Лекции изнесени в Дорнах от 4 до 31. 12. 1916 и в Базел на 21. 12 1916 г

ОСМА ЛЕКЦИЯ

У мно­зи­на се е съз­дал на­ви­кът вся­ка го­ди­на да от­п­раз­ну­ват фи­зи­чес­ко­то раж­да­не на оно­ва Същество, появи­ло се в Земното развитие, за да му при­да­де смисъл. Ако с ог­лед на онова, ко­ето от­но­во и от­но­во тряб­ва да из­тък­ва­ме ка­то за­да­ча на на­ше­то ду­хов­но­на­уч­но движение, ние не ис­ка­ме да из­пад­нем са­мо в от­бе­лязва­не­то на един празник, как­то то­ва се­га мо­же да се ус­та­но­ви на мно­го места, ще бъ­де умес­т­но в нас­то­ящо то се­ри­оз­но вре­ме да при­пом­ним в ду­ша­та си ня­кои неща, свър­за­ни със сми­съ­ла на фи­зи­чес­ко­то раж­да­не на Христос Исус.

Пред на­шия ду­хо­вен взор ние чес­то пъ­ти сме пред­с­та­вя­ли как в Христос Исус за чо­веш­ка­та наг­лед­на способ­ност в ед­но ця­ло се сливат, та­ка да се каже, две същ­нос­ти - Христовото Същество и чо­веш­ка­та същ­ност на Исус. В рам­ки­те на хрис­ти­ян­с­ко­то раз­ви­тие се е спо­ри­ло много, има­ло е мно­го сблъ­съ­ци на дог­ми относ­но съ­че­та­ва­не­то на Христос с Исус в съ- ществото, чи­ето фи­зи­чес­ко раж­да­не се от­бе­ляз­ва с Коледния празник. Като из­ход­на ба­за ние мо­жем да из­пол­з­ва­ме на­ше­то знание, че в Хрис-
тос раз­поз­на­ва­ме ед­но космическо, не­зем­но Същество, ед­но Същество, сляз­ло от ду­хов­ни­те светове, за да мо­же чрез раж­да­не­то си ка­то чо­век от плът, да при­да­де сми­съл на Земното развитие. В чо­ве­ка Исус раз­поз­на­ва­ме оногова, кой­то по из­вес­тен нам на­чин е бил пре­доп­ре­де­лен ка­то чо­век да се съ­еди­ни с Христовото Същество, да го по­еме в се­бе си, след ка­то в про­дъл­же­ние на три­де­сет го­ди­ни е би­вал под­гот­вян за това.

Имало е не­съм­не­но мно­го пререкания, мно­го сблъ­съ­ци на дог­ми за на- чина, по кой­то Христос се е свър­зал с Исус, но в съ­що­то вре­ме в от­но­ше­ни­ето на Христос към Исус се крие ед­но ука­за­ние за важ­ни тай­ни от­носно ця­лос­т­но­то зем­но раз­ви­тие на човечеството. А ако се прос­ле­ди как­во е ста­на­ло до днес, та да мо­же да се раз­бе­ре не­що за свър­з­ва­не­то на Христос с Исус, и ако се раз­съ­ди как­во още пред­с­тои да ста­не в раз­ви­ти ето на човечеството, та да мо­же то­ва от­но­ше­ние да се пос­та­ви в пра­вил­на светлина, то­га­ва чо­век ще се до­кос­не до ед­на от на­й-­ве­ли­ки­те тай­ни на чо­веш­ко­то поз­на­ние и на чо­веш­кия живот.

Когато наб­ли­жил мо­мен­тът раз­ви­ти­ето на чо­ве­чес­т­во­то да при­еме в се­бе си Христовото Същество, на­лице би­ла - яв­но ка­то нас­лед­с­т­во от ста­ри­те яс­но­вид­с­ки вре­ме­на на мъд­рос­т­та - въз­мож­нос­т­та да се съз­да­ват из­вес­т­ни пред­с­та­ви и виж­да­ния за ця­ло­то ве­ли­чие на Христовото Същество. По оно­ва вре­ме съ­щес­т­ву­ва ла ед­на мъдрост, за ко­ято днеш­но­то чо­ве­чес­т­во не­ряд­ко се изказва, мо­же да се рече, кощунствено, но за ко­ято то ед­ва ли има ня­как­ва представа; съ­щес­т­ву­ва­ло е онова, ко­ето меж­дув­ре­мен­но е би­ло из­ко­ре­не­но от раз­воя на чо­ве­чес­т­во­то чрез оп­ре­де­ле­ни те­че­ния - в об­щи линии, про­ти­во­дейс­т­ва­щи на по­-дъл­бо­ко­то хрис­ти­ян­с­ко от­к­ро­ве­ние - съ­щес­т­ву­вал е „гнозисът"*168 - ед­на мъдрост, в ко­ято се би­ло вля­ло мно­го от ста­ро­дав­но­то познание, про­явя­ва­но в ата­вис­тич­но­то яс­но­вид­с­т­во на човечеството. Целият на­ли­чен ус­тен и пис­мен гно­зис бил уни­що­жен без ос­та­тък от за­пад­ния дог­ма­ти­чен раз­вой на християн- ството, ед­ва след ка­то са­ми­ят гно­зис се бил опи­тал от своя стра­на да да­де от­го­вор на въпроса: Кой е Христос?

Днес ве­че и ду­ма не мо­же да ста­ва за връ­ща­не към гно­зи­са - той, раз­би­ра се, е не­що изтляло. Унищожава не­то му без ос­та­тък не­съм­не­но е би­ло под­тик­на­то от злото, не­ве­жес­т­во­то и враж­деб­нос­т­та спря­мо зна­нието и мъдростта, но при все то­ва то е про­из­тек­ло от ня­как­ва не­об­хо­ди­мост на зем­но­то развитие. И ед­на от мно­жес­т­во­то нас­то­ящи зло­на­ме­ре­нос­ти пред­с­тав­ля­ва това, де­то точ­но сре­щу ан­т­ро­по­соф­с­ки ори­ен­ти­ра­ната Ду- ховна Наука се от­п­ра­вя упрекът, че ис­ка­ла да из­ва­ди на мо­да ста­рия гнозис. Този уп­рек се от­п­ра­вя от хората, ко­ито не зна­ят ни­що ни­то за гнозиса, ни­то за антропософията. Въпросът не е да се из­ва­ди на мода гнозисът, а да се проумее, че той е бил не­що могъщо, не­що велико,

нещо, ко­ето пре­ди де­вет­найсет сто ле­тия се е опи­та­ло да да­де за вре­ме­то си ня­ка­къв от­го­вор на въпроса: Кой е Христос?

