Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г

ШЕСТА ЛЕКЦИЯ

Ако ис­ка­ме да нап­ред­нем по пра­вил­ния път на на­ше­то до­се­гаш­но обсъждане, тряб­ва от­но­во да от­п­ра­вим пог­лед към същ­нос­т­та на чо­ве­ка и не­го­во­то ис­то­ри­чес­ко развитие. Нека на­й-­нап­ред да се замислим, че чове­кът при­те­жа­ва в се­бе си ед­на ин­те­лек­ту­ал­на си­ла или оп­ре­де­ле­ни ин­те­лек­ту­ал­ни способности. Откъде ид­ват те­зи ин­те­лек­ту­ал­ни способ- ности? Те ид­ват от там, че ние мислим. Обаче ние не ви­на­ги си да­ва­ме смет­ка от­къ­де ид­ват на­ши­те мисли. Докато сме в буд­но състояние, мис­лов­ни­ят жи­вот ни съп­ро­вож­да на вся­ка крачка; ос­вен то­ва ние има­ме усещането, че ко­га­то нап­ри­мер вървим, сто­им или вър­шим нещо, ние сме на­соч­ва­ни от на­ши­те мисли, че ние след­ва­ме нещо, ко­ето пред­ва­ри­тел­но е вло­же­но в на­ши­те мисли. Дали то­ва дейс­т­ви­тел­но е така, ще се опи­та­ме да прос­ле­дим в хо­да на днеш­на­та лекция. Засега ис­кам са­мо да кон­с­та­ти­рам това, ко­ето има­ме в обик­но­ве­но­то днев­но съзнание: на­ши­те мисли. Обаче с мис­лов­ни­ят свят ка­то такъв, не­ща­та са съв­сем други. И ние ед­ва ли ще раз­бе­рем от­но­ше­ни­ето на чо­ве­ка към не­го­ви­те мисли, ако не си из­ра­бо­тим пред­с­та­ва за са­мия мис­ло­вен свят.

Където и да се на­ми­ра­ме във външ­ния свят, не­за­ви­си­мо да­ли се дви­жим или стоим, ние сме пос­та­ве­ни не са­мо в све­та на въздуха, свет­ли­на­та и т.н., а съ­що и в един про­тъ­кан и пре­ли­ващ от мис­ли свят. Най-добре мо­же­те да си пред­с­та­ви­те то­ва по след­ния начин: Като обик­но­вен чо­век от плът и кръв Вие пре­ко­ся­вате да­де­но място, Вие го пре­ко­ся­ва­те ди­шай­ки­;Вие ми­на­ва­те през ед­но из­пъл­не­но с въз­дух пространство. Обаче по съ­щия на­чин Вие се дви­жи­те и през ед­но пространство, из­пъл­не­но с мисли, с мис­лов­на суб­с­танция. И та­зи мис­лов­на суб­с­тан­ция да­леч не е ед­но амор­ф­но мо­ре от мисли, да­леч не е не­що ка­то не­бу­ло­зен етер, как­то чес­то си го представяме; та­зи мис­лов­на суб­с­тан­ция всъщ­ност е това, ко­ето ние оз­на­ча­ва­ме като "еле­мен­та­рен свят"*24. Когато го­во­рим за ес­тес­т­во­то­,­ или за Съществата на еле­мен­тар­ния свят в широ­кия сми­съл на думата, ние сти­га­ме до заключението, че то­зи свят е със­та­вен имен­но от суб­с­тан­ци­ята на мислите, имен­но от мис­лов­на­та субстанция. Само че има ед­на съ­щес­т­ве­на раз­ли­ка меж­ду оне­зи мисли, които се но­сят и дви­жат навън, тъй ка­то те са всъщ­ност жи­ви Същества, и мис­ли­те ко­ито ние има­ме в се­бе си. В мо­ята из­ли­за­ща нас­ко­ро книга, за ко­ято вче­ра спо­ме­на­х, ­Вие съ­що ще от­к­ри­ете важ­ни под­роб­нос­ти от та­зи съ­щес­т­ве­на раз- лика.

Сега вие бих­те мог­ли да пос­та­ви­те въпроса: след ка­то там на­вън в мис­лов­но­то прос­т­ран­с­т­во има­ме оп­ре­де ле­ни еле­мен­тар­ни Същества, а в се­бе си съ­що има­ме мис­ли - как то­га­ва се от­на­сят мо­ите мис­ли към мис лов­ни­те Същества, ко­ито са на­вън в мис­лов­но­то пространство? Вие ще

Ето как сме пос­та­ве­ни в еле­мен­тар­ния мис­ло­вен свят: из­в­ли­чай­ки на­ши­те въз­п­ри­ятия от се­тив­ния свят и пре­ра­бот­вай­ки те­зи въз­п­ри­ятия в ми- сли, ние уби­ва­ме жи­ви­те мисли; и ко­га­то пос­ле бо­ра­вим с те­зи мис­ловни трупове, ние казваме, че "мислим". Ето за­що на­ши­те мис­ли са тол­ко­ва абстрактни. В ос­но­ва­та си наши­те мис­ли ста­ват абстрактни, за­що­то жи­ви­те мис­ли - тях ние убиваме. Практически с по­мощ­та на на­ше то съз­на­ние ние уби­ва­ме жи­ви­те мис­ли и - ка­то мис­лов­ни тру­по­ве - ги но­сим в се­бе си, оз­на­ча­вай­ки ги като на­ши мисли, ка­то на­ши представи. Така из­г­леж­дат не­ща­та в действителност.

