Лекции изнесени в Дорнах от 29. 9 до 28. 10. 1917 г

Точно в сфе­ра­та на въз­пи­та­ни­ето ние ще се убедим, че за да се опа­зим от не­виж­да­ния до­се­га по­дем на материализма, сме длъж­ни да при­емем съв­сем но­ви принципи. Ние ще се убедим, че тряб­ва да от­х­вър­лим го­ля­ма част от ма­те­ри­алис­ти­чес­ки­те въз­г­ле­ди - ко­ито по­чи­ват на се­ти­ва­та и сле­до­ва­тел­но се гра­дят вър­ху Майя, вър­ху из­ма­ма­та - да ги от­х­вър­лим ра­ди­кал­но и да ги за­ме­ним с на­пъл­но про­ти­во­по­лож­ни възгледи. В об­лас­т­та на въз­пи­та­ни­ето днес се дър­жи из­к­лю­чи­тел­но мно­го на следното: на възпитателя, на учи­те­ля тряб­ва да се втъл­пи оп­ре­де­ле­на ме­то­ди­ка на обучение. Навсякъде му се пов­та­ря ед­но и също: те­зи не­ща тряб­ва да бъ­дат нап­ра­ве­ни така, оне­зи не­ща тряб­ва да бъ­дат нап­ра­ве­ни иначе; все­об­щи­ят стре­меж е: по един твър­до ус­та­но­вен на­чин въз­пи­та­те­лят тряб­ва да

Затова пък съ­щес­т­ву­ва не­що дру­го и то е мно­го по-важно. Особено важ­но е например, че тък­мо в об­ласт та на въз­пи­та­ни­ето и обу­че­ни­ето се на­мес­ват фак­то­ри­те на съдбата, на Кармата. Извънредно важ­но е с коя лич­ност съм бил кар­ми­чес­ки свър­зан по вре­ме­то на мо­ето детство. Да,

от те­зи впечатления, от те­зи от­ноше­ния за­ви­си ця­ло­то ни по­-на­та­тъш­но развитие.

Припомнете си и това, ко­ето днес ние го­во­рим за въз­пи­та­ни­ето от ан­т­ро­по­соф­с­ка глед­на точ­ка и ще ви­ди те, че не­ща­та се пок­ри­ват и съв­па­дат напълно. Днес неп­ре­къс­на­то подчертаваме. през пър­ви­те се­дем го­ди ни, т.е. до смя­на­та на зъбите, за де­те­то е нуж­но да под­ра­жа­ва­,­от 7-та до 14-та година, т.е. до нас­тъп­ва­нето на по­ло­ва­та зрялост, то тряб­ва да има пред се­бе си един не­ос­по­рим авторитет. И на­ша­та за­да­ча е наг­ледно да по­ка­жем на де­те­то този, на ко­го­то то ще мо­же да подражава. Малкото де­те под­ра­жа­ва на всички, но на­й-­ве­че на сво­ите възпитатели, пос­ле от 7-та до 14-та го­ди­на то вяр­ва на всички, но на­й-­ве­че на своите възпи- татели, на сво­ите учители. В та­зи об­ласт ние ще стиг­нем до пра­вил­на­та интерпретация, са­мо ако се съ­об­ра­зя­ва­ме с иде­ята за Кармата, са­мо ако сме дъл­бо­ко свър­за­ни с та­зи идея. Дали се учим по­-доб­ре или по-зле, от то­ва фак­ти­чес­ки не за­ви­си нищо. Един несръчен, един съв­сем не­пох­ва­тен учи­тел - при оп­ре­де­ле­ни об­с­то­ятел­с­т­ва - мо­же да има ог­ром­но въздействие. И от къ­де ид­ва то­ва въздействие? Нашето въз­дейс­т­вие ка­то ис­тин­с­ки учители, ка­то ис­тин­с­ки възпитатели, ид­ва от та­м,­че ние ве­че сме би­ли свър­за ни със съ­от­вет­ни­те дет­с­ки души, пре­ди на­ше­то ражда- не, пре­ди се­гаш­ни­те ни ин­кар­на­ции ка­то въз­пи­та­тели и деца. Защото ця­ла­та раз­ли­ка е са­мо тази, че ка­то учители, ка­то въз­пи­та­те­ли­,ние сме до- ш­ли с 20 или 30 го­ди­ни по­-ра­но на то­зи свят, от­кол­ко­то децата; пре­ди то­ва ние сме би­ли за­ед­но с тих в ду­хов­ния свят. И след ка­то се раз­де­лим - от­къ­де има­ме стре­ме­жа да подражаваме? От ду­хов­ния свят! Стреме- жът да подра­жа­ва­ме ние сва­ля­ме от ду­хов­ния свят. Затова и през пър­ви­те го­ди­ни на живота, ние сме пре­ди всич­ко под­ра­жа­те­ли - за­що­то сме сва­ли­ли стре­ме­жа да под­ра­жа­ва­ме от ду­хов­ния свят. И ко­му под­ра­жа­ва­ме най-вече? Ние под­ра­жа­ва­ме на­й-­ве­че на то­зи­,­от ко­го­то сме взе­ли не­що в ду­хов­ния свят, под­ра­жа­ва­ме на този, кой­то ни е дал те­зи или оне­зи качества. Още пре­ди раж­да­не­то дет­с­ка­та ду­ша е свър­за­на е ду­ша­та на въз­питателя, с ду­ша­та на учителя. От та­зи дъл­бо­ка и ин­тим­на връзка, след раж­да­не­то ос­та­ват са­мо външ­ни­те телес­ни форми, ко­ито по­емат в ед­на или дру­га по­со­ка на фи­зи­чес­кия план.

