Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г

ЧЕТВЪРТА ЛЕКЦИЯ

В пре­диш­ни­те ни сре­щи аз ве­че казах, че за­нап­ред чо­ве­чес­т­во­то ще се из­п­ра­ви пред не­об­хо­ди­мос­т­та да научи оп­ре­де­ле­ни ис­ти­ни за скри­ти­те ду­хов­ни при­чи­ни на външ­ния свят. Ако хо­ра­та не при­емат те­зи ис­тини, та­ка да се каже, доброволно, в хо­да нав­ре­ме­то те ще бъ­дат при­ну­де­ни да ги при­емат под без­ми­лос­т­ните уда­ри на жес­то­ки и страш­ни събития.

Но се­га би мо­гъл да въз­ник­не въп­ро­сът След ка­то те­зи ис­ти­ни са съ­щес­т­ву­ва­ли и по вре­ме на ми­на­ли­те епо­хи и след като, об­що взето, чо­ве­чес­т­во­то е съ­умя­ва­ло да се пред­па­зи от тях, за­що точ­но на­ше­то съв­ремие
ще тряб­ва да из­жи­вее та­зи мъ­чи­тел­на среща? В Мистериите*16 по­доб­ни ис­ти­ни бя­ха ох­ра­ня­ва­ни на­й-с­т­ро­го­, тъй ка­то по­ве­че­то хо­ра не мо­же­ха да ус­то­ят пред страш­ния им лик. Впрочем ние чес­то сме изтъквали: тък­мо ужа­сът пред ве­ли­ки­те ис­ти­ни е при­чи­на­та те да бъ­дат от­х­вър­ля­ни от хората. Естествено тези хора, - а днес те са твър­де мно­го - ко­ито жи­ве­ят с ужа­са от ве­ли­ки­те истини, би­ха мог­ли да възразят: Защо чо­ве­чес­т­во­то да не ос­та­не и за­нап­ред в един по­лу­сън спря­мо те­зи истини? Защо на те­зи ис­ти­ни трябва да се из­ло­жи точ­но то­ва из­мъ­че­но и нев­ро­ти­зи­ра­но човечество?

Ние бих­ме ис­ка­ли да об­съ­дим имен­но то­зи въп­ро­с,­ бих­ме ис­ка­ли да обър­нем вни­ма­ни­ето вър­ху един важен факт: от­се­га на­та­тък чо­ве­чес­т­во­то ще бъ­де - та­ка да се ка­же - тре­ти­ра­но от ду­хов­ния свят по съв­сем друг начин, от­кол­ко­то в до­се­гаш­ни­те сле­дат­лан­т­с­ки епохи.

В пре­диш­ни­те ни сре­щи ве­че спо­ме­нах и за т.н. гра­нич­на област, с дру­ги ду­ми - за он­зи ду­хо­вен свят, който не­пос­ред­с­т­ве­но гра­ни­чи с ви­ди­мия фи­зи­чес­ки свят. Занапред чо­ве­чес­т­во­то ще чер­пи сво­ето поз­на­ние глав­но от то­зи ду­хо­вен свят. Обаче вед­на­га щом прис­тъ­пи в сфе­ри­те на ду­хов­ния свят, чо­век из­губ­ва всяка ориентация, по­не­же не­ща­та там из­г­леж­дат съ­вър­ше­но различно. Там той тряб­ва да се за­поз­нае с оп­ре­де ле­ни Същества, чий­то из­г­лед е скрит за не­под­гот­ве­ни­те си­ли на чо­веш­ка­та душа; изоб­що в то­зи свят чо­вешки­те по­ня­тия не съществуват. Защо впро­чем до­се­га чо­веш­ки­ят пог­лед бе­ше от­к­ло­ня­ван от то­зи свръх­сети­вен свят?