Пред очи­те на гностика, пред не­го­вия ду­хо­вен взор се от­к­ри­ва­ла пер­с­пек­ти­ва към ду­хов­ни светове. Той по чу­де­сен на­чин си пред­с­та­вял вер­ти­кал­но раз­с­ло­ения свят на ду­хов­ни­те Йерархии. Как Христос е слязъл през све­та на ду­хов­ни­те Йерархии, за да се въп­лъ­ти в об­вив­ка­та на един смър­тен - всич­ко то­ва е въл­нува­ло ду­ша­та на гностика. И та­зи ду­ша ис­ка­ла да до­бие пред­с­та­ва как Христос е до­шъл от ду­хов­ни­те висо­ти и е бил при­ет на земята. Най-добра пред­с­та­ва за ми­на­ло­то се получава, ко­га­то чо­век се замисли, че всич­ко нас­тъ­пи­ло на света, след ка­то гно­зи­сът бил из­ко­ре­нен докрай, е би­ло ни­щож­но в срав­не­ние с ве­личи­ето на гнос­ти­чес­ка­та пред­с­та­ва за Христос. Намиращото се зад Евангелията ка­то съ­щин­с­ка мис­те­рий­на мъд­рост има не­обят­ни размери, то е по­-го­ля­мо от онова, ко­ето ця­ло­то по­-сет­ниш­но бо­гос­ло­вие би­ло в състо­яние да из­в­ле­че от Евангелията. За да раз­бе­ре кол­ко ни­щож­но и нез­на­чи­тел­но в срав­не­ние с гно­зи­са е днеш­но­то схва­ща­не за Христовото Същество, чо­век тряб­ва да вник­не в пред­с­та­ва­та на ста­рия гно­зис за Христос. Достатъчно е са­мо да при­пом­ни в ду­ша­та си та­зи кар­ти­на и ще се ви­ди лег­нал в прах­та пред вели­ча­ва­та пред­с­та­ва за Христовото Същество, прис­ти­га­ща от кос­ми­чес­ки височини, от кос­ми­чес­ки ши­ри ни, от кос­ми­чес­ки дал­ни­ни и въп­лъ­ща­ва­ща се в ед­но чо­веш­ко тяло.

И тъй, ня­ко­га сред хо­ра­та жи­ве­ела ед­на велика, въз­ви­ше­на пред­с­та­ва за Христос. Тя отстъпила, но ни­щожни в срав­не­ние с нея са всич­ки дог­ма­тич­ни разпоредби, дос­тиг­на­ли по­том­ци­те под фор­ма­та на ари­ан­с­ко или на ата­на­си­ан­с­ко вероизповедание*169, ни­щож­ни в срав­не­ние с гнос­ти­чес­ка­та представа, ко­ято свързва­ла мъд­рос­т­та за ус­т­ройс­т­во­то на све­та с пог­ле­да към Христовата същност. От та­зи ве­ли­ка гнос­ти­чес­ка пред­с­та­ва за Христос са се за­па­зи­ли са­мо от­дел­ни остатъци.

Едната стра­на на Христовото от­но­ше­ние към Исус се със­тои в това, че Христос е до­шъл на то­зи свят по време, ко­га­то мъдростта, ко­ято е мо­же­ла да го разбере, ко­ято е ис­ка­ла да го разбере, ве­че би­ла из­ко­ре­нена. И за доб­ри хрис­ти­яни все още смя­та­ли се­бе си онези, ко­ито говорели, че ста­ри­ят гно­зис бил ори­ен­талска измислица, ко­ято тряб­ва­ло да се из­ко­ре­ни за доб­ро­то на за­пад­ни­те люде. В дейс­т­ви­тел­ност то­ва не било ни­що дру­го ос­вен без­си­ли­ето на времето, ко­ето не би­ло в със­то­яние да съ­че­тае зем­ни­те пред­с­та­ви с не бесните. - Човек тряб­ва да има усет за трагично- то, ако же­лае да раз­бе­ре раз­ви­ти­ето на човечеството.

Колко вре­ме след Мистерията на Голгота е би­ло нужно, за да бъ­де раз­ру­шен хра­мът на Ерусалим - се­дали­ще­то на мира? Градът Ерусалим опас­вал Соломоновия храм. Онова, ко­ето гно­зи­сът та­ял ка­то мъдрост, Соломоновият храм го та­ял ка­то символика. Онова, ко­ето Соломоновият
храм опас­вал ка­то символика, съ­дър­жа­ло в изоб­ра­же­ния всич­ки кос­ми­чес­ки тайни. Целта би­ла по­се­ти­те­ли­те на Соломоновия храм, в кой­то изоб­ра­же­ни­ята ги за­оби­ка­ля­ли от­в­ся­къ­де и се от­ра­зя­ва­ли в ду­ши­те им, да при­емат в сво­ите ду­ши нещо, чрез ко­ето те ед­ва то­га­ва ста­ва­ли хо­ра в ис­тин­с­кия смисъл. Соломоновият храм тряб­ва­ло да влее кос­ми­чес­кия сми­съл в ду­ша­та на онези, на ко­ито би­ло поз­во­ле­но да вля­зат в него. Съдържащото се в Соломо­но­вия храм не се на­ми­ра­ло в не­пос­ред­с­т­вен вид на Земята; за­що­то той съ­дър­жал от­б­ля­съ­ци на все­мир ни тайни, въз­си­яли над Земята от дал­ни­ни­те на Космоса.

Скъпи приятели, ако по оно­ва вре­ме чо­век се обър­нел към ня­кой от по- светените, ко­ито би­ли за­поз­на­ти със Соломоновия храм, и го за­пи­тал за­що е бил пос­т­ро­ен то­зи храм, от­го­во­рът щял да гла­си приб­ли­зи­телно така: За да има тук на Земята знак, на­къ­де­то да пог­леж­дат силите, ко­ито съп­ро­вож­дат душите, ди­рещи пъ­тя към зем­ни тела. Нека уточ­ним това. Представим ли си, че те­зи ня­ко­гаш­ни пос­ве­те­ни са поз­на­ва ли Соломо- новия храм, ко­га­то съп­ро­вож­дат на­до­лу лю­де­те по всич­ки зо­ди­акал­ни зна­ци в чо­веш­ки­те тела, то­га­ва оп­ре­де­ле­ни ду­ши тряб­ва­ло да се от­ве­дат до оне­зи тела, ко­ито са в със­то­яние да по­лу­чат в се­бе си от­ра­зе­ни ве­ли­ки­те сим­во­ли на Соломоновия храм.

Това, естествено, да­ва­ло по­вод за по­раж­да­не на високомерие. Ако не се при­ема­ло в смирение, в пъл­но покорство, то да­ва­ло по­вод да се из­пад­не във фа­ри­сейс­ка мъдрост!

А по­ло­же­ни­ето би­ло следното: Земното око пог­леж­да към не­бе­то и съ­зи­ра звезди. Духовното око на онези, ко­ито от кос­ми­чес­ки­те прос­то­ри до­веж­дат ду­ши­те на Земята, пог­леж­да­ло на­до­лу и съ­зи­ра­ло Соломоно- вия храм с не­го­ви­те символи. За тях той бил звез­да и пос­ред­с­т­вом ней­на­та свет­ли­на те мо­же­ли да съп­ро­водят ду­ши­те в та­ки­ва тела, ко­ито ще­ли да бъ­да спо­соб­ни да по­емат сми­съ­ла на Соломоновия храм. Той бил сре­дищ­на­та звез­да на Земята, ко­ято из­лъч­ва­ла осо­бе­но ярък бля­сък в ду­хов­на­та висота.

Когато Христос Исус до­шъл на Земята, ко­га­то Мистерията на Голгота се извършила, то­га­ва то­ва ве­ли­ко тайн­с­т­во тряб­ва­ло да мо­же да се от­ра­зи във все­ки от­де­лен човек: „Моето цар­с­т­во не е от то­зи свят!" Сетне вън- шният, фи­зи­чес­ки­ят Соломонов храм пър­во­на­чал­но за­гу­бил сво­ето зна­че­ние и бил спо­ле­тян от трагич­на орис. И фак­ти­чес­ки тук ве­че ня­ма­ло никого, кой­то по оно­ва вре­ме да мо­же с от­ра­зя­ва­не­то на всички сим­во­ли на Соломоновия храм да при­еме Христовото Същество изцяло. Но са­мо­то Христово Същество би­ло про­ник­на­ло в Земната еволюция, би­ло на- лице. А то­зи факт - не­що чес­то от­бе­ляз­ва­но в на­ши­те среди -, то­зи факт е от из­к­лю­чи­тел­на важност. Гностиците би­ли пос­лед­ни­ят еше­лон но­си­те­ли на она­зи мъдрост, ко­ято би­ла дос­та­тъч­но об­х­ват­на и интензивна, за
да мо­же въз ос­но­ва на ста­ри­те ата­вис­тич­ни зем­ни поз­на­ния да раз­бе­ре не­що за Христос.

