полъх, кой­то струи към Вас от то­зи човек. Представете си то­зи въл­ше­бен полъх, са­мо че уси­лен до безкрайност; пред­с­та­ве­те си как той про­ник­ва в оке­ана от сме­лост ка­то но­се­ни от вя­тъ­ра облаци, ко­ито тле­ят и прип­лам­ват в не­го­ва­та прегръдка. Ако обе­ди­ни­те всич­ки те­зи об­ра­зи в ед­но цяло, Вие сти­га­те до пред­с­та­ва­та за това, как в Йерар- хията, със­та­ве­на от Духовете на Волята, се­га нах­лу­ват дру­ги свръх­се­тивни Същества, ко­ито са из­тъ­ка­ни са­мо от мъдрост, и то не от обик­но­ве­на мъдрост, а от лъ­че­за­ря­ща мъд­рост. Накратко, се­га Вие по­лу­ча­ва­те ед­на бег­ла пред­с­та­ва за оне­зи въз­п­ри­ятия на ясновидеца, ко­ито той има, ко­га­то се из­п­ра­вя пред това, ко­ето са Херувимите. Ето че се по­явя­ват и Херувимите.

А се­га Ви мо­ля да се аб­с­т­ра­хи­ра­те от то­ку­-що казаното. Аз посочих: чо­век ня­ма ня­как­во кон­к­рет­но из­живяване, а са­мо констатира, че из­жи­вя­ва­не­то е налице. Замислете се вър­ху те­зи думи. Представата за на­раства­ща свет­ли­на не е съв­сем точна; ето за­що аз казах, че тук ста­ва ду­ма не за ня­как­ви светкавици, а за нещо, ко­ето тлее в да­ле­чи­на­та­.Тук всич­ко про­-
ти­ча ед­нов­ре­мен­но и не бих­ме мог­ли да кажем, че не­що въз­ник­ва и пос­ле замира. Едва се­га ние по­лу­ча­ва­ме ед­но усе­ща­не за съ­от­но­ше­ни­ята меж­ду Духовете на Волята и Херувимите. Съзнанието за то­ва усе­ща­не мо­же да бъ­де постигнато! Да, се­га чо­век сти­га до съзнанието, че Духо- вете на Волята или Престолите жер­т­ват сво­ята соб­с­т­ве­на същ­ност в име­то на Херувимите. И та­зи е пос­лед­на­та представа, до ко­ято изоб­що сти­га ясновидецът, чий­то рет­рос­пек­ти­вен пог­лед ис­ка да об­х­ва­не от­но­ше­ни­ята на Стария Сатурн: Духовете на Волята жер­т­ват се­бе си и тях­на­та жер­т­ва е в име­то на Херувимите; по­-на­зад във вре­ме­то не мо­же да се отиде, там ве­че светът, об­раз­но казано, е ка­то за­ко­ван с дъски. И до­ка­то из­жи­вя­ва­ме та­зи жер­т­ва от Духовете на Волята, до­ка­то Херувимите при­емат та­зи жертва, от на­ша­та соб­с­т­ве­на същ­ност се ос­во­бож­да­ва не­що важно. Можем да си пос­лу­жим със следни­те думи: Благодарение на жертвата, ко­ято Духовете на Волята из­вър­ш­ват в име­то на Херувимите се раж­да времето.

Сега ве­че вре­ме­то не е оно­ва аб­с­т­рак­т­но понятие, с ко­ето обик­но­ве­но си служим, се­га то е ед­на са­мос­то­ятелна същност, ед­но са­мос­то­ятел­но Съ- щество. Едва се­га ние има­ме пра­во да упот­ре­бим ду­ма­та „започва". Вре- мето за­поч­ва да „тече" с раж­да­не­то на Съществата на времето. Раждат се Същества, ко­ито са из­тъ­ка­ни са­мо от време; и то­ва са Духовете на Личността или Архаите. В рам­ки­те на Стария Сатурн те са из­тъ­ка­ни са­мо от време. Днес ние ги опис­ва­ме ка­то Духове на Времето, ка­то Духо- ве, ко­ито уп­рав­ля­ват времето. Обаче на Стария Сатурн те дейс­т­ви­тел­но са Същества, ко­ито са из­тъ­ка­ни са­мо от време.