Това ста­на по­ра­ди цял ред от стро­го оп­ре­де­ле­ни причини. В та­зи гра­нич­на об­ласт - за­що­то от­въд нея са раз­по­ло­же­ни още по­-вис­ши ду­хов­ни све­то­ве - оби­та­ват Същества, ко­ито до­се­га се от­к­ри­ва­ха на чо­ве­ка само при оп­ре­де­ле­ни условия; Съществата, ко­ито има­ха оп­ре­де­ле­на за­да­ча как­то по от­но­ше­ние на Космоса, та­ка и по от­но­ше­ние на чо­веш­ка­та еволюция. В та­зи гра­нич­на об­ласт има раз­лич­ни Същества. Днес ис­кам да Ви го­во­ря за ед­на ка­те­го­рия от те­зи Същества и на­й-­ве­че за она­зи категория, ко­ято има сво­ите за­да­чи при раж­да­не­то и смър­т­та на човека. Естествено, раж­да­не­то и смър­т­та на чо­ве­ка съв­сем не са това, ко­ето знае за тих се­тив­но­то познание. Човек сли­за от ду­хов­ния свят и се ин­кар­ни­ра във фи­зи­чес­кия свят, пос­ле от­но­во се при­би­ра в ду­хов­ния свят. В те­зи про­це­си ак­тив­но учас­т­ву­ват и спо­ме­на­ти­те ду­хов­ни Същества. Нека да ги оз­на­чим - прос­то за да раз­по­ла­га­ме с ня­как­во име - ка­то еле­мен­тар­ни ду­хо­ве на раж­да­не­то и на смъртта. На всич­ки личности, ко­ито бя­ха пос­ве­ща­ва­ни в Мистериите, се заб­ра­ня­ва­ше на­й-с­т­ро­го да го­во­рят за те­зи еле­мен­тар­ни Духове на раж­да­не­то и смъртта. За ни­що дру­го заб­ра­на­та не бе­ше тол­ко­ва строга. Защото да се го­во­ри за съ­щес­т­ву­ва­ни­ето на еле­мен­тар­ни­те Духове на раж­да­не­то и смъртта, оз­на­чава­ше следното: вър­ху

Време е да ос­мис­лим идеята, че све­тът не е ус­т­ро­ен спо­ред пред­по­чи­та­ни­ята на хората, а че в све­та действу­ва та­ка­ва сила, ко­ято в еги­пет­с­ки­те Мистерии бе­ше наречена: же­ляз­на­та необходимост. Към та­зи же­лязна не­об­хо­ди­мост при­над­ле­же­ше и важ­ния факт, че за да ръ­ко­во­дят раж­да­не­то и смър­т­та на човека, Боговете се нуж­да­еха от ярос­т­на­та враж­деб­ност на спо­ме­на­ти­те ду­хов­ни Същества. Да, виж­да­те ли, се­га ние над- ник­ва­ме в един свят, кой­то гра­ни­чи не­пос­ред­с­т­ве­но с на­шия фи­зи­чес­ки свят и то­зи граничен, свръх­се­тивен свят ежед­нев­но и еже­час­но про­ник­ва в на­шия фи­зи­чес­ки свят, по­не­же тук ежед­нев­ни еже­час­но се извър­ш­ват про­це­си­те на раж­да­не­то и смъртта. В мига, ко­га­то чо­век прек­ра­чи пра­га на свръх­се­тив­ния свят, той по­па­да в ед­на без­к­рай­на и не­си­гур­на под- вижност, по­па­да всред та­ки­ва ду­хов­ни Същества, ко­ито действу­ват раз­ру­ши­тел­но вър­ху обик­но­ве­ния фи­зи­чес­ки жи­вот на човека. Досега те­зи тай­ни се ох­ра­ня­ва­ха в Мистериите. И как­во би се получило, ако за те­зи Същества бя­ха на­учи­ли и хо­ра­та от ши­ро­ки­те кръгове? Би се по­лу­чи­ло следното: Хората ко­ито бя­ха без­по­мощ­ни пред сво­ите ин­с­тин­к­ти и вле- чения, пред сво­ите страсти, щя­ха да си ка­жат - след ка­то сме пос­то­ян­но об­к­ръ­же­ни от раз­ру­ши­тел­ни­те си­ли на те­зи Същества, ко­ито Боговете из­пол­з­ва­ха за це­ли­те на раж­да­не­то и смъртта, ние ще се опи­та­ме да ги при­ло­жим и в самия фи­зи­чес­ки живот. Но ако хо­ра­та би­ха поз­на­ли удо­вол­с­т­ви­ето да дейс­т­ву­ват раз­ру­ши­тел­но вър­ху ед­на или дру­га област,