Ако вие при­еме­те те­зи не­ща не ка­то аб­с­т­рак­т­ни истини, а се по­то­пи­те в тях с ця­ла­та си душа, неп­ре­мен­но ще забележите, че в тях е скри­то не­що мно­го съ­щес­т­ве­но и важно. Помислете са­мо в как­ва све­ще­на се­риозност, в как­ва без­к­рай­на дъл­бо­чи­на би по­пад­на­ла ця­ла­та об­ласт на обучението, на преподаването, ако ти мо­же­ше да уло­ви ве­ли­кия кос­ми­чес­ки импулс: ето, се­га ти тряб­ва да под­гот­виш и наг­лед­но да по­ка­жеш на де­те­то вси- чко, ко­ето то ус­вои и взе от теб в ду­хов­ния свят! По то­зи на­чин се пос­ти­га мно­го повече, от кол­ко­то пос­тиг­на офи­ци­ал­на­та педагогика, на­ла­-
гай­ки сво­ите из­тър­ка­ни шаблони: ти ще нап­ра­виш то­ва та­ка­, ти ще нап­ра­виш то­ва иначе. Възпитателите и учи­те­ли­те мо­гат да из­г­ра­дят ис­тин­с­ки и ця­лос­т­ни от­ноше­ния е учениците, са­мо ако се из­пъл­нят със све­ще­на­та се­ри­оз­ност на сво­ята ог­ром­на жи­тейс­ка задача. Да, та­зи све­ще­на сериозност, точ­но ти тряб­ва да съ­щес­т­ву­ва пре­ди всич­ко останалото. В об­лас­т­та на възпи­та­ни­ето тя е не­що из­к­лю­чи­тел­но важно. И в то­зи сми- съл, прос­то ужас­но е, че днес от де­те­то се изисква, то да раз­би­ра всичко. От 1-та до 7-та го­ди­на чо­век изоб­що не мо­же да разбира; в та­зи въз­раст той мо­же само да подражава. И ако в та­зи въз­раст той не е под­ра­жа­вал достатъчно, по­-къс­но ня­ма да е в със­то­яние да осъ­щес­т­ви ни­ка­къв пре­ход от "вътре" на "вън". От 7-та до 14-та го­ди­на чо­век тряб­ва да вярва, тряб­ва да израс­т­ва в си­ло­во­то по­ле на един авторитет; в про­ти­вен слу­чай той не мо­же да си оси­гу­ри нор­мал­но и здраво развитие. Да, ра­но или късно, те­зи не­ща ще се при­ло­жат в живота.

