Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

За за­пад­но­ев­ро­пейс­ки­те по­ли­ти­ци от оп­ре­де­лен тип ед­но от сред­с­т­ва­та пред­с­тав­ля­ва­ше пус­на­то­то в об­ръще­ние пред­ло­же­ние за разоръжава- не*142, за­що­то един­с­т­ве­на­та цел на не­го­во­то на­ли­чие бе­ше имен­но по- сти­га­не­то по друг на­чин на онова, чи­ето пос­ти­га­не е би­ло преследвано. След ка­то пред­ло­же­ни­ето за ра­зо­ръжа­ва­не не бе осъществено, то­зи на­чин тряб­ва­ше да се изос­та­вен ка­то непригоден. Ако по пъ­тя на ра­зо­ръ- жа­ва­не­то се уда­де­ше Централна Европа да бъ­де при­тис­на­та без война, то­га­ва ес­тес­т­ве­но ще­ше да се пред по­че­те то­ва да ста­не без война; то оба­че пред­с­тав­ля­ва­ше са­мо друг на­чин за пос­ти­га­не на същото.

Човек не би­ва да се ос­та­вя да бъ­де заб­луж­да­вай с приказки, не би­ва да се ос­та­вя да бъ­де под­веж­дан с илюзии, а тряб­ва да е на­яс­но как­во ис­кат хората. И то­га­ва здравомислещите, ко­ито дейс­т­ви­тел­но ис­кат как­вото казват, тряб­ва от­но­во и от­но­во да бъ­дат зак­ри­ля­ни да­же ако под вли­яние на ом­ра­за­та и на раз­ни дру­ги чув­с­т­ва мо­гат да бъ­дат отъж­дес­т­вя­ва­ни с онези, де­то при­чи­ня­ват ед­на или дру­га беда. Човек тряб­ва да ги зак­ри­ля и да осъз­на­ва кол­ко нес­п­ра­вед­ли­во е да се заявява, че ан­г­ли­ча­ни­те би­ли из­вър­ши­ли то­ва или онова, че ан­г­ли­ча­ни­те би­ли ви­нов­ни за ед­но или друго. Такава пре­цен­ка не е разумна, ала съ­що та­ка не­ра­зумно е, ко­га­то
ня­кой ан­г­ли­ча­нин се по­чув­с­т­ва засегнат, щом се из­кар­ват на­яве при­мер­но не­ща ка­то тия, как ви­то въз ос­но­ва на фак­ти бя­ха спо­ме­на­ти току-що. Ето за­що чо­век е длъ­жен да се вслушва, ко­га­то - бих ка­зал - с пръст се по­соч­ват ня­кои неща, за­ло­же­ни в ком­п­лек­са от причини. Така нап­ри­мер в "Дейли нюз" от 13 Октомври 1905 г.*143 че­тем декларация, в ко­ято то­га­ваш­но­то бри­тан­с­ко правителство, си­реч онова, ко­ето но­си тол­ко­ва го­ля­ма ви­на за всич­ко слу­чи­ло се до днес, за­явя­ва след­но­то (тук ще доба- вя, че пред­шестве­ни­кът на сър Едуард Грей не бе­ше по­доб­на ну­ла - лорд Лансдаун не­съм­не­но зна­еше да­леч по­-доб­ре за как­во ста­ва дума, но от да­ден мо­мент на­та­тък лицата, ко­ито сто­ят зад всичко, се нуж­да­еха от ня­коя нула, по­не­же с нея мо­же­ше да се опе­ри­ра по-удобно):

„Крайно вре­ме е лорд Лансдаун да изяс­ни и за­щи­ти она­зи част от сво­ята дипломация, за ко­ято той и ко­леги­те му са от­го­вор­ни по конституция. Напоследък се про­явя­ва склон­ност към въз­х­ва­ла на лорд Лансдаун, ала стра­на­та не ще има го­ля­мо ос­но­ва­ние да му благодари, ако се установи, че е до­пус­нал да се стиг­не до усложнения, от ко­ито про­из­ти­ча рис­кът да из­бух­не ев­ро­пейс­ка война... Кавги по­ня­ко­га се вди­гат и в най-доб­ри­те семейства, но как­во об­що имат с то­ва на­ро­ди­те на Великобритания или Германия? Единствено гер­ма­но­фоб­с­ки нас­т­ро­ени­те лу­ди гла­ви в Англия и ан­г­ло­фоб­с­ки нас­т­ро­ени­те лу­ди гла­ви в Германия пречат да се ус­та­но­вят мир­ни от­но­ше­ния и ня­кой ден ве­ли­ки на­ро­ди мо­же здра­во да па­тят за­ра­ди тях." Съществените не­ща тряб­ва да се от­чи­тат на вяр­но­то мяс­то­.Въз ос­но­ва не на мно­го факти, а по­-с­ко­ро на разу­ма би мог­ло да се до- каже, че две­те цен­т­рал­но­ев­ро­пейс­ки дър­жав­ни фор­ма­ции ня­ма­ха ни най-­ма­лък повод за пре­диз­вик­ва­не на война. Защото как за има­щия ум в гла­ва­та си тряб­ва­ше да из­г­леж­да по­доб­на война? Франция тряб­ва­ше да си каже, че при ед­на война, ко­ято - един­с­т­ве­но ако не нас­тъ­пе­ха из­вън­ред­ни обсто­ятел­с­т­ва - не­ми­ну­емо ще­ше да пре­рас­не в ев­ро­пейс­ка война, щя­ха да и пред­с­то­ят теж­ки изпитания. Там оба­че не се за­мис­ля­ха за това, тъй ка­то съ­щес­т­ву­ва прос­то вя­ра­та във Франция, ко­ято ве­ко­ве на­ред е влас­т­ва­ла над Европа. В Италия са на­ли­це съв­сем спе­ци­ал­ни от- ношения, за ко­ито - ако се на­ме­ри вре­ме - ще по­го­во­рим при друг повод; но при оп­ре­де­ле­ни ус­ло­вия Италия съ­що не мо­же­ше да очак­ва го­ле­ми предим­с­т­ва от ед­на бъ­де­ща война, ко­ято в Европа би обър­на­ла всич­ко с гла­ва­та надолу. В Русия е на­ли­це особе­на обстановка, как­то ве­че я оха- рактеризирах, ко­га­то Ви го­во­рих за отношенията. на Русия със сла­вянски­те народи, със сла­вян­с­ка­та раса.

В да­де­ния слу­чай ми­мо­хо­дом ис­кам да обър­на внимание, че дъл­бо­чи­на­та на сър Едуард Грей про­ли­ча­ва нап­ри­мер от това, как веднъж, след ка­то в не­го­ва­та раз­ми­ва­ля­ва­ща гла­ва му вну­ши­ли ми­съл - как се бе изра­зил ко­ле­га­та му Роузбъри: той ви­на­ги бил тол­ко­ва съсредоточен, по­не­же
ни­ко­га ня­мал соб­с­т­ве­на ми­съл - от страната, от­къ­де­то му вну­ша­ва­ли мисли, той заявил: Руската ра­са има го­ля­мо бъ­де­ще и е пре­доп­ре­деле­на за ве­ли­ча­ви дела. Забравил бил, че се го­во­ре­ло за сла­вян­с­т­во­то и че рус­ка ра­са няма. Когато ста­ва ду­ма за реалности, меж­ду ру­си­зъм и сла­вян­с­т­во на­ис­ти­на тряб­ва да се пра­ви разлика.

В Русия един­с­т­ве­но зас­тъп­ни­ци­те на ру­сиз­ма мо­же­ха да очак­ват от ед­на бъ­де­ща вой­на не­що величаво, а имен­но по­не час­тич­но да се осъ­щес­т­ви за­ве­ща­ни­ето на Петър Велики. Освен туй мо­же­ше да се очак­ва голя­мо страдание, ала не чак такова, че ру­сиз­мът да му обър­не по­до­ба­ва­що вни- мание.

Англия мо­же­ше да си каже, че тя ще за­гу­би или рис­ку­ва най-малко. И ето ве­че ме­се­ци на­ред ние жи­ве­ем сред те­зи пъл­ни със стра­да­ния съби- тия, но ако се по­мис­ли кой е пос­т­ра­дал на­й-­мал­ко или поч­ти ни­как не е стра­дал от тях - по­не по от­но­ше­ние пре­цен­ка­та пред све­тов­на­та история, то­га­ва ще тряб­ва да се заяви: то­ва е Англия. И тя още дъл­го ще бъ­де в със­то­яние да воюва, без вой­на­та да й при­чи­ня­ва зна­чи­тел­ни страдания.

Така на­ре­че­ни­те Централни си­ли пък с по­ло­жи­тел­ност не мо­же­ха да спе­че­лят от ед­на та­ка­ва вой­на ни­що и те не мо­же­ха да имат ин­те­рес от ед­на та­ка­ва война. Затуй при тях ви­на­ги са би­ли на­ли­це две тенденции: първо, из­вес­т­но безгрижие, ко­ето про­из­ти­ча не от поз­на­ва­не на обстоя- телствата, а си е осо­бе­ност на ха­рактера; без­г­ри­жи­ето в час­т­ност е ха­рак­тер­на чер­та на австриеца. А от дру­га страна, неп­рес­тан­но се из­тък­ваше изрично, че ни­кой не ис­кал нищо, ос­вен и за­нап­ред да има онова, ко­ето притежава, тъй че всич­ко ос­тана­ло по прин­цип би­ло глупости. И ду­ма не мо­же да става, че нап­ри­мер от Сърбия щя­ло да мо­же да се за- вла­дее нещо, ако се бе­ше уда­ло вой­на­та да бъ­де ло­ка­ли­зи­ра­на меж­ду Австрия и Сърбия.