И се­га не­из­беж­но въз­ник­ва след­ва­щи­ят въпрос: Не е ли въз­мож­но за те­зи не­ща да се мъл­чи и занапред? Това оба­че е невъзможно, скъ­пи мои приятели; по­ра­ди ред съ­об­ра­же­ния то­ва е изключено. Една от при­чини­те се крие в един ве­лик све­тов­но­-­ис­то­ри­чес­ки закон. Бих же­лал да Ви илюс­т­ри­рам то­зи све­то­вен за­кон не с аб­с­т­рак­т­ни формули, а с по­мощ­та на не­го­ви­те кон­к­рет­ни про­яви в на­ша­та съв­ре­мен­на епоха. Вие знаете: от из­вес­т­но вре­ме в раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то се на­мес­ват все по­ве­че и по­ве­че та­ки­ва кул­тур­ни импулси, ко­ито по­-ра­но бя­ха съв­сем не­поз­на­ти­,­или по­-доб­ре ка­за­но - изоб­що не съществуваха. Опитайте за миг да се пре­не­се­те мис­ле­но в ня­коя от оне­зи древ­ни епохи, ко­ито са срав­ни­тел­но бли­зо до нас. Тогава Вие ще се ока­же­те в ед­на епоха, ко­ято не поз­на­ва­ше пар­ния локомотив, електричеството; епоха, в ко­ято ве­ли­ки мис­ли­те­ли ка­то Леонардо да Винчи се мъ­че­ха да изоб­ре­тят ле­та­тел­ни ма­ши­ни и мно­го дру­ги "фантастични" съоръжения. В срав­ни­тел­но кра­тък срок от вре­ме всич­ки те бя­ха реализирани. Замислете се: колко мно­го за­ви­си­ми сме от при­ло­же­ни­ето на парата, електричеството, са­мо­ле­тос­т­ро­ене­то и т.н. Нека да се за­мис­лим вър­ху всич­ко това, ко­ето през пос­лед­ни­те де­се­ти­ле­тия нах­лу в раз­ви­ти­ето на човечеството. Замислете се вър­ху раз­ру­ши­тел­на­та си­ла на ди­на­ми­та и т.н., и лес­но ще си да­де­те смет­ка за ско- ростта, с ко­ято се раз­ви­ват не­ща­та око­ло нас, ще си да­де­те смет­ка и за не­ве­ро­ят­ни­те постижения, ко­ито чо­ве­чес­т­вото ще има в близ­ко­то бъде- ще. Вие лес­но ще стиг­не­те до извода, че за­нап­ред иде­алът на чо­ве­чес­т­во­то съвсем ня­ма да съ­от­ветс­т­ву­ва на днеш­ния идеал, спо­ред кой­то е доб­ре да се раж­дат по­ве­че хо­ра ка­то Гьоте или Едисон.

Впрочем съв­ре­мен­ни­ят чо­век вярва, че всич­ко - телеграфът, телефонът, пар­ни­ят дви­га­тел и т.н. - е пос­тигна­то без пос­ред­ни­чес­т­во­то на ду­хов­ни­те Същества. Обаче то­ва не е вярно. В по­-на­та­тъш­но­то раз­ви­тие на чо­ве­чес­т­во­то - до­ри и чо­век изоб­що да не я по­-до­зи­ра - ще се на­мес­ва и по­мощ­та на еле­мен­тар­ни­те Духове. И то­ва съв­сем ня­ма да ста­ва спо­ред пред­с­та­ви­те на мо­дер­но­то ма­те­ри­алис­ти­чес­ко чо­ве­чес­т­во - че ето, чо­век "изтегля" от мо­зъ­ка си оп­ре­де­ле­ни мис­ли и те го до­веж­дат до кон­с­т­рук­ци­ите на те­ле­фо­на и те­лег­рафа, до пар­ния двигател, са­мо­ле­тос­т­ро­ене­то и т.н. Нещата съв­сем не сто­ят така; при вся­ка своя крач­ка­, п­ри вся­ка своя ми­съ­л, чо­ве­кът е под въз­дейс­т­ви­ето на еле­мен­тар­ни­те ду­хов­ни Съ- щества. Те дейс­т­ву­ват и по­магат навсякъде. В об­лас­т­та на на­уч­ни­те от­к­ри­тия чо­век не се дви­жи сам, нав­ся­къ­де в та­зи об­ласт той е - та­ка да се ка­же - прид­ру­жа­ван от тях. В ла­бо­ра­то­рии и из­с­ле­до­ва­тел­с­ки центрове,
нав­ся­къ­де къ­де­то пул­сира из­с­ле­до­ва­тел­с­ки­ят дух, ин­с­пи­ра­то­ри са тък­мо те­зи еле­мен­тар­ни ду­хов­ни Същества.