Обаче жи­ви­те мисли, ко­ито са навън, те не са бе­зу­час­т­ни към нас, те са дъл­бо­ко и жи­во свър­за­ни с нас. Аз бих обяс­нил вед­на­га ес­тес­т­во­то на та­зи връзка, са­мо че не тряб­ва да се ужа­ся­ва­те от гро­тес­к­ния вид на не щата: Представете си, скъ­пи мои приятели, че е ран­на ут­рин и ле­жи­те още в леглото. Съществуват два на чи­на да станете. В обик­но­ве­ния жи­вот Вие не за­бе­ляз­ва­те раз­ли­ка­та меж­ду те­зи два начина, за­що­то ед­ва ли об­ръ­ща­те вни­ма­ние вър­ху мо­мен­та на ста­ва­не­то и за­що­то два­та на­чи­на се преп­ли­тат мно­го тясно. Обаче е та­ка - Вие мо­же­те да ста­не­те от лег­ло­то не по един начин, а по два В еди­ния слу­чай Вие изоб­що не се за­мис­ля­те и ста­ва­те по навик, в дру­гия слу­чай из­г­раж­да­те императива. се­га аз тряб­ва да ста­на В об­щи линии, два­та на­чи­на са тяс­но преплетени. При по­ве­че­то хо­ра пър­во дейс­т­ву­ва навикът, не­об­хо­ди­мос­т­та да се ста­не от леглото, а пос­ле не­усет­но се офор­ми мисълта: се­га аз тряб­ва да стана. Вече споменах, че два­та на­чи­на съ­щес­т­ву­ват "инабстракто"; те са край­ни­те случаи. Вие мо­же­те да ста­не­те машинално, без ни­какво мисле- не, или пък на­пъл­но съзнателно. Разликата оба­че е ог­ром­на Когато ста­ва­те машинално, т.е. по сила­та на навика, Вие след­ва­те им­пул­си­те на Елохимите, Духовете на Формата*25, ко­ито в на­ча­ло­то на Сътворението съз­да­до­ха чо­ве­ка ка­то Земен човек. Обаче за­мис­ле­те се внимателно: Ако из­к­лю­чи­те Ваши те соб­с­т­ве­ни мис­ли и ста­ва­те от лег­ло­то ка­то прог­ра­ми­ра­на машина, то­ва оз­на­ча­ва че сте из­к­лю­чи­ли са­мо Вашите соб­с­т­ве­ни мисли. Обаче зад обек­тив­ния факт, че Вие мо­же­те да ста­не­те от леглото,
в ця­ла­та пос­ледо­ва­тел­ност или "форма" от движения, се на­ми­рат - не субективно, а обек­тив­но - оп­ре­де­ле­ни мисли, и те не са Вашите мис­ли­,те са мис­ли­те на Елохимите, Духовете на Формата.

Ако сте един ужас­но ле­нив човек, ако в да­ден мо­мент ста­ва­те от лег­ло­то насила, ако ста­ва­те след упо­ри­та вът­реш­на бор­ба и са­мо в ре­зул­тат на су­бек­тив­на­та мисъл, то­га­ва Вие след­ва­те ари­ма­ни­чес­ка­та духовност; Вие след­ва­те са­мо Вашата глава; в то­зи слу­чай Вие след­ва­те Ариман. Както ве­че казах, в обик­но­ве­ния живот те­зи не­ща са смесени. Но как­то сто­ят не­ща­та при ставането, та­ка сто­ят те и във всичко, ко­ето чо­ве­кът върши; за­що­то чо­век дейс­т­ви­тел­но се със­тои от те­зи две Същества, ко­ито външно, физически, се раз­г­ра­нича­ват така, как­то се раз­г­ра­ни­ча­ват гла­ва­та и ос­та­на­ла­та част от тялото. Човешката гла­ва е един из­вън­редно ва­жен и мно­го по­-д­ре­вен ин­с­т­ру­мент от­кол­ко­то ос­та­на­ла­та част от тя- лото. Според ус­т­ройс­т­во­то на сво­ята глава, в об­щи линии, чо­век е про­дукт на Лунното развитие. Днес чо­ве­кът е ми­нал през епо­хи­те на Са- турн, Слънце и Луна. Но ако в ус­ло­ви­ята на Земята би по­ис­кал да се изгради, из­хож­дай­ки един­с­т­ве­но от Лунното си развитие, то­га­ва чо­ве­кът не би ста­нал такъв, ка­къв­то е днес. Ако хо­ра­та би­ха се гле­да­ли един друг, те щя­ха да виж­дат не­що съв­сем различно, а не това, ко­ето са те днес.

Или, ка­за­но схематично: чо­ве­кът би бил един вид призрак, от чи­ято фи­гу­ра би из­пък­ва­ла яс­но са­мо фор­мата на главата; ос­та­на­ла­та част от тя­ло­то прос­то не тряб­ва­ше да бъ­де тол­ко­ва видима, кол­ко­то е тя днес. Тези не­ща ра­но или къс­но тряб­ва да бъ­дат видени, ина­че ця­ло­то раз­ви­тие на чо­ве­ка вър­ху Земята ос­та­ва не разбираемо. Останалата част от тя­ло­то би тряб­ва­ло да се пред­с­тав­ля­ва от са­ма­та еле­мен­тар­на същност; и то­га­ва в не­го­ва­та гла­ва би дейс­т­ву­ва­ло всич­ко онова, (да го наречем: А), ко­ето е нас­лед­с­т­вен дял от продъл­жа­ва­що­то на Земята Лунно развитие. Така че това, ко­ето аз на­ре­кох А, т.е. нас­лед­с­т­ве­ни­ят дял от предиш­но­то Лунно развитие, то­ва е всъщ­ност човекът. В дейс­т­ви­тел­ност чо­ве­кът е пре­ди всич­ко глава, към ко­ято фун­к­ци­они­рат нез­на­чи­тел­ни до­ба­въч­ни части.

Обаче на­ред с това, чо­век при­те­жа­ва и не­що дру­го (да го наречем: В). За нас то е на­й-­ве­че про­яв­ле­ни­ето на Духовете на вис­ши­те Йерархии, та­ка да се ка­же "под" Духовете на Формата; ся­каш от ло­но­то на кос­мичес­ки­те Йерархии чо­ве­кът под­чер­та­ва онова, ко­ето е ста­на­ло от не­го след Сатурновата епоха.

И ако Вие мис­ле­но оду­хот­во­ри­те ек­с­т­ра­це­фал­на­та при­ро­да на човека, т.е. та­зи природа, ко­ято не се гра­ди вър­ху гла­ва­та - за та­зи цел тряб­ва да оду­хот­во­ри­те и са­ми­те се­бе си­,­или по­не да се оле­ко­ти­те с еле­мен­та

"въздух" - то­га­ва всъщ­ност Вие ще има­те те­ла­та на кос­ми­чес­ки­те Йерархии.