Ако нап­ри­мер Англия не се ог­ла­вя­ва­ше от държавник, кой­то още на 23 Юли бе­ше казал, че ако Австрия по­ве­де вой­на сре­щу Сърбия, от то­ва мо­же да плам­не ев­ро­пейс­ка война, а от ня­кой друг, кой­то би казал, че ан­г­ли­ча­ни­те на вся­ка це­на ще уп­раж­нят вли­яни­ето си, за да мо­же вой­на­та да ос­та­не локална, то­га­ва ще­ше да се по­лу­чи не­що съв­сем друго. Но то­га­ва ня­ма­ше да се на­ла­га чо­век да си със­та­вя пре­цен­ка по на­чи­на на сър Едуард Грей, кой­то от са­мо­то на­ча­ло се е на­ми­рал под хип­но­тич­но­то въздействие, че ако Австрия обя­ви вой­на на Сърбия, от то­ва ще плам­не ев­ро­пейс­ка война. Той ни­ко­га не е пов­ди­гал въпроса: Какво общо има всъщ­ност Русия с ця­ла­та вой­на меж­ду Австрия и Сърбия? Това ни­ко­га не му е хрумвало, то до­ри не е за­гат­на­то в ня­кое из­ка­за­но от не­го из- речение; пред взо­ра му ви­на­ги е сто­яло един­с­т­ве­но пра­во­то на рус­ко вли­яние в Сърбия, пра­во­то на ед­но влияние, ко­ето би­ло под­гот­ве­но по

стра­нен на­чин и се но­се­ло по гре­бе­ни­те на стран­ни вълни, как­то ве­че Ви го разясних.

Всичко ра­зиг­ра­ло се там, вклю­чи­тел­но трис­та шейсет и че­ти­ри­ма­та ду- ши, уби­ти меж­ду 1883 и 1887 г., няма ни­що об­що с как­ва­то и да би­ло пре­цен­ка за сръб­с­кия народ, кой­то - до­ри в се­гаш­но­то си със­то­яние - про­дъл­жа­ва да се сра­жа­ва храб­ро и ко­му­то из­ця­ло се дъл­жи зас­лу­га­та за един­с­т­ве­ния успех, удър­жан от Антантата през пос­лед­ни­те сед­ми­ци по оне­зи места*144. Не е въз­мож­но човек, про­зи­ращ нещата, да отпра­ви при­съ­да сре­щу кой­то и да е народ, а още по­-мал­ко сре­щу един народ, кой­то и в на­й-т­ра­гич­ни­те си дни е показвал, че не са­мо же­лае да за­щи­ти с кръв­та си сво­ята ре­ал­на същност, но и умее да я защитава, и кой­то в се­ри­оз­ни ми­го­ве удос­то­ве­ря­ва при­със­т­ви­ето си там, къ­де­то тряб­ва да бъде. Но аз припомням, че атен­та­тът сре­щу ер­ц­хер­цог Франц Ферди- нанд пред­с­тав­ля­ва­ше са­мо ед­но пос­лед­но го­ля­мо начинание, при ба­ви­ло се към ця­ла по­ре­ди­ца покушения, на­со­че­ни в те­че­ние на ня­кол­ко ме­се­ца сре­щу раз­лич­ни ав­с­т­рийски пра­ви­тел­с­т­ве­ни чиновници. Касаеше се за точ­но оп­ре­де­ле­на кампания, ко­ято се бе раз­вих­ри­ла и за ня­кои ли­ца бе­ше на­пъл­но разбираема. Спомнете си как­во Ви ка­зах за окул­т­ния фон на ин­ди­ви­ду­ал­нос­т­та на ер­ц­хер­цог Франц Фердинанд, спом­не­те си парадо- ксалния, ала при все то­ва ре­ален факт, че та­зи двойка, ко­ято е би­ла във вис­ша сте­пен сла­вя­но­фил­с­ки настроена, при­вид­но бе­ше по­гу­бе­на от сла­вян­с­ка ръ­ка - привидно. Бих ис­кал да знам да­ли въз ос­но­ва до­ри на из­вес­т­но сък­ро­ве­но раз­би­ра­не не мо­же да се ус­тано­ви кол­ко прав е чо- век, ко­га­то в слу­чая тър­си по­-дъл­бо­ки взаимовръзки. Въз ос­но­ва на из­вес­т­но сък­ро­вено раз­би­ра­не чо­век мо­же да се доб­ли­жи до съ­щи­на­та на нещата. Виждаме един във вис­ша сте­пен сла­вя­нофил­с­ки нас­т­ро­ен чо­век да за­ги­ва вед­но със съп­ру­га­та си от сла­вян­с­ки куршуми. В пос­лед­ния мо­мент херцо­ги­ня­та над­ник­ва от ко­ла­та към ед­на зас­та­на­ла наб­ли­зо мла­да жена, мигове, пре­ди кур­шу­ми­те да я улучат, тя се усмихва, за­що­то е съз­ря­ла ед­на мла­да славянка, и възкликва: Ето ед­на славянка!*145 - И то­га­ва кур­шу­ми­те я улучват. Несъмнено сви­де­тел­с­т­во за не­обик­но­ве­на Карма е, че пре­ди сла­вян­с­ки­те кур­шу­ми да улу­чат херцогинята, тя из­пит­ва възторг, тъй ка­то пог­ле­дът и се спи­ра на оби­ча­ния от нея сла­вян­с­ки на род.

Изложих Ви как­ва ши­ро­ко прос­ти­ра­ща се вза­имов­ръз­ка е съ­щес­т­ву­ва­ла меж­ду ма­ши­на­ци­ите на Балканите и някои доб­ре под­гот­ве­ни об­с­то­ятел­с­т­ва на Апенинския полуостров. И още един път ми се ис­ка да поста­вя въпроса, кой­то вед­нъж ве­че повдигнах: Защо всъщ­ност в един ма­кар и дол­ноп­ро­бен па­риж­ки вестник*146 от яну­ари 1913 г. пишеше, че за доб­ро­то на чо­ве­чес­т­во­то би­ло не­об­хо­ди­мо ер­ц­хер­цог Франц Ферди­нанд неп­ре­мен­но да бъ­дел убит? Защо пре­ди туй на два пъ­ти в та­ка на­ре­че­ния

Това са неща, на­ми­ра­щи из­раз в онова, с ко­ето чо­век се сблъс­к­ва­ше нап­ри­мер в Австрия. Представете си, че Швейцария от­в­ред е за­оби­ко­ле­на от ненавистници. Не зная да­ли то­ва би по­дейс­т­ва­ло осо­бе­но ус­по­коител- но, на­й-­ве­че ако та­зи не­на­вист се про­явя­ва не са­мо в това, че при­мер­но в Румъния е ста­нал пос­ло­ви­чен из­ра­зът „Jos Austria perfida!", си­реч „Долу ко­вар­на­та Австрия!", или пък "По-добре руско, от­кол­ко­то австрийско!" и та­ка нататък. Когато са на­ли­це по­доб­ни не­ща и ка­то се има пред­вид как­во ли не се пи­ше­ше в Италия дос­та вре­ме пре­ди из­бух­ва­не­то на вой­на­та сре­щу Австрия, то­га­ва не мо­же­ше да има мяс­то за особе­но успо- коение. Ето как бе­ше раз­гър­на­та ця­ла ед­на ор­га­ни­зи­ра­на кампания, ко­ято се прос­ти­ра­ше на­широ­ко око­ло Австрия. Нямам на­ме­ре­ние да се за- с­тъп­вам за ни­коя дър­жа­ва и при­веж­дам са­мо факти.

Не заб­ра­вяй­те нап­ри­мер следното: Когато на Берлинския кон­г­рес под сил­но­то вли­яние на лорд Солбъри*147, на Австрия бе­ше раз­по­ре­де­но да оку­пи­ра Босна и Херцеговина, ко­га­то - ина­че ка­за­но - през 70-те го­ди­ни Англия да­де на Австрия ман­дат да из­вър­ши та­зи ак­ция на Балканите за доб­ро­то на Европа, то­га­ва в Австрия се на­диг­на не­ве­ро­ят­на съп­ро­ти­ва сре­щу при­съ­еди­ня­ва­не­то на Босна и Херцеговина, по­не­же гер­ман­ци­те в Австрия казваха: „Славяни без дру­го има­ме предостатъчно, не­въз­мож­но е да при­емем тол­кова мно­го славяни." Ако в Австрия се бе­ше по­яви­ла иде­ята за за­во­юва­не на ня­как­ва част от Сърбия, тя щеше да пре­диз­ви­ка в Австрия в име­то на доб­ре раз­б­ра­ни­те ин­те­ре­си на стра­на­та на­й-­раз­го­ре­ще­на съп­ро­тива; за­що­то не би мог­ло да се из­вър­ши по­-го­ля­ма глу­пост от тази, да се по­же­лае ня­как­ва част от сръб­с­ки­те земи. Налице бе­ше един­с­т­ве­но же­ла­ни­ето да бъ­де за­па­зе­на це­лос­т­та на държавата, за да се ус­тои на кам­панията. Това ве­че тряб­ва да се при­еме ка­то искреност, ма­кар мо­же би да гра­ни­че­ше с безгрижие. При обектив­но раз­г­леж­да­не на не­ща­та тряб­ва да от­пад­не предположението, че та­зи вой­на е би­ла пре­диз­ви­ка­на от ул­ти­ма­ту­ма на Австрия към Сърбия, ако Русия не бе за­ела доб­ре из­вес­т­на­та позиция, въп­ре­ки че тя ня­маше ос­но­ва­ние да допуска, че Австрия въз­на­ме­ря­ва да пред­п­ри­еме ня­как­ви завоевания. Но с ог­лед на всички те­зи по­ло­же­ния не би­ва да се заб­ра­вя на­ли­чи­ето на настрое- ния. Всичкото онова, ко­ето Ви описах, по­роди, раз­би­ра се, нас­т­ро­ения не са­мо в периферията, но и в Централна Европа.