И тъй ка­то днес из­к­лю­чи­тел­но мно­го се дър­жи на това, де­ца­та да раз­би­рат всичко, и таб­ли­ца­та за ум­ноже­ние се на­би­ва в гла­ви­те им - те та­ка и не ус­пя­ват да я разберат! - по то­зи на­чин вмес­то мис­ле­щи хора, ние прев­ръ­ща­ме де­ца­та в сме­тач­ни машини. Вместо да ра­бо­ти­м, ­за да раз­ви­ят те сво­ето соб­с­т­ве­но мис­лене, ние ги вкар­ва­ме в еле­мен­тар­ния мис­ло­вен свят, за кой­то ве­че ста­на дума. Да, днес то­ва се случ­ва на вся­ка крач- ка. Хората се стре­мят да из­диг­нат един идеал, а не да раз­ви­ят мис­ле­не­то на от­дел­ния човек, не и да из­в­ле­кат мис­ле­не­то от човека; по то­зи на­чин те от­б­лъс­к­ват де­те­то и го по­та­пят в еле­мен­тар­ния мис­ловен свят, кой­то ни об­г­ръ­ща отвсякъде. Днес то­ва е все­об­що и раз­п­рос­т­ра­не­но явление. И как­ви са пос­ле­диците? Последиците са тези, че хо­ра­та прес­та­ват да мис­лят самостоятелно; те мислят, та­ка да се каже, в една об­ща мис­лов­на атмосфера. И ако от нея тряб­ва да про­из­ле­зе ед­но или дру­го ин­ди­ви­ду­ал­но решение, това не за­ви­си тол­ко­ва от бо­жес­т­ве­ни­те еле­мен­ти в чо­веш­ка­та природа, а от съв­сем дру­ги фактори.

Животът, са­ма­та при­ро­да и ес­тес­т­во­то на живота, от­но­во тряб­ва да се на­ме­сят в съд­ба­та на човека; как­то се досещате, то­ва е ед­на твър­де не­удоб­на пос­та­нов­ка на въп­ро­са и не при­ли­ча на за­ни­ма­ни­ето с те­зи или оне­зи мис­лов­ни трупове. Животът тряб­ва от­но­во да се за­еме с човека. И хо­ра­та са длъж­ни да разберат: мър­т­ви­те ис­ти­ни не мо­гат да ръ­ко­во­дят живота, жи­во­та мо­гат да ръ­ко­во­дят са­мо жи­ви­те истини. Една мър­т­ва ис­ти­на е нап­ри­мер следната.

Ние сме за­дъл­же­ни да въз­пи­та­ва­ме де­ца­та в ра­зум­ни хора; и та­ка - спо­ред мър­т­ва­та ис­ти­на - ние за­поч­ва ме да кул­ти­ви­ра­ме ра­зу­ма във въз­мож­но на­й-­ран­на­та възраст, за­що­то по то­зи на­чин де­ца­та ще ста­нат ра­зумни хора. Обаче то­ва е ис­тин­с­ко безумие. То е съ­що­то безумие, как­во­то би из­г­леж­да­ло же­ла­ни­ето ни да пре­вър­нем ед­но­го­диш­но­то де­те в

Сега не­ка допуснем, че по­ра­ди ня­как­ва при­чи­на - нап­ри­мер за­ра­ди дис­цип­ли­нар­но на­ру­ше­ние - уни­вер­ситет­с­ки­те влас­ти ре­ша­ват да увол­нят то­зи учен. И как­ва ще бъ­де мо­ята реакция? Естествено, да се зас­тъ­пя за него, да се обя­вя про­тив не­го­во­то уволнение, за­що­то в слу­чая се от­на­ся до уче­ни­ето на един мой про­тивник, а не до не­що друго. Докато спо­рът

Виждате ли, в по­ве­де­ни­ето на чо­ве­ка не­ща­та опи­рат до това, той да дейс­т­ву­ва в не­пос­ред­с­т­ве­на­та и жи­ва действителност, а не да се ос­та­ви под влас­т­та на сво­ите понятия. В раз­съ­дъч­ния и по­ня­ти­ен жи­вот не­ща­та се свеж­дат до яс­но раз­г­ра­ни­че­ние на ед­но по­ня­тие от друго. Аз на­роч­но из­б­рах то­зи пример, за да по­соча раз­ли­ка­та меж­ду по­ве­де­ни­ето в све­та на по­ня­ти­ята и в све­та на не­пос­ред­с­т­ве­на­та и жи­ва дейс­т­ви­тел­ност. И ако един чо­век не мо­же да схва­не та­зи разлика, той ня­ма да раз­бе­ре и задачите, ко­ито близ­ко­то бъ­деще ще пос­та­ви пред него. Въпросът тук се свеж­да до следното: да се съвоб­ра­зим пре­ди всич­ко с това, ко­ето жи­вее в ре­ал­ния свят.