А се­га в ця­ло­то то­ва раз­ви­тие нах­лу лу­ци­фе­ри­чес­ко­то изкушение. То до­ве­де до там, че еле­мен­тар­на­та до то­га­ва те­лес­ност на чо­ве­ка се сгъс­ти до плът­нос­т­та на ос­та­на­ло­то чо­веш­ко тяло. Ето как Вие по­лу­ча­ва­те ед­на пред­с­та­ва за дейс­т­ви­тел­на­та същ­ност на човека. За човека, гла­ва­та е не­го­ва­та соб­с­т­ве­ност от ми­на­лото развитие. И ако ние пог­лед­нем чо­ве­ка не­за­ви­си­мо от не­го­ва­та глава, ако се аб­с­т­ра­хи­ра­ме от не­го­ва­та гла­ва и ако тя­ло­то му не бе об­ви­то с ма­те­ри­ал­на се­тив­на плът, то­зи чо­век би бил за нас всъщ­ност са­мо­то външ­но про­яв­ле­ние на Елохимите. Да, са­мо по­ра­ди лу­ци­фе­ри­чес­ко­то из­ку­ше­ние се стиг­на до там, че външно­то про­яв­ле­ние на Елохимите се сгъс­ти до сте­пен­та на чо­веш­ко­то тяло.

По то­зи на­чин оба­че нас­тъ­пи не­що из­вън­ред­но забележително, вър­ху ко­ето аз чес­то съм го­во­рил ка­то за ед­на важ­на тайна: Човекът ста­на об­раз и по­до­бие на Боговете тък­мо в оне­зи свои органи, за ко­ито е прие то да се мисли, че са с по­-низ­ша природа. Само че то­ва "по­до­бие на Бого- вете", та­зи бли­зост с Боговете - до­кол­ко­то чо­ве­кът се раз­ви­ва­ше в ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия план - пропадна! Тъкмо това, ко­ето бе­ше по­-вис­ша­та част в човека, това, ко­ето чо­век бе­ше длъ­жен ду­хов­но да ус­вои от Космоса, тък­мо то се пре­вър­на в не­го­ва низ­ша природа. Моля Ви да не заб­ра­вя­те та­зи важ­на тай­на за ес­тес­т­во­то на човека. Всичко, ко­ето чо­век днес има ка­то своя низ­ша природа, е про­пад­на­ло са­мо по­ра­ди на­ме­са­та на Луцифер; по­на­ча­ло то беше оп­ре­де­ле­но да бъ­де не­го­ва­та вис­ша при- рода. Тук се ко­ре­ни ос­нов­но­то и тра­гич­но про­ти­во­ре­чие на човеш­ко­то същество. И ако та­зи тай­на бъ­де раз­б­ра­на правилно, пред нас ще се от­к­ри­ят мно­го от за­гад­ки­те на све­та и живота.

Обаче раз­ви­ти­ето на чо­ве­ка про­дъл­жи нап­ред по та­къв начин, че по­ра­ди на­ме­са­та на Луцифер, чо­век превър­на в низ­ша при­ро­да тък­мо оне­зи си- ли, ко­ито неп­ре­къс­на­то стру­яха към не­го от Космоса. Ръководители­те на древ­ни­те Мистерии има­ха съз­на­ни­ето за те­зи неща. Изобщо те не бя­ха
тол­ко­ва ци­нич­но и фи­листер­с­ки настроени, как­то съв­ре­мен­ни­те хора. И ако те­зи ис­ти­ни на­й-­пос­ле се проумеят, мно­го от ис­то­ри­чески­те съ­би­тия ще по­лу­чат един­с­т­ве­но вяр­но­то си обяснение. Например оп­ре­де­ле­ни сим­во­ли на древ­ни­те народи, ко­ито днес се раз­г­леж­дат са­мо в сек­су­ален смисъл, сим­во­ли ко­ито са взе­ти от низ­ша­та природа, мо­гат да бъ­дат пра­вил­но раз­б­ра­ни ед­ва тогава, ко­га­то си да­дем сметка, че ръ­ко­во­ди­те­ли­те на древ­ни­те Мисте­рии - ко­ито си слу­же­ха с тях - има­ха всъщ­ност да из­тък­нат имен­но вис­шия сми­съл в низ­ша­та при­ро­да на човека.