А се­га бих ис­кал да дам един ма­лък пример, кой­то да Ви по­ка­же как чо­век все пак мо­же да си със­та­ви прецен­ка за по­доб­ни неща, ко­га­то се­ри­оз­но се е за­ел да си със­та­ви ва­лид­на преценка. Интересно е в да­де­ни мо­мен­ти да се от­п­ра­вя пог­лед към оп­ре­де­ле­ни точки, за­що­то са­мо то­ва е пъ­тят да се от­к­рие нещо. В то­зи сми­съл мо­же да се пос­та­ви въпросът: Как е тряб­ва­ло да из­г­леж­да в ду­ша­та на някой, кой­то се е чув­с­т­вал от­го­во­рен за Австрия, да ре­чем по вре­ме на убийс­т­во­то на престолонаслед- ника, не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди това, а съ­що и по­дир туй?

За да стиг­нем до ед­на ва­лид­на пре­цен­ка от­нос­но нас­т­ро­ени­ето сред чес­т­ни­те лю­де в Австрия, на­й-­под­ходя­що би би­ло вре­ме­то не­пос­ред­с­т­ве­но пре­ди покушението, тъй ка­то то­га­ва хо­ра­та още не са се на­ми­ра­ли под вли­яние на онова, ко­ето бе пре­диз­ви­ка­но от него. Виждате кол­ко пред­пез­лив се опит­вам да бъда. Не се спи­рам на въз­бу­де­ни­те ду­хо­ве след покушението, ами казвам: Нека пог­лед­нем как­во е би­ту­ва­ло в ду­ша та на чес­т­ния австриец, из­ло­жен на всич­ки оне­зи влияния, ко­ито от Дел- касе на­сет­не се из­лъч­ват от Запад на Европа във връз­ка с Източна Ев- ропа, с Русия. Една та­ка­ва пре­цен­ка мо­га да пред­с­та­вя пред ду­ша­та Ви, ка­то Ви про­че­та кра­тък от­къс от ед­на статия*148, на­пи­са­на тък­мо по времето, ко­ето то­ку­-що очертах.

Тя из­ли­за след покушението, но при из­вър­ш­ва­не­то му ве­че е би­ла под печат. Следователно тя е въз­ник­на ла през сед­ми­ци­те пре­ди по­ку­ше­ни­ето и ав­то­рът й е австриец:

[Пропуск в стенограмата/

Ето Ви пре­цен­ка­та на един здра­во­мис­лещ човек, кой­то е имал пог­лед вър­ху об­с­та­нов­ка­та в Европа пре­ди нас­тъп­ва­не на пос­лед­на­та при­чи­на - покушението. Всеки знаеше, че - под­буж­да­ни от Русия - бал­кан­с­ки­те дър­жа­ви ще бъ­дат при­ну­де­ни да во­юват сре­щу Австрия. Ето защо, ако има­ше на­ли­це же­ла­ние вой­на­та да бъ­де избягната, на­й-­доб­ре ще­ше да бъ­де да се за­поч­не имен­но оттук, ка­то се нап­ра­ви опит въп­ро­сът да се локализира, за ко­ето и външ­но съ­щес­т­ву­ва­ха на­й-б­ла­гоп­ри­ят­ни изгледи.

Макар и да си със­та­вя пре­цен­ки по свое соб­с­т­ве­но чув­с­т­во - за нас пре­цен­ки­те са фак­ти -, не­об­хо­ди­мо е чо­век да се взи­ра в са­ми­те фак­ти и вър­ху тях да надгражда. Аз и днес мо­жех да при­веж­дам са­мо от­дел­ни фак­ти ка­то по­яс­не­ние на онова, ко­ето всъщ­ност имам предвид; но аз ги из­ла­гах пред Вас един­с­т­ве­но с наме­ре­ни­ето да раз­к­ри­вам имен­но факти, а не не­що друго. Нека оба­че да бъ­дем на­яс­но как­во це­ли при­веж­да не­то на та­ки­ва факти. То це­ли да да­де път на истината. Истината, до­ри ко­га­то тя - прос­те­те за па­ра­док­салния из­раз - е вред­на истина, не мо­же ни­ко­га да бъ­де тол­ко­ва вредна, кол­ко­то заблудата.

На за­поз­на­ти­те с фак­ти­те е из­вес­т­но как­ви не­въ­об­ра­зи­ми лъ­жи се изпри- казваха, от­как­то ста­на въз­мож­но да се лъ­же без задръжки, по­не­же чо­век

Щом ня­кой е свър­зан с оп­ре­де­ле­ни цен­т­ро­ве на тя­гос­т­ни­те све­тов­ни събития, ко­ито по­ра­ди неб­реж­ност на ми­съл­та все още би­ват на­ри­ча­ни „война", и по та­зи при­чи­на се чув­с­т­ва свър­зан с онова, ко­ето - по­не с ог­лед на из­вес­т­ни цен­т­ро­ве - про­ти­ча в периферията, не­ка той спо­кой­но да заяви: Да, аз ис­кам същото, за ко­ето се нас­то­ява в оп­ре­де­ле­ни цен­т­ро­ве на та­зи периферия, аз ис­кам на­се­ле­ни­ето на Централна Европа да бъ­де от­час­ти изтребено, от­час­ти поробено.

Определени ли­ца в оне­зи цен­т­ро­ве по­ло­жи­тел­но не же­ла­ят ду­хов­ни­ят жи­вот в Централна Европа да замре; те го­во­рят за кра­си­ва­та на­уч­ност и ду­хов­ност и за се­ри­оз­на­та скромност, би­ту­ва­ли по-преди. На тях, с дру­ги думи, би им допаднало, ако чо­век мо­же­ше да гос­под­с­т­ва над та­зи те­ри­то­рия на ду­хов­нос­т­та и на скромността, но из­вър­ш­вай­ки го приб­ли­зи­тел­но така, как­то рим­ля­ни­те с гърците. Гръцката кул­ту­ра ес­тестве­но би­ла по-високата; рим­ля­ни­те не уни­що­жи­ли гръц­ка­та култура. Също та­ка ни­кой от Антантата не желае да уни­що­жи гер­ман­с­ка­та култура. Напро- тив, на хо­ра­та ще им бъ­де дос­та удоб­но да онас­ле­дят доб­ре под­дър­жа­на­та гер­ман­с­ка култура, но им се ис­ка да съз­да­дат не­що на­по­до­бя­ва­що от­но­ше­ни­ето на рим­ля­ните към гърците, си­реч съ­щес­т­ву­ва­що­то в Цент- рална Европа да бъ­де под­ло­же­но на сво­его ро­да ду­хов­но робство. Но не­ка то­га­ва то­ва да се каже! Нека да не бъ­де раз­к­ра­ся­ва­но с нещо, ко­ето нап­ра­во е смехотворно; за­що­то гер­ман­с­ки­ят ми­ли­та­ри­зъм - кой­то не тряб­ва да се от­ри­ча - по сво­ето съ­щин­с­ко по­тек­ло е френ­с­ки и рус­ки милитаризъм. Без френ­с­кия и рус­кия ми­ли­та­ри­зъм гер­ман­с­ки ня­ма­ше да има.
Но не­ка то­га­ва да се каже: Цели се нещо, ко­ето мо­же да бъ­де на­ре­че­но по­роб­ва­не на Централна Европа! Нека да се каже, че щом то­ва бъ­де по- стигнато, ще се из­пи­та удовлетворение. Тогава не­ка спо­кой­но да се при- знае: Противно ми е, че тук, в цен­тъ­ра на Европа, има един народ, кой­то же­лае да пос­тъп­ва ка­то дру­ги те на­ро­ди наоколо. Ако ня­кой признава, че всич­ко гер­ман­с­ко му е ненавистно, че не же­лае гер­ман­ци­те да имат съ­що­то ка­то ос­та­на­ли­те народи, то­га­ва доб­ре - с не­го мо­же да се раз­го­ва­ря или пък не мо­же да се разговаря, щом не иска; той оба­че каз­ва истината. Но ако повтаря, че ис­кал да уни­що­жи гер­ман­с­кия ми­литари- зъм, че не же­ла­ел гер­ман­ци­те да по­тис­кат дру­ги народи, че ис­кал гер­ман­ци­те да из­вър­шат то­ва или онова, как­то неп­ре­къс­на­то се го­во­ри днес и ве­че го­ди­ни наред, то­га­ва той лъже; Възможно е да не знае, че лъже, но той лъже, той дейс­т­ви­тел­но лъже; той лъ­же обективно, въп­ре­ки че мо­же и да не го вър­ши су­бективно.

Целта е чо­век да зас­та­не на стра­на­та на истината, до­ри та­зи ис­ти­на по­ня­ко­га да е вредна, до­ри тя на не­го са­мия да му е неприятна. Нека оба­че да си приз­нае не­ща­та и да не при­тъ­пя­ва съз­на­ни­ето си с фра­зи­те за гер­ман­с­кия милитаризъм, към кой­то из­пит­ва омраза, ала без да же­лае да пот­вър­ди то­ва пред се­бе си. Нека да си признае, че ис­ка да съз­да­де без­п­ра­вие на германците, са­мо де­то не же­лае да го изтъква. В слу­чая мо­же би съ­щес­т­ву­ва нуж­да от притъпяване; ала не то­ва е истината! Важното е да се зас­та­не на стра­на­та на истината. При на­ли­чи­ето на ку­раж за ис­ти­на­та чо­век ви­на­ги се прид­виж­ва мал­ко по-напред. Въпросът е да имаш то­зи ку­раж към истината.