Тук ние се до­кос­ва­ме до не­що из­к­лю­чи­тел­но важно: чо­веш­ко­то съ­учас­тие в та­зи жер­т­ва от стра­на на Духове­те на Волята, чо­веш­ко­то съ­учас­тие в раж­да­не­то на Духовете на Времето. Защото ед­ва сега, след по­ява­та на времето, нас­тъп­ва нещо, ко­ето ни поз­во­ля­ва да го­во­рим за Стария Са- турн, из­хож­дай­ки от из­вес­т­ни при­ли­ки с днеш­ния фи­зи­чес­ки свят. Ся- каш жер­т­ве­ни­ят дим на Престолите, от ко­ито въз­ник­ва времето, по­раж­да и това, ко­ето на­ри­ча­ме и топ­ли­на­та на Стария Сатурн. Ето за­що аз ви­на­ги съм напомнял, че ос­нов­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на Стария Сатурн се свеж­да до топлината. Ако ис­ка­ме да опи­шем Стария Сатурн из­хож­дай­ки от еле­мен­ти­те на се­гаш­ния фи­зи­чес­ки свят, ние мо­жем да си пос­лу­жим са­мо с топлината, с огъня. Обаче на Стария Сатурн та­зи топ­ли­на не е физическа; там тя въз­ник­ва ка­то ед­на жер­т­ве­на топ­лина, ко­ято Духове- те на Волята при­на­сят на Херувимите.

Всичко то­ва на свой ред е и ед­но важ­но указание, как всъщ­ност тряб­ва да го­во­рим за огъ­ня ви­на­ги и навсякъде, къ­де­то ние виж­да­ме огън. Винаги и навсякъде, къ­де­то усе­ща­ме топлина, ние тряб­ва ре­ши­тел­но да от­х­вър­ля­ме ма­те­ри­алис­тич­но­то обяс­не­ние на днеш­ни­те хора; усе­тим ли

За да не об­ре­ме­ни пре­ка­ле­но мно­го чо­веш­ка­та глава, мо­ята „Тайна нау- ка" опис­ва пре­ди всич­ко външ­ни­те ус­ло­вия на Стария Сатурн. И все пак, за хора, ко­ито са свик­на­ли да раз­съж­да­ват един­с­т­ве­но спо­ред за­кони­те на днеш­но­то ес­тес­т­ве­но­-на­уч­но мислене, та­зи кни­га е ис­тин­с­ко безумие. Но при­пом­не­те си как­во казвам там аз: Главното, ко­ето ста­ва на Стария Сатурн, е че оп­ре­де­ле­ни свръх­се­тив­ни Същества, при­над­лежа­щи към Духовете на Волята, из­вър­ш­ват сво­ята жер­т­ва в име­то на Херувимите; че от ди­ма на жер­т­ва­та въз­ник­ва времето, че пос­ле ид­ват Архаите или Духовете на Времето, и че топ­ли­на­та е са­мо външ­ни­ят от­б­ля­сък на та­зи жертва, или с дру­ги ду­ми - ней­на­та Майя. И всич­ко то­ва от­го­ва­ря на истината: Външна та топ­ли­на е са­мо илюзия, Майя, и ако тряб­ва да го­во­рим в ду­ха на истината, след­ва от­но­во да на­помним: Навсякъде, къ­де­то съ­щес­т­ву­ва един или друг вид топлина, зад нея е в дейс­т­ви­тел­ност скри­та ед­на го­ля­ма жер­т­ва - жер­т­ва­та на Престолите.