Вие виж­да­те кол­ко пре­циз­но тряб­ва да се от­на­ся­ме към те­зи неща, ко­ито са съх­ра­не­ни под фор­ма­та на символи. А днеш­ни­ят чо­век е тол­ко­ва ле- комислен. Той до­ри не предполага, че но­си в се­бе си не­що по­ве­че от един ево­лю­иращ се­ти­вен апарат, кой­то всъщ­ност е про­ник­нат от лу­ци­фе­ри­чес­ко­то ес­тес­т­во на вис­ша­та природа. Ето за­що чо­век лес­но мо­же да из­пад­не в греш­ка и да си съз­да­де съв­сем пог­реш­на пред­с­та­ва за ис­то­ри­чес­ки­те символи. В известен, и то бла­го­ро­ден смисъл, древ­ни­те сим­во­ли мо­гат и тряб­ва да се тъл­куват ка­то свър­за­ни с висшата, а не с низ­ша природа. От та­зи глед­на точ­ка Вие ще си обяс­ни­те и не­що друго: че мис­ли­те от еле­мен­тар­ния свят, т.е. жи­ви­те мис­ли - а не аб­с­т­рак­т­ни и мър­т­ви мисли, ко­ито въз­никват в гла­ва­та - при­иж­дат от це­лия човек. И то­ва не ста­ва прос­то чрез уму­ва­не и размишление. Днес хо­ра­та вярват: ако за­поч­нем да размишляваме, ние ви­на­ги сти­га­ме до оп­ре­де­ле­ни мисли. Днес хо­ра­та вярват: стига чо­век да раз­миш­ля­ва достатъчно, той мо­же да мис­ли за всичко, за ко­ето пожелае. Обаче то­ва е пъл­но безумие. Истината е съв­сем друга: чо­веш­ки­ят род е в ед­но неп­ре­къс­на­то разви- тие; н мислите, до ко­ито стиг­на­ха нап­ри­мер Коперник или Галилей – пре- ­ди то­ва бе­ше не­въз­мож­но да се стиг­не до тях с по­мощ­та на как­во­то и да е размишление. Защо? Защото с по­мощ­та на размишлението, чо­век фаб­ри­ку­ва са­мо оне­зи мисли, ко­ито са в главата. Когато оба­че се по­яви ед­на све­тов­но­-­ис­то­ри­чес­ка мисъл, и ко­га­то ти дой­де като удар или оза­ря­ва­ща мълния, за да тлас­не нап­ред ця­ло­то човечество, то­га­ва це­ли­ят чо­век по­лу­ча­ва та­зи ми­съл от Боговете. След ка­то пре­одо­лее лу­ци­фе­ри­чес­кия еле­мент - а то­ва ста­ва в пре­де­ли­те на це­лия чо­век - ин­ди­ви­дът със­ре­до­то­ча­ва ми­съл­та пре­ди всич­ко в главата. Надявам се, че ме раз­б­рах­те правилно. Ето за­що в оп­ре­де­ле­ни епо­хи чо­век мо­же да се на­дя­ва и да очак­ва ед­ни или дру­ги мисли: за­що­то той не сти­га до тях с уси­лие и размисъл, мис­ли­те не ид­ват ка­то ня­как­во "съобщение" за не­го­ви­те очи или уши; а ста­ва така, че от йе­рар­хич­ния свят се ин­с­пи­ри­рат и вла­гат оп­ре­де­ле­ни ис­ти­ни в ця­ло­то му тяло, в ця­ло­то му същество, ко­ето е об­раз и "подобие" на Йерархиите.

Естествено, днес хо­ра­та при­емат те­зи неща, ся­каш им се го­во­ри за ня­как­во древ­но суеверие. Обаче ко­га­то от то­ва древ­но су­еве­рие из­вед­нъж блик­не не­що съ­щес­т­ве­но и важно, то­га­ва офи­ци­ал­на­та на­ука се оказ­ва безпомощна. Бих ис­кал да по­со­ча са­мо един пример: из­вес­т­на­та ис­то­ри­чес­ка лич­ност Симон има­ше приятел на име Естофилос; а Естофилос раз­би­ра­ше от тъл­ку­ва­ния на сънища. Преди по­хо­да към Египет, Симон бе­ше съ­ну­вал ед­но ра­зя­ре­но куче. Тогава Естофилос му предсказа: след ка­то си съ­ну­вал ра­зя­ре­но куче, то­ва оз­на­ча­ва­, че при то­зи по­ход ти ще на­ме­риш смър­т­та си. Това раз­каз­ва Хораций*27.

Един умен чо­век от на­ше­то съвремие, кой­то е пи­сал дос­та не­ща вър­ху съ­ни­ща­та - но в ма­те­ри­алис­ти­чен сми­съл - естествено, вярва: да, Симон е имал един обик­но­вен сън, а мо­ше­ни­кът Естофилос му го "раз­тълку- вал". Обаче то­зи наш учен при­ба­вя след­на­та мно­гоз­на­чи­тел­на забележ- ка: И слу­ча­ят пожелал, що­то проро­чес­т­во­то му да се изпълни. Аз бих мо­гъл да Ви по­со­ча мно­го книги, къ­де­то по то­зи въп­рос се каз­ва същото: "И слу­ча­ят пожелал..." Цитираният при­мер е един от многото. Впрочем днес хо­ра­та вярват, че души­те ви­на­ги са би­ли такива, как­ви­то са днес; и та­зи вя­ра из­к­люч­ва как­во­то и да е раз­ви­тие на душите.

Нещата в ми­на­ло­то бя­ха други; как­то външ­ни­те се­тив­ни въз­п­ри­ятия бя­ха мно­го по-духовни, та­ка и всичко, на­ми­ра­що се в не­пос­ред­с­т­ве­на връз­ка с еле­мен­тар­ния мис­ло­вен свят, бе­ше мно­го по-образно, мно­го по-имагинативно. Сънищата има­ха стойност на имагинации, ко­ито на­соч­ва­ха към бъдещето. Както спо­мени­те на­соч­ват към миналото, та­ка и има­ги­на­ци­ите на­соч­ват към бъдещето, раз­би­ра се не по един и същ начин. Изобщо ние тряб­ва да си пред­с­та­вим ду­шев­но­то ус­т­ройс­т­во през ми­на­ли­те епо­хи ка­то не­що съв­сем раз­лич­но от ду­шев­но­то ус­т­ройс­т­во на днеш­ния човек: през ми­на­ли­те епо­хи обик­но­ве­но­то днев­но съз­на ние бе­ше ся­каш про­низ­ва­но от под­виж­ни и про­мен­ли­ви съновидения, ко­ито оба­че со­че­ха към съв­сем ре­ални фак­ти от жи­во­та на еле­мен­тар­ния свят. Ако ми поз­во­ли­те то­зи израз, ма­те­ри­ал­ни­ят свят на се­тив­ни­те въз­п­ри­ятия все още не бе­ше минерализиран. Духовните си­ли бли­ка­ха от цве­то­ве­те и звуците. В оне­зи далеч­ни вре­ме­на чо­ве­кът все още можеше, та­ка да се каже, да съ­ну­ва в будност, са­мо че те­зи буд­ни съ­ни­ща бя­ха съ­щев­ре­мен­но не­ос­по­ри­ми ис­ти­ни в елементарния, в обик­но­ве­ния мис­ло­вен свят. За да се пос­тиг­не и ут­вър­ди сво­бо­да­та на човека, той тряб­ва­ше да бъ­де "отдалечен" от про­ни­за­ния е ду­хов­ни Същества външен свят, и не­го­ви­ят вът­ре­шен жи­вот ста­на ин­ти­мен и дълбок.