Това е ед­на­та стра­на на Христовата връз­ка с Исус. По оно­ва вре­ме би­ла на­ли­це въз­мож­нос­т­та за про­зи­ране на Христовото Същество пос­ред­с­т­вом гнозиса. Това не станало, в кос­ми­чес­ки план, въп­ре­ки че съ­ществу­ва­що­то под фор­ма­та на гно­зис съ­дър­жа­ло ед­на ця­лос­т­на Христова мъд- рост. И мо­же да се каже, че пътят, из­ми­нат от хрис­ти­ян­с­т­во­то през юж­ни­те стра­ни Гърция, Италия, Испания и та­ка на­та­тък - то­зи път във все по­-го­ля­ма сте­пен во­дел към за­ли­ча­ва­не на раз­би­ра­не­то за онова, ко­ето всъщ­ност бил Христос. Предназначението на по­тъ­ва­щия Рим, на раз­па­да­щия се Рим би­ло да осъ­щес­т­ви за­ли­ча­ва­не­то на раз­би­ране­то за Христос.

Тук вни­ма­ние зас­лу­жа­ва фактът, че та­зи връз­ка на Христос с Исус дейс­т­ва - от ед­на стра­на - така, че ние виж­да­ме как в гно­зи­са плам­ва ед­на вис­ша пред­с­та­ва за Христос и как тя угас­ва при пре­хо­да на хрис­ти­янство­то през рим­с­кия свят, и че, от дру­га страна, при сре­ща­та на хрис­ти­ян­с­т­во­то с народите, ко­ито вли­зат в до­пир с не­го от север, въз­ник­ва пред­с­та­ва­та за Исус. Представата за Христос е угас­на­ла на юг; пред­с­тава­та за Исус съв­сем не се по­явя­ва по ня­ка­къв въз­ви­шен начин, а по­-ско­ро така, че зав­ла­дя­ва ду­хо­ве­те на хората, че в ду­ши­те по чу­до­де­ен на­чин нах­лу­ва нещо, въз­ник­ва­що при ми­съл­та как в ко­лед­на­та нощ се ражда младенецът, при­ел Христос. Точно как­то на юг лип­с­ва­ла за­до­во­ли­тел­на пред­с­та­ва за Христос, та­ка на се­вер в не­за­до­во­ли­тел­на сте­пен е ус­во­ено усе­ща­не­то за Исус. Това усе­ща­не все пак по­кър­т­ва­ло дъл­бо­ко сър­ца­та на хората, без оба­че са­мо по се­бе си да е на­пъл­но разбираемо. Защото срав­ни ли се без­мер­но ве­ликото, как­во­то Христос Исус оз­на­ча­ва за раз­ви­ти­ето на човечеството, със сан­ти­мен­тал­на­та безвкусица, съдър­жа­ща се в мно­жес­т­во сти­хо­ве и пес­ни за „ми­лия Исус", с ко­ито по на­вик би­ват въз­тор­г­ва­ни сърцата, ка­ра­ни в своя его­изъм да вярват, че по то­зи на­чин на­ис­ти­на из­пит­ват щур­му­ва­щи не­бе­са­та чувства, то­га­ва не­пос­ред­с­т­ве­но се при­до­би­ва впе­чат­ле­ни­ето как не­що ис­ка да улегне, ала то­ва не му се уда­ва напълно, как в слу­чая ед­но не­що се свър­з­ва с дру­го така, че всъщ­ност онова, в ко­ето се крие по­-дъл­бо­ки­ят смисъл, ця­лос­т­но­то по­-дъл­бо­ко значение, ос­та­ва в под­съз­на­ни­ето на хората.

А как­во ос­та­ва в под­съз­на­ни­ето с по­ява­та на пред­с­та­ва­та за Исус, на усе­ща­не­то за Исус, на из­жи­вя­ва­не­то за Исус? Удивително е как е ста­ва­ло това! Разбирането за Христос про­ник­ва­ло в подсъзнателното, а раз­бира­не­то за Исус прос­вет­ва­ло в подсъзнанието. В подсъзнателното, а не в съзнанието, ко­ето би­ло немощно, тряб­ва­ло да се срещ­нат и из­рав­нят из­т­ля­ва­що­то - из­т­ля­ва­що са­мо за ра­зу­ма - съз­на­ние за Христос и по­явя- ва­що­то се, за­си­ява­що­то съз­на­ние за Исус. Защо народите, спус­ка­щи се

Хората са би­ли подготвени; до­ня­къ­де оба­че би­ло ос­та­на­ло в заб­ве­ние по ка­къв на­чин те са би­ли под­гот­вени: под­гот­ве­ни са би­ли пос­ред­с­т­вом ста­рин­ни­те нор­д­с­ки Мистерии. Но за­ми­съ­лът на ста­рин­ни­те нор­д­с­ки Мистерии се ока­зал в забвение. И чо­век тряб­ва да се вър­не да­леч в ми- налото, ако ре­че от вът­реш­ния за­мисъл на ста­рин­ни­те нор­д­с­ки Мисте- рии да раз­к­рие дъл­бо­ка­та тай­на за про­ник­ва­не­то на усе­ща­не­то за Исус в ев­ро­пейс­кия ду­ше­вен живот.

В ос­но­ва­та на нор­д­с­ки­те Мистерии ле­жа­ло не­що съв­сем раз­лич­но в срав­не­ние с Мистериите на Близкия из­ток или на Юга. В те­зи Мистерии на Севера би­ло за­ло­же­но не­що по­-тяс­но свър­за­но с пря­ко­то би­тие на звездите, с природата, с рас­те­жа на земята, от­кол­ко­то онова, ко­ето под фор­ма­та на сим­во­ли се по­каз­ва­ло в ед­на хра­мо­ва облицовка. Мистерий- ните ис­ти­ни не са дреболии, в как­ви­то ня­кои мис­тич­ни сек­ти ис­кат да ги пре­вър­нат днес; мис­те­рий­ни­те ис­ти­ни са огромни, мощ­ни им­пул­си в ра- м­ки­те на ево­лю­ци­ята на чо­ве­чеството. Тъй как­то с днеш­на­та ан­т­ро­по­со­фия е не­въз­мож­но да се вър­нем към гно­зи­са и към ста­ри­те гнос­тици, по съ­щия на­чин чо­ве­чес­т­во­то не е в със­то­яние да се вър­не към онова, ко­ето нап­ри­мер ста­рин­ни­те Мисте­рии на Севера ня­ко­га са пред­с­тав­ля­ва­ли за ево­лю­ци­ята на човечеството. И би би­ло го­ля­мо без­раз­съдство, ако ня­кой ре­че да приеме, че та­ки­ва мис­те­рий­ни ис­ти­ни би­ва­ли раз­бул­ва­ни затуй, за­що­то чо­век имал же­ла­ние да се вър­не ня­как си към онова, ко­ето е жи­ве­ело в тях. Днес чо­ве­чес­т­во­то тряб­ва да знае как­во е жи­ве­ело в по­доб­ни Мистерии, за да мо­же да се опомни. Защото всич­ко в нор­д­с­ки­те Ми- стерии, свър­за­но с ця­лос­т­но­то кос­ми­чес­ко развитие, е сто­яло във вза­имов­ръз­ка с онова, ко­ето про­ти­ча­ло на Земята,точно както вдъх­но­вя­ва­ни­те от Космоса гнос­ти­чес­ки зна­ния са сто­яли във вза­имов­ръз­ка с оно- ва, ко­ето се ра­зиг­рава­ло в кос­ми­чес­ки­те прос­то­ри и далнини. Във вида, в кой­то се представя, до­ка­то чо­ве­кът пре­би­ва­ва тук на фи­зи­чес­ка­та Земя във фи­зи­чес­ко­то си битие, не­го­ва­та тай­на във вза­имов­ръз­ка­та и с всич­ки тай­ни на Космо­са е по­ло­же­на на оп­ре­де­лен етап от Земното раз­ви­тие в