В „Как се пос­ти­гат поз­на­ния за вис­ши­те светове?" чес­то се споменава, как­то впро­чем и в го­ля­ма част от мо­ите лекции, че из­г­раж­да­не­то на има- гинации*12 е вто­ра­та сте­пен от ро­зен­к­ройцер­с­ко­то посвещение. До те­зи има­ги­на­ции ан­т­ро­по­со­фът тряб­ва да стиг­не ка­то из­хож­да от на­пъл­но вер­ни пред­с­та­ви за фи­зи­чес­кия свят. Той мо­же да из­диг­не сво­ето мис­ле­не на по­-ви­со­ко рав­ни­ще и да го раз­гър­не в ед­на имагинация, за ко­ято са нуж­ни си­ли­те на здра­ва­та чо­веш­ка фантазия: Престолите, Духовете на Волята, сми­ре­но ко­ле­ничат пред Херувимите, но в тях­но­то сми­ре­ние има и мно­го смелост, тях­но­то сми­ре­ние не про­из­ти­ча от усеща­не­то за незначителност, а от съзнанието, че при­те­жа­ват нещо, ко­ето мо­гат да при­не­сат в жертва. Ето, пре­ли­ва­щи от си­ла и жертвоготовност, те ко­ле­ни­чат пред Херувимите и из­ди­гат на­го­ре сво­ята жер­т­ва ка­то един вид жива, пул­си­ра­ща топлина, та­ка че ди­мът от жер­т­ва­та се по­на­ся на­го­ре към ле­тя­щи­те Херувими! Точно та­ка би мо­гъл да из­г­леж­да то­зи образ. И се­га от та­зи жер­т­ва - пред­с­та­ве­те си за миг, че из­гова­ря­ме ед­на ду­ма и тя по­лит­ва във въздуха, за да се пре­вър­не във „време", в Съществото „вре- ме" - се­га от це­лия то­зи про­цес въз­ник­ват Духовете на Времето, Архаи- те. Тази дра­ма­тич­на по­ява на Архаите по­раж­да у нас един из­к­лю­чи­тел­но богат, гран­ди­озен образ. Този образ, зас­та­ващ пос­ле пред на­ша­та душа, дейс­т­вува из­вън­ред­но сти­му­ли­ра­що вър­ху оп­ре­де­ле­ни имагинации, към ко­ито ние ви­на­ги тряб­ва да се стре­мим в об­лас­т­та на окул­т­но­то позна- ние.
Ето кое е същественото: да пре­об­ра­зя­ва­ме пред­с­та­ви­те си в имагинации, в образи. И ако об­ра­зи­те са, бих казал, нес­ръч­но из­г­ра­де­ни от нас, ако об­ра­зи­те ос­та­нат ан­т­ро­по­мор­фич­ни и на­по­до­бя­ват ня­как­ви кри­ла­ти чо­веш­ки същества, то­га­ва не се по­лу­ча­ва нищо. От об­ра­зи­те тряб­ва да от­пад­не всичко, ко­ето не е вът­решно свър­за­но с тях. Само ако из­пит­ва­ме прек­ло­не­ние пред те­зи образи, ние ще се за­дъл­бо­чим в тях така, че пос­те­пен­но да се приб­ли­жим до свръх­се­тив­ни­те Същества.

И ако се­га се за­мис­ли­те за те­зи смели, пре­ли­ва­щи от мъд­рост Същества, как­то се опи­тах да ги пред­с­та­вя пред Вас, Вие ще установите, че ду­ша­та неп­ре­къс­на­то тър­си убе­жи­ще в та­ки­ва образи, ко­ито не са под­чине­ни на ни­как­ви понятия, на ни­как­ва логика! Логическите по­ня­тия ид­ват мно­го по­-къс­но и те не ни улесня­ват в раз­би­ра­не­то на свръх­се­тив­ни­те Същест- ва. Вие тряб­ва да сте наясно: Когато яс­но­ви­де­цът се при бли­жи до ня­кои от свръх­се­тив­ни­те Същества, и за­поч­не да ги описва, не­го­ви­те опи­са­ния ще бъ­дат съв­сем раз­лич­ни от те­зи на ло­гич­но мис­ле­щи­те хора. И в то­зи слу­чай ло­гич­но мис­ле­щи­те хо­ра ни­ко­га не ус­пя­ват да стиг­нат до пра­вил­но раз­би­ра­не за свръх­се­тив­ни­те Същества. Позволете ми да си пос­лу­жа със след­ния пример: Припомнете си по­ре­ди­ца­та от Reclam Universal Bibliothek и по­-точ­но „ста­рия Швеглер"*13, как­то го на­ри­чах­ме пре­ди години. Тогавашните сту­ден­ти с удо­вол­с­т­вие се под­гот­вя­ха за из­пи­ти имен­но от не­гова­та „История на философията", но сега, след ка­то Шве- глер ве­че не е тук, учеб­ни­кът му вед­на­га ста­на неизползваем, осо­бе­но след па­кос­т­но­то подобрение, из­вър­ше­но от един не­гов сътрудник. Тук ста­ва ду­ма за ед­на ис­то­рия на философията, на­пи­са­на из­ця­ло в ду­ха на Хегел.