Обаче ние тряб­ва да раз­бе­рем и друга, мно­го важ­на подробност. С по­мощ­та на обик­но­ве­ния ин­те­лект човек мо­же да раз­съж­да­ва вър­ху вся­как­ви при­род­ни яв­ле­ни­я­,­оба­че с по­мощ­та на обик­но­ве­ния интелект, човек не мо­же да раз­съж­да­ва вър­ху со­ци­ал­ни­те явления; то­ва той не може! Днес чо­ве­кът все още вярва: мое то мис­ле­не ми поз­во­ля­ва да раз­съж­да­вам вър­ху ви­ди­ми­те про­це­си на се­тив­ния свят, съ­що­то се от­на­ся и ако аз при­ло­жа мис­ле­не­то вър­ху со­ци­ал­ни­те проблеми, за да от­к­рия ед­ни или дру­ги по­ли­ти­чес­ки им­пулси. Да, чо­век пос­тъп­ва по то­зи начин, но и им­пул­си­те му стру­ват толкова! Вземете нап­ри­мер част от римска­та история; пред­по­ла­гам че за Вас ти не е прос­то сбор­ник от из­мис­ли­ци и легенди. Там ще прочетете, че ко­га­то имал да ре­ша­ва важ­ни дър­жав­ни­чес­ки въпроси, Нума Помпилиус*28 се до­пит­вал до ним­фа­та Егерия; да, ко­га­то тряб­ва­ло да взе­ме важ­ни ре­ше­ния Нума Помпилиус се до­пит­вал до Боговете. Да из­г­радиш по­ли­ти­чес­ки струк­ту­ри с по­мощ­та на обик­но­ве­но­то мислене, с по­мощ­та на интелекта, ра­зу­ма и т.н. - на вре­ме­то то­ва се счи­та­ло за не­що невъзможно. Днес чо­век предполага, че от­дел­ни­ят ин­ди­вид не е в със­то­яние да пред­ло­жи сам ед­на или дру­га при­ем­ли­ва по­ли­ти­чес­ка структура. Но ко­га­то об­ра­зо­ва­ни­те пар­ла­мен­ти - ко­ито си въобразяват, че са дви­га­те­ли на мо­дер­на­та де­мок­ра­ция - сви­кат сво­ите трис­та ум ни глави, то­га­ва ве­че те мо­гат да из­мис­лят това, ко­ето еди­ни­ят не може! Колко мно­го про­ти­во­ре­чи то­ва на Роседжър, ко­го­то чес­то съм цитирал: "Единият е човек, по­ве­че­то - хора, мно­го­то - животни!". И по­мис­лете си още, как­во би ка­зал мо­дер­ни­ят об­ра­зо­ван свят, ако един ден се раз­п­рос­т­ра­ни новината, че - не в древния, а в един нов сми­съл -, че Удроу Уилсън се съг­ла­сил да бъ­де ин­с­пи­ри­ран от ним­фа­та Егерия,за да об­на­род­ва един или друг декрет.

Днес хо­ра­та мо­же и да се ус­мих­ват на те­зи не­ща­,с­къ­пи мои приятели, оба­че ис­ти­на­та е тази: в стра­да­ния и бол­ки чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да се из­ви­си до съз­на­ни­ето­,че са­мо ин­с­пи­ра­ци­ята от ду­хов­ния Космос ще му да­де меч­та­ния со­ци­ален ред. Наред с то­ва ние за­гат­ва­ме по един дис­к­ре­тен на­чин и за не­що друго, ко­ето ще бъ­де все по­ве­че и по­ве­че не­об­хо­ди­мо за човечеството.

Хармония и ред в со­ци­ал­ния ха­ос на чо­ве­чес­т­во­то ще нас­тъ­пят ед­ва тогава, ко­га­то чо­век разбере, че от­ново тряб­ва да се ус­т­ре­ми към ду­хов­ния Космос, за да вне­се там ед­но царство, ко­ето не е от то­зи свят, ма­кар да е про­ни­за­но от край до край с еле­мен­ти­те на то­зи фи­зи­чес­ки свят. За та­зи цел впро­чем се на­ла­га и не що друго: Човекът тряб­ва да пре­одо­лее неудобствата, ко­ито се по­раж­дат на пър­во вре­ме от ед­но по­-дълбо­ко и ин­тим­но про­ник­ва­не в ду­хов­ния свят. В на­й-­важ­ни­те сфе­ри на чо­веш­ко­то поз­на­ние ще тряб­ва да нас­тъ­пи се­ри­озен нап­ре­дък и вдъл­бо­ча­ва­не по от­но­ше­ние на древ­ни­те връз­ки меж­ду чо­ве­ка и окол­ния свят през
Четвъртата сле­дат­лан­т­с­ка епоха, за да се раз­бе­ре ясно, че на вре­ме­то чо­ве­кът бе­ше съв­сем друг. Всичко то­ва под­ле­жи на про­уч­ва­не и се­ри­оз­на проверка. Веднъж за­ви­на­ги тряб­ва да се пре­одо­лее та­зи леген­да - ле­ген­да в ло­шия сми­съл на ду­ма­та - ко­ято днес се на­ри­ча "ис­то­ри­чес­ка наука" По от­но­ше­ние на ис­то­ри­чес­ка­та дейс­т­ви­тел­ност ние тряб­ва да се вър­нем по­не до Мистерията на Голгота. А то­ва мо­же да се осъществи, ако външ­но­то ис­то­ри­чес­ко из­с­лед­ва­не се оп­ло­ди от духовно-научното, или ан­т­ро­по­соф­с­ко изследване. За та­зи цел обаче, хо­ра­та тряб­ва да при­емат по­не част от ант­ро­по­соф­с­ки­те истини. Днешните исти­ни и по­ня­тия са от та­ко­ва естество, че ко­га­то чо­век за­поч­не да нав­ли­за в ду­хов­ния свят, не­ща­та там му се явя­ват в твър­де гро­тес­кен вид, за­що­то той ин­с­тин­к­тив­но се при­дър­жа към представата, че ду­хов­ни­ят свят тряб­ва да из­г­леж­да съ­що ка­то се­тив­ния свят. Той и не очак­ва да на­ме­ри там не­що друго, ос­вен един изтънчен, бо­га­то ню­ан­си­ран се­ти­вен свят. А че ду­хов­ни­ят свят го пос­ре­ща по на­й-­из­не­над­ващ начин, дори и в на­й-­нез­на­чи­тел­ни­те си под- робности, то­ва днеш­ни­ят чо­век не ис­ка да разбере. Така е, скъ­пи мои приятели, спо­де­лям с Вас неща, ко­ито са на­пъл­но верни.