ос­но­ви­те на те­зи ста­рин­ни нор­д­с­ки Мистерии та­ка дълбоко, как­то ни­къ­де другаде.

Но чо­век тряб­ва да се вър­не да­леч в миналото, приб­ли­зи­тел­но в тре­то­то хилядолетие, а мо­же би и още по- назад, за да раз­бе­ре как­во е жи­ве­ело в душите, при­ели впос­лед­с­т­вие усе­ща­не­то за Исус. Приблизително там, къ­де­то е раз­по­ло­жен Ютландският по­лу­ос­т­ров с днеш­на Дания, се на­ми­рал центърът, от кой­то в онези древ­ни вре­ме­на се из­лъч­ва­ли важ­ни мис­те­рий­ни импулси. И те­зи мис­те­рий­ни им­пул­си има­ли връз­ка с фак­та - днеш­ни­ят ра­зум мо­же да пре­це­ня­ва то­ва как­то си ще -, че още през тре­то­то хи­ля­до­ле­тие пре­ди наше­то хрис­ти­ян­с­ко ле­тоб­ро­ене там, на север, сред ня­кои пле­ме­на за на­ис­ти­на дос­то­ен оби­та­тел на зе­мя­та бил счи­тан ро­де­ни­ят през оп­ре­де­ле­ни сед­ми­ци на зим­ния сезон. Причината за то­ва била, че от он­зи тайнствен мис­те­ри­ен цен­тър вър­ху Ютландския полу- остров, към племената, на­ри­ча­щи се то­га­ва ингевони*170 или на­ри­ча­ни по­не от рим­ля­ни­те и по­-точ­но от Тацит ингевони, хра­мо­ви­ят жрец от­п­ра­вял им­пулс по­ло­вото сно­ше­ние на хо­ра­та да ста­ва са­мо в оп­ре­де­лен пе­ри­од - през пър­ва­та чет­върт на годината. Всяко по­лово сно­ше­ние на хо­ра­та из­вън то­зи период, раз­по­ре­ден от мис­те­рийния център, би­ло не­до­пус­ти­мо­;а не­пълно­це­нен чо­век сред то­ва пле­ме на ин­ге­во­ни­те бил всеки, ро­дил се не по вре­ме на на­й-­тъм­ни­те нощи, в най-мра­зо­ви­тия се- зон, в на­ве­че­ри­ето на на­ша­та Нова година. Защото им­пул­сът от мис­те­рийния цен­тър се по да­вал при пър­во­то пъл­но­лу­ние след про­лет­но­то слънцестояние. Само то­га­ва меж­ду хората, ко­ито действи­тел­но тряб­ва­ло да се смя­тат за свър­за­ни с ду­хов­ни­те светове, как­то по­до­ба­ва на човека, са­мо то­га­ва между тях би­ло поз­во­ле­но по­ло­во­то сношение. Поради туй, че през ця­ло­то ос­та­на­ло вре­ме усилията, из­разход­ва­ни при ед­но по­ло­во сношение, би­ва­ли спес­тя­ва­ни за те­лес­но­то раз­ви­тие на човека, се пос­ти­га­ла онази ха­рак­тер­на сила, на ко­ято - ма­кар и в нейния за­лез - мо­гъл да се въз­хи­ти Тацит, кой­то тво­рил ед­но столе­тие след Мистерията на Гол- гота.

Така през пър­во­то пъл­но­лу­ние след про­лет­но­то слън­цес­то­яние при­над­ле­жа­щи­те към пле­ме­то на ин­ге­во­ните пре­жи­вя­ва­ли - в от­ли­чие от дру­ги­те гер­ман­с­ки пле­ме­на - по осо­бе­но ин­тен­зи­вен на­чин про­це­са на за­ча- тието: не при буд­но съзнание, а в сво­е­об­раз­но съновидение. Те оба­че зна­ели как­во тряб­ва да оз­на­ча­ва това във вза­имов­ръз­ка­та меж­ду чо­веш­ка­та тай­на и не­бес­ни­те тайни. На за­че­ва­ща­та же­на се явя­ва­ло ед­но ду- хов­но съ­щес­т­во и под фор­ма­та на ви­де­ние и въз­вес­тя­ва­ло об­ра­за на човека, кой­то чрез нея щял да дой­де на земята. Не съзнание, а по­лу­съз­на­ние има­ло в сферата, из­жи­вя­ва­на от чо­веш­ки­те ду­ши при нав­ли­за­не­то на чо­ве­ка във фи­зи­чес­ко­-зем­ния Свят. Човек под­съз­на­тел­но усещал, че го нап­рав­ля­ват божества, по­лу­чи ли впос­лед­с­т­вие име­то "ванове"; чи­ето

име се свър­з­ва с гла­го­ла wahn nen въ­об­ра­зя­вам си, то­ест с онова, ко­ето не про­ти­ча при явно, пъл­но съз­на­ние на разума, а при „прос­вет­ле­но съ­нищ­но съзнание".

Неща, ко­ито по оно­ва вре­ме са съ­щес­т­ву­ва­ли и са под­хож­да­ли на вре­ме­то си, не­ряд­ко се за­паз­ва­ли в бъдно­то ка­то външ­ни символи. Така и фактът, че в ония древ­ни вре­ме­на све­ще­на­та тай­на на въп­лъ­ще­ни­ето би­ла за­бу­ле­на в под­съз­на­тел­но­то и пре­диз­вик­ва­ла струп­ва­не на всич­ки раж­да­ния в оп­ре­де­лен от­ря­зък на зим­ния сезон, та­ка че из­г­леж­да­ло поч­ти ка­то грях, ко­га­то чо­век се ро­дял и по дру­го време, в из­вес­т­на степен се е за­па­зил в това, от ко­ето по­-къс­но­то съз­на­ние в об­щи ли­нии е въз­п­ри­ело са­мо откъслеци, чий­то сми­съл до­се­га не е раз­бу­ден от ни­кое поз- нание. Дори нап­ро­тив - поз­на­ни­ето от­к­ри­то приз­на­ва без­си­ли­ето си да го разбули. Откъслеци са за­па­зе­ни в та­ка на­ре­че­но­то пре­да­ние за бо­ги­ня­та Херта или Ерта или Нертус. Защото из­к­лю­чая от­дел­ни бе­леж­ки - по­на­ча­ло всичко, ко­ето във външ­но от­но­ше­ние се знае от­нос­но пре­да­ни­ето за Нертус, се съ­дър­жа у Тацит*171, кой­то за кул­та към Нертус или Херта съ­об­ща­ва следното: "Реудигни, авиони, англи, варини, еудоси, свардони, ну­ито­ни - гер­ман­с­ки народи, жи­ве­ещи меж­ду ре­ки и гори" - то­ва приб­ли­зи­тел­но са от­дел­ни­те племена, при­над­ле­жа­щи към ин­ге­во­ни­те - „по­чи­тат на пър­во място Нертус, си­реч май­ка­та Земя, и вярват, че тя се на­мес­ва в чо­веш­ки­те де­ла и прис­ти­га с ко­лес­ни­ца при народите."