Онези еле­мен­тар­ни Духове, ко­ито да­до­ха фор­ми­ра­щи­те им­пул­си за на­ша­та кул­ту­ра от 18 век на­са­м, са от съ­ща­та категория, от ко­ято са и еле­мен­тар­ни­те Духове, не­об­хо­ди­ми на Боговете за про­це­си­те на раж­да­нето и смъртта. Тази е ед­на от тайните, ко­ито днеш­ни­ят чо­век тряб­ва да опоз- нае. И ве­ли­ки­ят све­тов­но­-­ис­тори­чес­ки закон, как­то го на­ре­кох аз, се със­тои в следното: Винаги Боговете са тези, ко­ито пър­во­на­чал­но влас­т­ву­ват вър­ху еле­мен­тар­ни­те ду­хов­ни Същества в ня­коя от тех­ни­те ду­хов­ни области. Обаче в хо­да на чо­веш­ка­та ево­лю­ция ста­ва така, че след вре­ме хо­ра­та са­ми нав­ли­зат в те­зи об­лас­ти и за­поч­ват да си служат с еле­мен­тар­ни­те ду­хов­ни Същества. Докато през древ­ни­те епохи, в об­щи линии, еле­мен­тар­ни­те Духове на раж­да­не­то и смър­т­та бя­ха "слуги" на Боговете, от на­ша­та епо­ха на­та­тък - впро­чем от из­вес­т­но вре­ме то­зи про­цес е ве­че в ход - те­зи еле­мен­тар­ни Духове на раж­да­не­то и смър­т­та ще се пре­вър­нат в "слуги" на техниката, индустрията, търговията, ико­но­ми­ка­та и т.н. Нека та­зи раз­тър­с­ва­ща ис­ти­на се осъз­нае от нас в ця­ла­та и си­ла и интензивност.

Скъпи мои приятели, не­об­хо­ди­мо е да раз­бе­ре­те­, че от Петата сле­дат­лан­т­с­ка кул­тур­на епо­ха на­та­тъ­к,­ рес­пективно, за ней­ни­те пос­лед­ни две подепохи, бо­жес­т­ве­ни­те си­ли са преп­ра­те­ни към човека, бо­жес­т­ве­ни­те си­ли са по­ве­ре­ни на човека. Ние сме ед­ва в на­ча­ло­то на един период, ко­га­то еле­мен­тар­ни­те Духове на ражда­не­то и смър­т­та ще раз­гъ­нат сво­ята ак­тив­ност в об­лас­т­та на техниката, индустрията, ико­но­ми­ка­та и т.н.

Този про­цес ще ста­ва все по-силен, все по-решителен. Така е, скъ­пи мои приятели, и чо­ве­чес­т­во­то не може да бъ­де предпазено, за­що­то кул­ту­ра­та тряб­ва да напредва. Досега еле­мен­тар­ни­те Духове на раж­да­не­то и смър­т­та дейс­т­ву­ва­ха са­мо при фи­зи­чес­ко­то по­явя­ва­не и уми­ра­не на хората. Характерът на на­ша­та епо­ха и на­ше­то бъ­де­ще оба­че е такъв, че те­зи еле­мен­тар­ни Духове на раж­да­не­то и смър­т­та ще нав­ля­зат в тех­никата, ин- дустрията, икономиката. С то­ва оба­че е свър­за­но не­що друго.

Аз ве­че спо­ме­нах - те­зи еле­мен­тар­ни Духове са всъщ­ност враж­деб­но и войн­с­т­ве­но нас­т­ро­ени спря­мо благо­по­лу­чи­ето на хората. Но не­ка схва­нем не­ща­та правилно, скъ­пи мои приятели, не­ка да не се заб­луж­да­ваме от­нос­но тях­но­то величие, от­нос­но тех­ния напредък. Културата съ­що тряб­ва да нап­ред­ва в технически, ин­дус­т­ри­ален и ко­мер­си­ален смисъл. Обаче културата, ко­ято нап­ред­ва по то­зи на­чин изоб­що не е в със­тояние да слу­жи за благоденствието, за бла­го­по­лу­чи­ето на хо­ра­та във фи­зи­чес­кия план. Вярна на сво­ята дълбо­ка същност, та­зи кул­ту­ра мо­же са­мо да раз­ру­ши чо­веш­ко­то бла­го­ден­с­т­вие на фи­зи­чес­кия план.

Ето кое е об­що­чо­веш­ко­то по­тъ­ва­не в же­лез­ни­те необходимости, скъ­пи мои приятели. Стремежът към удобство би мо­гъл да възрази: Добре, след ка­то е така, аз ня­ма да пол­з­вам елек­т­ри­чес­кия тран­с­порт и мо­же би ще стиг­на по­-да­леч и т.н. Обаче всич­ко то­ва би би­ло безсмислие, ед­но ис­тин­с­ко безсмислие. Защото тук не ста­ва ду­ма да се из­бяг­ват оп­ре­де­ле­ни въздействия; тук ста­ва ду­ма за то­ва да из­во­юва­ме яс­но­та и раз­би­ра­не спря­мо же­лез­ни­те не­об­хо­ди­мос­ти в ево­лю­ци­ята на човечеството. Култу- рата не мо­же да се разви­ва в ед­на ус­т­ре­ме­на не­из­мен­но на­го­ре линия; тя мо­же да се раз­ви­ва са­мо в ре­ду­ва­не­то на въз­хо­дя­щи и низ­хо­дя­щи фази.