Няма съмнение, че в ця­лос­т­на­та ево­лю­ция на чо­ве­чес­т­во­то все­ки на­род има, и ка­то народ, своя мисия, свое по­ръ­че­ние и че те­зи раз­лич­ни мисии, те­зи раз­лич­ни поръчения, взе­ти заедно, об­ра­зу­ват ед­но цяло, а имен­но ево­лю­ци­ята на човечеството. Но вяр­но е съ­що така, че от­дел­ни хора, осо­бе­но такива, ко­ито се за поз­на­ват с ми­си­ята на човечеството, се одър­зос­тя­ват в име­то на ог­ра­ни­че­ни гру­по­ви ин­те­ре­си да ин­с­це­нират ед­но или дру­го не­що и за та­зи цел да из­пол­з­ват за­ло­же­но­то в човечеството.

Да взе­мем ан­г­лийс­кия народ. Ако се осъ­щес­т­вя­ва онова, ко­ето през Петия сле­дат­лан­т­с­ки пе­ри­од по не­обхо­ди­мост под­ле­жи на осъ­щес­т­вя­ва­не имен­но от ан­г­лийс­кия народ, то­га­ва по­ра­ди сво­е­об­ра­зи­ето на ан­г­лий- ския на­род­нос­тен дух не е въз­мож­но точ­но Англия ня­ко­га да до­ве­де до из­бух­ва­не на война. Защото същнос­т­на­та чер­та на ан­г­лийс­кия на­род­нос­тен дух - в не­го­во­то све­тов­но­ис­то­ри­чес­ко зна­че­ние за ево­лю­ци­ята на чо­ве­чес­т­во­то - стои в раз­рез с вся­ка­къв ми­ли­та­рис­ти­чен импулс. Англий- ският на­род­нос­тен ха­рак­тер прев­ръ­ща своя на­род в най-немилитари- стичния, ка­къв­то изоб­що мо­же да има. При все то­ва мо­же би от сто­ле­тия на­сам ед­ва ли са из­ми­на­ва­ли де­сет пос­ле­до­ва­тел­ни години, през ко­ито

Сега ве­че не­ща­та ще за­ви­сят от това, да­ли ня­кой ден та­зи същ­ност на ан­г­лийс­кия на­род ще бъ­де проз­ря­на и в по-дълбокия, в ду­хов­но­-на­уч­ния смисъл. Отделни ли­ца в об­щи ли­нии са вник­на­ли в нея, а кой­то е добре за­поз­нат с Хърбърт Спенсър*150 и Джон Стюарт Мил*151, знае, че на­й-п­рос­вет­ле­ни­те ду­хо­ве на Англия ве­че на­пъл­но са я прозрели, но все още не от духовно-научно, ами от сво­ето по­-с­ко­ро ма­те­ри­алис­ти­ческо гледи- ще. Ето за­що аз Ви съ­вет­вам да про­че­те­те с дос­та го­ля­мо усър­дие по­ли­ти­чес­ки­те ста­тии на­й-­ве­че на Хърбърт Спенсър или на Джон Стюарт Мил - от тях мо­же­те да на­учи­те из­вън­ред­но много. И то­зи ми­рен дух, кой­то в час­т­ност съз­да­ва наг­ла­са за оп­ре­де­ле­но по­ли­ти­чес­ко мислене, то­зи дух, как­то ве­че загатнах, на­ис­ти­на е про­ник­нал от Англия в Европа. Всеки, кой­то е врял и ки­пял сред ши­ре­щи­те се в ев­ро­пейския жи­вот тол­ко­ва раз­лич­ни гледища, как­то аз без съм­не­ние смея да твър­дя за се­бе си, знае например, че всич­ки по­ли­ти­чес­ки на­уки в Централна Европа из­ця­ло са би­ли пов­ли­яни от Англия. И ни­как не е слу­чайно, че ос­но­во­по­лож­ни­ци­те на гер­ман­с­кия со­ци­али­зъм - Маркс, Енгелс, са ос­но­ва­ли гер­ман­с­кия со­ци­ализъм под въз­дейс­т­ви­ето на Англия.

Изобщо мно­го лес­но се случ­ва цен­т­рал­но­ев­ро­пейс­ки­ят нрав да се на­тък­ва на пог­реш­но разбиране. В Западна Европа ис­тин­с­ки­ят цен­т­рал­но­ев­ро­пейс­ки нрав и се­га про­дъл­жа­ва поч­ти ви­на­ги да бъ­де раз­би­ран погре- шно. Другояче впро­чем не би мог­ло и да бъде. В ду­хов­но­то офор­м­ле­ние на Централна Европа френски­ят еле­мент се е прос­му­кал до та­ка­ва сте- пен, че Лесинговият "Лаокоон"*152, ед­но от най-големите, на­й-з­на­чи­-
тел­ни­те произведения, да­ва­ли тон през на­й-­ве­ли­ча­ва­та епо­ха на Герма- ния, е пре­жи­вял учас­т­та Лесинг да се дво­уми да­ли да на­пи­ше та­зи своя твор­ба на френ­с­ки или на немски. През XVIII в. об­ра­зо­вани­те лю­де от Централна Европа са пи­ше­ли зле на нем­с­ки и доб­ре на френ­с­ки език. Нека то­ва да не се забравя. А през XIX в. Централна Европа се из­п­ра­вя пред опас­нос­т­та из­ця­ло да се поангличанчи, из­ця­ло да се про­ник­не от ан­г­лийс­кия нрав. Нищо чудно, де­то то­зи цен­т­рал­но­ев­ро­пейс­ки нрав е тол­ко­ва сла­бо познат, щом неп­рес­тан­но би­ва за­ли­ван от всич­ки страни, вклю­чи­тел­но в ду­хов­но отношение. Помислете само как­ва те­ория за ево­лю­ци­ята на жи­вот­ни­те и рас­те­ни­ята е сът­во­ре­на от Гьоте. Тя дейс­т­ви­тел­но стои едно стъ­па­ло по­-го­ре от ма­те­ри­алис­ти­чес­кия дарвинизъм, та­ка как­то с ог­лед на за­ко­на за зву­ко­из­мес­т­ва­не­то нем­с­ки­ят език се на­ми­ра ед­но стъ­па­ло по­-ви­со­ко от гот­с­кия и английския. Но ето че в са­ма­та Германия щас­ти­ето се ус­мих­ва на ма­те­ри­алис­ти­чес­кия дарвинизъм, а не на съ­щин­с­ки нем­с­ко­то Гьотево творение. Следователно ня­ма за­що да се учудваме, че гер­ман­с­ки­ят нрав би­ва раз­би­ран зле и че ни­кой не си да­ва труд да раз­бе­ре то­зи гер­ман­с­ки нрав точ­но така, как­то тряб­ва да бъ­де разбран, ако чо­век же­лае да се от­не­се спра­вед­ли­во към него.

И тъй, как­то бе казано, на­й-­ве­че в по­ли­ти­чес­ки­те на­уки всич­ко е би­ло пов­ли­яно от ан­г­лийс­ка­та на­со­ка на мисълта. Онова обаче, ко­ето се оказ­ва наложително, е из­вес­т­но са­мо­поз­на­ние на на­род­нос­т­ни­те ха­рак­тери. И не­ща­та ня­ма да се оправят, пре­ди да се стиг­не до та­ко­ва самопозна- ване, за ко­ето впро­чем Хърбърт Спенсър и Джон Стюарт Мил не са до- статъчни, за­що­то в ос­но­ва­та му тряб­ва да бъ­де за­ло­же­на Духовна Наука и до­ла­вя­не­то на онова, ко­ето е да­де­но чрез Духовната Наука.

Обърнете вни­ма­ние кол­ко труд­но е нап­ри­мер да се схва­не след­но­то - онова, ко­ето се има пред­вид тук, не е су­ха те­ория - то ле­жи в ос­но­ва­та на живота: В ду­ша­та съ­щес­т­ву­ва оп­ре­де­ле­на връз­ка меж­ду пред­с­та­ва­та и думата. Това е факт, кой­то вед­на­га ще поясня. Да приемем, че в ду­шев­на­та кон­фи­гу­ра­ция ду­ма­та е разпо­ло­же­на в то­ва по­ле тук, а ми­съл­та - в другото:

Работата е в това, че френ­с­ки­ят на­род­нос­тен ха­рак­тер про­явя­ва тен­ден­ция да при­тис­ка ми­съл­та на­до­лу към думата, то­ест при го­во­ре­не ми­съл­та да се втък­ва в изговарянето. Ето за­що имен­но в то­ва по­ле се сти­га тол­ко­ва лес­но до опи­яня­ва­не от думата, до опи­яня­ва­не от фразата, при ко­ето имам пред­вид фра­за в доб­рия смисъл:

Английският на­род­нос­тен ха­рак­тер пък при­тис­ка ми­съл­та под думата, та­ка че, про­низ­вай­ки думата, ми­съл­та тър­си изя­ва от­въд нея:

Свойствено на нем­с­кия език е ми­съл­та да не се об­вър­з­ва с думата. И са­мо по­ра­ди факта, че нем­с­ки­ят език не до­веж­да ми­съл­та до думата, а съх­ра­ня­ва ми­съл­та в мисълта, е ста­на­ла въз­мож­на по­ява­та на фи­ло­со­фи ка­то Фихте, Шелинг, Хегел, ко­ито дру­га­де по све­та не би­ха би­ли възмож- ни. По то­зи на­чин оба­че в об­щува­не­то на хо­ра­та мно­го лес­но мо­же да нас­тъ­пят недоразумения. Защото пре­веж­да­не в ис­тин­с­кия сми­съл е про- с­то невъзможно, то ви­на­ги ще бъ­де сурогат. Не съ­щес­т­ву­ва ни­как­ва въз­мож­ност ка­за­но­то от Хегел да се ка­же и на ан­г­лийс­ки или на френски. Това е на­пъл­но изключено, та­ки­ва пре­во­ди мо­гат да пред­с­тав­ляват един­с­т­ве­но сурогат. Възможност за раз­би­ра­не е на­ли­це са­мо по­ра­ди то- ва, че ня­кои ос­нов­ни ро­ман­с­ки еле­мен­ти про­дъл­жа­ват да са общи, за­що­то да­ли ще се ка­же association на френ­с­ки или association на английс­ки е все ед­но - и в два­та слу­чая ду­ма­та въз­ли­за към ро­ман­с­кия език. Такива не­ща улес­ня­ват об­щу­ва­нето. Но все­ки на­род­нос­тен ха­рак­тер си има своя ми­сия и чо­век мо­же да се до­бе­ре до не­го са­мо въз ос­но­ва на сил­но­то же­ла­ние за пос­ти­га­не на та­ко­ва разбирателство.

Славянският на­род­нос­тен ха­рак­тер из­бут­ва ми­съл­та об­рат­но във вът­реш­нос­т­та и я раз­по­ла­га тук:

Там ду­ма­та е съв­сем от­да­ле­че­на от ми­съл­та и витае, ка­то че ли е от­де­ле­на от нея.

Най-силно прик­ри­тие меж­ду ми­съл и ду­ма до степен, ко­га­то ми­съл­та из­чез­ва по от­но­ше­ние на думата, има във френски. Най-силно са­мо­из­жи­вя­ва­не на ми­съл­та е на­ли­це в немски, по­ра­ди ко­ето и фор­му­ли­ра­ни­ят от
Хегел и хе­ге­ли­ан­ци­те из­раз за „са­мо­съз­на­ни­ето на мисълта" има сми­съл са­мо в нем­с­кия език*153. Онова, ко­ето за чуж­де­не­ца е абстрактност, пред­с­тав­ля­ва за гер­ма­не­ца вър­хов­но изживяване, ко­ето той мо­же да из- пита, ако го раз­би­ра в жи­вия смисъл. Немският език се стре­ми да обос­но­ве бра­ка меж­ду ду­хов­но­то са­мо по се­бе си и ду­хов­но­то на мисълта. Това не мо­же да бъ­де пос­тиг­на­то ни­къ­де дру­га­де по света, в ни­кой друг на­род­нос­тен ха­рак­тер ос­вен в немския.

Това ня­ма ни­що об­що с ня­как­ва империя, но то е зас­т­ра­ше­но за сто­ле­тия напред, ако хо­ра­та се от­не­сат отри­ца­тел­но спря­мо онова, ко­ето се­га об­хож­да све­та ка­то ми­ро­лю­би­ва мисъл. В про­ти­вен слу­чай под зап­лаха се на­ми­ра не са­мо ед­на им­пе­рия в центъра, но и ця­лос­т­ни­ят гер­ман­с­ки нрав. Ето за­що те­зи дни действи­тел­но са съд­бо­нос­ни за онзи, кой­то раз­би­ра нещата. И чо­век може, чо­век би мо­гъл по­не да се надява, че не­ща­та се пре­це­ня­ват по­-­ина­че в срав­не­ние с пър­вия път, ко­га­то в из­вес­тен сми­съл бе прив­не­се­на съдба, съд­бо­вен импулс, и бе­ше ред­но да се разми- сли, ала не бе­ше­,­из­мис­ле­но - по оно­ва време, ко­га­то в Австрия доб­ро­вол­но изя­ви­ха го­тов­ност да бъ­де пре­дос­та­ве­но на Италия онова, ко­ето мо­же­ше да я на­ка­ра да изос­та­ви ире­ден­тиз­ма и фран­к­ма­сон­с­кия „Grand-Orient"*154. B пе­ри­фе­ри­ята оба­че ня­ма­ха пред­с­та­ва как­во по оно­ва вре­ме всъщ­ност оз­на­ча­ва­ше да не се раз­мис­ля за из­вър­ш­ва­но­то в Италия, рес­пек­тив­но от три тамош­ни особи*155. Дано сега, как­во­то и да се слу- чи, све­тът да про­яви по­-го­ля­ма склон­ност към се­ри­оз­но то ог­леж­да­не на те­зи неща.

Задачата на гер­ман­с­кия еле­мент е пре­доп­ре­де­ле­на имен­но от осо­бе­но­то по­ло­же­ние на мисълта. Ето за­що без съ­дейс­т­вие на въп­рос­на­та жи­ве­еща в се­бе си ми­съл ни­ко­га не ще бъ­де въз­мож­но про­ти­ча­не­то на онази ду­хов­на еволюция, ко­ято след­ва да протече. Редно е не­ща­та да се раз­г­леж­дат такива, как­ви­то са. Английски­ят на­род­нос­тен ха­рак­тер изис­к­ва ду­хов­но­то да бъде, та­ка да се каже, до­ня­къ­де материализирано. С то­ва не се от­п­ра­вя уп­рек към ан­г­лийс­кия на­род­нос­тен характер, а са­мо се по­соч­ва един факт. В рам­ки­те на ан­г­лийс­кия на­род­нос­тен характер, ду­хов­но­то до из­вес­т­на сте­пен тряб­ва да бъ­де материализирано. Затова там все по­ве­че ще се про­явя­ва раз­би­ра­не за онова, ко­ето се стре­ми да про­из­ти­ча са­мо от на­род­нос­т­ния характер, а не от об­ща­та чо­веш­ка същност, си­реч за медиумното, ме­ди­умо­по­доб­но­то или не­що дру­го традиционно. Там имен­но ви­на­ги се на­ми­ра пър­во­на­ча­ло­то на ста­рин­но­то - ста­ри­те розен- кройцери, ста­ри­те ин­ду­си и та­ка нататък. Там то ви­на­ги тряб­ва да бъ­де по­чи­та­но по ня­ка­къв начин, как­то и са­ми­ят език е из ос­та­нал на стъ­па­ло­то на готския, при ко­ето ду­ма­та „изостанал" не пред­с­тав­ля­ва мо­рал­на или ос­но­ва­ва­ща се на сим­па­тия и ан­ти­па­тия оценка, а це­ли да оз­на­чи ­

само раз­лич­но­то мес­то­по­ло­же­ние вър­ху кла­си­фи­каци­он­на­та ос. Тя е въп­рос на сис­те­ма­ти­ка и не, ви­зи­ра при­мер­но изос­та­на­лост в развитие- то.

Нека да при­ема­ме не­ща­та такива, как­ви­то са; днес все­ки на­род ес­тес­т­ве­но е спо­со­бен да раз­би­ра всичко; ис­ти­на все пак е, че це­ли­ят дейс­т­ви­тел­но пло­до­но­сен ан­г­лийс­ки спи­ри­ту­али­зъм - в на­й-­доб­рия сми­съл на ду­ма­та - е импортиран, че той про­из­хож­да от Централна Европа. Първо- източникът му е Централна Европа, то­ест той е не­що за­им­с­т­ва­но от другаде. И тъй ка­то в Англия е на­ли­це осо­бе­но раз­ви­та ин­те­лек­ту­алност, там за­им­с­т­ва­но­то мо­же да бъ­де систематизирано, мо­же да бъ­де и орга- низирано. Във Франция нап­ример, един ум ка­то Якоб Бьоме*156 би бил немислим; но след ка­то Якоб Бьоме се по­явя­ва из­ця­ло ка­то рожба на ду­хов­но­то мис­ле­не в Централна Европа, той се сдо­би­ва с мно­гоб­рой­ни съ­миш­ле­ни­ци чрез Сен Мартен*157, та­ка на­ре­че­ния philosophe inconnu - не­поз­на­тия философ, кой­то бил пос­ле­до­ва­тел на Якоб Бьоме.

Ето как тряб­ва да си вза­имо­дейс­т­ват те­зи не­ща и то­га­ва пре­цен­ка­та ще мо­же да се пра­ви не в за­ви­си­мост от на­ци­онал­ни­те чувства, а спо­ред резултата, пред­с­та­вен на човечеството. В момента, ко­га­то бъ­де осъз­на то, че Кармата е не­що сериозно, че пос­ред­с­т­вом нея сме свър­за­ни със своя на­род­нос­тен ха­рак­тер приб­лизи­тел­но по из­ло­же­ния от мен вче­ра начин, ко­га­то об­с­то­ятел­с­т­ва­та се раз­г­леж­дат кармически, а не пристра- стно, то­га­ва чо­век от­к­ри­ва пра­вил­на­та позиция. И аз мо­га да си предста- вя, че ня­кой ден ще нас­тъ­пи времето, ко­га­то до­ри един тол­ко­ва прис­т­рас­тен на­род ка­то фран­цу­зи­те ще мо­же да се на­учи да схва­ща по­-кар­ми­чес­ки ми­съл­та за при­над­леж­нос­т­та към оп­ре­де­лен на­род­нос­тен харак- тер. Бих мо­гъл да­же да пред­по­ло­жа как с ог­лед на го­ля­ма­та си склон­ност към спи­ри­ту­алис­тич­но­то тък­мо ан­г­лийс­ки­ят на­род въз ос­но­ва на ня­как­ва спи­ри­ту­алис­тич­на на­ука един ден ще смог­не да забележи, че има и дру­ги народи, по от­но­ше­ние на ко­ито мо­же мъ­нич­ко да се по­мис­ли за равноправие, за ко­ето по­нас­то­ящем лип­с­ва как­во­то и да би­ло разбиране. Това не е упрек, ду­ма да не става! Човек оба­че съв­сем не е наясно, че неп­рес­тан­но го­вори неща, ко­ито сам без съм­не­ние разбира, до­ка­то дру­ги­му те из­г­леж­дат нап­ра­во странни. Американците зад­ми­на­ват всич­ки в това. При тях със­то­яни­ето на пъл­на не­осъз­на­тост от­нос­но факта, че дру­ги­ят съ­що има на­ме­ре­ние да се раз­ви­ва до­ня­къ­де по свое- му, е още по-парадоксално; раз­би­ра се, са­мо за онзи, кой­то не зас­тъп­ва съ­ща­та позиция.