В ста­ри времена, въз ос­но­ва на ре­ли­ги­оз­ния култ към вановете, вся­ка жена, ко­ято щя­ла да да­ри зе­мя­та със зе­мен обитател, зна­ела в сво­ето съ­нищ­но съзнание, че на нея ще и се яви богинята, по­чи­та­на впос­лед­с­т­вие ка­то Нертус. Всъщност то­ва бо­жес­т­во би­ва­ло пред­с­та­вя­но не ка­то жен- ско, а ка­то мъж­ко­-жен­с­ко и ед­ва по­-къс­но об­ра­зът на Нертус бил изо­па­чен и на­пъл­но феминизиран. И точ­но как­то ар­хан­гел Гавраил се явил на Дева Мария, та­ка ня­ко­га Нертус на ко­лес­ни­ца се явя­ва­ла на жената, на ко­ято пред­с­то­яло да да­ри зе­мя­та със зе­мен обитател. Въпросните же­ни виж­да­ли то­ва в пред­с­та­ви­те си. По-сетне, ко­га­то мис­те­рийни­ят им­пулс от­дав­на бил от­шу­мял в то­зи си вид, съ­що­то съ­би­тие се от­п­раз­ну­ва­ло в спо­ме­на за него, във вид на символика, ко­ето Тацит ус­пял да ви­ди и го опи­сал по след­ния начин:

„На един ос­т­ров в оке­ана има све­ще­на гора, в ко­ято се на­ми­ра ней­на­та дос­то­леп­на колесница, пок­ри­та с чергило. Единствено на жре­ца е поз­во­ле­но да се доб­ли­жа­ва до нея."

Именно то­зи жрец са си го пред­с­та­вя­ли ка­то пос­ве­те­ния в Мистерията на Херта.

Същият знае ко­га бо­ги­ня­та се явя­ва в све­ще­на­та колесница. Той до­ла­вя при­със­т­ви­ето на бо­ги­ня­та в нейно­то све­ти­ли­ще и съп­ро­вож­да с дъл­бо­ко стра­хо­по­чи­та­ние ко­лес­ни­ца­та и, тег­ле­на от крави. И то­га­ва нас­тъпват ра­дос­т­ни дни и праз­нен­с­т­ва по всич­ки места, къ­де­то бо­ги­ня­та е бла­го­во­ли­ла да на­ми­не и погостува. Тогава се пра­вят тър­жес­т­ва и сватби. Не се во­дят войни, не се по­ся­га към сабята, оръ­жи­ето стои под ключ. Само мир и спо­койс­т­вие цари, до­ка­то бо­ги­ня­та - на­си­ти­ла се на об­щу­ва­не­то си със смър­т­ни - бъ­де от­ве­де на от то­зи жрец об­рат­но в ней­но­то свети- лище."

Картината на­ис­ти­на е би­ла такава. В ста­рин­ни сви­де­тел­с­т­ва от то­зи род не­ща­та се об­ри­су­ват дос­та точно, са­мо че хо­ра­та не ги разбират. „Тогава се пра­вят тър­жес­т­ва и сватби. Не се во­дят войни, не се по­ся­га към сабя- та, оръ­жи­ето стои под ключ." Така е би­ло дейс­т­ви­тел­но в дните, от­бе­ляз­ва­ни се­га от нас ка­то „Велик ден", ко­га­то под въз­дейс­т­вие на своя вът­ре­шен ду­ше­вен жи­вот хо­ра­та тряб­ва­ло да сметнат, че и за тях време­то на зем­но­то пло­до­ро­дие е настъпило, и за­че­ва­ли в се­бе си оне­зи души, ко­ито сет­не се раж­да­ли в дни те, на­ри­ча­ни се­га от нас „Коледа". Време- то за за­че­ва­не би­ло по Великден. Него има­ло пред­вид - по­не­же всич­ко­то се схва­ща­ло ка­то кос­ми­чес­ки­-с­ве­ще­на мис­те­рия - онова, ко­ето по­-къс­но на­ме­ри­ло своя сим­вол в кул­та към Нертус. Всичко то­ва оба­че би­ло за­бу­ле­но в под­съз­на­тел­но­то и не би­ва­ло да из­п­лу­ва в съз­на­нието. То прозву- чава, ко­га­то Тацит опис­ва то­зи култ:

„Само мир и спо­койс­т­вие цари, до­ка­то бо­ги­ня­та - на­си­ти­ла се на об­щу­ва­не­то си със смър­т­ни - бъ­де от­ве­де на от то­зи жрец об­рат­но в ней­но­то светилище. После ко­лес­ни­ца­та с чер­ги­ло­то и са­ма­та бо­ги­ня би­ват из­ми ва­ни в ед­но по­тай­но езеро. Това слу­же­ние се из­вър­ш­ва от роби, пог­лъ­ща­ни на­ча­са от езерото." Като га­ранция за туй, че всичко, що има пред­с­та­ва за те­зи неща, тряб­ва да по­тъ­не в нощ­та на несъзнателното. „Тайнст- вен ужас и све­щен мрак ви­та­ят над ед­но същество, ко­ето мо­же да бъ­де ви­дя­но са­мо от об­ре­че­ни на смърт."

За вся­ко но­во­по­яви­ло се не­що на све­та се съз­да­ва как­то ед­на луцифе- рическа, та­ка и ед­на ари­ма­ни­чес­ка противоположност. Онова, ко­ето в сми­съ­ла на ин­ге­во­ни­те би­ло съ­дър­жа­що­то се в ре­гу­ли­ра­на­та ево­лю­ция на човечеството, се от­на­ся­ло за пе­ри­ода на пър­во­то пъл­но­лу­ние след про­лет­но­то слънцестояние. Но оно­ва ,ко­ето в древ­нос­т­та би­ло изос­та­на­ло чрез прид­виж­ва­не на рав­но­ден­с­т­ви­ето нап­ред ка­то приз­рач­но пре­живя­ва­не от ста­ри времена, в по­-къ­сен пе­ри­од би­ва­ло из­мес­т­ва­но все по­ве­че и по та­къв на­чин се прев­ръ­ща в не­що ариманическо. Следовател- но, ако пос­ве­ща­ва­но­то в древ­нос­т­та на ис­тин­с­кия култ към Херта би­ло пре­мес­те­но с бли­зо че­ти­ри не­де­ли по-късно, то се би­ло пре­вър­на­ло в ариманическо. Така пре­ми­на­ва­не­то в ари­ма­ни­чес­ко със­то­яние означа-

Немалка част от та­зи мис­те­рий­на същ­ност про­дъл­жи­ла да живее, ако чо­век има пра­вил­но раз­би­ра­не по въпроса, имен­но в скан­ди­нав­с­ки­те ми- стерии. Там на­мес­то Херта съ­щес­т­ву­ва ед­на бо­ги­ня Фрига, ко­ято спо­ред сво­ята сим­во­ли­ка - то­ва оба­че тряб­ва по­-нап­ред да се знае от Духовната Наука - се прев­ръ­ща напра­во в пре­да­тел на онова, ко­ето всъщ­ност е ле­жа­ло в основата*172.