Обаче мо­же да нас­тъ­пи и не­що друго, скъ­пи мои приятели; не­що за ко­ето съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во не иска да знае твър­де много, но точ­но там е със­ре­до­то­че­но всичко, с ко­ето днеш­ни­те хо­ра тряб­ва да се сблъскат. Ясно и дъл­бо­ко вник­ва­не в нещата, то­ва е главното, ко­ето тряб­ва да на­ме­ри дос­тъп до чо­веш­ки­те души. За та­зи цел оба­че са не­об­хо­ди­ми го­ле­ми про­ме­ни в ду­шев­на­та наг­ла­са на човека, го­ле­ми про­ме­ни в него­вия светоглед. Човечеството тряб­ва да се из­пъл­ни с вът­реш­ни импулси, ко­ито са­ми за се­бе си са ужа­сява­щи за удоб­ния живот. Днес мо­гат да бъ­дат по­со­че­ни мно­го понятия, мно­го вът­реш­ни импулси, ко­ито са ужа­ся­ва­щи за удоб­ния живот. Позволете ми са­мо един пример.

Съвременният човек, имен­но за­що­то той ис­ка да бъ­де един из­ря­ден чо- век, та­къв кой­то не ис­ка ни­що за себе си и съв­сем без­ко­рис­т­но пос­та­вя на пре­ден план другите, се стре­ми - на­пъл­но ес­тес­т­ве­но - към оп­ре­де­ле­ни добродетели. Това съ­що са же­лез­ни необходимости. Разбира се, с всичко, ко­ето казвам, аз не ис­кам да под­це­ня­вам стре­ме­жа към доброде- телност, и все пак хо­ра­та не се стре­мят към са­ма­та добродетел. Да се стре­мим към ня­как­ва доб­ро­де­тел е не­що прекрасно; оба­че хо­ра­та не се стре­мят към са­ма­та добродетел. В на­ша­та съв­ре­мен­ност не­ща­та из­г­леж­дат та­ка - осо­бе­но ако над­ник­нем в под­съз­на­тел­ни­те плас­то­ве на душа­та -, че стре­ме­жът към доб­ро­де­тел­ност е съв­сем ед­но­об­ра­зен и беден. Мно- го по­-важ­но за чо­ве­ка е да из­г­ра­ди усещането. Ето, аз съм един без­ко­-

Виждате ли, в оп­ре­де­ле­ни слу­чаи ду­хов­ни­те по­ня­тия мо­гат да се онаг­ле­дят с по­мощ­та на ес­тес­т­ве­но­на­учни понятия. Представете си ед­но маха- ло, ко­ето е в покой. Ако го из­тег­лим встра­ни и след то­ва го пуснем, то по­ема по об­рат­ния път към равновесието, към покоя. Защо по­ема то по об­рат­ния път? Защото вър­ху него дейс­т­ву­ва гра­ви­та­ци­ята - та­ка каз­ват

хората. Да, ма­ха­ло­то по­ли­та към точ­ка­та на покоя. Обаче щом то стиг­не тук до­лу до та­зи точка, то не ос­та­ва там. По вре­ме на сво­ето падане, то е нат­ру­па­ло из­вес­т­на инерция и бла­го­да­ре­ние на нея се ус­т­ре­мя­ва в про­ти­во­по­лож­на посока. После то от­но­во се връ­ща обратно. С дру­ги думи: до­ка­то ма­ха­ло­то па­да надолу, то нат­руп­ва в се­бе си та­ка­ва сила, че бла­го­да­ре­ние на та­зи собстве­на сила, се ус­т­ре­мя­ва в про­ти­во­по­лож­на посо- ка. Предполагам, че срав­не­ни­ето е сполучливо. Някой мо­же и да казва: ня­ма зна­че­ние как­ва точ­но е доб­ро­де­тел­та - съвършенство, благоразу- мие, доб­ро­на­ме­реност - тя об­ла­го­ро­дя­ва чо­ве­ка по не­го­вия тру­ден път; но ид­ва един по­-къ­сен мо­мент от ево­лю­ци­ята на света и не­ща­та се пре- обръщат: съ­вър­шен­с­т­во­то се прев­ръ­ща в слабост, спра­вед­ли­вос­т­та - в неправда, люб­веобил­на­та доб­ро­на­ме­ре­ност - в па­ро­дия на любовта.