Предвид го­ля­ма­та пред­раз­по­ло­же­ност имен­но на ан­г­лийс­кия на­род към спиритуалност, ня­кои не­ща мо­гат - тък­мо по за­оби­кол­ния път на спи­ри­ту­ал­нос­т­та - да про­ник­нат в то­зи на­род­нос­тен характер, осо­бе­но ако ос­вен туй взе­мем под внимание, че там въз ос­но­ва на на­род­нос­т­ния ха­ра-­
ктер е на­ли­це мак­си­мал­на предраз­по­ло­же­ност за чис­то логическо, то­ест за нес­пи­ри­ту­ал­но мис­ле­не и съ­щев­ре­мен­но за систематизиране. Така нап­ри­мер ня­ма друг случай, в кой­то да про­ли­ча­ва схо­ден ор­га­ни­за­тор­с­ки талант, как­то в съ­чи­не­нията на Хърбърт Спенсър. По от­но­ше­ние на всич­ко на­уч­но ан­г­лийс­ки­ят на­род­нос­тен ха­рак­тер про­явя­ва най- го­лям ор­га­ни­за­тор­с­ки талант, по­ра­ди ко­ето той с не­ве­ро­ят­на дар­ба сис­те­ма­ти­зи­ра всич­ко вре­дом по света. И са­мо човек, кой­то оби­ча приказките, а не реалността, от­но­во мо­же да твърди, че гер­ман­ци­те има­ли особен ор­га­ни­за­тор­с­ки талант, не­за­ви­си­мо че то­зи та­лант е съв­сем неп­ри­същ на ис­тин­с­кия гер­ман­с­ки ха­рактер.

Нека не се забравя, че онова, ко­ето гер­ман­ци­те на­пос­ле­дък при­вид­но съз­да­до­ха в раз­лич­на сте­пен как­то в териториално, та­ка и в кул­тур­но отношение, бе съз­да­де­но от при­тес­не­нос­т­та на из­ток и запад. Тук впро- чем в те­че­ние на XIX век бя­ха фор­ми­ра­ни ка­чес­т­ва по по­-п­ре­ци­зен на- чин, от­кол­ко­то са на­ли­це у на­ро­дите, на ко­ито те всъщ­ност принадле- жат. Но точ­но то­ва мо­же да бъ­де доб­ре разбрано. Самопознанието още не се е раз­п­рос­т­ра­ни­ло пов­се­мес­т­но и тъй ка­то гер­ман­ци­те са тол­ко­ва възприемчиви, та­ка уме­ят да прие мат и ус­во­яват оп­ре­де­ле­ни неща, то осо­бе­но на­ро­ди­те на Запада - не на Изтока - имат въз­мож­ност да се за поз­на­ят със зна­чи­тел­на част от онова, ко­ето те са­ми­те са, по­ра­ди факта, че то е би­ло ус­во­ено от гер­ман­ци те. Понятно е чо­век ви­на­ги да на­ми­ра не­ща­та у се­бе си мно­го ху­ба­ви и естествени. Но ко­га­то ги ус­та­новиш у другиго, ед­ва то­га­ва за­бе­ляз­ваш как­во пред­с­тав­ля­ват те в действител- ност. Никой изоб­що не по­до­зира как­ва част от онова, за­ра­ди ко­ето Запа- дът тол­ко­ва мно­го уко­ря­ва Централна Европа, е прос­то от­ра­жение на прив­не­се­но­то от Запада в Централна Европа.

Никой изоб­що не по­до­зи­ра как­ва тай­на всъщ­ност се крие в това. При обек­тив­но ог­леж­да­не на об­с­то­ятелства­та мно­го стран­но впе­чат­ле­ние пра­ви нап­ри­мер как на­й-­ве­че ня­кой пред­с­та­ви­тел на френ­с­кия на­род въоб­ще не е в със­то­яние да ви­ди у се­бе си нещата, ко­ито той с та­ка­ва страш­на ос­т­ро­та укорява, щом ги ус­тано­ви у ня­кой друг, въз­п­ри­ел ги под френ­с­ко влияние. Навярно съ­що та­ка не е ху­ба­во да се сблъс­каш с имитация. Но ако чо­ве­чес­т­во­то дейс­т­ви­тел­но тряб­ва да прогресира, на­ло­жи­тел­но е то­ва сът­руд­ни­чес­т­во на цен­т­рал­но­ев­ро­пейс­ка­та мисъл, как­то го опи­сах в пос­лед­но­то си съ­чи­не­ние „Върху за­гад­ки­те на чо­века", да мо­же да просъществува. То е необходимо, то не мо­же да бъ­де преуста- новено, а не би­ва да бъ­де и бру­тал­но унищожено.

И ето се­га чо­ве­чес­т­во­то стои пред ре­ша­ва­не­то на точ­но оп­ре­де­ле­ни проблеми*158. Преди всич­ко на не­що, вър­ху ко­ето ве­че съм об­ръ­щал вни­ма­ние и ко­ето е свър­за­но с уди­ви­тел­на­та мо­дер­на техника, по­яви­ла се в ре­зул­тат на ува­жа­ва­ни­те и от Духовната Наука при­род­ни науки. В

Второ, онова, ко­ето на­ри­ча­ме си­ли на въз­ник­ва­не­то и изчезването, си­ли на раж­да­не­то и смъртта, по ня­какъв на­чин ще бъ­де проз­ря­но от хората. Нужно ще бъ­де са­мо хора­та по­-нап­ред да съз­ре­ят мо­рал­но за това. Тук оба­че ще спа­да съ­що пре­зи­ра­не­то на неща, за ко­ито днес се го­во­рят са­мо недомислия. Обръщал съм вни­ма­ние и съм казвал: Хората се пи­тат как се по­ви­ша­ва раждаемостта, ко­га­то бро­ят на раж­да­ни­ята на­малява. Но те го­во­рят един­с­т­ве­но недомислия, за­що­то не зна­ят ни­що по въп­ро­са и за­що­то по начина, по който той би­ва обсъждан, по­ло­жи­тел­но ня­ма да се пос­тиг­не онова, за ко­ето се говори.

Трето, в не­да­леч­но бъ­де­ще ще нас­тъ­пи пъ­лен пов­рат в мис­ле­не­то по от­но­ше­ние на бо­ле­ду­ва­не­то и здра­вето. Медицината ще се про­ник­не от онова, ко­ето мо­же да бъ­де об­х­ва­на­то в Духа, за­що­то чо­век ще се на­учи да поз­на­ва бо­лес­т­та ка­то ре­зул­тат на ду­хов­ни причини.

Както ве­че съм казвал, на днеш­ния ан­т­ро­по­соф не мо­же да се натяква, че в об­лас­т­та на ле­че­ни­ето той не би мо­гъл да про­яви сво­ето умение. - По-напред не­ка да му бъ­дат раз­вър­за­ни ръцете! Докато всич­ко е окупи­ра­но от ма­те­ри­алис­ти­чес­ка­та медицина, не е въз­мож­но да се пред­п­ри­еме до­ри не­що частично. Тук човек на­ис­ти­на тряб­ва да пос­тъп­ва по христи- янски, по­-точ­но спо­ред св. Павел, и да знае, че гре­хът иде от закона, а не об­рат­но - за­ко­нът от греха*159.

Но всич­ки те­зи неща, ко­ито тряб­ва да ста­нат по вре­ме на Петия сле­дат­лан­т­с­ки период, ня­ма да се сбъднат, ако чо­век не скло­ни да до­пус­не уча- с­ти­ето на спи­ри­ту­ал­на­та ми­съл в чо­веш­ка­та еволюция. Спиритуална­та ми­съл е потребна. За та­зи цел оба­че е не­об­хо­ди­мо пре­зи­ра­но­то днес са­мо от от­дел­ни ли­ца да ста­не все­об­що прозрение. Необходимо е напри- мер, пре­ди всич­ко в ан­г­лийс­кия на­род­нос­тен характер, да нас­тъпи ос­но­вен пов­рат в оп­ре­де­ле­на посока. И за да видите, че мо­ето твър­де­ние е обосновано, ще спо­де­ля с Вас ед­на пре­цен­ка на лорд Актън*160, от ко­ято мо­же­те да из­в­ле­че­те мно­го поука. Лорд Актън казва­:­"Чуж­де­не­цът не
виж­да в сво­ята дър­жа­ва ня­как­во мис­тич­но образование, ня­ка­къв arca- num imperii*161". Вижда се, кол­ко трез­во мис­ли лорд Актън през де­вет­де­сет­те години, свър­з­вай­ки мно­го доб­ре ан­г­лийс­кия ра­ци­она­ли­зъм с пред­раз­по­ло­же­нос­т­та към спиритуалното, ма­кар той още да не го при- тежава. Той про­зи­ра мис­тич­ния елемент, за­ло­жен в ан­г­лийс­кия импери- ализъм. Империализмът е про­дукт на но­во­то време, но своя ха­рак­те­рен об­раз той е при­до­бил чрез мис­тич­ния об­ли­к,­кой­то про­явя­ва имен­но в ан­г­лийс­кия им­пе­риализъм. А то­ва мис­тич­но - из­г­леж­да странно, де­то го на­ри­чам „мистично", но то дейс­т­ви­тел­но мо­же с право да се на­ре­че та­ка - е на­ме­ри­ло из­раз и във външ­ни­те събития.