И още не­що е имало, ко­ето тряб­ва да се спо­ме­не във връз­ка с те­зи мис­те­рий­ни обичаи. Може да си представите, че ако чо­веш­ки­ят плод е уз­ря­вал от мо­мен­та на про­лет­но­то пъл­но­лу­ние до зим­ния сезон, то­га­ва по пра­ви­ло ня­кое чо­веш­ко съ­щес­т­во е би­ва­ло първото, ро­ди­ло се в Святата нощ. Сред ин­ге­вон­с­ки­те племе­на детето, ро­ди­ло се пър­во в Святата нощ - в на­й-с­та­ри вре­ме­на то­ва ста­ва­ло на все­ки три го­ди­ни -, бива­ло из­би­ра­но за вожд, щом на­вър­ше­ло три­де­сет години, и три го­ди­ни тряб­ва­ло да бъ­де вожд - са­мо три години. Някой ден по­-на­та­тък мо­же би е ред­но да Ви ка­жа как­во ста­ва­ло с не­го по­дир туй.

При съв­сем точ­но про­уч­ва­не се установява, че не са­мо Фрига, Фрия или Фрея представляват, как­то и нордски­ят Ньорт, сво­его ро­да се­ман­ти­чен ню­анс на Нертус, но че и са­мо­то име Инг, по ко­ето се на­ри­чат ин­гево- ните, е проз­ви­ще на Нертус. Свързаните с та­зи мис­те­рия на­зо­ва­ва­ли се­бе си при­над­ле­жа­щи на бо­га или бо­ги­ня­та Инг -ингевони. Във външ­ния свят са се за­па­зи­ли са­мо от­лом­ки от онова, ко­ето соб­с­т­ве­но е би­ло нали- це. Към от­лом­ки­те се чис­лят ду­ми­те на Тацит, ко­ито Ви съобщих. Друга от­лом­ка е из­вес­т­на­та ан­г­лосак­сон­с­ка пе­сен за руните*173, съ­дър­жа­ща са­мо ня­кол­ко реда. Тези про­чу­ти редове, поз­на­ти и изу­ча­ва­ни днес от все­ки фи­ло­лог германист, без ня­кой да схва­ща сми­съ­ла им, зву­чат приб­ли­зи­тел­но така:

„Отпърво Инг бил ви­дян сред мъ­же­те на из­точ­ни­те датчани. Сетне се от­п­ра­вил на изток. През въл­ни­те крачел той, а по­ди­ре му иде­ла колесни- цата."
В та­зи ан­г­ло­сак­сон­с­ка пе­сен за ру­ни­те от­з­ву­ча­ва ехо­то на онова, ко­ето ня­ко­га е ставало: съ­дър­жа­що­то се в ста­рия мис­те­ри­ен оби­чай за за­че­ва­не­то по Великден с ог­лед на раж­да­не­то по Коледа. Извършващото се в ду­хов­ния свят се зна­ело пре­ди всич­ко на дат­с­кия полуостров. Ето за­що в пе­сен­та за ру­ни­те с пра­во се казва: „Отпърво Инг бил ви­дян сред мъ­же­те на из­точ­ни­те датчани." Подир туй все по­ве­че нас­тъп­ва­ли времена, ко­га­то те­зи ста­рин­ни поз­на­ния би­ва­ли изопачавани; ко­га­то ос­та­ва­ли да съ­щес­т­ву­ват са­мо спо­ме­ни и символика, ко­га­то въ­об­ще в раз­воя на чо­ве­чес­т­во­то в по­-го­ля­ма сте­пен се раз­п­рос­т­ра­ня­ва­ло про­из­хож­да що­то от топ­ли­те страни. А от топ­ли­те стра­ни про­из­хож­да нещо, ко­ето в от­ли­чие от ста­ва­що­то в сту­де­ни­те стра­ни не е свър­за­но с факта, че го­диш­но­то вре­ме има пря­ко от­но­ше­ние към онова, ко­ето чо­ве­кът из­жи­вява дъл­бо­ко в се­бе си. Получило се раз­п­ръс­ва­не на чо­веш­кия плод по про­те­же­ние на ця­ла­та година, ко­ето по те­зи мес­та ес­тес­т­ве­но съ­що ве­че би­ло на­ли­це в ста­рин­но­то ата­вис­тич­но ясновидство, ма­кар и про­пи­то от ста­ри­те прин- ципи, ко­га­то в сту­де­на­та зо­на ка­то бо­жес­т­ва гос­под­с­т­ва­ли вановете, а в юж­ни­те об­лас­ти хра­мо­ви­те мис­те­рии от­дав­на би­ли за­ели мяс­то­то на при­род­ни­те мистерии. То ве­че се прид­виж­ва­ло на север, все още при­ме­се­но със старото, ко­га­то ва­но­ве­те би­ли за­ме­не­ни от бо­жес­т­ва­та "ази". Както ва­но­ве­те са свър­за­ни с гла­го­ла wahnen 'въ­об­ра­зя­вам си', та­ка бо­жес­т­ва­та ази са свър­за­ни с битието, по­-точ­но с би­ти ето във външния, ма­те­ри­ал­ния свят, ко­ето външ­ни­ят ра­зум це­ли да обхване. И ко­га­то хо­ра­та от Севера на влез­ли в ед­на епоха, в ко­ято ра­зу­мът на от­дел­ния ин­ди­вид за­поч­нал да се изя­вя­ва и ази­те за­ели мяс­то­то на вановете, то­га­ва ста­ри­ят мис­те­ри­ен оби­чай се изопачил. Той се пре­не­съл в отделни, раз­пи­ле­ни мис­те­рийни об­щ­нос­ти на Изтока. И са­мо един чо­век - онзи, в ко­го­то тряб­ва­ло да се об­но­ви це­ли­ят сми­съл на Земя та, - са­мо един, в ко­го­то тряб­ва­ло да се въп­лъ­ти Христос, ос­та­ва­ло да обе­ди­ни в се­бе си няв­гаш­но­то съ­държа­ние на нор­д­с­ки­те мистерии.

Ето защо, ко­га­то в Евангелието от Лука че­тем опи­са­ни­ето за по­ява­та на ар­хан­гел Гавраил пред Мария, ние тряб­ва да тър­сим не­го­во­то пър­во­на­ча­ло в ис­тин­с­ки­те видения, на­ме­ри­ли из­раз в онова, ко­ето ня­ко­га се от­ра­зи­ло в Нертусовата сим­во­ли­ка на ста­ри­те Нертусови мистерии. То се би­ло пре­нес­ло на изток. Днес Духовната Наука ни го раз­бул­ва и един­с­т­ве­но тя ос­мис­ля ан­г­ло­сак­сон­с­ка­та пе­сен за руните. Защото Нертус и Инг са ед­но и също. А на­ли за Инг се казва: "Отпърво Инг бил ви­дян сред мъ­же­те на из­точ­ни­те датчани. Сетне се от­п­ра­вил на изток. През въл­ни­те кра­чел той, а по­ди­ре му иде­ла колесницата." През въл­ните на облаците, раз­би­ра се, как­то и Нерта кра­че­ла през въл­ни­те на облаците. Каквото би­ло об­що за об­ласти­те от по­-с­ту­де­на­та зона, ста­на­ло единично, ста­на­ло

частно. То се про­явя­ва ка­то единично, ка­то час­т­но и с не­го ни сре­ща от­но­во опи­са­но­то в Евангелието от Лука.