С та­ки­ва по­ня­тия чо­ве­чес­т­во­то не мо­же да про­дъл­жа­ва по своя път. Днешният на­ивен фи­лис­тер - пред­с­таве­те си жи­во та­зи кар­ти­на - мис­ли че ос­но­ва­ва ня­как­во сдружение, и вяр­ва че го пра­ви спо­ред ед­ни или дру­ги идеали. Но вът­ре в се­бе си, ние има­ме пра­во да кажем: с то­зи твой иде­ал - след ка­то ми­не срав­ни­телно крат­ко вре­ме и се вклю­чиш в раз­ви­ти­ето на све­та - ти ще при­чи­ниш не­що съв­сем об­рат­но на твоя идеал; и то­га­ва ти не би бил ня­ка­къв идеалист, а съ­щин­с­ки дявол. Защото стре­ме­жът към съ­вър­шен­с­т­во не тряб­ва да за­тих­ва никога. Съвременното чо­ве­чес­т­во­то труд­но ще за­ме­ни аб­с­т­рак­т­ни­те и су­хи по­ня­тия с жи­ви и дейс­т­ви­тел­ни понятия. Обаче то тряб­ва да го направи; ина­че ед­ва ли ще ус­пее да про­дъл­жи на­татък. Човечеството тряб­ва да е на­яс­но и с друго: са­мо­то кул­тур­но раз­ви­тие все по­ве­че на­ла­га да се ра­бо­ти с еле­мен­тар­ни­те Ду-
хове на раж­да­не­то и смъртта. По то­зи на­чин чо­ве­чес­т­во­то е длъж­но са­мо да вне­се един раз­ру­ши­те­лен еле­мент в сво­ето развитие.

Скъпи мои приятели, ан­т­ро­по­со­фи­ята е един­с­т­ве­но­то сред­с­т­во да раз­бе­рем те­зи не­ща дъл­бо­ко и пра­вилно. И все пак тук или там съ­щес­т­ву­ват хора, ко­ито ма­кар и да не приз­на­ват антропософията, ин­с­тин­к­тивно се доб­ли­жа­ват до пра­вил­но­то обяс­не­ние на ре­ди­ца важ­ни положения. Как- во оз­на­ча­ва всъщ­ност това, ко­ето Ви от­к­ри­вам днес? То означава, че те­зи еле­мен­тар­ни Духове на раж­да­не­то и смър­т­та са пра­те­ни­ци на Ари- ман. Железните не­об­хо­ди­мос­ти на кос­ми­чес­ка­та ево­лю­ция дейс­т­ву­ват неудържимо. Но за да ръ­ково­дят раж­да­не­то и смъртта, Боговете тряб­ва­ше да при­бяг­нат до пра­те­ни­ци­те на Ариман. Все пак Боговете не до­пус­на­ха те­зи пра­те­ни­ци да се на­ме­сят не­пос­ред­с­т­ве­но във фи­зи­чес­кия план. Обаче в низ­хо­дя­що­то кул­тур­но развитие, и осо­бе­но след Петия сле­дат­лан­т­с­ки период, тряб­ва да се слу­чи точ­но това. Човекът сам тряб­ва да за­ра­бо­ти с те­зи сили. Пратениците на Ариман са заставени, без­ми­лос­т­но заставени, да предиз­ви­кат разрушението, от ко­ето ще се ро­ди след­ва­ща­та кул­тур­на епоха. Това е ед­на ужа­ся­ва­ща истина, но е така. И сре­щу та­зи ис­ти­на не мо­же да ни по­мог­не ни­що друго, ос­вен да се доб­ли­жим до нея и да я познаем, да се вгле­да­ме пра­во в нейния лик. По то­зи въп­рос ще го­во­рим още. И вие ще се убедите, че дъл­боко­то раз­би­ра­не на та­зи ис­ти­на е прос­то ед­на необходимост.

Както ве­че споменах, от­дел­ни хо­ра стиг­на­ха до те­зи не­ща инстинктив- но. Имам пред­вид нап­ри­мер Рикарда Хух*17. Тази лич­ност стиг­на ин­с­тин­к­тив­но до иде­ята за ед­на доб­ра съв­ре­мен­на кни­га и я написа; впро- чем са­ма­та кни­га не би мог­ла да бъ­де се­ри­оз­но при­ета от антропософия- та. Забележителното в та­зи на­й-­нова кни­га за Лутеровата вя­ра е ин- стинктът, не убеждението, а имен­но инстинктът, с кой­то тя е написана. И ако про­че­те­те пър­ви­те гла­ви на та­зи книга, там Вие ще откриете, та­ка да се каже, нас­той­чи­вия призив, че съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во от­но­во ще тряб­ва да на­учи нещо, ко­ето от Лутеровата епо­ха на­сам - не­за­ви­си­мо от ата­вис­тич­ни­те яс­но­вид­чес­ки проз­ре­ния в та­зи об­ласт - е на­пъл­но изгубе- но. Рикарда Хух впро­чем твърди, че на­й-­не­от­лож­на­та и на­й-­не­об­хо­ди­ма­та за­да­ча пред съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во е не друга, а да се научи да раз­поз­на­ва дявола. Според нея да се поз­на­ва Бога не е тол­ко­ва важ­но­,м­но­го по­-важ­но за съв­ре­мен­но то чо­ве­чес­т­во е да поз­на­ва дявола.