Представете си за миг един дне­шен философ, един съв­сем нор­ма­лен уни­вер­си­тет­с­ки про­фе­сор по фи­ло­софия. Представете си - то­ва би би­ло ед­но мал­ко чу­до­,но все пак не­ка приемем, че чу­до­то ста­ва ре­ал­ност - да, пред­с­та­ве­те си, че в про­дъл­же­ние на пет минути, бла­го­да­ре­ние на ед­на инспирация, той е до­ве­ден до по­ло­же­ни­ето да от­п­ра­ви въп­рос към ду­хов­ния свят - да­ли той е ис­тин­с­ки философ, да­ли е фи­ло­соф но приз- вание? И приб­ли­зи­тел­но ка­къв ще бъ­де спо­ред Вас отговорът? В от­го­вор то­зи чо­век би по­лу­чил ед­на има­ги­на­ция и та­зи има­ги­на­ция би би­ла ис­тин­с­ки­ят отговор, са­мо че има­ги­на­ци­ите тряб­ва да се раз­би­рат пра- вилно, то­ва е ед­но важ­но условие. Това, ко­ето Ви разказвам, е ста­ва­ло сто­ти­ци и хи­ля­ди пъти. И така, в от­го­вор то­зи фи­ло­соф би по­лу­чил има- гинацията, че е увен­чан с ма­га­реш­ки уши. И от та­зи има­ги­на­ция той би тряб­ва­ло да из­ва­ди заключението: ето, аз съм един ис­тин­с­ки философ. Това не е ни­как­ва шега, а се ос­но­ва­ва вър­ху факта, че на оп­ре­де­ле­ни пред­с­та­ви от фи­зи­чес­кия план от­го­ва­рят съв­сем про­ти­во­по­ложни пред­с­та­ви от ду­хов­ния план. Да имаш ма­га­реш­ки уши - на фи­зи­чес­кия план то­ва не е ни­как­во от­личие; оба­че в ду­хов­ния план, скъ­пи мои приятели, да имаш ма­га­реш­ки уши, ка­то имагинация, оз­на­ча­ва много по­ве­че от на­й-­ви­со­ко­то от­ли­чие за един про­фе­сор по фи­ло­со­фия тук на фи­зи­чес­кия план. Обаче предста­ве­те си, че никой, кой­то е свик­нал са­мо с фи­зи­чес­кия план, из­вед­нъж ста­ва яс­но­виж­дащ - да, как­то ве­че ка­зах­ме с по­мощ­та на ед­но чу­до - и се виж­да ук­ра­сен с ма­га­реш­ки уши; той би повярвал, че е подигран, измамен; и до­ри са­мо по та­зи при­чи­на той би смет­нал всич­ко то­ва за ед­на обик­но­ве­на илюзия. В ду­ховния свят до­ри и на­й-

И ако хо­ра­та по­ло­жат из­вес­т­но уси­лие и от­но­во си при­пом­нят сво­е­об­ра­зи­ята на ду­хов­ния свят, те не­съмне­но ще тряб­ва да из­жи­ве­ят дос­та из­не­над­ва­щи и фра­пи­ра­щи неща. Ако про­че­те­те "Химическата сват­ба на Кристиян Розенкройц от 1459", Вие ще по­лу­чи­те усещането: кол­ко за- бавна, кол­ко гро­тес­к­на и смеш­на е ця­ла­та та­зи история. И въп­ре­ки то­ва не­ща­та са из­к­лю­чи­тел­но дълбоки; пъ­тят опи­сан там да­леч не е санти- ментален, той е опи­сан с един пре­въз­хо­ден хумор!

Вече казах: до­ри и в по­-къс­ни­те сто­ле­тия би мог­ла да се тър­си из­вес­т­на ана­ло­гия с от­дел­ни при­ме­ри от рим­с­ка­та ис­то­рия - например, с Нума Помпилиус и ним­фа­та Егерия. Виждате ли, днес не­ща­та не се от­к­ри ват та­ка не­пос­ред­с­т­ве­но на хо­ра­та и за­то­ва те смя­тат ця­ла­та ис­то­рия за ед­на об­щоп­ри­ета басня, за ед­на измислица. Припомнете си, че в края на 16 и на­ча­ло­то на 17 век се по­яви мис­тич­ния Якоб Бьоме*29, чи­ито дъл­бо­ки ин­ту­иции за­гат­ва­ха за ед­на мно­го по­-д­рев­на епоха. Към уче­ни­ци­те на Якоб Бьоме спа­да­ха и много хо­ра от по­-къс­ни­те времена; един от пос­лед­ни­те съз­на­тел­ни уче­ни­ци на Якоб Бьоме бе­ше Сен Мартин. Особено в сво­ята кни­га "За греш­ки­те и за истината" той се опи­ра из­ця­ло на Якоб Бьоме, ма­кар и същ­ност та на учи­те­ля да е ве­че твър­де разводнена, ма­кар и - ако ми поз­во­ли­те то­зи из­раз - там Якоб Бьоме да е вече твър­де "изветрял" И все пак спо­ме­ни­те от ми­на­ло­то бя­ха тол­ко­ва силни, че Сен Мартин знаеше: ако човек ис­ка да има пра­вил­ни идеи за со­ци­ал­на­та структура, ако ис­ка да има точ­ни и ръ­ко­вод­ни по­ли­ти­чес­ки идеи, той не мо­же прос­то да ги измисли; те­зи идеи тряб­ва да му бъ­дат пре­да­де­ни от ду­хов­ния свят. Ето за­що в сво­ята кни­га "За греш­ки­те и за истината" Сен Мартин да­де не прос­то идея за външ­на­та при­ро­да и ней­но­то разнооб- разие, не прос­то идея за ис­то­ри­ята и нейния ход, а по­ли­ти­чес­ки идеи, съв­сем кон­к­рет­ни по­ли­ти­чес­ки идеи. Днес, ко­га­то един­с­т­ве­ни­те по­ли­ти­чес­ки струк­ту­ри на све­та са държавите, бих­ме мог­ли да на­ре­чем иде­ите на Сен Мартин - "държавнически" Обаче в не­го­во­то из­ло­же­ние от­к­ри­ва­ме ед­на съв­сем кон­к­рет­на и съ­щев­ре­мен­но уди­ви­тел­на представа. С ед­на дума, той го­во­ри за "пър­вич­но­то чо­веш­ко прелюбодеяние" Разбира
се, то­ва пре­лю­бо­де­яние е ста­на­ло на времето, пре­ди още да е мо­же­ло да се го­во­ри за сек­су­ал­ни от­но­ше­ния меж­ду мъ­жа и жената. И така, той ня­ма пред­вид ед­но обик­но­ве­но пре­лю­бо­деяние; той има пред­вид нещо съв­сем друго; той има пред­вид нещо, ко­ето твър­ди и Библията, ко­га­то ти казва. "И Божите синове, ка­то гледаха, че чо­веш­ки­те дъ­ще­ри бя­ха красиви, ги взе­ма­ха за жени". Точно то­ва съ­би­тие е при­чи­на за нас­тъ­пи­лия ха­ос в ат­лан­т­с­кия свят; то се на­ми­ра в ед­на за­га­дъч­на връз­ка и с об­с­тоятелството, че чо­ве­кът пре­вър­на сво­ята ду­хов­но­-­еле­мен­тар­на при­ро­да в един гру­бо­-се­ти­вен свят. Събитие то, ко­ето Сен Мартин за­гат­ва­, не мо­же да се опи­ше по-точно, то на­ис­ти­на е са­мо загатнато.