Но онова, ко­ето вед­нъж е съществувало, ко­ето е на­ме­ри­ло мяс­то и се е зак­ре­пи­ло в раз­би­ра­ни­ята на нра­ва ,то ос­та­ва в нрава, то уля­га в душата. И ко­га­то един ден Северът по­лу­чил от рим­с­кия Юг вес­т­та за хрис­тия- нството, в не­го той при­ветс­т­вал нещо, ко­ето би­ло свър­за­но с един дре­вен мис­те­ри­ен обичай, се­га ве­че жи­ве­ещ не в пъл­но­то съзнание, а в под­съз­на­ни­ето и за­то­ва до­ла­вяй са­мо смътно. По та­зи при­чи­на там усеща­не­то за Исус мог­ло да се раз­вие осо­бе­но силно. Съдържанието на ста­ра­та Нертусова мис­те­рия се би­ло из­мес­ти­ло на­до­лу в подсъзнанието; но там то би­ло налице, би­ва­ло до­ла­вя­но и усещано.

Когато в ста­ри вре­ме­на в да­леч­ния Север, къ­де­то зе­мя­та все още из­ця­ло би­ла пок­ри­та от гори, оби­та­ва­ни от зуб­ри и лосове, се­мейс­т­ва­та се съ­би­ра­ли в зат­ру­па­ни­те си от сняг хижи, ко­га­то при бля­съ­ка на го­ря­щи бо­ри­ни се съ­би­ра­ли око­ло но­во­ро­де­но­то и казвали, че то­зи нов жи­вот им до­на­ся и но­ва­та светлина, въз­весте­на им от не­бе­то през пред­п­ро­лет­ния се­зон - няв­га то­ва би­ла ста­ра­та Коледа. На онези, до ко­ито нав­ре­ме то тря- б­ва­ло да дос­тиг­не вес­т­та за християнството, се разказвало, че в прес­ве­тия час се ро­дил човек, избран за ве­ли­ки дела. Това бил първият, ро­дил се след два­на­де­се­тия час в нощта, оз­на­ча­ва­на ка­то свята. Стари­те зна­ния за то­ва ве­че липсвали, ала ста­ро­то чув­с­т­во заговорило, ко­га­то дош­ла вестта, че в да­леч­на Азия се бил ро­дил ня­кой си, в ко­го­то жи­ве­ел Хри- стос, сля­зъл от звез­д­ния свят до­лу на Земята.

Дълг на съв­ре­мен­нос­т­та е все по­ве­че да вник­ва в те­зи не­ща и по та­къв на­чин дейс­т­ви­тел­но кон­к­рет­но да схва­не сми­съ­ла на раз­ви­ти­ето на зем­но­то човечество. Защото в све­ще­ни­те пи­са­ния се съ­дър­жат ве­ли­ча­ви и не­обик­но­ве­ни не­ща - не тривиалностите, за ко­ито днес не­ряд­ко се го­во­ри при ре­ли­ги­оз­ни­те прояви, а оне­зи про­низ­ва­щи до мо­зъ­ка на костите, прос­мук­ва­щи сър­ца­та све­ще­ни истини, съ­пътс­т­ва­щи ця­ло­то разви­тие на човечеството. Това виб­ри­ра във всичко, ко­ето се съ­дър­жа в Евангелията. И те­зи Евангелия ще ста­нат близ­ки и скъ­пи на чо­ве­чес­т­во­то ед­ва тогава, ко­га­то Духовната Наука раз­бу­ли тех­ния скрит, окултен смисъл. И един ден чо­ве­чес­т­во­то ще знае за­що в Евангелието от Лука се казва:

„През ония дни из­ле­зе от ке­са­ря Августа за­по­вед - да се нап­ра­ви преб­ро­ява­не по ця­ла­та земя. Това преб­роява­не бе­ше първо, ко­га­то Кириний уп­рав­ля­ва­ше Сирия. И оти­ва­ха всич­ки да се записват, все­ки в своя град.

Тръгна и Йосиф от Галилея, от град Назарет, за Иудея, за гра­да Давидов, на­ре­чен Витлеем, по­не­же бе­ше от до­ма и ро­да Давидов, за да се за­пи­ше с Мария,сгодената за не­го жена, ко­ято бе­ше непразна.

А ко­га­то бя­ха те там, дой­де и вре­ме да роди; и ро­ди своя Син първенец, по­ви Го и Го по­ло­жи в ясли, за­щото ня­ма­ше за тях мяс­то в страноприе- мницата."

За не­го ка­то за пър­вия ро­ден сред онези, ко­ито тряб­ва да се на­ме­рят в душата, от дат­с­кия по­лу­ос­т­ров се би­ла пре­нес­ла в от­да­ле­че­ния Изток она­зи ста­ра све­ще­на мис­те­рий­на сила.

„В тая съ­ща­та стра­на има­ше пастири, ко­ито но­щу­ва­ха на по­ле­то и па­зе­ха нощ­на стра­жа при ста­до­то си. И ето, яви се пред тях Ангел Господен, и сла­ва Господня ги осия; и се из­п­ла­ши­ха твър­де много."

Така и Нерта, ко­ято за ста­ро­то ван­с­ко съзнание, ще ре­че за под­съз­на­ни­ето в ата­вис­тич­но­то ясновидство, ви­та­ела в просторите, въз­вес­тя­ва­ла прис­ти­га­не­то на хо­ра­та на земята.

„И ре­че им Ангелът: не бой­те се: ето, бла­го­вес­тявя го­ля­ма радост, ко­ято ще бъ­де за всич­ки чо­ве­ци­;за що­то днес ви се ро­ди в гра­да Давидов Спа- сител, кой­то е Христос Господ; и ето ви белег: ще на­ме­ри­те Младенец повит, ле­жащ в ясли. И вне­зап­но се яви с Ангела мно­гоб­рой­но войн­с­т­во небесно, ко­ето хва­леше Бога и казваше."

И тук то каз­ва същото, как­во­то по вре­ме на ста­рин­ния нор­д­с­ки мис­те­ри­ен ритуал, жре­цът на Нерта е казвал на за­че­ва­ща­та жена:

Откровението на бо­жес­т­ве­но­то иде от­към ви­си­ни­те по времето, ко­га­то ца­ри мир сред човеците, про­явя­ващи доб­ра воля.*174

По ду­ми­те на Тацит: „Тогава се пра­вят тър­жес­т­ва и сватби. Не се во­дят войни, не се по­ся­га към сабята, оръ­жи­ето стои под ключ."

Това е имен­но величавото, до ко­ето чо­ве­кът тряб­ва да се издигне: да се взре в хо­да на раз­ви­ти­ето на чо­вечеството. Защото и Мистерията на Голгота, чрез ко­ято ця­ло­то Земно раз­ви­тие е при­до­би­ло своя по­-дълбок смисъл, ста­ва на­пъл­но понятна, ко­га­то се по­ка­же как­во мяс­то за­ема тя в ця­лос­т­но­то раз­ви­тие на чо­вечеството. Когато един ден ма­те­ри­ализ­мът ще бъ­де из­чез­нал и чо­ве­кът ще знае не са­мо абстрактно, но и в как­во точ­но се със­тои бо­жес­т­ве­ния му произход, то­га­ва от­но­во ще съ­щес­т­ву­ва раз­би­ра­не за све­ще­ни­те мис­те­рий­ни ис­ти­ни на древността; то­га­ва ще бъ­де из­те­къл пре­ход­ни­ят период, през кой­то Христос жи­вее на Земята, но са­мо в ог­ра­ни­че­на сте­пен мо­же да бъ­де раз­б­ран с про­бу­де­но­то съз- нание. Защото раз­би­ра­нето на гно­зи­са за Христос е угаснало; Исусовото раз­би­ра­не се е раз­ви­ло са­мо не­съз­на­тел­но във връз­ка със ста­рия ри­ту­ал към Нертус. В бъ­де­ще оба­че чо­ве­чес­т­во­то ще тряб­ва да осъз­нае и съ­че­тае две­те не­съз­на­телни течения. Тогава на Земята все по­-го­ля­мо прос­т­ран­с­т­во ще зав­зе­ма ед­но раз­би­ра­не за Христос, ко­ето ще пред­с­та­вя връз­ка­та на мис­те­рий­но­то поз­на­ние с един об­но­вен ве­лик гнозис.