До де­вет­де­сет­те го­ди­ни Англия бе­ше об­ра­зец за чес­тен и от­к­рит пар- ламентаризъм, по­не­же от пар­ла­мен­та за­ви­се­ше как­ви им­пул­си ще се да­дат на външ­на­та политика; а чрез раз­лич­ни­те пар­ла­мен­тар­ни ин­с­ти­ту- ции на­ро­дът в Англия на­ис­ти­на бе­ше съп­ри­час­тен във външ­на­та поли- тика. По времето, ко­га­то за­поч­на­ха да се про­явя­ват об­съ­де­ни­те от нас по раз­ли­чен по­вод неща, в Англия се на­ла­га­ше съз­да­ва­не­то на осо­бе­на ин- ституция, за­що­то не може, раз­би­ра се, да се раз­по­ла­га с ця­лос­т­но­то дър­па­не на конците, ко­га­то пред пар­ла­мен­та тряб­ва да бъ­де пос­та­вя­но вси- чко. Ето за­що ръ­ко­во­де­не­то на външ­ни­те де­ла бе из­ве­де­но от парламен- та, как­то и от външ­но­то ми­нис­тер­с­т­во и бе пре­не­се­но в ед­на вът­реш­на комисия, със­то­яща се са­мо от пра­ви­тел­с­т­ве­ния съ­вет и ня­как­ва кан­це­ла­рия на външ­но­то министерство. Там се из­вър­ш­ва нес­равни­мо повече, от­кол­ко­то във всич­ко онова, на­че­ло на ко­ето стои един Грей. През де­вет­де­сет­те го­ди­ни мястото, къ­де­то се със­ре­до­то­ча­ват всич­ки нишки, бе от­де­ле­но от ви­ди­ма­та външ­на политика, ко­ято то­га­ва всъщ­ност бе­ше са­мо по­ли­ти­ка в сянка, от ко­ято не за­ви­се­ше ни­що и в ко­ято - сти­га чо­век да на­луч­ка вярна­та точ­ка в нея - се виж­да как­ва иг­ра соб­с­т­ве­но се разигра- ва. Следователно в момента, ко­га­то се въз­наме­ря­ва­ше да се по­еме въп­рос­но­то дър­па­не на конците, зо­на­та на дейс­т­вие бе пре­мес­те­на от външ­но­то към вътрешното*162, в ед­на та­ка на­ре­че­на ко­ми­сия за ми­нис­тер­с­т­во­то по външ­на­та политика. Лорд Актън казва*163:

„Чужденецът не виж­да в сво­ята дър­жа­ва ня­как­во мис­тич­но образование, ня­ка­къв arcanum imperii. Основите ле­жат от­чет­ли­во пред него, все­ки мо­тив и вся­ка фун­к­ция на ме­ха­низ­ма са му обяс­не­ни­, п­рег­лед­ни са му ка­то ко­лел­ца­та на часовник. Ние оба­че с на­шия ло­ка­лен дух, кой­то ни­то е пра­вен с ръце, ни­то е на­пи­сан на хар­тия и кой­то се сла­ви със своя ор­га­ни­чес­ки растеж, ние, ко­ито не вяр­ва­ме в си­ла­та на де­фи­ни­ци­ите и об­щи­те прин­ци­пи и се ос­ла­ня­ме на от­но­си­тел­ни истини, ние не мо­жем да при­те­жа­ва­ме нищо, чи­ято стойност би мог­ла да се срав­ни с дъл­ги­те и ожи­ве­ни преговори, в ко­ито дру­ги дър­жав­нос­ти раз­к­ри­ха за все­ки гра­мо­тен сък­ро­ве­ни­те тай­ни на по­ли­ти­чес­ка­та наука. Дебатите на уч­ре­ди­-
тел­ни събрания, във Филаделфия, Версай и Париж, в Кадикс и Брюксел, в Женева, Франкфурт и Берлин и в още по­-го­ля­ма сте­пен мо­же би от всич­ки­те тях пре­го­во­ри­те в прос­вет­ле­ни­те ща­ти на аме­ри­кан­с­кия съюз, кол­ко­то и чес­то да са пре­фа­сони­ра­ли ин­с­ти­ту­ци­ите си, сто­ят да­леч нап­ред в по­ли­ти­чес­ка­та ли­те­ра­ту­ра и ни пред­ла­гат съкровища, на как­ви­то ние в соб­с­т­ве­на­та си стра­на ни­ко­га не сме има­ли въз­мож­ност да се радваме..."

При все то­ва та­зи стра­на е об­ра­зец на парламентаризма, об­ра­зец на по­ли­ти­чес­кия живот, за­що­то всич­ко то­ва не е нужно, за­що­то то мо­же да бъ­де мистично, ко­га­то чо­век се пос­ве­ти са­мо на своя на­род­нос­тен харак- тер, кой­то оба­че от де­вет­де­сет­те го­ди­ни е отречен.

Понеже там е на­ли­це ед­на аб­со­лют­но оп­ре­де­ле­на за­да­ча спря­мо Съзна- ващата Душа от Петия сле­дат­лантски период, там и ня­кои на­чи­ни на мис­ле­не имат на­род­нос­тен ха­рак­тер - не е нуж­но те да бъ­дат на­чи­ни­те на мис­ле­не на от­дел­ни­те хора, но имат на­род­нос­тен ха­рак­тер -, за ко­ито в Централна Европа изоб­що липсва пространство. Ще Ви дам един при­мер за това.

Един от на­й-­ве­ли­ки­те умо­ве на всич­ки вре­ме­на е Фарадей. Майкъл Фарадей*164 е из­ра­зил от­но­ше­ни­ето си на при­ро­до­из­с­ле­до­ва­тел към въп­ро­си­те на ре­ли­ги­ята и ду­ми­те му, бих казал, са монументални:

„Преди да нав­ля­за в съ­щин­с­ка­та тема, бих ис­кал да дам ед­но пояснение, ко­ето - как­во­то и да си мис­лят дру­ги­те - за мен е от из­вън­ред­на важност: Колкото и ви­со­ко да е пос­та­вен чо­ве­кът над за­оби­ка­ля­щи­те го съ­щес­т­ва , пред не­го все пак се из­ди­га не­що по­-ви­со­ко и без­к­рай­но по-възвишено, от­кол­ко­то е той са­мият, а пътищата, ко­ито мо­гат да из­ми­нат мис­ли­те му за един бъ­ден жи­вот и свър­за­ни­те с не­го на­деж­ди и опасения, са неиз- броими. Смятам, че ис­ти­на­та за то­зи бъ­ден жи­вот не мо­же да бъ­де из­во­юва­на чрез ня­какво нап­ря­га­не на не­го­ви­те мис­лов­ни сили, кол­ко­то и въз­ви­ше­ни да са мислите, ко­ито му се уда­ва да из­г­ради. Тези ис­ти­ни му се пре­по­да­ват чрез друг урок, по­-раз­ли­чен от човешкия: чрез прос­та­та вя­ра в за­ве­ща­ното свидетелство. Нека ни­кой до­ри за миг да не си поми- сля, че самовъзпитанието, ко­ето бих ис­кал да препо­ръ­чам по от­но­ше­ние на не­ща­та от то­зи живот, има не­що об­що с на­ши­те на­деж­ди за бъ­ден жи­вот и че чо­век чрез си­ла­та на своя ра­зум мо­же да уз­нае не­що за Бога. Неподходящо би би­ло тук да се спи­рам на та­зи ма­те­рия по-обстойно, от­кол­ко­то е необходимо, за да се ус­та­но­ви аб­со­лют­но­то раз­ли­чие меж­ду ре­лиги­оз­на­та и обик­но­ве­на­та вяра. Ще се из­тъл­ку­ва ка­то моя слабост, заг­де­то от­ри­чам въз­мож­нос­т­та ду­хов­ната дейност, ко­ято счи­там ка­то при­го­де­на за ви­со­ки неща, да се при­ла­га и по от­но­ше­ние на върховните. Готов съм да при­ема то­зи упрек. Във връз­ка със зем­ни­те ра­бо­ти аз са­ми­ят оба­че вярвам, че „не­ви­ди­ми­те не­ща на Онзи, кой­то е сът­во­рил света,
се виж­дат яс­но и се раз­би­рат от сътворените, вклю­чи­тел­но не­го­во то мо­гъ­щес­т­во и божественост", и ни­ко­га не съм съ­зи­рал не­що не­съв­мес­ти­мо меж­ду нещата, ко­ито мо­гат да бъ­дат раз­б­ра­ни със за­ло­же­ния в чо­ве­ка дух и оне­зи по­-вис­ши не­ща от­нос­но бъд­ния му живот, ко­ито то­зи за­ло­жен в не­го дух не смог­ва да схване."