Обаче важ­но­то е друго: че Сен Мартин раз­б­ра не­об­хо­ди­мос­т­та - ако чо­век ис­ка да раз­миш­ля­ва вър­ху политиката, той не тряб­ва да се спи­ра вър­ху външ­ни­те чо­веш­ки отношения, как­то е на мо­да днес, а да проумее оне­зи древ­ни времена, когато, за да из­во­юва ня­как­во поз­на­ние за човека, окул­т­ни­ят кан­ди­дат тряб­ваше да се пре­не­се от се­тив­ния свят в ду­хов­ния свят. Принципите на по­ли­ти­чес­ко­то мис­ле­не са за­ло­же­ни в ду­хов­ния свят. Сен Мартин зна­еше то­ва още в на­ча­ло­то на 18 век, за­що­то той ум­ря в 1804. А всичко, което той каз­ва в сво­ята кни­га "За греш­ки­те и за истината" е пре­ве­де­но на немски, кни­га­та из­ле­зе и в Германия. Впрочем то­ва не е бе­зин­те­рес­но да се спомене, за­що­то сре­щу на­ши­те уси­лия за ду­хов­но об­нов­ле­ние на човека, се про­ти­во­пос­та­ви и един из­вес­тен па- стор, кой­то се из­ра­зи така: Ние ре­ши­тел­но тряб­ва да се осво­бо­дим от ан­т­ро­по­соф­с­ки­те приумици; дос­та­тъч­но е нап­ри­мер да си спом­ним за про- с­то­душ­ния и мъ­дър Матиас Клаудиус;и той вед­на­га ци­ти­ра ед­на стро­фа от Матиас Клаудиус, за да оп­ро­вер­гае ця­ла­та ан­т­ро­пософия. Само че тък­мо Матиас Клаудиус бе­ше този, кой­то пре­ве­де кни­га­та на Сен Мар- тин "За греш­ки­те и за истината", по­не­же ис­ка­ше да нап­ра­ви дос­тъп­но на своя на­род оно­ва­, ко­ето в то­га­ваш­на­та епо­ха съ­от­ветству­ва­ше на Духов- ната наука, на антропософията. Така то­зи пас­тор по­ка­за сво­ето чу­до­вищ­но не­раз­би­ра­не спря­мо Матиас Клаудиус, ка­то из­к­лю­чим и това, че той се за­до­во­ли да ци­ти­ра са­мо ед­на строфа, за­що­то ако бе­ше ци­ти­рал след­ва­ща­та строфа, ще­ше да вле­зе в про­ти­во­ре­чие със са­мия се­бе си - оба­че не­му бе­ше дос­та­тъч­на и са­мо ед­на строфа.

И та­ка още през 18 век Сен Мартин знаеше, че за да стиг­не до кон­с­т­рук­тив­ни по­ли­ти­чес­ки идеи, чо­век тряб­ва­ше да на­ме­ри мос­та меж­ду обик­но­ве­но­то мис­ле­не и ду­хов­но­то познание. А ни­кое пре­диш­но сто­летие не бе­ше тол­ко­ва мно­го изос­та­ве­но от Бога, как­то 19 век и на­ча­лото на 20 век. Тази под­роб­ност е изклю­чи­тел­но важна, скъ­пи мои приятели. Но и дру­го е вяр­но - ни­то ед­но пре­диш­но сто­ле­тие не гле­да­ше с та­ко­ва без­раз­ли­чие на сво­ята изос­та­ве­ност от Бога. Впрочем ако те­зи "умни" хора, ко­ито пре­тен­ди­рат за ви­со­ки­те пос­то­ве и бър­зат да се на­мес­ват в съд­ба-­
та на света, ако всич­ки те бя­ха про­че­ли това, ко­ето Сен Мартин пи­ше­ше за дър­жав­но­то управление, сто­ма­си­те им щя­ха да се обър­нат наопаки. Защото днеш­на­та тен­ден­ция е по­ве­че от ясна: ми­ни­мум вни­ма­ние спря­мо това, ко­ето е дейс­т­ви­тел­но око­ло нас! Днес ни­що не е по­-лес­но от това: чо­век да зад­рас­ка ду­хов­ни­те и жи­ви мис­ли от сво­ето съз­на­ние и да се на­учи да бо­ра ви един­с­т­ве­но с мис­лов­ни­те трупове. Обаче чо­веш­ки­те дейс­т­вия не се ръ­ко­во­дят от мис­лов­ни­те трупове; ко­га­то хо­ра­та дейст- вуват, те след­ват им­пул­си­те на жи­ви­те мисли. И ко­га­то със сво­ите мис­лов­ни тру­по­ве хо­ра­та не ис­кат да след­ват жи­ви­те мисли, то­га­ва ид­ва хаосът. Днешният ха­ос тряб­ва да бъ­де преодолян.