Който гле­да се­ри­оз­но на ан­т­ро­по­соф­с­ко­то ми­ро­въз­ре­ние и на свър­за­но­то с не­го движение, ще съ­зи­ра в онова, ко­ето те имат да ка­жат на чове-
чеството, не дет­с­ка игра, а сериозни, ве­ли­ки истини. И ние сме длъж ни да ос­та­вим ду­ша­та ни да бъ­де разтърсена, за­що­то ве­ли­ко­то тряб­ва да ни разтърси.

Земята не е са­мо ед­но ог­ром­но жи­во същество, тя е ед­но въз­ви­ше­но ду­хов­но същество. И как­то на­й-­го­леми­ят чо­веш­ки ге­ний в нап­ред­на­ла въз­раст не би мо­гъл да се на­ми­ра там, къ­де­то е, ако през детс­т­во­то и мла­дос­т­та си не се е раз­ви­вал по по­до­ба­ващ начин, та­ка и Мистерията на Голгота не би мог­ла да стане, божес­т­ве­но­то не би мог­ло да се слее със зем­но­то развитие, ако в на­ча­ло­то на зем­ни­те си дни то не е би­ло сляз­ло на Земята по друг, но съ­що та­ка и по бо­жес­т­вен начин. По-различно, от­кол­ко­то мо­же­ло да бъ­де разби­ра­но впоследствие, е би­ло от­к­ро­ве­ни­ето на бо­жес­т­ве­но­то от­към ви­си­ни­те в ста­рин­ния култ към Нерта; то оба­че е съществувало.

В та­зи ста­ра мъд­рост не­съм­не­но се съ­дър­жа ед­но атавистично, но не­из­ра­зи­мо по­-ви­со­ко познание, от­колко­то в онова, ко­ето днес ка­то ма­те­ри­алис­ти­чес­ки ми­рог­лед по тол­ко­ва бру­та­лен на­чин ка­ра чо­ве­чес­т­во­то да оскотява, ка­ра го да ос­ко­тя­ва по от­но­ше­ние на познанието.

При хрис­ти­ян­с­т­во­то ста­ва ду­ма за един факт, а не за ед­на теория. Тео- рията е важ­на за чо­веш­ко­то съз­нание, ко­ето е ред­но да се по­лу­чи при по­-на­та­тъш­но­то про­ти­ча­не на зем­на­та еволюция; но ка­то факт хрис­тиян­с­т­во­то са­мо по се­бе си, Мистерията на Голгота е факт и въп­ро­сът е там, че хрис­ти­ян­с­т­во­то на­й-­нап­ред е нав­ляз­ло имен­но в под­съз­на­тел­ни­те течения. В Мала Азия то­ва все още е би­ло въз­мож­но по времето, ко­гато Христос се съ­еди­нил със Земята.

Пастири, хора, по­доб­ни на онези, сред ко­ито е жи­ве­ел кул­тът към Нер- тус, се опис­ват и в Евангелието от Лука. Всичко то­ва мо­га да Ви го пре- д­с­та­вя са­мо схематично. Ако мо­жех­ме да бе­сед­ва­ме дъл­го над него, тък­мо това, ко­ето имам да Ви ка­жа днес, ще­ше да се ока­же дъл­бо­ко обосно- вано. Понеже чо­ве­кът е сля­зъл от ду­хов­ни висини, то и от­к­ро­ве­ни­ето на бо­жес­т­ве­но­то е дош­ло от­към не­бес­ни­те висини. Така е тряб­ва­ло да се го­во­ри на людете, ко­ито спо­ред ста­ра­та мъд­рост знаели, че чо­веш­ка­та съд­ба е свър­за­на с онова, кое то жи­вее в звез­ди­те на небесата. Онова обаче, ко­ето след­ва да жи­вее на Земята чрез въп­лъ­ще­ние­то на Христос в един зе­мен човек, ще тряб­ва те­пър­ва по­ле­ка­-ле­ка да бъ­де разбрано. Вес- тта е двучленна, дву­съставна: „Откровение на бо­жес­т­ве­но­то от­към виси- ните" „Мир сред ду­ши­те по земята, про­явя­ва­щи доб­ра воля." Без та­зи вто­ра част Колелата, праз­ни­кът Рождество Христово, гу­би смисъл!

Христос не са­мо бе ро­ден за чо­ве­ци­те - те го и разпнаха! В то­ва съ­що е за­ло­же­на ед­на необходимост, без тя, раз­би­ра се, да на­ма­ля­ва ис­тин­нос­т­та на факта, че чо­ве­ци­те са раз­п­на­ли Христос. Възможно е съ­що да се знае, че разпятието, из­вър­ше­но вър­ху дър­ве­ния кръст на Голгота, не е

Нали и на нас ни се сви­ва сърцето, че жи­ве­ем във време, ко­га­то чо­веш­ки­ят коп­неж за мир би­ва об­ру­гаван*175. Почти не­ве­ро­ят­но е да се праз­ну­ва Коледа в те­зи дни на об­ру­га­ва­не на чо­веш­кия коп­неж за мир. Нека днес, ко­га­то все още не сме из­п­ра­ве­ни пред най-лошото, да се надяваме, че в ду­ши­те мо­же да нас­тъпи поврат, та мяс­то­то на об­ру­га­ва­не­то на коп­не­жа за мир да за­еме хрис­ти­ян­с­ко­то чувство, во­ля­та за мир. В про­ти­вен слу­чай мо­же би не онези, ко­ито днес се про­ти­вят в Европа, а ко­ито от­към Азия един ден ще от мъс­тят за об­ру­га­ва­не­то на коп­не­жа за мир, ще тряб­ва вър­ху ру­ини­те на ев­ро­пейс­кия ду­хо­вен жи­вот да възвес­тя­ват на чо­ве­чес­т­во­то хрис­ти­ян­с­т­во­то и Мистерията на Голгота. Тогава ще ос­та­нат не­из­ли­чи­ми ду­мите: На Коледа през хи­ля­да де­ветс­то­тин и шес­т­най­се­та­та го­ди­на след въз­вес­тя­ва­не­то „Да бъ­де мир на зе­мя та сред ду­ши­те човешки, про­явя­ва­щи доб­ра воля", през хи­ля­да де­ветс­то­тин и шес­т­най­се­та­та го­ди­на чо­вечес­т­во­то мо­жа по­дир ко­лед­но­то въз­ва­ние да стиг­не дотам, че да об­ру­гае коп­не­жа за мир!

Дано не ста­не така! Дано доб­ри­те духове, дейс­т­ва­щи в ко­лед­ни­те импу- лси, да пред­па­зят нес­рет­ни­те лю­де в Европа от това!