Естествено, Рикарда Хух не знае за­що то­ва е мно­го по-важно. Обаче тя ин­с­тин­к­тив­но чувствува, че трябва да из­ра­зи не­ща­та тък­мо по то­зи на- чин. И це­ли­ят нас­тойчив при­зив в пър­ви­те гла­ви на книгата, апе­ли­ращи към опоз­на­ва­не­то на дявола, е не­що из­вън­ред­но съ­щес­т­ве­но и сим­п­то­ма­тич­но за съв­ре­мен­на­та епоха. Тя раз­съж­да­ва така: хо­ра­та от­но­во ще се из­диг­нат до Бога, сти­га до­ри и са­мо да знаят, че дя­во­лът е ня­къ­де ­

Един друг мо­мент е мо­же би съ­що по­ка­за­те­лен - каз­вам го са­мо в ско­би - а именно, че в Рая съ­що има­ше ед­на жен­с­ка фигура, ко­ято ин­с­тин­к­тив­но пре­не­се фун­к­ци­ите на дя­во­ла вът­ре в то­зи Рай. В об­лас­т­та на външ­на­та кул­ту­ра - спо­ред мен - то­ва не е твър­де лас­ка­тел­но за мъ­же­те и из-об­що ед­ва ли е в под­к­ре­па на тях­но­то реноме: да бя­гат да­леч от по­доб­но жен­с­ко суеверие, и пос­то­ян­но да пре­дос­та­вят не­ща­та в сла­би­те ръ­це на жената. Може би и сега е характерно, че Рикарда Хух - имен­но ка­то же­на - при­зо­ва­ва дя­во­ла­, както и на вре­ме­то Ева вка­ра дя­во­ла в Рая. Но то­ва е са­мо в скоби.

Обаче на забравяйте, скъ­пи мои приятели, че то­зи т. н. "дявол" е оно­ва Същество, ко­ето тряб­ва да бъ­де и ще бъ­де но­си­те­лят на бъ­де­ща­та култу- ра. Това е ед­на горчива, но важ­на истина. Тази ис­ти­на е дъл­бо­ко свърза­на с раз­ру­ши­тел­ни­те сили, ко­ито ще тряб­ва да се на­ме­сят в кул­ту­ра­та на бъ­де­щия свят. Ако всич­ки тези не­ща се въз­п­ри­емат и при­ло­жат неп­ра­вил­но - за то­ва ще го­во­ря ут­ре - то­га­ва раз­ру­ши­тел­ни­те си­ли ще се на­ме­сят във всич­ко свър­за­но с възпитанието, раз­ру­ши­тел­ни­те си­ли ще се на­ме­сят пря­ко във въз­пи­та­нието на де­ца­та и т.н. Поради все­об­ща­та кул-
тура, по­ра­ди ко­мер­си­ал­ния ха­рак­тер на на­шия свят и по­ра­ди ес­тес­т­во­то на чо­веш­ки­те емоции, раз­ру­ши­тел­ни­те си­ли ще об­х­ва­нат це­лия со­ци­ален жи­вот на хо­ра­та и на­й-­ве­че ще под­ко­па­ят тех­ни­те меж­ду­лич­нос­т­ни връзки.

Днешният чо­век е длъ­жен да осъ­щес­т­ви Христовите ду­ми­:­"Къ­де­то два­ма ду­ши се съ­бе­рат в мо­ето име, ще бъ­да и Аз меж­ду тях". Обаче днеш­на­та технокрация, ця­ла­та днеш­на ко­мер­си­ал­на култура, из­ди­га об­ратния призив: "Където два­ма или по­ве­че се карат, спо­рят и дразнят, ще бъ­да и аз меж­ду тях". И та­зи ат­мосфе­ра ще нах­лу­ва все по­-дъл­бо­ко в со­ци­ал­ния жи­вот на хо­ра­та­;тук се ко­ре­ни и мъ­чи­тел­на­та трудност, коя то не поз­во­ля­ва на съв­ре­мен­но­то чо­ве­чес­т­во да се спло­ти и бо­ри в име­то на исти- ната.