От та­зи глед­на точ­ка тряб­ва да се раз­г­леж­да и всичко, свър­за­но с въз­пи­та­ни­ето на младежта. Днес на всички учители, на всич­ки онези, ко­ито са длъж­ни да бъ­дат възпитатели, се втъл­пя­ват принципите: как тряб­ва да преподават, как тряб­ва да възпитават. А в близ­ко­то бъ­де­ще то­ва изоб­що ня­ма да е важно; то­га­ва ще е важ­но друго: въз­пи­та­те­ли­те да изу­чат ис­тин­с­ка­та чо­веш­ка природа, да ста­нат пси­хо­ло­зи в дъл­бо­кия смисъл на та­зи дума, да ста­нат поз­на­ва­чи на чо­веш­ка­та душа; за­що­то за­нап­ред те ще тряб­ва да се об­ръ­щат към де­те­то ка­то ясновидци. Дори и въз­пи­та­те­лят да не стиг­не на­пъл­но съз­на­тел­но до те­зи истини, до­ри и да ги усе­ща са­мо ин­с­тин­к­тив­но в сво­ята душа, той пак ще стиг­не до предчувствието, как­во точ­но ще се иска от него. И то­га­ва ще се ус­та­но­ви не­що за­бе­ле­жи­тел­но­, кол­ко­то и не­ле­по да зву­чи то днес: Възпитателите на бъ­де­ще­то неп­ре­къс­на­то ще съ­ну­ват сво­ите ученици, за­що­то в съ­ни­ща­та са скри­ти предсказания, пророчества. Тези образи, ко­ито има­ме от на­ши­те съни- ща, съ­щес­т­ву­ват са­мо за­що­то не сме свик­на­ли да ги свър­з­ва­ме с бъдеще- то; ние по­-с­ко­ро ги мя­та­ме ка­то ед­но на­ме­та­ло вър­ху ре­ми­нис­цен­ци­ите от миналото. Това, ко­ето пул­си­ра в съня, е на­со­че­но ви­на­ги към бъдеще- то. И бъ­де­ще­то яс­но подсказва, че вът­реш­ни­ят жи­вот на чо­ве­ка тряб­ва да бъ­де пре­об­ра­зен на­й-­нап­ред от стра­на на възпитателите. Точно то­ва е
важното. Впрочем, малко или много, по един или друг начин, всич­ки хора, с нез­на­чи­тел­ни изключения, са въз­пи­тате­ли и за­то­ва мо­ите ду­ми за кар­ми­чес­ки­те връз­ки меж­ду хо­ра­та­, т­ряб­ва да ста­нат дос­то­яние на всич- ки. От все­об­що­то и ма­со­во поз­на­ние на те­зи не­ща за­ви­си твър­де много.