И така, ако раз­гър­не­те та­зи „История на философията" от ста­рия Шве- глер, Вие ще до­би­ете из­вън­ред­но доб­ра пред­с­та­ва за всич­ко онова, с ко­ето се за­ни­ма­ва кла­си­чес­ка­та философия; раз­де­лът за фи­ло­со­фи­ята на Хегел е на­пи­сан превъзходно. Ако оба­че раз­г­ле­да­те крат­ка­та глава, пос­ве­те­на на Якоб Бьоме*14, Вие вед­на­га ще усетите, кол­ко без­по­мо­щен е Швеглер, то­зи ло­гич­но мис­лещ човек, в сво­ите опи­ти да пред­с­тави Бьо- ме! Слава Богу, той изоб­що е про­пус­нал Парцелз*15, за ко­го­то несъм- нено, съ­що би на­пи­сал куп праз­ни приказки. Но про­че­те­те са­ми как­во каз­ва Швеглер за Якоб Бьоме. В съ­от­вет­на­та гла­ва на своя труд, Шве- глер е при­ну­ден да спо­ме­не за ед­но ду­хов­но Същество - ста­ва ду­ма не за Сатурновия образ, а за не­го­во­то пов­тор­но по­явя­ва­не в един от ран­ни­те пе­ри­оди на на­ша­та Земя - но, естествено, с по­мощ­та на ду­ми и ло­ги­чес­ки по­ня­тия тук не мо­же да се по­лу­чи аб­со­лют­но нищо. Тук ло­гич­но мис­ле­щи­те хо­ра из­падат в пъл­на безпомощност. Не ис­кам да кажа, че те из- об­що не мо­гат да раз­бе­рат те­зи неща; тях­но­то не­разби­ра­не про­дъл­жа­ва

дотогава, до­ка­то те ос­та­ват в плен на сво­ите студени, ло­ги­чес­ки поня- тия.

Вие виждате, че основното, към ко­ето се стремим, не мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то с по­мощ­та на обик­но­ве­ния интелект. Дори ед­на пре­въз­ход­на книга, ка­то „История на философията" от Швеглер - аз умиш­ле­но я на­ре­кох „превъзходна" - по­каз­ва съв­сем ясно, че ло­гич­но мис­ле­щи­те фи­ло­со­фи ви­на­ги ще се пре­пъ­ват в опи­ти­те си да раз­бе­рат ед­на та­ка­ва лич- ност, как­ва­то е Якоб Бьоме.

И така, раз­г­леж­дай­ки ус­ло­ви­ята на Стария Сатурн, днес ние се опита- хме, и то по­-с­ко­ро във вътрешен, ду­ше­вен смисъл, да про­ник­нем в то­ва древ­но пла­не­тар­но въп­лъ­ще­ние на на­ша­та Земя. Същото ще се опи­та­ме да нап­ра­вим и по от­но­ше­ние на Старото Слънце и Старата Луна, за да стиг­нем до та­ки­ва по­нятия, ко­ито ед­ва ли ще са по­-мал­ко гран­ди­оз­ни от тези, с чи­ято по­мощ опи­сах­ме ко­ле­ни­чи­ли­те Духове на Волята, тях­на­та жер­т­ва в име­то на Херувимите и въз­ник­ва­щи­те от та­зи жер­т­ва Архаи или Духове на Времето. Защото всъщ­ност вре­ме­то е пос­ле­ди­ца от жер- твата, още в са­мо­то на­ча­ло то въз­ник­ва ка­то не­що живо, ка­то съз­да­ние на жертвата.

А по­-на­та­тък ние ще видим, как през след­ва­щи­те пла­не­тар­ни въп­лъ­ще­ния на Стария Сатурн, а имен­но в епо­хи­те на Старото Слънце и Старата Луна, всич­ки те­зи про­це­си нап­ред­ват в сво­ето развитие, ка­то включ­ват в се­бе си и дру­ги гран­ди­оз­ни събития.