Утре и в дру­ги ден ще про­дъл­жим на­ше­то обсъждане. Сега не­ка от­но­во под­чер­та­ем съ­от­но­ше­ни­ята между ду­шев­на­та наг­ла­са на чо­ве­ка и начи- на, по кой­то се пос­ре­ща истината. Поначало днеш­ни­ят чо­век не се об­ръ­ща с до­ве­рие към истините, по­не­же изоб­що не вярва, че ис­ти­ни­те са не- що, ко­ето мо­же да сле­зе от духов­ния свят и да се на­ме­си не­пос­ред­с­т­ве­но в крат­кия му зе­мен живот. Днешният чо­век вярва: ис­ти­на­та е не­що абсо- лютно, и ти мо­же да из­рас­не един­с­т­ве­но вър­ху сво­ите соб­с­т­ве­ни основи. Днес един 20 го­ди­шен чо­век ве­че има ед­но или дру­го ста­но­ви­ще и не се нуж­дае от убеж­де­ние в име­то на истината; не се нуж­дае от от­к­ро­ве­ни­ята на истината, той има свое становище. Днес все­ки има свое соб­с­т­ве­но становище, и все­ки вярва, че аб­со­лют­на­та и един­с­т­ве­но си­гур­на ис­ти­на мо­же да из­рас­не вър­ху как­ва­то и да е не­под­гот­ве­на почва. Хората не са склон­ни да при­емат истината, да я по­лу­ча­ват с тре­пет и благодарност; те се са­моп­ровъз­г­ла­ся­ват за гос­по­да­ри и соб­с­т­ве­ни­ци на истината. Тази е ед­на от ха­рак­тер­ни­те чер­ти на съв­ре­мен­на­та епоха.

Рикарда Хух не про­пус­на то­ва об­с­то­ятел­с­т­во и обър­на вни­ма­ние вър­ху следното: Образованите мъ­же на Европа, ко­ито дъл­го вре­ме тъ­не­ха в шовинизъм, ко­ри­ги­ра­ха све­тог­ле­да си и при­еха ницшеанството. Хората ста­на­ха пок­лон­ни­ци на Ницше. Забележете кол­ко мно­го хо­ра ста­на­ха пок­лон­ни­ци на Ницше! Ницше из диг­на иде­ала за "си­не­оки­те бестии". Хората не раз­б­ра­ха твър­де мно­го от това, оба­че Рикарда Хух каза: Все- ки, не­за­ви­си­мо че ня­ма­ше до­ри за­лож­ба­та да ста­не ед­но доб­ро и при­мер­но мор­с­ко свинче, се­га си внуши, че е от "си­не­оки­те бестии" в сми­съ­ла на Ницше. Да, днес ста­но­ви­ще­то на фи­лис­те­ра е точ­но това. Доб- рото и при­мер­но мор­с­ко свин­че мо­же да почака. Защото се­га се из­диг­на един тол­ко­ва висш идеал, и то­зи иде­ал е нещо. От мен не се ис­ка ни­що повече. От мен се ис­ка не да раз­ви­вам нещо, не да ста­на не­що, а са­мо да съм нещо. Подобен въз­г­лед оба­че раз­д­ро­бя­ва чо­ве­чес­т­во­то на чо­веш­ки

атоми. Всеки има свое становище. Никой ве­че не мо­же да раз­бе­ре дру- гия.

Ето как в то­ва осо­бе­но нас­т­ро­ение - при ко­ето ни­кой не мо­же да раз­бе­ре дру­гия - се на­мес­ват ярос­т­ни­те раз­ру­ши­тел­ни си­ли и под­ко­па­ват са­ми­те со­ци­ал­ни опо­ри на човечеството. Това от­чуж­да­ва и раз­да­ле­ча­ва хората. Дяволът, кой­то из­ку­ши хо­ра­та с ниц­ше­ан­с­т­во­то­, бе­ше ве­че са­ми­ят той от "си­не­оки­те бестии" Те оба­че не ус­пя­ха да го постигнат. Но ако те не ус­пя­ха да ста­нат "си­не­оки бестии" в сми­съ­ла на Ницше, та­зи участ спо­ле­тя са­ми­те раз­ру­ши­тел­ни им­пул­си на 19 век, ко­ито нах­лу­ха с взлом в со­ци­ал­ния ред на на­шия 20 век. Впрочем ут­ре ще про­дъл­жим на­ша­та тема.