Днешното чо­ве­чес­т­во е въз­пи­та­но в ду­ха на аб­с­т­рак­т­но­то мислене; то пос­то­ян­но смес­ва аб­с­т­рак­т­но­то мисле­не с жи­во­то мислене. Затова и днес ряд­ко мо­же да се случи, един чо­век да се зас­тъп­ва за своя про­тив- ник, ма­кар и да не­на­виж­да не­го­ви­те идеи. Обаче хо­ра­та ще тряб­ва да се на­учат да пос­тъп­ват в по­до­бен стил. И ни­що не мо­же да въз­пи­та­ва хо­ра­та по­-доб­ре от обстоятелствата, ко­ито би­ха ги тлас­на­ли да за­щита­ват с ен­ту­си­азъм сво­ите противници. Естествено, те­зи не­ща не мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни веднага. Днес чо­век сти­га по един на­пъл­но аб­с­т­рак­тен на­чин до извода, кой е не­гов при­ятел и кой не­гов враг. Само че то­ва ня­ма ни­ка­къв смисъл. Смисъл имат са­мо ре­ал­ни­те от­но­ше­ния на живота. И те ве­че се по­раж­дат не от на­ши­те сим­па­тии и антипатии, а от са­мия живот. Но въп­ре­ки всичко, ние тряб­ва да раз­ви­ва­ме на­ши­те симпа­тии и антипатии, тряб­ва да ги имаме. Махалото не тряб­ва да ви­си са­мо от ед­на­та страна, то тряб­ва да полит­не и към сре­щу­по­лож­на­та страна. Да жи­ве­ем в двой- ственост, в дуализъм, да за­дъл­бо­ча­ва­ме мис­ле­не­то и от дъл­бо­чи­ни­те на на­ше­то мис­ле­не да из­кар­ва­ме на­вън това, ко­ето изис­к­ва дейс­т­ви­тел­ния свят - ето на как­во тряб­ва да се на­учим всич­ки ние. Когато днеш­но­то чо­ве­чес­т­во се стре­ми да про­ник­не в дейс­т­ви­телния свя­т,­то пре­на­ся там и своя на­чин на мислене, сво­ите мис­лов­ни форми; чо­ве­чес­т­во­то виж­да дейс­т­ви­телния свят са­мо до­кол­ко­то той съв­па­да с не­го­ви­те мис­лов­ни форми. Човечеството ис­ка да има око­ло се­бе си шаб­ло­ни­,­един цял удо- бен, под­ре­ден и стан­дар­ти­зи­ран свят. Обаче ду­хов­ни­ят пог­лед не мо­же да оп­равдае по­доб­ни стан­дар­т­ни и шаб­лон­ни мисли. Такъв ка­къв­то е, све­тът не мо­же да бъ­де удо­бен за нас. Не всеки чо­век мо­же да има сим­па­тич­но лице, лице, ко­ето ни харесва. И са­мо за­ра­ди то­ва да се от­на­ся­ме с не­го спо­ред на­ши­те сим­па­тии или ан­ти­па­тии - е фалшиво. Тук ве­че са не­об­хо­ди­ми дру­ги импулси. Да, с те­зи не­ща днес хо­ра­та не мо­гат да се справят; те гле­дат на­вън в света, и ако не от­к­ри­ят там съ­от­ветс­т­ви­ята на сво­ите сим­па­тии и антипатии, то­га­ва по­ня­ти­ята им се обър­к­ват на­пъл­но и те сти­гат до убеждението, че све­тът тряб­ва да се промени.

От ед­на стра­на не­ща­та из­г­леж­дат така. Обаче от дру­га стра­на не тряб­ва да сти­га­ме до об­рат­но­то по­ло­жение: да при­ема­ме све­та такъв, ка­къв­то е. Това съ­що е погрешно. Има мно­го слу­чаи в живота, ко­ито изискват су­ро­ва и стро­га критика. Всичко то­ва означава: хо­ра­та тряб­ва да при­емат не из­мис­ле­на­та от тях действителност, а ис­тин­с­ка­та действителност. Махалото тряб­ва да се дви­жи меж­ду яс­но очер­та­ни­те по­ня­тия и пре­ли­

ва­ща­та от обич прегръдка, ко­ято съ­би­ра в се­бе си яв­ле­ни­ята и про­це­си­те на це­лия свят.

Ако я при­емем как­то трябва, Духовната на­ука мо­же да се пре­вър­не за нас в един ве­рен пътеуказател. А ние тряб­ва да се на­учим да я при­ема­ме истински. Всяка истина, ко­ято чо­век по­лу­ча­ва от ду­хов­ния свят, ид­ва до не­го ка­то ед­но озарение. И ко­га­то пос­ле към те­зи ис­ти­ни за­поч­нем да се от­на­ся­ме как­то се от­на­сяме към външ­ни­те се­тив­ни факти, ние пра­вим греш­ка спря­мо Духовната наука, спря­мо антропософията. Тя мо­же да раз­бе­ре всичко. Обаче ко­га­то към всичко, ко­ето каз­ва един антропософ, от­п­ра­вя­ме постоянното: Защо? Защо? - то­ва из­г­леж­да съв­сем фалшиво, за­що­то той по­лу­ча­ва от­го­во­ри­те ка­то оза­ре­ние от ду­ховния свят. Пред- ставете си, че сре­щам един чо­век и му казвам: "Ханс Мюлер ми съ­об­щи не­що важно", а той попита: "Добре, но за­що ти го каза?" Нали раз­би­ра­те - в то­зи слу­чай не­го­во­то "Защо" прос­то ня­ма ни как­во значение. Ос- новното тук е да разберем, че от­го­во­ри­те от ду­хов­ния свят ид­ват ка­то озарения.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