С ед­на та­ка­ва наг­ла­са до­ри Дарвин нап­ри­мер е мо­жел да обос­но­ве своя ма­те­ри­алис­ти­чес­ки дар­ви­ни­зъм и съ­щев­ре­мен­но да си ос­та­не ек­зал­ти­ран бла­го­чес­тив човек. Нютон е мо­жел да бъ­де на­й-­ек­зал­ти­ра­ни­ят чо­век на сво­ето вре­ме в дог­ма­ти­чен смисъл. Когато дар­ви­низ­мът бил пре­не­сен в Централна Европа и станал хекелизъм, то­га­ва - по­ра­ди сво­е­об­ра­зи­ето на ми­съл­та - той ве­че не мо­жел да ос­та­не из­вън ре­ли­ги­оз­ното усещане. Ето за­що в рам­ки­те на хе­ке­лиз­ма дар­ви­низ­мът се пре­вър­нал в ре­ли­ги­оз­на система. Всички тези не­ща имат сво­ето на­й-­дъл­бо­ко основание. Те оба­че ни по­каз­ват как хо­ра­та без раз­ли­ка на вяра, на­ционал­ност и та­ка на­та­тък мо­гат да взаимодействат, ко­га­то уме­ят да пра­вят раз­ли­ка меж­ду мисиите, по­ла­гащи се имен­но на от­дел­ни­те на­род­нос­т­ни характери. И чо­ве­чес­т­во­то един ден ще тряб­ва да проз­ре това. Тогава, от ед­на страна, ще се от­да­де на на­род­нос­т­ни­те ха­рак­те­ри заслуженото, а и ве­че ня­ма да има пе­чал­ни времена, как­ви­то пре­жи­вя­ва­ме днес, ко­ито са пе­чал­ни не са­мо за­ра­ди мно­го­то про­ли­ва­на кръв, но и затуй, за­що­то до­ка­за­ха кол­ко мал­ко усет за ис­ти­на­та при­те­жа­ва чо­ве­чес­т­во­то най-общо. Затова е ред­но тук ве­че да се говори. Защото на­ши­ят де­виз гла­си „Мъдростта е са­мо в истината"*165. И на­й-­ве­че в гор­чи­ви вре­ме на е ред­но да се об­ръ­ща вни­ма­ние на те­зи неща, във времена, ко­га­то сър­це­то осо­бе­но сил­но кър- ви. Защото, на­мес­то хо­ра­та да се раз­в­ли­чат с раз­ни работи, как­то пос­тъп­ват под вли­яние на журналистиката, по­-полез­но би би­ло да се за­емат с мно­го дру­ги неща.

Една по­зи­тив­на мисъл, за да си със­та­ви чо­век преценка, би би­ла нап­ри­мер да се взе­ме под вни­ма­ние как­ви ужа­сии всъщ­ност про­из­ти­чат от това, че от­към пе­ри­фе­ри­ята вой­на­та не са­мо изоб­що се води, но се во­ди така, че как­то по­ра­ди не­из­беж­ни обстоятелства, та­ка и по­ра­ди прес­тъп­но по­ве­де­ние тя трае по­-дълго, от­кол­ко­то тряб­ва да трае. Това нап­ра­во е не­що невероятно, ка­то се има пред­вид кол­ко важ­но е ед­на война да не трае пре­ка­ле­но дълго, ако въ­об­ще е на­ло­жи­тел­но да се води. От стра­на на пе­ри­фе­ри­ята оба­че тя не са­мо се води, ами се во­ди така, как­то ни­ко­га не би мог­ло да се получи, ако се прозреше, че под вли­яние на соб­с­т­ве­ния ди­ле­тин­ти­зъм и на соб­с­т­ве­но­то без­си­лие все по­ве­че и по­ве­че про­дъл­жа­ва да не се вър­ши ни­що и че тък­мо по­ра­ди без­дейс­т­ви­ето ра­бо­та­та се про­та­ка та­ка безогледно.

И ето се­га е нас­тъ­пил моментът, в кой­то мо­же да се по­ка­же да­ли онези, от ко­ито зависи, не на­ро­ди­те - те ще по­ка­жат са­мо да­ли в те­че­ние на

Не бе­ше не­об­хо­ди­мо да се сти­га до та­ки­ва из­с­тъп­ле­ния на безумието, та ми­рът да бъ­де ока­чес­т­вя­ван ка­то на­й-с­т­ра­шен снаряд. Достатъчно ще­ше да бъде, ако се кажеше, че гер­ман­ци­те си слу­жат с ед­ни или дру­ги тънкости, че имат ед­но или дру­го на­ме­ре­ние - Бриан*166, Лойд Джордж би­ха мог­ли да из­мис­лят как­во ли не от­нос­но въз­мож­ни­те мо­ти­ви на гер- манците, ала не за всич­ки те­зи мо­ти­ви ста­ва дума; мо­же до­ри да се прие- ме, че те са налице. Ако си да­де­те тру­да да ана­ли­зи­ра­те все­ки от­де­лен мотив, из­тък­ван досега, Вие неп­ре­мен­но ще мо­же­те да кажете: Е добре, да допуснем, че е така, как­то пред­по­ла­га г-н Бриан или ня­кой друг; но то­га­ва у все­ки ис­тин­с­ки при­ятел на ми­ра би тряб­ва­ло да се съ­бу­ди стре­меж за въз­мож­но по­-бър­зо то му въдворяване! Ех, скъ­пи приятели, ако на­ис­ти­на мо­же­ше не да се въз­дейс­т­ва на ед­на преценка, а в мак­си­мал­на сте­пен да се раз­чис­ти ог­ром­на­та камара, ко­ято днес се тру­па пред спо­соб­нос­т­та да се пре­це­нява!

Вие изоб­що не си пред­с­та­вя­те в как­ва сте­пен на онзи, кой­то е на­яс­но с нещата, му се къ­са сърцето, ка­то вижда, че хо­ра­та без честно, оп­рав­да­но въз­му­ще­ние са в със­то­яние да слу­шат и че­тат ра­бо­ти ка­то тези, които днес - кол­ко­то и па­ра­док­сал­но да е - мо­гат да се пишат. Защото, ако ня­ма­ше дос­та­тъч­но основание, те не би­ха мог­ли да бъ­дат написани. Един- ствено с ру­гат­ни по от­но­ше­ние на жур­на­лис­ти­ка­та съ­що не се стига далече. Да не казвам, че днес е въз­мож­но да се хвър­ля прах в очи­те на ня­кои люде, но по­не ду­шев­ни­ят им взор мо­же да бъ­де замъглен, ако им се внушава: Внимавайте, ня­кой ис­ка да сее зло­ба сред нас! Невероятно лес­но е чо­век да се убе­ди как­ва без­с­мис­ли­ца е това, защото, ако при­емем на­ли­чи­ето на та­ко­ва же­ла­ние - та­ко­ва пред­по­ло­же­ние мо­жем спо­кой­но да нап­ра­вим -, то ни на­й-­мал­ко не пречи, пък и ни­що от слу­чи­ло­то се досега, ако го анализираме, не пре­чи да се пред­п­ри­еме онова, ко­ето тряб­ва да се пред­п­ри­еме за доб­ро­то на човечеството, а имен­но - да се прек­ра­ти про­ли­ва­не­то на кръв!

В със­то­яние съм да си пред­с­та­вя са­мо един тип хора, ко­ито по­ра­ди зас­ле­пе­ни­ето си не би­ха се опом­ни­ли - онези, ко­ито са до­ри сред нас и казват: Искаме да има­ме аб­со­лют­но непоклатим, на­пъл­но съ­вър­шен мир и до­ка­то не го постигнем, не мо­жем да прек­ра­тим войната. Тези хо­ра не са малко, те чес­то се на­ри­чат па­цифисти. Напоследък ня­кои от тях за­поч­на­ха да се сра­му­ват от ед­на та­ка­ва по­зи­ция и из­ра­зя­ват по­-ра­зум­ни преценки. Но по вре­ме на тя­гос­т­ни­те съ­би­тия мо­же­ше да се по­лу­чи така, че хо­ра­та да казват: Ние се борим за тра­ен мир, без да забелязваме, че в дейс­т­ви­тел­ност то­ва са са­мо праз­ни приказки; днес оба­че празни при­каз­ки мо­гат да се говорят, съз­да­вай­ки илюзията, че се опо­вес­тя­ват вър­хов­ни идеали.

Не, скъ­пи приятели, онова, ко­ето пред­с­тав­ля­ва иде­ал за ве­чен мир, ни­ко­га не се пос­ти­га и чрез кап­чи­ца кръв, про­ля­та от ня­ка­къв ин­с­т­ру­мент на войната. То тряб­ва да се осъ­щес­т­ви по съв­сем друг път! И кой­то и да е онзи, кой­то твърди, че се бо­рел за мир и за­туй тряб­ва­ло да во­ди вой­на - вой­на за раз­г­ро­мя­ва­не на противника, та да има мир, той лъже, ма­кар и да не съз­на­ва това, все ед­но кой е той!

Това са неща, над ко­ито днес чо­век мно­го не разсъждава. Но Духовната Наука би тряб­ва­ло да възпи­та­ва тък­мо у нас уме­ни­ето да преценяваме. Ето за­що аз не се боя по­ня­ко­га да на­зо­ва­вам не­ща­та без за­оби­кал­ки с ог­лед на прозрението, ко­ето в да­де­ния слу­чаи на­ис­ти­на не е пос­тиг­на­то лесно. Мисля обаче, че днес не мо­жем да го­во­рим до полунощ, по­ра­ди ко­ето се­га ще приключим.*167