Точните и яс­ни възгледи, за ко­ито ста­ва ду­ма в те­зи лекции, са не­об­хо­ди­ми имен­но за та­зи цел. Съвременни­ят чо­век тряб­ва да из­вър­ши един пъ­лен об­рат в сво­ето мис­ле­не и да вник­не в това, ко­ето е скри­то зад днеш­ни­те ис­ти­ни и идеали.

И то­зи об­рат е на­ле­жащ пред всич­ко в она­зи област, ко­ято не­пос­ред­с­т­ве­но за­ся­га всички, и мла­ди и стари, или с дру­ги ду­ми областта, ко­ято под­гот­вя въз­пи­та­те­ли­те на човечеството; за­що­то ни­къ­де дру­га­де чо­ве­чество­то не е по­тъ­на­ло в ужа­си­те на ма­те­ри­ализ­ма така, как­то в об­лас­т­та на възпитанието.

Позволете ми нак­рая да фор­му­ли­рам она­зи ми­съ­л,­ко­ято ще ни за­ни­ма­ва и в бъдеще, за­що­то тя е по­учи­телна и мно­го важ­на за всич­ки хора. Оба- че поз­во­ле­те ми да я фор­му­ли­рам по та­къв начин, че тя да про­ме­ни не­що във Вашите соб­с­т­ве­ни души, та­ка че след вре­ме да се ока­же­те кол­ко­то е въз­мож­но по­-доб­ре под­готве­ни за нея.

Ние тряб­ва да гле­да­ме на децата, ко­ито днес из­рас­т­ват край нас, с яс­но­то съзнание, че външ­на­та пред­с­тава за тих е не­що за­кос­те­ня­ло и мъртво, и че дъл­бо­ко в тях е скри­то това, ко­ето е ис­тин­с­ки­ят човек; нещо, ко­ето е съв­сем раз­лич­но от това, как­во­то пред­с­тав­ля­ва­ше то до 15 век. Ние тряб­ва да сме наясно, че тъкмо при де­те­то то­зи вът­ре­шен чо­век не мо­же да из­рас­не док­рай в ес­тес­т­ве­ни­те дет­с­ки изживявания, чувства и мисли. Именно външ­но­то по­ло­же­ние на не­ща­та тук ни по­каз­ва пре­дел­но ясно, че вът­реш­ни­ят чо­век не мо­же да из­рас­не то­ку­-та­ка от дет­с­ки­те ка­чес­т­ва и опитности, от дет­с­ка­та душевност. Днес де­те­то е не що съв­сем раз­лич­но от това, ко­ето из­г­леж­да то външно. На пръв пог­лед де­ца­та мо­гат да из­г­леж­дат ка­то не­въз­пи­та­ни уличници, но все пак здра­ва­та ос­но­ва в тих да ги пре­вър­не ут­ре в дос­той­ни и пъл­но­цен­ни хора. От дру­га стра­на­,с­то­ти­ци и хи­ля­ди послушни, въз­пи­та­ни деца, ко­ито не съз­да­ват ни­как­ви проб­ле­ми и се учат добре, мо­же би съ­що ще ста­нат доб­ри граж­да­ни спо­ред днеш­ни­те по­ня­тия - доб­ри учители, ди­рек то­ри на банки, доб­ри юрис­ти и т.н. Само че те ня­ма да са ис­тин­с­ки на­деж­д­ни­те хора, те ня­ма да са - та­ка да се ка­же - год­ни за да­леч­ни­те це­ли на бъдещето, за­що­то
ня­ма да са от­к­ри­ли вът­реш­на­та хар­мо­ния между се­бе си и об­к­ръ­жа­ва­щия ги ис­тин­с­ки свят. Именно пе­да­го­ги­ка­та и въз­пи­та­ни­ето тряб­ва да по­ка­жат на хората, че днес чо­век да­леч не е това, ко­ето на­ши­те се­ти­ва въз­п­ри­емат за него. За та­зи цел оба­че пе­да­го­зи те и въз­пи­та­те­ли­те се нуж­да­ят от дру­ги принципи, ко­ито ня­мат ни­що об­що с днешните. Един ден ще назрее не­об­хо­ди­мос­т­та от та­ко­ва про­веж­да­не на из­пи­ти­те в пе­да­го­ги­чес­ки­те факултети, ко­ето ще оси­гу­ри пре­дим­с­т­во­то на кан­ди­да­ти­те с ин­ту­итив­на и про­ро­чес­ка дарба, та­ка че дру­ги­те - ко­ито ня­мат ин­ту­итив­на и про­ро­чес­ка дарба, да не ста­ват възпитатели, кол­ко­то и мно­го да знаят.

Днес при обу­че­ни­ето на пе­да­го­зи­те ние сме твър­де да­леч от изис­к­ва­не­то за про­ро­чес­ки дарби. Обаче ние сме твър­де да­леч и по от­но­ше­ние на мно­го от оне­зи неща, ко­ито те­пър­ва ще се на­ме­сят в жи­во­та на чо­вечеството. Рано или къс­но чо­ве­чес­т­во­то ще бъ­де зас­та­ве­но да при­еме те­зи принципи. Изобщо не тряб­ва да се учудваме, скъ­пи мои приятели, ако днес един или друг ма­те­ри­алис­тич­но нас­т­ро­ен мислител, ока­чес­т­ви та­зи идея ка­то налудна: "пе­да­го­зи­те ще тряб­ва да ста­нат пророци". Оба- че по­доб­ни хо­ра забравят, че не­щата ни­ко­га не ос­та­ват ед­ни и същи. Рано или къс­но хо­ра­та ще бъ­дат зас­та­ве­ни да при­емат но­ви­те ис­ти­ни на антропософията.